Камила Лекберг
Прокоба (88)

— Какво е това, дявол да го вземе?! — В десет Мелберг влетя в управлението като хала. Всички знаеха, че началникът е много кисел сутрин, но днес изгледаше по-уморен от обикновено. — Прочетохте ли материала? — Той размаха вестник, профуча покрай Аника и блъсна вратата на Патрик, без да почука.

Аника протегна любопитно шия, но чу само откъслечни ругатни от кабинета на Патрик.

— За какво става дума? — спокойно попита Патрик, когато Мелберг най-после престана да сипе „благословии“.

Началникът изглеждаше в прединфарктно състояние. Патрик направи знак на шефа си да седне. В моменти на раздразнение наистина му идеше да го убие, но представата как Мелберг се строполява мъртъв в кабинета все пак му се струваше ужасна.

— Видя ли вестника? Проклети… — От гняв речта на Мелберг секна и той шляпна вестника върху бюрото на Патрик.

Макар да не беше осведомен за какво става дума, Патрик усети как го завладява лошо предчувствие. Обърна вестника, за да види какво има на първата страница. Прочете заглавието, напечатано с големи черни букви, и кръвта му кипна.

— Какво е това, по дяволите?! — възкликна той, а Мелберг само кимна и се отпусна тежко на стол срещу бюрото на Патрик. — Откъде, за бога, са се сдобили с тази информация? — Патрик размаха красноречиво вестника.

— Нямам представа. Но когато открия кой идиот го е направил…

— Какво друго пише? Я да видим… На петнайсета страница… — Патрик разлистваше с треперещи пръсти. Докато четеше, физиономията му ставаше все по-гневна. — Тези… проклети…

— Бива си я четвъртата власт — отбеляза Мелберг и поклати глава.

— Трябва да покажем материала на Мартин. — Патрик стана, отиде до вратата, извика колегата си и се върна на мястото си.

Мартин се появи след няколко секунди.

— Какво има? — попита той.

Патрик мълчаливо вдигна вестника със статията към него.

— „Днес: ексклузивен откъс от дневника на убитата. Дали е познавала убиеца си?“ — прочете на глас Мартин и онемя от почуда. Изгледа слисан Патрик и Мелберг.

— В средата на вестника са публикували споменатия откъс — мрачно потвърди Патрик. — Ето, чети.

Подаде му вестника. С Мелберг изчакаха мълчаливо Мартин да прочете целия материал.

— Това възможно ли е? Дали наистина Лилемур си е водила дневник? Или вестникът е изфабрикувал цялата тази история? — попита Мартин.

— Смятам веднага да разберем. — Патрик стана. — Ще дойдеш ли с нас, Бертил? — попита по задължение той.

Мелберг се замисли за секунда, но после поклати глава:

— Не, имам още работа в кабинета. Вървете без мен.

Мелберг действително изглеждаше изморен, но под важни служебни задачи вероятно разбираше следобедна дрямка или поне така предполагаше Патрик, който впрочем посрещна отказа на началника с облекчение.

— Тръгваме — каза Патрик и кимна на Мартин.

Полицейското управление се намираше в единия край на късата търговска улица в Танумсхеде, а читалището — в другия, и двамата предпочетоха да се поразходят дотам. Почукаха на вратата на буса, който стоеше непрекъснато там. При благоприятно стечение на обстоятелствата щяха да заварят продуцента вътре, иначе щеше да се наложи да го чакат.

Късметът беше на тяхна страна, защото гласът, който ги подкани да влязат, без съмнение принадлежеше на Фредрик Рен. Продуцентът тъкмо преглеждаше следващия епизод заедно с монтажиста и се обърна ядосано, когато двамата полицаи се качиха в буса.

— Сега пък какво има? — попита той, без да крие, че възприема следствените действия единствено като пречка да си върши работата. Или по-скоро медийното внимание, което му осигуряваше текущото разследване, му харесваше, но изпадаше в озлобление, когато полицаите ангажираха него или участниците в предаването.

— Искаме да поговорим. Повикайте цялата група в читалището. Веднага. — Търпението на Патрик беше на път да се изчерпи и той нямаше намерение да си губи времето в любезности.

Фредрик Рен, който не усети колко напечено е положението, се възпротиви:

— В момента всички са на работа и текат записи. Не можете просто…

— ВЕДНАГА! — изрева Патрик.

Рен и монтажистът подскочиха. Мърморейки под нос, продуцентът извади мобилния си телефон и започна да звъни на служебните телефони на участниците. След като проведе пет разговора, се обърна към Патрик и Мартин и кисело заяви:

— Готово. Ще дойдат след няколко минути. Може ли да ви попитам кое е толкова спешно, че ви дава правото да нахълтвате тук и да прекъсвате работата по скъпоструващ проект, който се осъществява с подкрепата на общината и й носи сериозни постъпления?

— Ще ви обясня след малко. — Патрик и Мартин слязоха от буса.

Фредрик Рен отново грабна телефона.

Един по един участниците влязоха в читалището. Някои от тях изглеждаха недоволни, задето са ги принудили толкова неочаквано да напуснат работните си места, а други — като Уфе и Кале — приветстваха възможността да си починат.

— За какво става въпрос? — попита Уфе и седна на ръба на голямата сцена.

Извади кутия цигари и запалка. Патрик дръпна цигарата от устата му и я хвърли в кошчето за смет:

— Тук е забранено да се пуши.

— Ама какво правите! — извика ядосано Уфе, но не посмя да роптае по-сериозно.

Изражението на Патрик и Мартин недвусмислено показваше, че двамата не са дошли да обясняват правилата за пожарна безопасност. Точно осем минути, откакто Патрик почука на вратата на буса, и последният участник в риалити предаването влезе в читалището.

— Какво сте се умълчали като на погребение! — възкликна Тина и през смях седна на едно легло.

— Затваряй си устата, Тина! — сопна се Фредрик Рен.

Облегна се на стената и скръсти ръце. Обади се тук-там на свои доверени лица, за да съкрати посещението на полицията. Нямаше никакво намерение да търпи произвола им — прекалено добре печелеше, за да си го позволи.

— Интересува ни един-единствен факт. — Патрик огледа присъстващите с пронизващ поглед. — Искам да разбера кой от вас е открил дневника на Лилемур и го е продал на жълтата преса!

— Дневник ли? — намръщи се Фредрик Рен. — Какъв дневник?

— Днес един от вечерните вестници публикува откъс от него — уточни Патрик, без да го поглежда. — Анонсът стои на рекламните афиши.

— Наистина? — Лицето на Рен грейна от щастие. — Значи, днес предаването е влязло в афишите? Ама това е чудесно, трябва непременно да го видя…

Мартин го накара да замълчи с поглед, но продуцентът не успя да скрие усмивката си. В неговия бранш нямаше по-добра реклама от афиш на вестник. Нищо друго не можеше да изстреля така успешно нагоре рейтинга на телевизионно предаване.

Всички участници мълчаха. Само Уфе и Тина гледаха полицаите. Йона, Кале и Мехмет се взираха унило в пода.

— Ако до няколко минути не ми кажете къде е този дневник в момента и кой го е намерил, ще направя всичко по силите си да спра този цирк. Проявихме снизхождение и ви позволихме да продължите да снимате, но ако не признаете веднага… — Думите му увиснаха заплашително във въздуха.

— Дявол да го вземе! Какво се чудите?! — изплаши се не на шега Фредрик Рен. — Ако знаете нещо, говорете! Разбера ли, че някой от вас нарочно си трае, така ще му скроя шапката, че той или тя повече няма да припари до телевизионна камера! — Той понижи глас и просъска: — Който знае нещо, но си мълчи, ще изхвърчи веднага от предаването, схващате ли?

Всички се размърдаха неспокойно. Тишината в голямото помещение отекваше между стените. Накрая Мехмет се прокашля:

— Тина взе дневника. Видях я. Барби го криеше под матрака.

— Трай си бе, идиот такъв! Проклет гурбетчия! — процеди Тина и изпепели Мехмет със злобен поглед. — Не се ли сещаш, че не могат да спрат предаването?! Защо просто не си мълчиш? Толкова ли си тъп?

— Предлагам ти да млъкнеш! — извика Патрик и тръгна към Тина.

Тя веднага се подчини и като никога се стресна.

— На кого даде дневника?

— В Швеция не можете да задължите никого да издава източниците си на информация — смотолеви Тина в последен опит да запази самоувереността си.

— В този случай ти си източникът — обясни с въздишка Йона и изобщо не обърна внимание на злобния поглед, който й хвърли Тина.

Патрик повтори въпроса, натъртвайки върху всяка сричка, сякаш говореше на дете:

— На кого остави дневника?

Тина неохотно издаде името на журналиста. Без да я удостои дори с дума, Патрик се обърна и тръгна към вратата. Боеше се, че започне ли да говори, няма да може да спре.

— А сега… какво… ще стане? Нали не възнамерявате сериозно да… Ще… можем да продължим, нали? Шефовете ми… те… — промърмори жално Фредрик Рен, докато двамата полицаи профучаваха покрай него.

На вратата Патрик се обърна:

— Свободни сте да се излагате по телевизията, колкото желаете. Но ако по някакъв начин се опитате да компрометирате нашето разследване… — Той остави на въображението им да разтълкува недовършената заплаха.

С тези думи той остави участниците. Те мълчаха и се чувстваха потиснати. Тина изглеждаше като попарена от случилото се, но прониза Мехмет с предупредителен поглед, за да му покаже, че още не е приключила с него.

— Връщайте се на работа. Трябва да наваксваме със записите — размаха бурно ръце Фредрик Рен.

Участниците неохотно се затътриха към търговската улица. Шоуто трябва да продължи.