Камила Лекберг
Прокоба (69)

Хана се наслаждаваше на тишината. Прибра се да обядва вкъщи, защото живееше само на броени минути с кола от управлението. Последните няколко дни преминаха в напрегната атмосфера и имаше нужда да си отдъхне от непрекъснатото звънене на телефони. В къщата долиташе само далечното бучене на автомобилите от улицата.

Хана седна до кухненската маса и започна да духа над чинията си, та да изстине обядът й, затоплен за няколко минути в микровълновата: „Бьоф Строганов“, останал от снощната вечеря. Впрочем Хана обичаше това ястие, когато е престояло един ден.

Харесваше й да остава сама вкъщи. Обичаше Лаш повече от всичко, но с негово присъствие във въздуха неизменно се усещаше напрежение заради многото недоизказани неща помежду им. Натегнатата атмосфера я изморяваше все повече и повече.

За нещастие, тя осъзнаваше, че в обозримо бъдеще няма да могат да преодолеят онова, което подкопава устоите на връзката им. Миналото погребваше целия им живот под тежко мокро покривало. Понякога Хана се опитваше да убеди Лаш колко важно е заедно да повдигнат това покривало, да пуснат в затворения си свят малко въздух и светлина. Ала Лаш не можеше да живее другояче, освен в тъмнина и влага. Явно въпреки бремето си този саван му се струваше за предпочитане вместо нещо непознато.

Понякога Хана копнееше за друг живот, различен от този порочен, омагьосан кръг, в който се въртяха. През последните години у нея се засили усещането, че едно дете би заличило дълбоките белези от миналото. Едно дете би разпръснало мрака, би смъкнало товара от плещите им, та да могат отново да дишат. Но Лаш се противеше. Дори не желаеше да го обсъждат. „Аз си имам работа, ти — също — казваше. — Това ни стига.“ Уви, Хана си даваше сметка колко недостатъчно е. Изпитваше потребност да осмисли по друг начин живота си и не можеше да я пренебрегне. Едно дете би сложило край на нещастието им.

Тя унило остави вилицата в чинията. Вече не й се ядеше.