Кен Фолет
Опасно богатство (9)

III

Огъста искрено се забавляваше с Папа Миранда. Такъв нисък, набит селянин! Той бе толкова различен от гъвкавия си елегантен син. Огъста беше много привързана към Мики Миранда. В негово присъствие тя винаги се чувстваше по-женствена, въпреки че бе толкова млад. Той я гледаше по един особен начин — сякаш е най-желаното нещо, което някога е виждал. Имаше моменти, когато й се искаше той да направи нещо повече. Това бе глупаво желание, разбира се, но независимо от това понякога го изпитваше.

Беше се разтревожила от разговора им за Сет. Мики предполагаше, че когато стария Сет умре или се пенсионира, синът му Самюъл ще поеме длъжността старши партньор в банка „Пиластър“. Мики едва ли би измислил подобно нещо сам, следователно трябва да го бе чул от някой в семейството. Огъста не желаеше Самюъл да поеме поста. Тя искаше работата за съпруга си Джоузеф, който бе племенник на Сет.

Хвърли поглед през прозореца на салона и видя четиримата партньори в банка „Пиластър“, застанали заедно на терасата. Трима от тях носеха фамилията Пиластър: Сет, Самюъл и Джоузеф (методистите от началото на деветнадесети век харесвали библейските имена). Старият Сет изглеждаше като инвалид, какъвто си и беше — седеше с покрити с одеяло крака, отдавна надживял полезността си. До него стоеше синът му. Самюъл не бе така представителен като баща си, не притежаваше неговите отличителни черти. Имаше същия клюновиден нос, но устата под него бе слабохарактерна, а и зъбите му не бяха хубави. По традиция той би трябвало да наследи поста, защото бе най-старият сред партньорите след Сет. В този момент Джоузеф обясняваше нещо на чичо си и братовчед си, като подчертаваше мисълта си с кратки резки движения на ръка — един типичен нетърпелив жест. Той също имаше пиластровия нос, но останалите му черти бяха доста неправилни, а и оплешивяваше. Четвъртият партньор стоеше леко встрани и слушаше със скръстени ръце. Това бе майор Джордж Хартшорн, съпругът на сестрата на Джоузеф, Маделин. Той бе бивш военен и имаше изпъкнал белег на челото от рана, получена преди двадесет години по време на Кримската война. Въпреки това, съвсем не беше герой: парен локомотив бе подплашил коня му, в резултат на което майорът бе паднал и си бе ударил главата в колелото на кухненския вагон. Пенсионира се от армията и постъпи в банката, когато се ожени за Маделин. Той бе дружелюбен човек, който следваше чуждото водачество и не бе достатъчно умен, за да ръководи бизнеса. Освен това никога не бе имало старши съдружник, който да не носи името Пиластър. Единствените сериозни кандидати бяха Самюъл и Джоузеф.

Технически, решението се взимаше чрез гласуване на партньорите. По традиция семейството трябваше да постигне консенсус. В действителност Огъста бе решена да постигне своето, само че това нямаше да бъде лесно.

Старшият партньор на банка „Пиластър“ бе един от най-важните хора на света. Решението му да даде заем би могло да спаси някой монарх, а отказът — да предизвика революция. Задно с неколцина други — Дж. П. Морган, семейство Ротшилд, Бен Грийнборн — той държеше благополучието на цели нации в ръцете си. Държавните глави го ласкаеха, премиерите се съветваха с него, дипломатите го ухажваха, а на съпругата му се умилкваха всички.

Джоузеф искаше работата, но му липсваха необходимите ловкост и лукавство. Огъста се ужасяваше при мисълта, че той би допуснал шансът да се изплъзне измежду пръстите му. Ако оставеше на него, би могъл просто да заяви, че иска да обмислят кандидатурата му, а после да позволи на семейството да решава. Възможно бе дори да не му хрумне, че трябва да направи нещо повече, за да си подсигури победа в надпреварата. Той например никога не би злепоставил умишлено съперника си.

Огъста трябваше да намери начин да изпълни това вместо него.

Тя без проблем откри кое е слабото място на Самюъл. Той беше вече на петдесет и три години, но все още бе ерген и живееше с млад мъж, когото безгрижно наричаха негов „секретар“. Досега семейството не бе обръщало внимание на начина, по който Самюъл бе организирал домакинството си, но Огъста се чудеше дали не може да промени това.

Със Самюъл трябваше да се справи много внимателно. Той бе суетен, дребнав човек, от онзи тип, който би сменил всичките си дрехи, защото върху коляното на панталоните му е попаднала капка вино. Същевременно обаче съвсем не бе слабохарактерен и не можеше да бъде сплашен лесно. В неговия случай директната атака не бе подходящ метод.

Тя нямаше да съжалява, ако му причинеше истински неприятности. Никога не го бе харесвала. Понякога той се държеше, сякаш я намира за смешна; освен това си имаше начини да покаже, че не приема думите и действията й за чиста монета, което изключително много я дразнеше.

Докато се движеше сред гостите, тя прогони от ума си дразнещото нежелание на племенника си Хю да ухажва едно идеално подхождащо му младо момиче. Само че този клон на семейното дърво винаги бе създавал неприятности и тя нямаше да позволи това да я разсее от по-важния проблем, за който я бе предупредил Мики — заплахата Самюъл.

После забеляза зълва си Маделин Хартшорн в салона. Горката Маделин, лесно се познаваше, че е сестра на Джоузеф — тя също имаше пиластровия нос. У някои от мъжете той изглеждаше внушително, но никоя жена не би могла да бъде красива с такъв огромен клюн. В най-добрия случай можеше да се нарече „обикновена“.

Някога Маделин и Огъста бяха съпернички. Преди години, когато Огъста се омъжи за Джоузеф, Маделин се бе възмутила от начина, по който цялото семейство започна да се върти около нея — макар да не притежаваше нито магнетизма, нито енергията на Огъста, която уреждаше сватби и погребения, сватосваше, потушаваше раздори, организираше помощ за болните, бременните и загубилите близък. Тогава поведението на Маделин почти доведе до разрив в семейството. А после тя връчи оръжие в ръцете на Огъста. Един следобед Огъста бе влязла в много скъп и изискан магазин за сребърни изделия на „Бонд стрийт“ — точно навреме, за да види Маделин, която се промъкна към задната част на помещението. Огъста се бе забавила известно време, като се преструваше, че се колебае пред поставка за препечени филийки; а след това видя красив млад мъж да минава по същия път. Бе чувала, че стаите над подобни магазини понякога се използват за романтични срещи, затова бе почти сигурна, че Маделин има любовна афера. Една банкнота от пет лири бе убедила собственичката на магазина, г-жа Бакстър, да разкрие името на младия мъж — виконт Тримейн.

Огъста бе искрено шокирана, но всъщност първата й мисъл бе, че щом Маделин бе успяла да го направи с виконт Тримейн, тя би могла да стори същото с Мики Миранда. Но разбира се, за това не можеше да става и дума. А пък и, щом бе толкова лесно да разкрие Маделин, същото би могло да се случи и със самата нея.

Това би сринало общественото положение на Маделин. Мъж с любовна афера се смяташе за порочен, но романтичен; жена в същото положение бе курва. Ако тайната й излезеше наяве, тя щеше да бъде отхвърлена от обществото, а семейството й — да се срамува от нея. Огъста обмисли дали да не заплаши Маделин, че ще разкрие научената скандална тайна, и така да я контролира. По този начин обаче щеше да я превърне в свой враг до гроб. Глупаво бе да увеличаваш ненужно бройката на враговете си. Сигурно имаше начин да обезоръжи Маделин и в същото време да я направи своя съюзница. След дълги размисли, тя си състави план. Вместо да заплашва Маделин с информацията, тя се бе престорила, че я подкрепя.

— Един съвет, скъпа Маделин, без да се впускам в излишни подробности — беше прошепнала. — На г-жа Бакстър не може да се вярва. Кажи на своя виконт да намери по-дискретно място за срещи.

Маделин я бе умолявала да запази тайната и бе обзета от патетична благодарност, когато Огъста охотно обеща да мълчи завинаги. Оттогава между тях съперничество нямаше.

Сега Огъста взе ръката на Маделин и каза:

— Ела да видиш стаята ми. Мисля, че ще ти хареса.

На втория етаж на къщата се намираха нейната спалня и гардеробна, спалнята и гардеробната на Джоузеф, както и един кабинет. Тя въведе Маделин в спалнята си, затвори вратата и зачака реакцията й.

Бе обзавела стаята по последен писък на модата, в така наречения „японски“ стил: с покрити с дърворезба столове, тапети на подобни на паунови пера шарки и декоративни порцеланови съдове, изложени на лавицата над камината. Имаше огромен гардероб с изрисувани японски мотиви, а мястото за сядане пред еркерния прозорец беше частично скрито от перде на водни кончета.

— Огъста, колко смело! — възкликна Маделин.

— Благодаря. — Огъста беше почти доволна от ефекта. — Исках по-добра тъкан за пердетата, но в „Либъртис“ бе свършила. Ела да видиш стаята на Джоузеф.

Преведе Маделин през междинната врата. Спалнята на Джоузеф бе обзаведена в същия стил, макар и използван по-умерено: на стените имаше тъмни тапети, имитиращи кожа, а прозорците бяха закрити с тежки брокатени пердета. Огъста особено се гордееше с витрината, покрита с японски лак, в която бе изложена колекцията му от кутийки за енфие.

— Джоузеф е толкова ексцентричен — каза Маделин, загледана в инкрустираните със скъпоценни камъни кутийки.

Огъста се усмихна. По принцип съпругът й изобщо не бе ексцентричен, но наистина бе странно, че един практичен методист и делови човек колекционираше нещо толкова лекомислено и изящно. Цялото семейство намираше хобито му за извънредно забавно.

— Твърди, че това е инвестиция — обясни тя.

Според нея, една диамантена огърлица би била също толкова добра инвестиция, но той никога не й купуваше подобни неща. Методистите смятаха бижутата за ненужно прахосничество.

— Мъжът трябва да има хоби — каза Маделин. — Така не се забърква в неприятности.

Имаше предвид, че не ходи по публични домове. Намекът за характерните за мъжете прегрешения припомни на Огъста първоначалната й цел. Много меко тя каза сякаш на себе си:

— Маделин, мила, какво ще правим с братовчеда Самюъл и „секретаря“ му?

Маделин се озадачи:

— Трябва ли да правим нещо?

— Ако Самюъл стане старшият партньор, ще се наложи.

— Защо?

— Скъпа моя, старшият партньор на Пиластър се среща с посланици, държавни глави, дори кралски особи… Личният му живот трябва да бъде наистина безупречен.

Маделин проумя за какво говори и се изчерви.

— Нали не твърдиш, че Самюъл е по някакъв начин… извратен?

Огъста намекваше точно това, но не искаше да го казва направо. Страхуваше се, че така би накарала Маделин да защити братовчед си.

— Вярвам, че никога не ще разбера със сигурност — каза уклончиво. — По-важно е обаче какво смятат другите.

Маделин не бе убедена.

— Наистина ли допускаш, че хората мислят… така?

Огъста се насили да прояви търпение към прекалено деликатната Маделин.

— Мила моя, и двете сме омъжени жени и добре знаем какви са мъжете. Те имат животински желания. Светът приема за грях, ако неженен петдесет и три годишен мъж живее с красиво младо момче. И, Бог ми е свидетел, вероятно в повечето случаи светът е прав!

Маделин се намръщи разтревожено, но не успя да добави нищо, защото на вратата се почука и в стаята влезе Едуард.

— Какво има, майко? — попита.

Огъста беше подразнена от прекъсването, а и нямаше представа за какво говори той.

— Какво имаш предвид?

— Изпратила си да ме повикат.

— Определено не съм го правила. Казах ти да разведеш лейди Флорънс из градината.

Едуард се засегна.

— Хю каза, че искаш да ме видиш!

Огъста разбра.

— Така ли каза? И предполагам, че в момента той показва на лейди Флорънс градината?

Едуард схвана подтекста в думите й.

— Мисля, че да — отвърна той наскърбено. — Не ми се сърди, майко, моля те!

Огъста омекна моментално.

— Не се тревожи, Теди, скъпи — каза тя. — Хю е толкова лукаво момче.

Но беше и глупак, ако смяташе, че може да надхитри леля си Огъста.

Разсейването я бе раздразнило, но след кратък размисъл прецени, че вече е казала достатъчно на Маделин по повод братовчеда Самюъл. На този етап целта й бе само да посее съмнение. Ако направеше нещо повече, това би могло да се изтълкува като твърде груба намеса. Реши засега да остави нещата така. Изведе зълва си и сина си от стаята с думите:

— Сега трябва да се върна при гостите си.

Слязоха на долния етаж. Събирането вървеше добре, ако можеше да се съди по шумната смесица от разговори, смях и звънтенето на стотици чаени лъжички, които тракаха по чинийките от костен порцелан. Огъста огледа набързо трапезарията, където прислужниците й разнасяха салата от омари, плодова торта и студени напитки. Мина през залата, като разменяше по някоя дума с гостите, върху които се спираше погледът й. Търсеше обаче една конкретна жена — майката на Флорънс, лейди Столуърти.

Тревожеше я възможността Хю да се ожени за Флорънс. Той вече се справяше твърде добре в банката. Притежаваше пъргавия търговски ум на уличен продавач и очарователните маниери на професионален измамник на карти. Дори Джоузеф говореше одобрително за него, без да осъзнава каква заплаха представлява за собствения им син. Бракът с дъщеря на граф щеше да добави социален статус към природния талант на Хю, а тогава той щеше да се превърне в опасен съперник за Едуард. Горкият Теди не притежаваше повърхностния чар на Хю или познанията му за цифрите, затова се нуждаеше от цялата помощ, която Огъста можеше да му предостави.

Откри лейди Столуърти, застанала пред еркерния прозорец в салона. Тя бе красива жена на средна възраст, облечена в розова рокля. На главата си носеше малка сламена шапка, украсена с копринени цветя. Огъста се замисли неспокойно на какво ли мнение ще бъде тя за Хю и Флорънс. Хю не бе идеалната партия за брак, но от гледна точка на лейди Столуърти не бе и твърде лош избор. Флорънс бе най-малката от три дъщери, а другите две имаха добри бракове, така че лейди Столуърти можеше да прояви снизхождение. Огъста трябваше да го предотврати. Само че как?

Приближи се към лейди Столуърти и видя, че тя наблюдава застаналите в градината Хю и Флорънс. Хю обясняваше нещо, а Флорънс слушаше и очите й блестяха от удоволствие.

— Безгрижното щастие на младостта — отбеляза Огъста.

— Хю изглежда приятно момче — сподели лейди Столуърти.

Огъста я погледна мрачно за момент. На лицето на лейди Столуърти играеше замечтана усмивка. „Някога е била красива като дъщеря си“, предположи Огъста. Сега си припомняше собствената си младост. Трябваше да я свали обратно на земята.

— Колко бързо отминават тези безгрижни дни.

— Но пък са така прекрасни, докато са тук!

Настъпил бе моментът за отровата.

— Бащата на Хю почина, както знаете — започна Огъста. — Майка му живее много скромно във Фолкстън, затова с Джоузеф се почувствахме длъжни да проявим родителска грижа към него. — Тя замълча за миг. — Едва ли е нужно да изтъквам, че съюз с вашето семейство би бил забележителен скок за Хю.

— Колко мило от ваша страна — каза лейди Столуърти, сякаш й бе направен прекрасен комплимент. — Семейство Пиластър също е много изтъкнато.

— Благодаря ви. Ако Хю работи здраво, един ден ще може да живее сравнително прилично.

Лейди Столуърти сякаш се сепна.

— В такъв случай баща му не му е оставил нищо, така ли?

— Не. — Огъста трябваше да й даде да разбере, че Хю няма да получи пари от чичовците си, когато се ожени. После добави: — Ще трябва сам да си проправя път в йерархията на банката и да разчита на заплатата си.

— А, да — каза лейди Столуърти, а на лицето й се мерна леко разочарование. — За щастие, Флорънс разполага с известна самостоятелност.

Сърцето на Огъста се сви. Значи Флорънс имаше собствени пари. Това бе лоша новина. Огъста се зачуди колко ли бяха. Семейство Столуърти не беше богато като Пиластрови — малко хора можеха да се мерят с тях — но все пак бе сравнително заможно, или поне така смяташе тя. И все пак, бедността на Хю не бе достатъчна, за да настрои лейди Столуърти против него. Щеше да се наложи да предприеме по-драстични мерки.

— Скъпата Флорънс ще окаже много добро влияние на Хю… Ще му помогне да се уравновеси, сигурна съм.

— Да — произнесе лейди Столуърти разсеяно, а след това се намръщи. — Да се уравновеси ли?

Огъста се поколеба. Подобни неща бяха опасни, но трябваше да поеме този риск.

— Никога не се вслушвам в клюките, а съм сигурна, че и вие не го правите — заяви тя. — Тобайъс бе наистина достоен за съжаление, но у Хю почти няма признаци да е наследил слабостта му.

— Добре — бе коментарът на лейди Столуърти, но на лицето й се изписа дълбока загриженост.

— Разбира се, двамата с Джоузеф бихме били много щастливи да го видим женен за такова здравомислещо момиче като Флорънс. Човек усеща, че тя ще се държи твърдо с него, ако… — Огъста не довърши мисълта си.

— Аз… — Лейди Столуърти преглътна. — Изглежда не си спомням каква точно е била слабостта на баща му.

— Е, в действителност не е точно така…

— Разбира се, ще си остане между нас.

— Вероятно не трябваше да го споменавам.

— Но за доброто на дъщеря ми, аз трябва да знам всичко. Сигурна съм, че разбирате.

— Хазарт — снижи глас Огъста. Не искаше други да я чуят, защото имаше хора, които щяха да разберат, че лъже. — Това го тласна да отнеме живота си. Знаете, срамът…

Пламенно се молеше семейство Столуърти да не си направят труда да проверяват истинността на думите й.

— Мислех, че компанията му се е провалила.

— И това също.

— Колко трагично.

— Трябва да призная, че на Джоузеф един-два пъти му се налагаше да плаща дълговете на Хю. Той обаче поговори много строго с момчето и вярваме, че няма да се случва занапред.

— Това е успокоително — каза лейди Столуърти, но лицето й казваше друго.

Огъста реши, че вероятно е казала достатъчно. Преструвката й, че подкрепя този брак, започваше опасно да прозира. Хвърли отново поглед през прозореца. Флорънс се смееше на нещо, което Хю казваше, отмяташе главата си назад и показваше зъбите си по начин, който бе особено… непристоен. Той пък буквално я изпиваше с очи. Всеки на партито можеше да види, че изпитват привличане един към друг.

— Смятам, че не след дълго въпросът ще стане належащ — заяви Огъста.

— Те май разговаряха достатъчно за един ден — произнесе лейди Столуърти с разтревожено изражение. — Най-добре да се намеся. Извинете ме.

— Разбира се.

Лейди Столуърти се насочи стремглаво към градината.

Огъста изпита облекчение. Бе провела още един деликатен разговор. Сега лейди Столуърти имаше съмнения относно Хю, а когато една майка започне да се съмнява в даден ухажор, тя рядко допуска той да бъде избраният.

Огледа се и забеляза етърва си Биатрис Пиластър. Джоузеф имаше двама братя. Единият беше Тобайъс — бащата на Хю, а другият — Уилям, когото винаги наричаха „Младия Уилям“, защото бе роден двадесет и три години след Джоузеф. Сега той бе на двадесет и пет и все още не бе партньор в банката. Биатрис бе негова съпруга. Тя напомняше голямо пале, щастлива, непохватна и нетърпелива да се сприятели с всички. Огъста реши да поговори и с нея за Самюъл и секретаря му. Отиде при нея и я попита:

— Биатрис, скъпа, би ли желала да видиш спалнята ми?