Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Dangerous Fortune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 29 гласа)
Сканиране
orlinaw (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Кен Фолет. Опасно богатство

Американска. Първо издание

ИК „Артлайн Студиос“, София, 2012

Редактор: Мартина Попова

ISBN: 978-954-290-847-0

  1. — Добавяне

II

Преди единайсет години, когато окончателно се сбогува с висшето общество, Мейзи Грийнборн първо обиколи всичките си приятели — а те бяха многобройни и доста богати — и ги убеди да подкрепят финансово „Женската болница в Саутуърк“ на Рейчъл. Впоследствие текущите разходи на болницата се покриваха от приходите от инвестициите й.

За управлението на парите отговаряше бащата на Рейчъл — единственият мъж, който участваше в ръководството на болницата. В началото Мейзи искаше сама да се занимава с инвестициите, но бързо откри, че банкерите и брокерите на стоковата борса не я възприемат сериозно. Те пренебрегваха инструкциите й, искаха мнението или поне пълномощно от съпруга й, освен това не споделяха цялата информация, с която разполагаха. Тя можеше да се пребори с тях, но с Рейчъл водеха толкова много други битки във връзка със създаването на болницата, че в крайна сметка оставиха господин Бодуин да се грижи за финансовите въпроси.

Мейзи бе вдовица, но Рейчъл все още бе омъжена за Мики Миранда. Рейчъл изобщо не се срещаше със съпруга си, но той отказваше да й даде развод. От десет години тя дискретно поддържаше връзка с брата на Мейзи, Дан Робинсън, който бе член на парламента. Тримата живееха заедно в къщата на Мейзи в предградието Уолуърт.

Болницата се намираше в работнически квартал в сърцето на града. Те бяха сключили дългосрочен договор за наем за четири долепени една до друга къщи близо до катедралата Саутуърк, след което бяха избили вътрешни врати, които свързваха съответните етажи на къщите. Така се бе появила болницата им, която не се състоеше от огромни като пещери отделения с множество легла, а от малки, удобни стаички, в които имаше не повече от две-три места.

В кабинета на Мейзи — уютно, прилично на убежище помещение близо до главния вход — имаше два удобни стола, ваза с цветя, избелял килим на пода и ярки пердета. На стената в хубава рамка висеше плакатът с „Поразителната Мейзи“. Бюрото й бе скромно и не се набиваше на очи, а „приемните“ книги, в които записваше новопостъпилите, бяха прибрани в един шкаф.

Жената, която седеше срещу нея, бе босонога, облечена в дрипи — и бременна в деветия месец. В очите й се виждаше предпазливият, отчаян поглед на умираща от глад котка, влязла в непозната къща с надеждата да открие храна.

Мейзи попита:

— Как се казваш, мила?

— Роуз Портър, мадам.

Те винаги я наричаха „мадам“, сякаш бе някоя високопоставена лейди. Отдавна се бе отказала да ги убеждава да се обръщат към нея с „Мейзи“.

— Искаш ли чаша чай?

— Да, мадам, много моля.

Мейзи наля чай в една обикновена порцеланова чаша и прибави мляко и захар.

— Изглеждаш уморена.

— Изминах пеша целия път от Бат до тук, мадам.

Това бяха сто и шейсет километра.

— Сигурно ти е отнело цяла седмица! — възкликна Мейзи. — О, бедничката!

Роуз избухна в сълзи.

Това бе нормално и Мейзи отдавна бе свикнала. Най-добре бе да ги остави да се наплачат. Седна на едната облегалка за ръцете на креслото на Роуз и я прегърна през раменете.

— Зная, че съм покварена и грешна — изхълца Роуз.

— Не си покварена — успокои я Мейзи. — Тук всички сме жени и те разбираме. Не споменаваме поквара и грях. Това го правят свещениците и политиците.

След известно време Роуз се успокои и започна да пие чая си. Мейзи извади от шкафа текущата книга за регистрации и седна на писалището си. Водеше си записки за всяка жена, която приемаха в болницата. Много често тези бележки се оказваха доста полезни. Ако някой самодоволен консерватор се изправеше в парламента и заявеше, че повечето неомъжени майки са проститутки, или пък, че всички те искат да изоставят бебетата си, или някаква друга подобна свинщина, тя бе в състояние да го обори с едно внимателно обмислено, учтиво и подкрепено с достоверни факти писмо — след което да повтори опровержението в речите, които изнасяше из цялата страна.

— Разкажи ми какво се случи — обърна се сега към Роуз. — Как живееше, преди да забременееш?

— Бях готвачка у госпожа Фрийман в Бат.

— А как се запозна с твоя младеж?

— Той дойде и ме заговори на улицата, докато се разхождах. Онзи следобед бях в почивка и бях с жълтия си слънчобран. Много бях хубава с него, сигурна съм. Онова жълто чадърче ме погуби!

След известна доза увещания Мейзи изкопчи цялата история. Тя бе съвсем типична. Мъжът бил тапицер, уважавана и процъфтяваща професия. Той я ухажвал, както си му е редът, говорили и за брак. През топлите вечери се отдавали на ласки, седнали по тъмно в парка и заобиколени от други двойки, заети със същото. Възможностите за истински сексуален акт били малко, но те все пак успели да го направят четири-пет пъти, когато господарката й не си била вкъщи или пък когато неговата хазяйка била пияна. Само че той изгубил работата си. Преместил се в друг град, за да търси работа; писал й един-два пъти, след което напълно изчезнал от живота й. А после тя разбрала, че е бременна.

— Ще се опитаме да се свържем с него — обеща Мейзи.

— Не мисля, че още ме обича.

— Ще видим.

Учудващо бе колко често такива мъже в крайна сметка проявяваха желание да се оженят за майката. Дори да бяха избягали, след като бяха разбрали, че е бременна, нерядко съжаляваха за паниката и прибързаното си решение. В случая на Роуз шансовете за това бяха големи. Мъжът я бе напуснал, защото бе изгубил работата си, а не защото бе разлюбил Роуз. При това дори не знаеше, че ще става баща. Мейзи винаги се опитваше да ги накара да дойдат в болницата и да видят майката и детето. Гледката на безпомощното бебе, тяхната собствена плът й кръв, често пробуждаше най-доброто у тях.

Роуз потръпна и Мейзи запита:

— Какво има?

— Боли ме гърбът. Сигурно заради цялото това ходене…

Мейзи се усмихна.

— Не е просто болка в гърба. Бебето ти идва. Хайде да те настаним в леглото.

Отведе Роуз на горния етаж и я предаде в ръцете на една сестра.

— Всичко ще бъде наред — увери я. — Ще си имаш прекрасно, здраво бебе.

След това влезе в друга стая и спря край леглото на жена, която наричаха „госпожица Никоя“. Тя отказваше да им съобщи каквито и да било подробности за себе си, дори името си. Беше на около осемнайсет години и имаше тъмна коса. Акцентът й бе на момиче от висшата класа, а бельото й бе фино и скъпо. Освен това Мейзи бе почти сигурна, че е еврейка.

— Как се чувстваш, скъпа? — попита я сега.

— Добре съм — и съм ви изключително благодарна, госпожо Грийнборн.

Тя бе съвсем различна от Роуз — все едно идваха от противоположните краища на земята — но и двете бяха изпаднали в едно и също затруднено положение и щяха да родят по един и същи начин, сред болка и мръсотия.

След като се върна в кабинета си, Мейзи отново се зае със съчиняването на писмото до главния редактор на „Таймс“, което пишеше:

Женската болница

Бридж стрийт, Саутуърк, Югоизточен Лондон

10-ти септември, 1890 г.

До главния редактор на „Таймс“

„Уважаеми господине,

С интерес прочетох писмото на доктор Чарлз Уикам на тема физическата малоценност на жените и превъзходството на мъжете над тях.“

Тук бе спряла, тъй като не бе сигурна как да продължи. Пристигането на Роуз Портър обаче я бе вдъхновило.

„Току-що в болницата постъпи една млада жена в определено състояние, която е дошла пеша чак от Бат.“

Редакторът вероятно щеше да сметне израза „в определено състояние“ за прекалено вулгарен и да го изтрие, но Мейзи нямаше намерение да му върши работата и сама да цензурира думите си.

„Забелязах, че д-р Уикам ви е писал от клуб «Каус» и неволно се запитах колко от членовете на клуба могат да изминат пеша разстоянието от Бат до Лондон?

Тъй като съм жена, аз, разбира се, никога не съм влизала в клуба, но често наблюдавам членовете му на стъпалата отпред. Те викат файтон, когато целта им се намира на по-малко от километър и половина. Честно казано, повечето от тях ме оставят с впечатлението, че биха се затруднили да вървят пеша от «Пикадили съркъс» до «Парламент скуеър».

Със сигурност не биха издържали дванайсетчасова смяна в някоя фабрика в Ийст Енд, както правят хиляди англичанки всеки ден…“

Някой почука на вратата и отново я прекъсна.

— Влез! — подвикна тя.

Новодошлата не бе нито бедна, нито бременна. Тя имаше големи сини очи и лице като на младо момиче; облечена бе скъпо и с вкус. Това бе Емили, съпругата на Едуард Пиластър.

Мейзи се изправи и я целуна. Емили Пиластър бе сред поддръжниците на болницата. Групичката жени, които ги подкрепяха, се отличаваше с голямо многообразие — в нея влизаше например старата приятелка на Мейзи Ейприл Тилзли, която сега притежаваше три публични дома в Лондон. Те предоставяха на болницата свои стари дрехи и мебели, излишната храна от кухните си, както и най-различни допълнителни продоволствия, например хартия и мастило. Понякога дори намираха работа за майките след раждането. Най-важното обаче бе, че предлагаха морална подкрепа на Мейзи и Рейчъл, когато доминиращата мъжка клика ги хулеше, задето не налагат на прегрешилите задължителни молитви за изкупление и хорови песнопения и не провеждат служби на тема греховността на неомъжените майки.

Мейзи чувстваше известна отговорност за катастрофалното посещение на Емили в публичния дом на Ейприл в „Нощта на маските“, когато тя не бе успяла да съблазни собствения си съпруг. От онази вечер Емили и отвратителният Едуард водеха дискретния отделен живот на заможните двойки, които се мразят.

Тази сутрин очите на Емили ярко блестяха. Тя очевидно бе превъзбудена. Седна на стола, после отново се изправи и провери дали вратата е плътно затворена. Едва тогава каза:

— Влюбих се.

Мейзи не бе убедена, че това е непременно добра новина, но въпреки това отвърна:

— Прекрасно! И в кого?

— Робърт Чарлзуърт. Той е поет и пише статии на тема италианското изкуство. През по-голямата част от годината живее във Флоренция, но в момента е наел една къща в нашето селце — харесва Англия през септември.

Мейзи си помисли, че Робърт Чарлзуърт очевидно има достатъчно пари, за да живее добре, без да се налага да върши истинска работа. На глас обаче каза:

— Явно е изключително романтичен.

— О, той е толкова одухотворен и сантиментален — сигурна съм, че много би го харесала!

— Без съмнение е така — съгласи се Мейзи, макар в действителност да не можеше да понася сантиментални поети с лични приходи, например от рента. Въпреки това истински се радваше за Емили, която не заслужаваше лошия си късмет досега. — Стана ли вече негова любовница?

Емили се изчерви.

— О, Мейзи, винаги задаваш такива неудобни въпроси! Естествено, че не съм!

За Мейзи бе наистина удивително, че след случилото се в „Нощта на маските“, Емили е в състояние да се засрамва или да се чувства неловко от каквото и да било. Същевременно опитът я бе научил, че именно тя, Мейзи, е странната в това отношение. Повечето жени бяха в състояние да си затворят очите и да забравят абсолютно всичко, ако наистина го искаха. Мейзи обаче не притежаваше търпението за учтиви евфемизми и тактични увъртания. Ако искаше да научи нещо, просто питаше.

— Ами — отсече тя безцеремонно, — не можеш да му станеш съпруга, нали?

Отговорът обаче я изненада.

— Именно затова дойдох при теб — отвърна Емили. — Знаеш ли как се анулира брак?

— Божичко! — Мейзи се замисли за миг. — На основанието, че бракът никога не е консумиран, предполагам?

— Да.

Мейзи кимна.

— Да, знам как се прави.

Не бе изненадващо, че Емили бе дошла при нея за правен съвет. Адвокати-жени нямаше, а всеки мъж вероятно веднага щеше да отиде при Едуард и да му разправи всичко. Мейзи се бореше за правата на жените и бе изучавала настоящия закон, третиращ брака и развода.

— Ще се наложи да минеш през Отдела за наследствени, бракоразводни и военноморски дела на Върховния съд — каза й. — И ще трябва да докажеш, че Едуард е импотентен при всякакви обстоятелства, не само с теб.

Емили посърна.

— О, боже — промълви тя. — И двете знаем, че това не е вярно.

— А и фактът, че вече не си девица, ще бъде голям проблем.

— Тогава е безнадеждно — отрони нещастно Емили.

— Единственият начин е да убедиш Едуард да ти съдейства. Смяташ ли, че би го направил?

Лицето на Емили отново се проясни.

— Може би.

— Ако подпише клетвена декларация, че е импотентен и се съгласи да не пречи на анулирането на брака, съдът няма да оспорва представените от теб доказателства.

— В такъв случай все някак ще го накарам да подпише. — На лицето на Емили изведнъж се изписа упоритост и Мейзи си припомни, че понякога тя проявяваше неочаквано силна воля.

— Бъди предпазлива. Подобен заговор между съпрузи е противозаконен, а има и един съдебен служител, наричат го „прокторът на кралицата“, който изпълнява ролята на полицай по бракоразводните дела.

— После ще мога ли да сключа брак с Робърт?

— Да. Липсата на консумация на брака е достатъчно основание за цялостен развод, включително според църковния закон. Ще мине приблизително година, докато делото стигне съда, а след това трябва да се изчака още шест месеца до окончателното съдебно решение за развода, но накрая ще можеш отново да сключиш брак.

— О, надявам се да се съгласи!

— Какви чувства изпитва към теб?

— Мрази ме.

— Смяташ ли, че ще се радва да се отърве от теб?

— Не мисля, че го е грижа, стига да не му заставам на пътя.

— А ако започнеш да му се пречкаш?

— Имаш предвид да започна да му досаждам?

— Да, нещо такова.

— Предполагам, че бих могла да го сторя.

Мейзи бе сигурна, че Емили е в състояние да бъде непоносимо досадна, ако си науми.

— Ще ми е нужен адвокат. Някой трябва да състави декларацията, която да подпише Едуард — отбеляза Емили.

— Ще помоля бащата на Рейчъл, той е адвокат.

— Наистина ли ще го направиш?

— Разбира се. — Мейзи хвърли поглед към стенния часовник. — Днес не мога да се видя с него, защото е първият учебен ден от новия срок и трябва да отведа Бърти в „Уиндфийлд“. Но ще си уговоря среща още утре.

Емили се изправи.

— Мейзи, ти си най-добрата приятелка, която една жена би могла да има!

— Знаеш ли какво, това наистина ще разбуни семейство Пиластър. Огъста ще се развилнее.

— Не ме е страх от Огъста — заяви Емили.

 

 

Мейзи Грийнборн винаги привличаше много внимание в училище „Уиндфийлд“. Всеизвестно бе, че е вдовица на приказно богатия Соли Грийнборн, макар самата тя да разполагаше с малко средства. Също така й се носеше славата на „напредничава“ жена, която вярва в правата на жените и, както се твърдеше, насърчава домашните прислужници да раждат извънбрачни деца. Освен това, когато водеше Бърти на училище, винаги я придружаваше Хю Пиластър — привлекателният банкер, който плащаше училищните такси на сина й. Без съмнение по-обиграните в светския живот сред останалите родители подозираха, че Хю е истинският баща на Бърти. Основната причина обаче бе, че на трийсет и пет години тя все още бе достатъчно красива, за да кара мъжете да извръщат глави след нея.

Днес бе облечена с доматеночервен костюм — рокля и къс жакет над нея, както и шапка с перо. Знаеше, че изглежда добре и безгрижна. В действителност тези посещения в училището с Бърти и Хю разбиваха сърцето й.

Изминали бяха седемнайсет години, откакто бе прекарала нощта с Хю. И днес го обичаше, както тогава. През по-голямата част от времето успяваше да се потопи в проблемите на бедните момичета, които идваха в болницата, и така забравяше собствената си мъка. Два или три пъти годишно обаче й се налагаше да се среща с Хю, а тогава болката се връщаше.

Той знаеше от единайсет години, че е истинският баща на Бърти. Бен Грийнборн му бе подхвърлил намек в този смисъл, след което Хю бе дошъл при нея с подозренията си. Тя му каза истината. Оттогава той правеше всичко по силите си за Бърти, освен това да го признае за свой син. Бърти вярваше, че баща му е милият покоен Соломон Грийнборн. Ако му съобщяха истината, само щяха да го наранят ненужно.

Казваше се Хюбърт, а галеното „Бърти“ бе дяволит (и донякъде лукав) комплимент към принца на Уелс, когото също наричаха така. През последните години Мейзи не се виждаше с принца. Тя вече не бе част от висшето общество, съпруга на милионер и домакиня на грандиозни приеми. Сега бе просто вдовица, живееше в скромна къща в южните предградия на Лондон, а такива жени не попадаха в приятелския кръг на уелския принц.

Избрала бе името „Хюбърт“ за сина си, защото то много напомняше на „Хю“. Скоро обаче се бе засрамила от близкото звучене и това бе още една причина да нарича момчето „Бърти“. На сина си бе казала, че Хю е бил най-добрият приятел на покойния му баща. За щастие, между Бърти и Хю нямаше очевидна физическа прилика. Всъщност Бърти изглеждаше като бащата на Мейзи, с мека тъмна коса и тъжни кафяви очи. Беше висок и силен, представяше се добре в спортовете и отделяше много внимание на ученето. Мейзи толкова се гордееше с него, че понякога й се струваше, че сърцето й ще се пръсне.

В случаите като днешния Хю се държеше с нея с внимателна учтивост и съвестно изпълняваше ролята на добър семеен приятел. Тя обаче бе сигурна, че и за него тази ситуация е изпълнена със същата горчива сладост, която разкъсваше нейното сърце.

От бащата на Рейчъл Мейзи знаеше, че в Сити Хю е възприеман като истински гений. Когато говореше за банката, очите му блестяха, а той самият бе интересен и много забавен. Тя усещаше, че работата му е изпълнена с предизвикателства и му носи удовлетворение. Когато обаче разговорът им се насочеше към темата за семейството, той ставаше раздразнителен и необщителен. Не обичаше да коментира къщата си, социалния си живот и — това пък най-малко — съпругата си. Единственият аспект от личния му живот, за който разказваше, бяха тримата му синове, които обичаше безкрайно. Но дори когато говореше за тях, в гласа му се промъкваше съжаление и Мейзи се бе досетила, че Нора не е особено любяща и внимателна майка. В течение на годините наблюдаваше как Хю се предава и напълно попада в плена на един студен и незадоволителен в сексуално отношение брак.

Днес той носеше сребристосив вълнен костюм, който подхождаше на сребристите кичури в косата му, както и вратовръзка в същия нюанс на синьото като очите му. Беше наедрял, но от време на време на лицето му все още се появяваше някогашната дяволита усмивка. Двамата бяха привлекателна двойка — само дето в действителност не бяха двойка и фактът, че изглеждат и се държат като такава силно натъжаваше Мейзи. Докато вървяха към училището, тя го хвана под ръка и си помисли, че би дала душата си, за да бъде с него всеки ден.

Помогнаха на Бърти да разопакова куфара си, след което той им направи чай в общата стая на общежитието. Хю бе донесъл торта, толкова голяма, че вероятно целият клас не би я изял за седмица.

— През следващия срок моят син, Тоби, ще постъпи в „Уиндфийлд“ — спомена Хю, докато пиеха чай. — Дали не би го наглеждал вместо мен?

— С удоволствие — отвърна Бърти. — Ще се постарая да не ходи да плува в Епископска гора.

Мейзи му се намръщи и той побърза да добави:

— Съжалявам. Неудачна шега.

— Все още говорят за онзи случай, така ли? — поинтересува се Хю.

— Всяка година директорът разказва как се е удавил Питър Мидълтън, опитва се да сплаши момчетата. Въпреки това те пак ходят до изоставената кариера.

След чая се сбогуваха с Бърти. Както винаги, очите на Мейзи се изпълниха със сълзи. Тя все тъгуваше, че трябва да остави малкото си момче — въпреки че той вече бе по-висок от нея. Върнаха се пеша в града и се качиха на влака за Лондон. Разполагаха с цяло купе в първа класа само за тях.

Докато наблюдаваха пейзажа, който прелиташе край прозореца, Хю подхвърли:

— Едуард ще стане старши партньор в банката.

Мейзи се стресна.

— Не мислех, че му стига акълът за това!

— Така е, не му стига. Ще напусна в края на годината.

— О, Хю! — Мейзи знаеше колко го е грижа за тази банка. Всичките му надежди бяха свързани с нея. — Какво ще правиш?

— Нямам представа. Ще остана до края на финансовата година, така че имам достатъчно време да реша.

— Банката няма ли да се съсипе, ако Едуард е начело?

— Страхувам се, че е напълно възможно.

Мейзи много се натъжи заради него. Бяха му се струпали твърде много лоши неща, а пък Едуард имаше твърде много късмет.

— Освен това Едуард е лорд Уайтхейвън. Даваш ли си сметка, че ако Бен Грийнборн бе получил титлата, както трябваше да стане, Бърти щеше да я наследи?

— Да.

— Обаче Огъста му попречи.

— Огъста ли? — озадачено се намръщи Хю.

— Точно така. Цялата онази помия, която се изсипа във вестниците, бе нейно дело. „Може ли един евреин да стане благородник!“ — помниш ли?

— Спомням си, но откъде си сигурна, че Огъста е отговорна за това?

— Уелският принц ни каза.

— Брей, брей… — Хю поклати глава. — Огъста винаги ме изумява.

— Както и да е, сега бедната Емили е лейди Уайтхейвън.

— Е, поне е получила нещо от този ужасен брак.

— Ще ти споделя една тайна — снижи Мейзи глас, макар наоколо да нямаше други хора. — Емили се кани да поиска анулиране на брака от Едуард.

— Браво на нея! На основание, че не е консумиран, предполагам?

— Да. Не изглеждаш особено изненадан.

— Видно е с просто око. Двамата никога не се докосват. Държат се толкова неловко един с друг — на човек му е трудно да повярва, че са мъж и жена.

— През всичките тези години тя водеше фалшив живот, а сега е решила да сложи край.

— Ще си има проблеми със семейството ми — отбеляза Хю.

— Имаш предвид с Огъста. — И Мейзи бе реагирала по същия начин. — Емили е наясно с това. Само че тя притежава една упорита жилка, която в случая ще й свърши добра работа.

— Има ли си някого?

— Да. Само че отказва да му стане любовница. Не мога да разбера защо проявява такива скрупули. Едуард прекарва всяка нощ в някой публичен дом.

Хю й се усмихна — тъжна, изпълнена с обич усмивка.

— Някога и ти се водеше от скрупули.

Мейзи знаеше, че говори за онази нощ в „Кингсбридж Менър“, когато бе заключила вратата на спалнята си, за да не влезе Хю.

— Бях омъжена за добър човек, а двамата с теб се канехме да го предадем. Ситуацията на Емили е съвсем различна.

Хю кимна.

— Въпреки това смятам, че разбирам как се чувства. Прелюбодеянието е срамно заради лъжите, с които е свързано.

Мейзи не бе съгласна.

— Хората трябва да сграбчват щастието, където и когато могат. Имаме само един живот, в крайна сметка.

— Да, но когато сграбчиш щастието си, може да изгубиш нещо дори по-ценно — почтеността си.

— Твърде абстрактно е за мен — пренебрежително отвърна Мейзи.

— Същото бе и за мен преди години, през онази нощ в дома на Кинго. Тогава, ако ми бе позволила, с готовност щях да предам доверието на Соли. С годините обаче нещата ми се изясниха и тази представа стана съвсем конкретна. Струва ми се, че сега ценя почтеността повече от всичко останало.

— Но какво представлява тя всъщност?

— Означава да казваш истината, да спазваш обещанията си и да поемаш отговорност за грешките си. В бизнеса е същото като в ежедневието и дома. Става дума за това да си такъв, какъвто твърдиш, че си. И да правиш онова, което си казал, че ще направиш. Един банкер не бива да лъже, дори и другите да го правят. А пък ако съпругата му не може да му вярва, кой би могъл?

Мейзи започваше да се ядосва на Хю, но се чудеше защо е така. Известно време седя мълчаливо, загледана през прозореца към потъналите в здрач лондонски предградия. Какво бе останало в живота му сега, когато напускаше банката? Не обичаше съпругата си, а тя не обичаше децата им. Защо не искаше да открие щастие в ръцете на Мейзи — жената, която винаги бе обичал?

На гара „Падингтън“ Хю я придружи до пиацата за файтони и й помогна да си наеме един и да се качи. Докато се сбогуваха, тя задържа ръцете му и каза:

— Ела у дома с мен.

Той се натъжи и поклати глава.

— Ние се обичаме — винаги сме се обичали — започна да го умолява Мейзи. — Ела с мен, пък да става, каквото ще!

— Да, но животът ни е изтъкан от решения и последствията от тях, нали?

— Хю! Моля те!

Той издърпа ръцете си и отстъпи назад.

— Сбогом, скъпа Мейзи.

Тя безпомощно се вгледа в него. Годините потискан копнеж я застигнаха наведнъж. Ако бе достатъчно силна физически, щеше да го сграбчи и да го завлече насила във файтона. Имаше чувството, че ще полудее от безсилие.

Мейзи можеше да остане на стоянката до края на вечността, но Хю направи знак на кочияша и нареди:

— Карай.

Мъжът шибна коня с камшика си и колелата се завъртяха.

Миг по-късно Хю се изгуби от погледа й.