Кен Фолет
Опасно богатство (32)

IV

В посолството на Кордоба кипеше трескава работа. Утре бе Денят на независимостта на Кордоба и следобед щеше да има голям прием за членовете на парламента, длъжностни лица от английското Министерство на външните работи, дипломати и журналисти. Тази сутрин, сякаш му бяха малко другите проблеми, Мики Миранда бе получил суха бележка от британския външен министър по повод двама английски туристи, убити, докато изследвали Андите. Когато обаче го потърси Едуард Пиластър, Мики Миранда заряза всичко. Онова, за което трябваше да говори с Едуард, бе много по-важно и от приема, и от писмото. Трябваха му половин милион лири и се надяваше да ги получи от Едуард.

Мики бе посланик на Кордоба от една година. Наложило се бе да вложи цялото си лукавство и хитрост, за да получи този пост; освен това семейството му бе изхарчило цяло състояние у дома под формата на подкупи, за да му го издейства. Обещал бе на Папа, че семейството ще си получи обратно парите — и сега трябваше да изпълни обещанието си. По-скоро би умрял, отколкото да разочарова баща си.

Въведе Едуард в кабинета на посланика — грамадно помещение на първия етаж, в което се открояваше голямото официално знаме на Кордоба. Отиде до масивното писалище и разтвори отгоре му една карта на Кордоба. Затисна краищата й с табакерата си, гарафата за шери, една чаша и сивия цилиндър на Едуард. После се подвоуми. За първи път през живота си искаше половин милион лири от някого.

— Това е провинция Санта Мария, в северната част на страната — започна след миг.

— Познавам географията на Кордоба — сприхаво отбеляза Едуард.

— Разбира се, така е — съгласи се Мики с успокоителен тон.

Вярно беше. Банка „Пиластър“ сключваше много сделки с Кордоба — финансираше износа на нитрат, осолено говеждо и сребро, както и вноса на минно оборудване, оръжие и луксозни стоки. Едуард отговаряше за всичко това — благодарение на Мики, който първо като аташе, а след това и като посланик, бе вгорчил живота на всички, които не желаеха да използват „Пиластър“ за посредник. В резултат, сега Едуард бе смятан за водещия експерт в Лондон по отношение на Кордоба.

— Разбира се, че знаеш — повтори Мики. — Също така знаеш, че целият нитрат, който добива баща ми, се транспортира чрез теглени от мулета вагони от Санта Мария до Палма. Има обаче нещо, което може би не знаеш: че по този маршрут е съвсем възможно да се построи железопътна линия.

— Откъде си толкова сигурен? Железниците са сложно нещо.

Мики взе някакво подвързано томче от бюрото си.

— Защото наетият от баща ми шотландски инженер Гордън Халфпени е провел проучване. Всички подробности са тук, включително пълната стойност на строежа. Погледни ги.

— Колко? — попита Едуард.

— Петстотин хиляди лири.

Едуард започна да разгръща доклада.

— Ами политиците?

Мики хвърли поглед към големия портрет на президента Гарсия, облечен в униформата на главнокомандващ. Всеки път, когато Мики погледнеше картината, се заклеваше, че един ден собственият му портрет ще заема това място на стената.

— Президентът подкрепя идеята. Смята, че по този начин ще засили военния си контрол над провинциите.

Гарсия вярваше на Папа. Откакто Папа бе станал губернатор на провинция Санта Мария — с помощта на две хиляди късоцевни пушки „Уесли-Ричардс“, изработени в Бирмингам — семейство Миранда бе сред най-ревностните поддръжници и съюзници на президента. Гарсия изобщо не подозираше истинските причини Папа да иска железопътна линия до Палма: тя би позволила на семейство Миранда да атакува столицата в рамките на два дни, вместо за две седмици.

— А как ще се плати за нея? — попита отново Едуард.

— Ще наберем парите на лондонската борса — нехайно отвърна Мики. — Всъщност, помислих си, че банка „Пиластър“ ще иска да поеме сделката.

Постара се да диша бавно и нормално. Това бе кулминационната точка на дългия и свързан с толкова усилия процес по „обработването“ на семейство Пиластър: това трябваше да бъде наградата му за годините упорита подготовка.

Едуард обаче поклати глава и заяви:

— Не смятам така.

Мики се слиса и ужаси. Убеден бе, че в най-лошия случай Едуард ще се съгласи да си помисли.

— Ама вие през цялото време набирате средства за железници — реших, че ще се зарадваш на тази възможност!

— Кордоба не е нито Канада, нито Русия — отвърна Едуард. — На инвеститорите не им харесва политическото ви устройство, факта, че всеки провинциален caudillo може да има собствена армия. Все едно е Средновековието.

Мики не бе предвидил това.

— Нали набрахте пари за мината за сребро на Папа?

Това бе станало преди три години и Папа бе получил сто хиляди лири, които му свършиха добра работа.

— Именно! Тя се оказа единствената сребърна мина в Южна Америка, която не може да излезе на печалба!

В действителност мината беше много богата, но Папа обираше печалбата и не оставяше нищо за акционерите. Поне да бе оставил една малка сума — колкото да им замаже очите! Но Папа никога не се вслушваше в подобни съвети.

Мики потисна зараждащия се пристъп на паника, но чувствата му вероятно се бяха изписали на лицето му, защото Едуард обезпокоено подхвърли:

— Слушай, стари приятелю, толкова ли е важно? Изглеждаш разстроен.

— Честно да ти кажа, това би означавало много за моето семейство — призна Мики. Усети, че Едуард вероятно е в състояние да събере заема, ако наистина иска. Със сигурност имаше начин. — Разбира се, ако толкова престижна банка като „Пиластър“ подкрепи проекта, хората ще заключат, че Кордоба е едно добро място за инвестиции.

— Да, имаш основания — замисли се Едуард. — Ако някой от партньорите предложи тази идея и наистина иска да я прокара, вероятно може да се направи. Само че аз не съм партньор.

Мики очевидно бе подценил трудностите за набиране на половин милион лири. Той обаче не бе победен. Щеше да намери начин.

— Ще трябва да го обмисля отново — каза, като се насилваше да звучи жизнерадостно.

Едуард пресуши чашата си с шери и се изправи.

— Да идем на обяд?

 

 

Същата вечер Мики и семейство Пиластър отидоха да гледат „Корабът Пинафор“^[1] в „Опера Комик“. Мики пристигна няколко минути по-рано. Докато чакаше във фоайето, попадна на семейство Бодуин, храненици на Пиластрови. Албърт Бодуин бе адвокат, който вършеше доста работа за банката, а преди години Огъста много упорито се бе опитала да омъжи дъщерята, Рейчъл Бодуин, за Хю.

Умът на Мики бе зает с проблема с набирането на парите, но той по навик започна да флиртува с Рейчъл Бодуин, както правеше с всички момичета и голяма част от омъжените жени.

— И как е напоследък движението за еманципация на жените, госпожице Бодуин?

Майка й се изчерви и каза:

— Бих се радвала, ако не говорите за това, сеньор Миранда.

— В такъв случай няма да го правя, госпожо Бодуин, защото вашите желания са закон за мен.

Обърна се отново към Рейчъл. Тя не бе точно красива — очите й бяха разположени твърде близко — но имаше много хубава фигура: дълги крака, тясна талия и голям бюст. За миг в ума му се мерна картина — представи си я със завързани за таблата на леглото ръце и разтворени широко голи крака — и тази фантазия много му допадна. Когато вдигна поглед от цепката между гърдите й, срещна нейния. Повечето момичета биха се изчервили и биха отклонили очи, но тя го изгледа забележително смело и прямо и в крайна сметка засраменият се оказа той. Като се чудеше каква тема за разговор да измисли, той подхвърли:

— Знаете ли, че старият ни приятел Хю Пиластър се е върнал от колониите?

— Да, видях го в „Уайтхейвън хаус“. Вие също бяхте там.

— Ах, да. Забравих.

— Винаги съм харесвала Хю.

„Обаче не искаше да се жениш за него“, помисли си Мики. Рейчъл от години бе на пазара за булки и вече започваше да прилича на застояла, преоценена стока. Въпреки това инстинктите му подсказваха, че тя е изключително сексуална личност. Без съмнение, единственият й проблем бе страховитото й излъчване. Тя плашеше мъжете с поведението си. Сигурно вече бе започнала да се отчайва. Наближаваше трийсет години, а още не се бе омъжила; нищо чудно вече да се питаше дали не е обречена цял живот да си остане стара мома. Някои жени вероятно приемаха подобна възможност хладнокръвно, но Мики усещаше, че Рейчъл не е от тях.

Знаеше, че я привлича, но това важеше и за почти всички останали — млади и стари, мъже и жени. На Мики му харесваше, когато богати и влиятелни хора се интересуваха от него, защото това му даваше власт. Рейчъл обаче не бе никоя и чувствата й не му бяха от полза.

Семейство Пиластър пристигна и Мики насочи вниманието си към Огъста. Тя носеше поразителна вечерна рокля в наситено цикламенорозово — цвета на зрели малини.

— Изглеждате… вкусна, госпожо Пиластър — произнесе той с нисък, дълбок глас, а тя се усмихна от удоволствие.

Двете групички побъбриха няколко минути, след което дойде време да заемат местата си.

Семейство Бодуин бяха на партера, но Пиластрови имаха ложа. Когато се разделиха, Рейчъл се усмихна топло на Мики и тихичко промълви:

— Може би по-късно пак ще се видим, сеньор Миранда.

Баща й дочу думите й и с неодобрително изражение я хвана под ръка и побърза да я отведе; госпожа Бодуин обаче се усмихна на Мики на тръгване. „Господин Бодуин не иска дъщеря му да избере чужденец“, каза си Мики, „но госпожа Бодуин вече не е така придирчива“.

По време на цялото първо действие той се безпокоеше за заема за железницата. Изобщо не му бе хрумвало, че примитивното политическо устройство на Кордоба — което на практика бе позволило на семейство Миранда да си извоюват с оръжие власт и богатство — за потенциалните инвеститори може да изглежда твърде рисковано. Това вероятно означаваше, че и никоя друга банка няма да приеме да финансира железопътния му проект. Единственият начин да събере парите, бе да използва вътрешното си влияние в „Пиластър“. А единствените хора, на които можеше да окаже някакво въздействие, бяха Едуард и Огъста.

По време на първия антракт, за няколко минути се оказа насаме в ложата с Огъста. Веднага повдигна темата, защото знаеше, че тя предпочита директния подход.

— Едуард кога ще стане партньор в банката?

— Това е болезнен въпрос — отвърна тя огорчено. — Защо питаш?

Разказа й накратко за железопътната линия, като пропусна да спомене дългосрочния план на баща си за нападение над столицата.

— Не мога да получа парите от друга банка, защото никоя от тях не е запозната с Кордоба. Аз ги държах в неведение, за да защитя интересите на Едуард. — Това не беше истинската причина, но Огъста нямаше откъде да знае, тъй като не разбираше нищо от бизнес. — Обаче планът ще успее, ако Едуард го прокара.

Огъста кимна.

— Съпругът ми обеща да направи Едуард партньор, веднага щом се ожени — каза му.

Мики се изненада. Едуард да се ожени! Идеята бе потресаваща… а всъщност, какво толкова?

Огъста продължи:

— Дори постигнахме съгласие за булката: Емили Мейпъл, дъщерята на дякон Мейпъл.

— Какво представлява?

— Красива, млада — само на деветнайсет е — и чувствителна. Родителите й одобряват женитбата.

Да, като че ли бе подходяща за Едуард: той харесваше хубави момичета, а и му бе нужна жена, която да може да контролира.

— И какъв е проблемът?

Огъста се намръщи.

— Просто не знам. Едуард някак… Той изобщо не стига до предложение.

Това не учудваше особено Мики. Не можеше да си представи Едуард да сключи брак, колкото и подходящо да е момичето. Какво можеше да получи от един брак? Нямаше желание да се сдобие с наследници. Сега обаче се бе появил стимул: възможността да стане партньор. Едуард може и да не се интересуваше от нея, но за Мики бе тъкмо обратното.

— Какво можем да сторим, за да го поощрим?

Огъста му хвърли остър, буден поглед и заяви:

— Имам странното усещане, че може да прегърне идеята, ако ти самият се ожениш.

Мики отклони поглед. Наистина, много проницателно от нейна страна. Тя нямаше представа какво се случва зад затворените врати в публичния дом на Нели, но притежаваше майчина интуиция. Той самият смяташе, че ако първи сключи брак, Едуард вероятно ще прояви по-голяма охота.

— Аз да се оженя? — разсмя се леко.

Естествено, рано или късно щеше да сключи брак — всички постъпваха така — но все още не виждаше причина да го прави.

И все пак, ако това бе цената за финансирането на железопътната линия…

„Не става дума само за железницата“, разсъждаваше той. Един успешно получен заем щеше да доведе до втори. Страни като Русия и Канада всяка година набираха нов заем на лондонската борса — за железопътни линии, пристанища, водоснабдителни компании и средства за правителството като цяло. Не виждаше причина и Кордоба да не може да стори същото. Мики щеше да вземе комисиона — независимо дали официално или не — за всяко получено пени. По-важното обаче бе, че парите ще отидат право при семейството му вкъщи, в подкрепа на техните интереси в Кордоба. Семейство Миранда щеше да стане още по-богато и могъщо.

А пък алтернативата бе немислима. Ако разочароваше баща си този път, прошка нямаше да има. За да избегне гнева на баща си, би се оженил и три пъти, щом трябва.

Погледна отново Огъста. Никога не бяха разговаряли за случилото се в спалнята на стария Сет през септември 1873 г., но нямаше начин да е забравила. Това бе секс, но без проникване; извънбрачна връзка — без изневяра; и нещо, и нищо. И двамата бяха напълно облечени, а и всичко бе свършило след няколко секунди. За него обаче преживяването бе по-страстно, по-вълнуващо и незабравимо от всичко, изпитано с проститутките в бордея на Нели. Убеден бе, че и за Огъста случката е била от голямо значение. Какво ли мислеше в действителност за възможността Мики да се ожени? Половината жени в Лондон щяха да ревнуват, но бе толкова трудно да разбереш какви чувства се таят в сърцето на Огъста! Затова реши директно да я попита. Погледна я в очите.

— Искате ли да се оженя?

Тя се поколеба. За миг в очите й се мерна съжаление. После обаче изражението й отново стана твърдо и тя отсече решително:

— Да.

Вгледа се в нея настойчиво. Тя издържа на погледа му. Мики разбра, че наистина говори сериозно. Обзе го странно разочарование.

Огъста продължи:

— Въпросът трябва да се уреди съвсем скоро. Емили Мейпъл и родителите й не могат да бъдат държани в неведение до безкрайност.

„С други думи, най-добре ще е набързо да се оженя“, каза си Мики. „Ами тогава ще го направя. Така да бъде!“

Джоузеф и Едуард се върнаха в ложата и разговорът се насочи към други теми.

По време на цялото следващо действие Мики си мислеше за Едуард. Бяха приятели вече петнайсет години. Едуард бе слаб и несигурен, стараеше се да се хареса, но не притежаваше инициативност, нито мотивация. Целта на живота му бе да накара хората да го насърчават и подкрепят; самият Мики задоволяваше тези му нужди още от времето, когато започна да му пише домашното по латински в училище. Сега Едуард трябваше да бъде подтикнат да сключи брак, който бе необходим за кариерата му — както и за тази на Мики.

По време на втория антракт Мики подхвърли на Огъста:

— На Едуард му трябва някой да му помага в банката — някой умен чиновник, който ще му бъде верен и ще се грижи за интересите му.

Огъста помисли за миг.

— Да, това наистина е добра идея — каза. — Някой, когото познаваме и двамата с теб и на когото вярваме.

— Точно така.

Тя го попита:

— Имаш ли някого предвид?

— Един мой братовчед, който работи при мен в посолството. Казва се Саймън Оливър. Името му беше „Оливера“, но той го промени, за да звучи като английско. Схватливо момче е и може да му се има пълно доверие.

— Доведи го на чай — нареди Огъста. — Ако ми хареса, ще поговоря с Джоузеф.

— Добре.

Започна последното действие. Мики се замисли. Той и Огъста често разсъждаваха сходно. Би трябвало да се ожени именно за нея: заедно биха покорили света. Изхвърли тази невъзможна идея от главата си. Въпросът сега бе — за коя щеше да се ожени? Не биваше да е някоя наследница, защото не можеше да предложи нищо на такова момиче. Имаше няколко наследници, които лесно би могъл да заплени. Спечелването на сърцата им обаче бе само първата стъпка. Щеше да последва дълга битка с родителите им, без никаква гаранция за крайния резултат. Не, трябваше му някое момиче със скромен произход; момиче, което вече го харесваше и щеше да го приеме с готовност. Погледът му безцелно се зарея към партера и дългите скамейки там — и попадна на Рейчъл Бодуин.

Тя отговаряше идеално на изискванията. Вече бе наполовина влюбена в него. Почти отчаяно си търсеше съпруг. Баща й не го харесваше особено, но пък майка й бе благосклонна към него. Двете с дъщеря й бързо щяха да сломят съпротивата на бащата.

Но, което бе най-важното, тя го възбуждаше.

Щеше да е девствена, невинна и възприемчива. Той щеше да прави с нея неща, които щяха да я смущават и отвращават. Може би щеше да се съпротивлява, което щеше да му хареса още повече. В крайна сметка, съпругата трябваше да се подчинява на сексуалните изисквания на съпруга си, независимо колко странни и противни са те, защото нямаше на кого да се оплаче. Още веднъж си я представи завързана за леглото, само че сега се гърчеше — или от болка, или от желание, а може би и от двете…

Представлението свърши. Когато излизаха от театъра, Мики потърси с поглед семейство Бодуин. Срещнаха се на тротоара, докато Пиластрови чакаха каретата си, а пък Албърт Бодуин се опитваше да спре файтон.

Мики се усмихна очарователно на госпожа Бодуин и попита:

— Ще позволите ли честта да ви посетя утре следобед?

Тя буквално се слиса.

— Честта ще е изцяло моя, сеньор Миранда.

— Много сте мила. — Стисна ръката на Рейчъл, погледна я в очите и заяви: — До утре, тогава.

— Ще го очаквам с нетърпение — бе отговорът.

Каретата на Огъста пристигна и Мики отвори вратата.

— Какво мислите за нея? — промърмори.

— Очите й са твърде близко едно до друго — заяви Огъста, докато се качваше. Настани се на мястото си, след което му подхвърли през отворената врата: — Като изключим това, прилича на мен. — След което тресна вратичката и каретата потегли.

 

 

Час по-късно Мики и Едуард вечеряха в една от частните стаи в публичния дом на Нели. Освен масата, в помещението имаше кушетка, гардероб, умивалник и голямо легло. Ейприл Тилзли бе обзавела наново цялото място. В тази стая сега имаше модерни тъкани „Уилям Морис“^[2] и няколко поставени в рамки картини, на които бяха изобразени хора, извършващи сексуални действия с разнообразни плодове и зеленчуци. Само че — заради самото естество на бизнеса — хората се напиваха и се държаха непорядъчно, затова тапетът вече бе скъсан, килимът бе раздран, а по пердетата се виждаха петна. Но светлината на свещите скриваше недостатъците и пораженията в помещението, както и немалко години от възрастта на жените тук.

Мъжете бяха обслужвани от две от любимите си момичета, Мюриъл и Лили, които носеха червени копринени пантофки и грамадни натруфени шапки… и нищо друго. Отвън се чуваше дрезгаво пеене и разгорещена караница, но вътре в стаята цареше спокойствие, нарушавано единствено от пращенето на огъня в камината и тихите думи на момичетата, които поднасяха вечерята. Атмосферата помогна на Мики да се отпусне и той вече не се тревожеше толкова заради заема за железницата. Поне вече имаше план. Сега можеше само да го изпробва. Хвърли поглед към седналия от другата страна на масата Едуард. Каза си, че имаха много плодотворно приятелство. В определени моменти дори му се струваше, че е привързан към Едуард. Зависимостта му от Мики бе уморителна, но именно тя даваше на Мики власт над него. Той бе помагал на Едуард и Едуард му беше помагал, а двамата заедно се бяха насладили на всички покварени удоволствия на най-префинения град на света.

Когато приключиха с вечерята, Мики наля още една чаша вино и обяви:

— Ще се оженя за Рейчъл Бодуин.

Мюриъл и Лили се разкикотиха.

Едуард се вгледа продължително в него, след което отсече:

— Не вярвам!

Мики сви рамене.

— Вярвай или не, твоя воля. Въпреки всичко е истина.

— Сериозно ли си решил да го направиш?

— Да.

— Свиня такава!

Мики зяпна изненадано приятеля си.

— Какво? Че защо да не се оженя?

Едуард се изправи и се надвеси над масата, все едно се канеше да го нападне.

— Ти си проклета свиня, Миранда — само това ще ти кажа!

Мики не бе очаквал подобна реакция.

— Какво ти става, по дяволите? — попита той. — Ти няма ли да се ожениш за Емили Мейпъл?

— Това пък кой ти го каза?!

— Майка ти.

— Е, няма да се женя за никого!

— И защо не? Ти си на двайсет и девет години. На толкова съм и аз. На тази възраст един мъж трябва да се сдобие поне с някакво подобие на порядъчно семейство и дом.

— Да върви по дяволите порядъчното семейство! — изръмжа Едуард и обърна масата.

Мики рязко отскочи. Съдовете се натрошиха на парчета, виното се разля. Двете голи жени уплашено се свиха.

— Успокой се! — извика Мики.

— След всичките тези години! — беснееше Едуард. — След всичко, което направих за теб!

Мики наистина бе изумен от яростта на Едуард. Трябваше да го успокои по някакъв начин. Една такава сцена можеше още повече да го настрои срещу идеята за брак, а това бе тъкмо обратното на желанието на Мики.

— Не е болка за умиране — обърна се към него, като се стараеше да говори разумно. — Нищо няма да се промени за нас.

— Естествено, че ще се промени!

— Не, не е така. Пак ще идваме тук.

Едуард го измери с подозрителен поглед. След миг, вече значително по-тихо, попита:

— Наистина ли?

— Да. И пак ще ходим в клуба. Нали за това са клубовете? Мъжете ходят в клубове, за да се отърват от съпругите си.

— Да, предполагам.

Вратата се отвори и в стаята се плъзна Ейприл.

— За какво е целият шум? — запита рязко. — Едуард, ти ли ми изпотроши порцелана?

— Съжалявам, Ейприл. Ще го платя.

Мики й разказа:

— Тъкмо обяснявах на Едуард, че все още може да идва тук, дори и след като се ожени.

— Мили боже, оставаше и да не е така! — възкликна Ейприл. — Ако женените не идваха тук, щеше да се наложи да затворя. — После се обърна към вратата и подвикна: — Сид! Донеси метла!

Едуард бързо си възвръщаше равновесието, за голямо облекчение на Мики, който подметна:

— В началото, когато току-що сме се оженили, вероятно ще трябва да прекараме няколко вечери у дома, да дадем няколко приема. Но само да мине малко време — и всичко ще си бъде постарому.

Едуард се намръщи.

— Ама дали съпругите ще го приемат нормално?

Мики сви рамене.

— Че на кой му пука? Какво може да направи една жена?

— Ако е недоволна, сигурно ще изтормози мъжа си.

Мики осъзна, че Едуард смята майка си за типична съпруга. За щастие, малко жени бяха така умни и имаха толкова силна воля като Огъста.

— Номерът е да не си прекалено добър с тях — заяви Мики. Беше си извадил този извод след дълги наблюдения над женените членове на клуб „Каус“. — Ако си добър с жена си, тя ще иска да си седиш при нея. Дръж се грубо с нея и ще бъде много доволна, че всяка вечер ходиш в клуба си и я оставяш на мира.

Мюриъл обви ръце около врата на Едуард.

— Ще си бъде съвсем същото, след като се ожениш, Едуард. Обещавам ти — увери го. — Ще ти смуча оная работа, докато ти гледаш как Мики чука Лили. Точно както обичаш.

— Наистина ли? — усмихна се той глуповато.

— Разбира се!

— Значи всъщност нищо няма да се промени — повтори той, като гледаше към Мики.

— О, не — отвърна Мики. — Нещо ще се промени. Вече ще бъдеш партньор в банката.