Кен Фолет
Опасно богатство (38)

II

Мики Миранда бе застанал на прага на една сграда на „Беруик стрийт“, облечен с леко връхно палто, което да го пази в хладната пролетна вечер. Пушеше пура и зорко наблюдаваше улицата. Близо до него имаше голяма лампа, но той стоеше скрит в сянката, за да не виждат минувачите лицето му. Беше напрегнат, недоволен от себе си и се чувстваше омърсен. Не обичаше насилието. То бе сред любимите методи на Папа и на Пауло. Мики го смяташе за равносилно на признание, че си се провалил.

„Беруик стрийт“ бе мръсна, тясна уличка с евтини кръчми и квартири. Кучета тършуваха из канавките, малки деца си играеха в прахоляка на светлината на газените фенери. Мики бе дошъл още преди смрачаване и досега не бе забелязал да минава нито един полицай. В момента бе почти полунощ.

Хотел „Рус“ бе от другата страна на улицата. Сградата определено бе виждала и по-добри дни, но все още изглеждаше по-запазена и представителна от онези, които я заобикаляха. Над вратата бе закачена лампа, а вътре се виждаше фоайе с рецепция. На гишето обаче нямаше никого.

Други двама мъже се мотаеха по отсрещния тротоар, по един от двете страни на входа на хотела. И тримата чакаха Антонио Силва.

Пред Огъста и Едуард Мики бе симулирал спокойствие, но в действителност отчаяно се страхуваше статията на Тонио да не се появи в „Таймс“. Толкова усилия бе вложил, за да уреди банка „Пиластър“ да набира пари за железницата „Санта Мария“. Дори се бе оженил за онази кучка Рейчъл — всичко, само заради проклетите облигации! Цялата му кариера зависеше от успеха на заема. Ако се провалеше и предадеше семейството си, баща му нямаше просто да се вбеси; щеше да иска отмъщение. Папа разполагаше с властта да издейства уволнението на Мики като посланик. Без пари и без работа Мики не би могъл да остане в Лондон; щеше да се наложи да се прибере у дома и да понесе позора и унижението. Което и да се случеше, с живота, на който се бе наслаждавал толкова години, щеше да бъде свършено.

Рейчъл бе настояла да й каже къде смята да прекара вечерта. Той й се бе изсмял.

— Никога не се опитвай да ме разпитваш — отвърна.

Тя пък го бе слисала с думите:

— Тогава и аз ще изляза.

— Къде?

— Никога не се опитвай да ме разпитваш.

Мики я заключи в спалнята.

Когато се прибереше у дома, тя със сигурност щеше да е побесняла от гняв, но това се бе случвало и преди. Когато му се ядосаше толкова и започнеше да беснее, той просто я хвърляше на леглото и разкъсваше дрехите й. Рейчъл всеки път се предаваше, при това с желание. Сигурен бе, че и тази нощ ще стане същото.

Щеше му се да е толкова уверен и по отношение на Тонио.

Всъщност не бе сигурен дори дали е все още в този хотел; но пък не можеше да влезе и да попита, без по този начин да предизвика подозрения.

Беше действал по възможно най-бързия начин, но пак му бе отнело четирийсет и осем часа да открие и наеме двама безмилостни главорези, да проучи мястото и да подготви засадата си. Възможно бе междувременно Тонио да се е преместил. В такъв случай Мики наистина щеше да загази.

Един предпазлив човек би сменял хотела си на всеки няколко дни. От друга страна, внимателен човек не би използвал бланка с адреса на хотела, в който е отседнал. Тонио не бе от предпазливите. Точно обратното, винаги се бе държал безразсъдно. Мики реши, че има огромна вероятност все още да е в същия хотел.

Оказа се прав.

Тонио се появи няколко минути след полунощ.

На Мики му се стори, че разпознава походката на фигурата, която се появи в другия край на „Беруик стрийт“. Мъжът идваше от „Лестър скуеър“. Мики се напрегна, но устоя на изкушението веднага да предприеме нещо. Удържа се с усилие, докато човекът мина под един фенер, който за миг освети лицето. Вече не изпитваше съмнения — това бе Тонио. Мики виждаше даже рижавите му бакенбарди. Той изпита едновременно облекчение и още по-силно безпокойство. Облекчение, защото Тонио вече бе попаднал в полезрението му, а безпокойство — заради недодяланата и много опасна атака, която се канеше да предприеме. А след това видя полицаите.

Това бе възможно най-лошото стечение на обстоятелствата. Какъв ужасен късмет! Бяха двама, носеха шлемове и пелерини, а на коланите им висяха палки. Идваха насреща му по „Беруик стрийт“ и насочваха ярката светлина на металните си фенери към всяко тъмно ъгълче. Мики застина като препариран. Нищо не можеше да направи. Те го видяха, забелязаха цилиндъра и пурата му и кимнаха почтително. Не предприеха нищо, защото не им влизаше в работата да гадаят какво прави представител на висшата класа пред нечий праг. Преследваха престъпници, не джентълмени. С Тонио се разминаха на петнайсет-двайсет метра от хотелската врата. Мики не го свърташе на едно място от раздразнение. Само още миг — и Тонио щеше да се озове в безопасност вътре в хотела си.

Но после полицаите свиха зад ъгъла и изчезнаха.

Мики направи знак на двамата си съучастници.

Те действаха бързо.

Преди Тонио да успее да стигне вратата на хотела си, го сграбчиха и го набутаха в уличката встрани от сградата. Той успя да извика веднъж, но след това гласът му бе заглушен.

Мики хвърли остатъка от пурата си, прекоси „Беруик стрийт“ и влезе в тясната странична алея. Двамата бандити бяха натъпкали в устата му шал, за да му попречат да вика, и го биеха с метални прътове. Шапката му бе паднала, лицето и цялата му глава вече бяха покрити с кръв. Палтото пазеше донякъде тялото му, но те удряха коленете, пищялите и незащитените му ръце.

От тази гледка на Мики за малко да му прилошее.

— Спрете, глупаци! — изсъска им. — Не виждате ли, че е достатъчно?!

Не искаше да убиват Тонио. В момента нападението приличаше на обикновен грабеж, макар и придружен с жесток побой. Убийството би вдигнало много повече шум — а пък полицаите бяха видели лицето на Мики, макар и за съвсем кратко.

С очевидно нежелание двамата негодяи спряха да бият Тонио, който се смъкна на земята и остана да лежи така, напълно притихнал.

— Изпразнете му джобовете! — прошепна Мики.

Тонио не се размърда, докато му измъкваха часовника на верижка, портфейла, няколко монети, копринена носна кърпа и един ключ.

— Дайте ми ключа — нареди Мики. — Останалото е за вас.

По-възрастният от двамата, Баркър^[1], когото на шега наричаха „Кучето“, каза:

— Дай ни парите!

Даде им по десет лири в златни суверени.

Кучето му подаде ключа. Към него с тънка връвчица бе привързана малка картичка, върху която бяха надраскани две цифри — 11. На Мики това му бе достатъчно.

Обърна се и тъкмо се канеше да се измъкне от уличката, когато установи, че ги наблюдават. На „Беруик стрийт“ бе застанал някакъв мъж и ги зяпаше. Сърцето на Мики започна лудо да бие.

Кучето го забеляза само секунда по-късно. Изруга и вдигна металния прът в ръцете си, сякаш се канеше да пребие човека. Изведнъж Мики осъзна нещо и сграбчи ръката на Кучето.

— Не — спря го. — Това няма да е необходимо. Погледни по-внимателно.

Устата на мъжа бе отворена и долната челюст се издаваше напред, а погледът му бе разфокусиран и пуст: той бе слабоумен.

Кучето свали оръжието.

— Няма да ни причини зло — заяви. — Хлопа му дъската.

Мики мина покрай него и излезе на осветената улица. Хвърли поглед назад и видя как Кучето и приятелчето му свалят обувките на Тонио.

Мики си тръгна с надеждата никога повече да не ги види. Влезе в хотел „Рус“. За негово облекчение на бюрото в малкото фоайе все още нямаше никого. Започна да се изкачва по стълбището.

Хотелът се състоеше от три долепени една до друга къщи и на Мики му трябваше известно време, докато се ориентира, но след две-три минути се справи и си отвори вратата на стая №11.

Стаичката бе тясна, неудобна и мръсна. Претъпкана бе с мебели, които някога вероятно са минавали за луксозни, но сега бяха разнебитени и захабени. Мики остави шапката и бастуна си на един стол и започна да претърсва помещението бързо и методично. В чекмеджето на писалището откри още един екземпляр на статията до „Таймс“ и го взе. Това обаче не му вършеше работа. Тонио вероятно имаше още копия — или просто щеше да я напише отново по памет. За да се публикува статията обаче, Тонио би трябвало да представи някакви доказателства. Именно тях търсеше Мики.

В едно от чекмеджетата на скрина откри книга, озаглавена „Херцогинята на Содом“ и се изкуши да я открадне, но реши, че това би било неоправдан риск. Измъкна ризите и бельото на Тонио и ги хвърли на пода. В чекмеджетата не бе скрито нищо.

В действителност не бе и очаквал да открие каквото и да било на подобно очевидно място.

Огледа под и зад скрина, леглото и гардероба. Покатери се на бюрото, за да надникне върху гардероба. И там нямаше нищо, освен дебел слой прах.

Смъкна чаршафите и завивката от леглото и опипа възглавниците за странни твърди издутини. После се зае с матрака, под който най-после откри онова, което му трябваше.

В един голям плик бяха прибрани сноп документи, привързани с лентички от някаква адвокатска кантора.

Преди да успее да ги разгледа по-обстойно обаче, в коридора отвън се разнесоха стъпки.

Захвърли документите и се спотаи зад вратата.

Стъпките подминаха стаята и след малко заглъхнаха.

Мики развърза лентите и разгледа листата. Те бяха написани на испански и подпечатани от адвокат от Палма. Представляваха клетвени декларации на очевидци, които лично бяха видели побоищата и екзекуциите в нитратните мини на семейството на Мики.

Той поднесе снопчето документи към устните си и целуна хартията. Те бяха отговорът на молитвите му.

Прибра ги под палтото си. Преди да ги унищожи, трябваше да си извади имената и адресите на свидетелите. В адвокатската кантора със сигурност имаше копия на декларациите, но те бяха безполезни без самите свидетели. А сега, когато Мики знаеше кои са очевидците, дните им бяха преброени. Щеше да изпрати имената и адресите на Папа, а Папа щеше да ги накара да замлъкнат завинаги.

Останало ли бе нещо? Огледа стаята, в която цареше безредие. Не, нищо друго тук не го интересуваше. Намерил бе, каквото му трябваше. Без доказателства статията на Тонио не струваше и пукната пара.

Измъкна се от стаята и слезе на долния етаж.

За негова изненада, на рецепцията във фоайето се бе появил служител, който вдигна очи и предизвикателно попита:

— Може ли да узная каква работа имате тук?

Мики съобрази и моментално взе решение. Ако пренебрегнеше въпроса, мъжът вероятно щеше просто да реши, че е случаен грубиянин. Ако обаче спреше и започнеше да му обяснява, служителят щеше да огледа лицето му. Не каза нищо и направо излезе на улицата. Мъжът не го последва.

Когато минаваше покрай тъмната странична уличка, чу приглушен вик за помощ. Тонио пълзеше към ъгъла и оставяше зад себе си кървава следа. При вида му на Мики започна да му се повдига. Отвратен, той се намръщи, извърна поглед и продължи бързо по пътя си.