Кен Фолет
Опасно богатство (10)

IV

Мики и баща му си тръгнаха от събирането и поеха пеша към квартирата си. Маршрутът им минаваше изцяло през паркове — първо бе Хайд парк, после Грийн парк, а след това — Сейнт Джеймс парк, докато накрая стигнаха до реката. Спряха по средата на Уестминстър бридж да си починат за малко и да се насладят на гледката.

На северния бряг на реката се простираше най-великият град на света. Нагоре по течението се намираше Сградата на парламента, построена като модерна имитация на издигащото се в съседство Уестминстърско абатство от тринайсети век. Надолу пък се разкриваше гледка към градините на Уайтхол, двореца на херцозите Бъклу и голямата тухлена сграда на гарата „Чаринг крос“.

Доковете не се виждаха, а и големите кораби не се качваха чак до тук, но по реката имаше множество малки плавателни съдове, както и шлепове и екскурзионни лодки. Окъпаният в лъчите на късното слънце пейзаж бе истинска наслада за очите.

Южният бряг пък сякаш се намираше в друга държава. На това място, в Ламбет, се произвеждаха керамични изделия. Сред полета от глинеста кал, осеяни с разнебитени работилнички, тълпи от мъже със сиви лица и облечени в дрипи жени все още работеха: варяха кости, разпределяха боклук, палеха и поддържаха огъня в пещите и наливаха готовата, омесена глина в калъпи, за да изработят водопроводните тръби и цилиндричните димоотводи, необходими за бързо разрастващия се град. Миризмата бе толкова силна, че се усещаше дори на моста, на четиристотин метра от мястото. Схлупените колиби, в които живееха, бяха скупчени край стените на двореца Ламбет, лондонската резиденция на архиепископа на Кентърбъри. Напомняха на мръсотията, която остава на брега след отлив. Независимо от близостта на архиепископския дворец, предградието бе познато под името „Земята на дявола“, вероятно защото множеството огньове и пушека, сновящите насам-натам работници и отвратителната воня караха хората да си мислят за ада.

Квартирата на Мики се намираше в Камбъруел, почтен и хубав квартал, разположен след фабриките за керамика. Той и баща му обаче се поколебаха на моста, защото нямаха особено желание да навлизат в Земята на дявола. Мики все още проклинаше скрупулите на стария Сет Пиластър, чиито методистки убеждения пречеха на плановете му.

— Ще разрешим проблема с превоза на пушките, Папа — увери го. — Не се притеснявай за това.

Папа сви рамене.

— Кой стои на пътя ни? — попита.

Въпросът бе съвсем прост, но в семейство Миранда смисълът му бе много по-дълбок. Когато някой Миранда се сблъскаше с непреодолим проблем, питаше: „Кой стои на пътя ни?“. Това в действителност означаваше: „Кого трябва да убием, за да бъде свършена работата?“. Този въпрос връщаше Мики към варварския живот в провинция Санта Мария и отвратителните, зловещи легенди, които предпочиташе да забрави: историята за начина, по който Папа наказал любовницата си за изневярата й — вкарал в нея дулото на пушката си и дръпнал спусъка; за еврейското семейство, което отворило магазин до неговия в столицата на провинцията, а той го подпалил и изгорил живи мъжа, жената и децата им; разказа за джуджето, преоблечено като Папа по време на карнавала, което разсмивало всички със съвършеното подражание на наперената му походка — обаче Папа отишъл при него, съвсем спокойно извадил пистолета си и му отнесъл главата.

Дори за Кордоба това не бе нормално, но там безразсъдната му жестокост му бе спечелила страховита слава и хората се бояха от него. Тук, в Англия, за подобно нещо биха го вкарали в затвора.

— Не смятам, че ще възникне необходимост от драстични мерки — заяви Мики, като се опитваше да прикрие нервността си зад маската на равнодушие.

— Поне засега няма нужда да бързаме — каза Папа. — У дома започва зимата. До лятото боеве няма да има. — После изгледа твърдо Мики. — Обаче пушките ми трябват преди края на октомври.

От този поглед на Мики му се подкосиха краката. Облегна се на каменния парапет, за да си възвърне равновесието.

— Ще се погрижа за това, Папа, не се безпокой — повтори тревожно.

Папа кимна, сякаш по въпроса нямаше никакви съмнения. Двамата запазиха мълчание в продължение на минута, след което Папа неочаквано нареди:

— Искам да останеш в Лондон.

Мики усети как раменете му се отпускат от облекчение. Именно на това се бе надявал. Явно бе направил нещо както трябва.

— Струва ми се добра идея, Папа — отвърна, като се опитваше да не покаже колко е силно желанието му да стане така.

А после Папа пусна бомбата:

— Само че ще ти спрем издръжката.

— Какво?

— Семейството повече не може да те издържа. Ще трябва сам да си изкарваш прехраната.

Мики се ужаси. Подлостта на Папа бе легендарна, колкото и свирепостта му, но това наистина бе неочаквано. Семейство Миранда бе богато. Папа имаше хиляди глави добитък, еднолично се разпореждаше с всички сделки с коне в една огромна територия, даваше земя под аренда на множество дребни земеделци и притежаваше повечето магазини в провинция Санта Мария.

Вярно бе, че с парите им в Англия не можеше да се купи кой знае какво. У дома срещу един сребърен кордовски долар човек можеше да получи първокласна вечеря, бутилка ром и курва, която да му прави компания през цялата нощ; тук надали щеше да стигне и за едно оскъдно ядене и чаша слаба бира. Това бе истински проблем за Мики, докато посещаваше училище „Уиндфийлд“. Той бе допълвал издръжката си с игра на карти, но въпреки това едва бе свързвал двата края, преди да се сприятели с Едуард. Дори сега Едуард плащаше всички скъпи забавления, на които се наслаждаваха заедно: посещенията в операта, хиподрума, лова и проститутките. Мики обаче имаше нужда от някакви основни доходи, за да плаща наема си, сметките при шивача, членския внос за частните мъжки клубове, които бяха важна и неразделна част от лондонския социален живот, както и за бакшиши за прислугата. Откъде очакваше Папа да ги вземе? Да започне работа? Това бе немислимо. Никой член на семейство Миранда не работеше срещу надница.

Тъкмо се канеше да запита как се очаква да живее без пари, когато Папа рязко смени темата:

— Сега ще ти обясня защо ми трябват пушките. Ще превземем пустинята.

Мики не разбираше. Семейство Миранда притежаваше голяма част от територията на провинция Санта Мария. Земите им граничеха с тези на семейство Делабарка, които не бяха така обширни. Територията на север от двата имота бе толкова суха и неплодородна, че нито Папа, нито съседът му някога бяха предявявали претенции към нея.

— Че за какво ни е пустинята? — попита Мики.

— Под прахоляка и пясъка има залежи на минерал, наречен нитрат. От него се изработва тор, който е много по-добър от оборския. Може да се изпраща до всички точки на света и да се продава на високи цени. Затова искам да останеш в Лондон — за да се погрижиш за продажбата му.

— А откъде знаем, че наистина е там?

— Делабарка е започнал добива му. Семейството му забогатя.

Мики се развълнува. Това можеше да промени бъдещето на семейството му. Не на мига, естествено; не достатъчно бързо, за да разреши настоящия му проблем, а именно как щеше да живее без издръжката си. В дългосрочен план обаче…

— Трябва да действаме бързо — заяви Папа. — Богатството е сила, а семейство Делабарка скоро ще бъде по-силно от нас. Преди да се случи това, трябва да ги унищожим.