Кен Фолет
Опасно богатство (55)

III

Понякога Мейзи се чудеше дали родилните мъки не са заразни. Често се случваше дните в отделението, пълно с бременни в деветия месец жени, да минава без събития; но веднага щом една от жените започнеше да ражда, до няколко часа същото се случваше и с останалите.

Именно така стана и днес. Всичко започна в четири часа сутринта и оттогава непрекъснато израждаха бебета. Акушерките и сестрите вършеха по-голямата част от работата, но когато те бяха прекалено заети, се налагаше Мейзи и Рейчъл да зарежат административните задачи и да хукнат по стаите с кърпи и одеяла.

Все пак в седем вечерта всичко бе приключило и двете седнаха да пият чай в кабинета на Мейзи, заедно с любовника на Рейчъл — брата на Мейзи, Дан. Точно там ги завари пристигналият неочаквано Хю.

— Страхувам се, че нося много лоши новини — заяви той без предисловие.

Мейзи тъкмо наливаше чая, но тонът му я стресна, затова спря. Вгледа се внимателно в лицето му и веднага разбра, че той е смазан от скръб. Помисли си, че някой е починал.

— Хю, какво е станало? — попита го.

— Струва ми се, че държите всички пари на болницата в сметка в моята банка, нали?

„Ако става дума само за пари“, каза си Мейзи, „нещата не може да са толкова лоши“.

На въпроса на Хю отговори Рейчъл.

— Да. С парите се занимава баща ми, но той държи личната си сметка в „Пиластър“, откакто стана адвокат на банката. Предполагам, че за удобство е направил и сметката на болницата там.

— И е инвестирал парите ви в кордовски облигации.

— Така ли?

— Какво има, Хю? Кажи ни, за бога!

— Банката фалира.

Очите на Мейзи се напълниха със сълзи. Не плачеше за себе си, а заради него.

— О, Хю! — възкликна тя.

Знаеше колко го боли. За него това бе почти равносилно на смъртта на любим човек, защото той бе вложил всичките си надежди и мечти в банката. Искаше й се да може да поеме част от болката му върху себе си, за да облекчи поне донякъде страданието му.

— Мили боже! — обади се Дан. — Сега ще последва паника.

— Загубили сте всичките си пари — продължи Хю. — Вероятно ще се наложи да затворите болницата. Не мога да ви опиша колко съжалявам.

Рейчъл бе пребледняла от шока.

— Това е невъзможно! — заяви тя. — Как е възможно да загубим парите си?

Отговорът дойде от Дан.

— Банката не може да изплати дълговете си — горчиво обясни той. — Това означава банкрутът: че дължиш на хората пари, но не можеш да им платиш.

В ума на Мейзи проблесна спомен отпреди четвърт век. Тя видя баща си, който изглеждаше почти по същия начин, както изглеждаше днес Дан, да казва абсолютно същото нещо за фалита на банките. Дан бе прекарал по-голямата част от живота си в борба да предпази обикновените хора от последствията от тези финансови кризи — но поне досега не бе постигнал нищо.

— Може би сега ще прокарат твоя закон за банките — обърна се тя към него.

— Но какво сте сторили с парите ни? — Рейчъл попита Хю.

Той въздъхна.

— На практика това се случва заради нещо, сторено от Едуард, докато беше старши партньор. Той направи грешка, огромна грешка, и изгуби много пари. Над един милион лири. От онзи момент се опитвам да удържа фронта, но днес късметът ми се изчерпа.

— Просто нямах представа, че подобно нещо може да се случи! — повиши глас Рейчъл.

— Би трябвало да си получите част от парите, но ще мине поне година дотогава — каза Хю.

Дан обгърна с ръка раменете на Рейчъл, но тя не се остави да бъде успокоявана.

— И какво ще стане с всички злочести жени, които идват тук за помощ?

На лицето на Хю се изписа такава болка, че на Мейзи й се прииска да каже на Рейчъл да си затваря устата.

— С удоволствие бих ви върнал парите от собствения си джоб — отвърна той. — Само че и аз изгубих всичко.

— Сигурно може все пак да се направи нещо? — настояваше тя.

— Опитах. Всъщност точно се връщам от среща с Бен Грийнборн. Помолих го да спаси банката и да плати на кредиторите ни, но той отказа. Горкият човек, той също си има проблеми: очевидно внучката му Ребека е избягала с приятеля си. Както и да е, без неговата подкрепа нищо не може да се направи.

Рейчъл се изправи.

— Май ще е най-добре да се видя и да поговоря с баща си.

— А аз трябва да отида в Камарата на общините — каза Дан.

Двамата излязоха.

Сърцето на Мейзи бе преизпълнено с чувства. Тя бе ужасена от перспективата да затвори болницата и разтърсена от внезапното разрушаване на всичко, за което бе работила; най-много обаче я болеше заради Хю. Припомни си, сякаш бе станало вчера, онази нощ отпреди седемнайсет години, когато след надбягванията в Гудууд Хю й разказа историята си. И сега чуваше огромната мъка в гласа му, докато й обясняваше как баща му се бе разорил и бе отнел живота си. Тогава й каза, че един ден ще стане най-умният, най-консервативният и най-богатият банкер на света — сякаш вярваше, че по този начин ще облекчи болката от загубата си. И може би точно така би станало… Вместо това го бе споходила същата съдба като баща му.

Погледите им се срещнаха от разстояние. Мейзи разбра безмълвната молба в очите му. Изправи се бавно и отиде при него. Застана до стола му, обгърна главата му с длани и я положи на гърдите си. После започна бавно да го гали по косата. Той сложи ръка на кръста й. Първо я докосна съвсем предпазливо, но после силно я притисна към себе си. След което, най-накрая, се разплака.

 

 

Когато Хю си тръгна, Мейзи започна да обикаля отделенията. Сега сякаш виждаше всичко с нови очи: стените, които сами бяха боядисали; леглата, които бяха купили от вехтошарски магазини; красивите завеси, ушити от майката на Рейчъл. Припомни си с какви нечовешки усилия двете с Рейчъл бяха отворили болницата: битките им с Организацията на здравните заведения и общинския съвет; как неуморно бяха обикаляли и очаровали уважаваните глави на семейства и критично настроените духовници в района; и че единствено от чист инат бяха успели да постигнат всичко. Утеши се с мисълта, че в крайна сметка бяха победили. Болницата отвори врати, работи в продължение на цели единайсет години и помогна на стотици жени. Мейзи обаче бе мечтала за истинска, дълготрайна промяна. Тя гледаше на болницата като на първото заведение от десетки подобни, разпръснати из цялата страна. В това се бе провалила.

Докато минаваше из отделенията, разговаряше с всички жени, които бяха родили днес. Всъщност се притесняваше единствено за госпожица Никоя. Тя бе дребничка и слаба, а бебето й бе съвсем малко. Мейзи предполагаше, че е гладувала, за да прикрие бременността от семейството си. Мейзи винаги се удивляваше как го правят тези момичета — тя самата бе станала огромна по време на бременността си и й личеше още в петия месец — но опитът я бе научил, че това се случва непрекъснато.

Седна на леглото на госпожица Никоя, която в момента хранеше бебето си, момиченце.

— Не е ли прекрасна? — попита младата майка.

Мейзи кимна.

— Има черна коса, точно като твоята.

— Косата на майка ми е същата.

Мейзи се протегна и погали миниатюрната глава на момиченцето. Като всички бебета, и то приличаше на Соли. Не, всъщност…

Мейзи се сепна от внезапното си прозрение.

— О, божичко! Знам коя си!

Младата жена се вторачи в нея.

— Ти си внучката на Бен Грийнборн, Ребека, нали? Крила си бременността си, докато е било възможно, а после си избягала, за да родиш!

Очите на момичето се разшириха.

— Как разбрахте? Не сме се виждали, откакто съм била на две годинки!

— Но познавах много добре майка ти. Все пак бях омъжена за брат й. — Кейт не бе така надменна като останалите от семейство Грийнборн и се бе държала мило с Мейзи, когато те не бяха наоколо. — Освен това помня времето, когато ти се роди. Имаше черна коса, също като дъщеря си.

Ребека се уплаши.

— Обещайте ми, че няма да им казвате!

— Обещавам, че няма да предприема нищо без твоето съгласие. Но смятам, че трябва да се свържеш със семейството си. Дядо ти е много разстроен.

— Именно от него ме е страх!

— Разбирам те — кимна Мейзи. — Той е коравосърдечен, вечно намусен старец, както чудесно знам от собствен опит. Но ако ми позволиш да поговоря с него, мисля, че мога да го вразумя.

— Можете ли? — попита Ребека, обзета от младежки оптимизъм. — Бихте ли го направили наистина?

— Разбира се — отговори Мейзи. — Но няма да му казвам къде си, докато не обещае да се държи добре.

Ребека сведе поглед. Дъщеричката й бе затворила очи и бе спряла да суче.

— Заспала е — отбеляза Ребека.

Мейзи се усмихна.

— Избра ли й име?

— О, да — отвърна Ребека. — Ще я нарека Мейзи.

 

 

Лицето на Бен Грийнборн бе цялото мокро от сълзи, когато възрастният мъж излезе от стаята в отделението.

— Оставих я с Кейт за малко — обясни той задавено, после извади носна кърпа от джоба си и започна да попива сълзите от бузите си, но без особен резултат.

Мейзи никога не бе виждала свекъра си да губи самообладание. В момента той представляваше доста жалка гледка, но тя усещаше, че преживяването ще му се отрази добре.

— Елате в кабинета ми — предложи му. — Ще ви направя чаша чай.

— Благодаря.

Тя го заведе в кабинета си и му посочи къде да седне. „Той е вторият мъж, който плаче на стола пред мен тази вечер“, помисли си Мейзи.

— Онези млади жени — поинтересува се Грийнборн, — всичките ли са изпаднали в такова положение като Ребека?

— Не, не всички — отговори Мейзи. — Някои са вдовици. Други са били изоставени от съпрузите си. Доста от тях са избягали от мъжете си, защото са ги биели. Има много жени, които търпят болката и остават със съпрузите си, дори те да ги пребиват от бой. Но когато една жена забременее, започва да се притеснява, че ударите ще навредят на детето й — и тогава си тръгва. Но наистина повечето от момичетата тук са като Ребека. Те просто са направили глупава грешка.

— Не смятах, че има какво още да науча в този живот — отбеляза възрастният мъж. — Сега обаче разбирам, че съм бил глупав и невеж.

Мейзи му подаде чаша чай.

— Благодаря ти — каза й той, — много си мила. Аз никога не съм се държал добре с теб.

— Всички правим грешки — живо възкликна тя.

— Какво хубаво нещо сте постигнали тук — продължи старецът. — Къде иначе биха отишли всички тези бедни момичета?

— Щяха да раждат бебетата си из канавките и мръсните забутани улички — отвърна тя.

— Само като си помисля, че подобно нещо можеше да се случи на Ребека!

— За съжаление трябва да затворим болницата — сподели Мейзи.

— Но защо?

Тя го погледна право в очите.

— Всичките ни пари бяха в банка „Пиластър“ — обясни. — В момента нямаме нищо.

— Така ли? — попита той и дълбоко се замисли.

 

 

Хю се преоблече в нощна риза. Възнамеряваше да си легне, само че изобщо не му се спеше. Затова седна пред камината и потъна в нерадостни мисли, загледан в огъня. Отново и отново прехвърляше в ума си ситуацията с банката, но не можеше да се сети как да я подобри. Въпреки това продължаваше да търси начини.

Неочаквано, в полунощ се разнесе силно, решително тропане по входната врата. Той слезе по халат на долния етаж, за да отвори. Край тротоара бе спряла някаква карета, а един лакей в ливрея чакаше на прага.

— Извинявам се, че ви безпокоя толкова късно, сър — каза мъжът, — но съобщението е спешно.

После му подаде запечатан плик и си тръгна.

Хю тъкмо затвори вратата, когато по стълбите слезе прислужникът му.

— Всичко наред ли е, сър? — разтревожено попита той.

— Само получих съобщение — успокои го Хю. — Можеш да си лягаш.

— Благодаря ви, сър.

Хю отвори плика и видя спретнат, старомоден почерк, какъвто обикновено имат придирчивите и раздразнителни старци. Когато прочете думите, сърцето му буквално подскочи от радост.

Ул. „Пикадили“ №12

Югозападен Лондон

23-ти ноември, 1890 г.

„Уважаеми Пиластър,

След като размислих малко, реших да се съглася с предложението ти.“

Твой: Б. Грийнборн

Откъсна очи от писмото и се усмихна на пустото фоайе.

— Е, проклет да съм! — възкликна със задоволство. — Чудя се какво ли е накарало упорития старец да промени решението си?