Кен Фолет
Опасно богатство (19)

V

На Огъста вече й бе омръзнал японският стил на обзавеждането. Салонът бе пълен с ориенталски паравани, ъгловати мебели с вретеновидни крачета и японски ветрила и вази, изложени в покрити с черен японски лак шкафове със стъклени вратички. Всички тези предмети бяха много скъпи, но в магазините на „Оксфорд стрийт“ сега се появяваха евтини имитации и японският стил вече не бе запазена марка само на най-хубавите къщи. За нещастие, Джоузеф нямаше да й позволи толкова скоро да обзавежда наново салона. Огъста щеше да е принудена да търпи тези все по-масови и обикновени мебели в продължение на няколко години.

А именно в салона всеки седмичен ден Огъста канеше гости на чай. Жените обикновено идваха първи: зълва й Маделин, етърва й Биатрис, както и дъщеря й Клемънтайн. Партньорите пристигаха от банката обикновено към пет часа: Джоузеф, старият Сет, съпругът на Маделин Джордж Хартшорн, а понякога и Самюъл. Ако нямаше много работа, момчетата също се появяваха: Едуард, Хю и Младия Уилям. Единственият редовен посетител, който не бе от семейството, бе Мики Миранда, макар от време на време да наминаваше някой методистки свещеник или пък мисионер, който се опитваше да набере средства за обръщането на езичниците от Южните морета, Малайзия и отскоро отворената за християнството Япония, в правата вяра.

Огъста много се стараеше да поддържа постоянен поток от гости. Всички в семейство Пиластър обичаха сладкото, затова тя осигуряваше вкусни кифли и торти, както и най-добрия чай от Асам^[1] и Цейлон. По време на тези събирания се планираха големите семейни ваканции и сватбите, затова всеки, който спреше да ги посещава, скоро щеше да изгуби връзка със случващото се в живота на фамилията.

Независимо от това, все на някой от време на време му хрумваше, че иска да е независим. Най-скорошният пример бе съпругата на Младия Уилям, Биатрис. Това се случи преди приблизително една година, след твърде упоритото настояване на Огъста, че платът за рокля, който си бе избрала Биатрис, изобщо не й подхожда. Когато ставаше нещо подобно, Огъста оставяше човека на мира за известно време, а после го спечелваше отново с някакъв извънредно щедър жест. В случая с Биатрис, Огъста бе организирала разточително празненство за рождения ден на възрастната й майка, която бе съвсем грохнала и изкуфяла и рядко се появяваше в обществото. Биатрис й бе така благодарна, че бе забравила напълно за роклята — точно каквото бе намерението на Огъста.

Тук, по време на тези събирания, Огъста научаваше какво става в семейството и в банката. В момента тя бе притеснена заради Сет. Стараеше се внимателно да настрои семейството и да внуши на членовете му, че Самюъл не бива да бъде следващият старши партньор. Сет обаче сякаш нямаше никакви намерения да се оттегля, независимо от разклатеното си здраве. Тя се вбесяваше от мисълта, че внимателно замислените й планове се бавеха заради ината на един старец.

Сега бе краят на юли и в Лондон ставаше все по-тихо. По това време на годината аристокрацията се изнасяше от града — отиваше към яхтите си в Каус^[2] или към ловните си хижи в Шотландия. Благородниците оставаха в провинцията — избиваха птици, гонеха лисици и преследваха сърни — чак до седмиците след Коледа. Между февруари и Великден започваха бавно да се завръщат и през май лондонският светски „сезон“ вече бе в разгара си.

Семейство Пиластър не следваше тази общоприета програма. Макар че бяха много по-богати от повечето аристократи, те бяха делови хора и не си и помисляха да прекарат половината година в мързелива гонитба на глупави животни из провинцията. Въпреки това партньорите обикновено можеха да бъдат убедени да се отдадат на почивка през почти целия август, стига във финансовия свят да нямаше непредвидени сътресения.

Тази година цяло лято не бяха сигурни дали ще могат да си позволят ваканцията — заради мощната, макар и далечна буря, надвиснала заплашително над финансовите столици на Европа. Сега обаче най-лошото като че бе отминало, лихвените нива бяха спаднали до три процента, така че Огъста бе наела един малък замък в Шотландия. Тя и Маделин смятаха да заминат след около седмица, а мъжете щяха да ги последват един-два дни по-късно.

Няколко минути преди четири часа, докато стоеше права в салона си и недоволно размишляваше за мебелировката му и упоритостта на стария Сет, влезе Самюъл.

„Всички Пиластрови са грозни, обаче Самюъл е най-зле“, помисли си Огъста. Той също притежаваше грамадния, подобен на клюн нос, но освен това имаше слабоволева, женствена уста и неправилни зъби. Той бе суетен и дребнав мъж, изключително придирчив по отношение на облеклото и храната си, който обичаше котките и мразеше кучетата.

Истинската причина за неприязънта на Огъста обаче бе фактът, че от всички мъже в семейството той най-трудно се поддаваше на убеждение. Тя можеше да очарова стария Сет, който обръщаше внимание на привлекателните жени дори на тази напреднала възраст; с Джоузеф се справяше, като му досаждаше, докато изгуби търпение; Джордж Хартшорн се подчиняваше за всичко на Маделин и можеше да бъде контролиран чрез нея; а останалите бяха твърде млади и лесно се оставяха да ги сплашат, макар че Хю понякога й създаваше проблеми.

Само че при Самюъл нито една от тактиките й не действаше — и най-малко женският й чар. Той имаше навика да се смее ужасно дразнещо в случаите, когато Огъста смяташе, че е проявила находчивост и хитрост. Държеше се, сякаш няма нужда да я взима на сериозно, а това страхотно я обиждаше и вбесяваше. Всъщност се засягаше много повече от кротките подигравки на Самюъл, отколкото когато онази уличница в парка я нарече „дърта кучка“.

Днес обаче на лицето на Самюъл не играеше онази весела, скептична усмивка. Той изглеждаше ядосан — толкова разгневен, че за миг Огъста се разтревожи. Очевидно бе дошъл по-рано, за да я завари сама. Хрумна й мисълта, че от два месеца заговорничи, за да го съсипе, а някои хора бяха губили живота си и за по-малко от това. Той не стисна ръката й, а само застана пред нея. Носеше перленосив фрак и тъмночервена вратовръзка; край него се разнасяше лека миризма на одеколон. Огъста вдигна ръце отбранително.

Самюъл се разсмя (в звука нямаше каквото и да било веселие) и се отдръпна.

— Няма да те ударя, Огъста — заяви. — Макар че небето ми е свидетел, заслужаваш да те набият с камшик!

Естествено, че нямаше да я докосне. Той бе благ човек, който отказваше да финансира износа на пушки. Увереността на Огъста се завърна и тя възкликна с отвращение:

— Как смееш да ме критикуваш!

— Да те критикувам ли?! — възкликна Самюъл и гневът се върна в очите му. — Не падам толкова ниско, че да те критикувам.

Замълча за миг, след което добави със сдържана ярост в гласа:

— Презирам те!

Огъста нямаше да позволи да я сплашат за втори път.

— Дошъл си да ми съобщиш, че ще се откажеш от порочния си начин на живот ли? — попита звънко.

— Порочният ми начин — повтори той. — Ти искаш да разрушиш щастието на баща ми и да съсипеш собствения ми живот, само заради амбицията си — но въпреки това ми говориш за моите пороци! Вярвам, че така си потънала в зло, че си забравила какво представлява то в действителност!

Бе така убеден и толкова разпален, че за миг Огъста се зачуди дали не постъпва твърде отвратително, като го заплашва. После обаче осъзна, че той се опитва да предизвика съчувствието й и по този начин да разколебае решителността й.

— Притеснявам се единствено за банката — каза студено.

— Това ли ти е извинението? Това ли ще кажеш на Всевишния в Деня на страшния съд, когато те попита защо си ме изнудила?

— Само изпълнявам дълга си.

Сега отново усещаше, че контролира ситуацията и пак се зачуди защо е дошъл тук. Дали искаше да признае поражението си — или пък щеше да й се противопостави? Ако се предадеше, тя можеше спокойно да приеме, че скоро ще бъде съпругата на старшия партньор. Другата възможност обаче я притесняваше толкова, че й се искаше да започне да си гризе ноктите. Ако той се изправеше срещу нея, я чакаше дълга и трудна битка с несигурен изход.

Самюъл отиде до прозореца и се загледа в градината.

— Помня какво хубаво малко момиче беше — каза замислено.

Огъста изсумтя нетърпеливо.

— Идваше на църква, облечена в бяла рокличка, а в косите ти бяха вързани бели панделки — продължи той. — Тези панделки не заблуждаваха никого. Ти бе истински деспот, още тогава. Всички се разхождахме в парка след службата. Другите деца се страхуваха от теб, но си играеха с теб, защото ти организираше игрите. Тероризираше дори собствените си родители. Ако не получеше, каквото бе пожелала, правеше такава сцена, че хората спираха каретите си, за да разберат какво става. Баща ти, Бог да се смили над душата му, винаги гледаше измъчено, сякаш се чудеше как е довел такова малко чудовище на света.

Думите му бяха твърде близо до истината и тя се почувства неудобно.

— Това беше преди много години — измърмори и отклони погледа си.

Той продължи, сякаш Огъста не бе казала нищо.

— Не се тревожа за себе си. Иска ми се да съм старши партньор, но мога да мина и без това. Бих се справил добре на този пост — може би няма да съм толкова енергичен и деен като баща си; може би ще предпочета да работя в сътрудничество с повече хора. Обаче Джоузеф не става за тази работа. Той е импулсивен и избухлив, взима лоши решения; а ти влошаваш нещата, защото подхранваш амбицията му и замъгляваш трезвия му поглед. Той се справя добре, когато е в група и има кой да го направлява и възпира. Но не може да бъде водачът, преценките му не са достатъчно добри. В дългосрочен план ще навреди на банката. Не те ли е грижа за това?

За момент Огъста се запита дали не е прав. Дали не застрашаваше гъската, която снасяше златните яйца? Но в банката имаше толкова много пари — никога не биха могли да ги изхарчат, дори никой от тях повече да не работеше и ден през живота си. А и бе направо смешно да твърди, че Джоузеф ще навреди на банката. Работата на партньорите не бе кой знае колко трудна: те отиваха в банката, четяха финансовите страници на вестниците, даваха пари на заем на хората и събираха лихвите. Джоузеф можеше да се справи не по-зле от който и да било от тях.

— Вие, мъжете, винаги се преструвате, че банкерството е много сложно и тайнствено — отсече, — но не можете да ме заблудите! — После осъзна, че тонът й е отбранителен. — Ще се оправдавам пред Господ, не пред теб! — заяви.

— Наистина ли ще отидеш при баща ми, както си заплашила? — попита Самюъл. — Знаеш, че това би могло да го убие.

Тя се поколеба само за секунда. После твърдо отвърна:

— Няма друг начин.

Той се взираше в нея в продължение на дълго време.

— Дяволско създание такова! Вярвам ти — каза накрая.

Огъста затаи дъх. Дали щеше да се предаде? Усещаше победата, която бе почти в ръцете й. Въображението й рисуваше картина — някой казваше почтително: „Позволете да ви представя госпожа Джоузеф Пиластър — съпругата на старшия партньор в банка «Пиластър»…“.

Той се подвоуми, след което каза с неприкрито отвращение:

— Много добре. Ще кажа на останалите, че не искам да ставам старши партньор, когато баща ми се оттегли.

Огъста потисна триумфалната си усмивка. Беше спечелила. Обърна му гръб, за да скрие въодушевлението си.

— Наслаждавай се на победата си — с горчивина я посъветва Самюъл, — но помни, Огъста, че всички имаме тайни. Дори и ти. И един ден някой ще използва тайните ти срещу теб по същия начин, и тогава ще си спомниш какво си ми причинила.

Огъста се смути. Какво имаше предвид? Без никаква логична причина се сети за Мики Миранда, но веднага прогони мисълта за него.

— Нямам тайни, от които да се срамувам — отвърна.

— Наистина ли?

— Не! — отсече тя, но увереността му я безпокоеше.

Той я изгледа особено.

— Вчера дойде да ме види един млад адвокат на име Дейвид Мидълтън.

В продължение на няколко секунди тя не можеше да направи връзката.

— Предполага ли се, че трябва да знам кой е?

Всъщност името звучеше обезпокоително познато.

— Срещала си го веднъж, преди седем години, по времето на едно следствие.

Изведнъж Огъста се смрази. Мидълтън: това бе името на момчето, което се бе удавило.

Самюъл каза:

— Дейвид Мидълтън смята, че брат му Питър е бил убит — от Едуард.

Огъста отчаяно искаше да седне някъде, но не желаеше Самюъл да разбере колко се е разстроила.

— Защо, за бога, се опитва да ни създава проблеми сега, седем години по-късно?

— Каза ми, че никога не е бил доволен от резултатите от следствието. Запазил мълчание, защото се притеснявал, че така само ще усили страданието на родителите си. Само че майка му починала скоро след Питър, а тази година се споминал и баща му.

— А защо е дошъл при теб, вместо при мен?

— Членуваме в един и същи клуб. Както и да е. Той е прочел отново протоколите от делото и казва, че е имало няколко очевидци, които никога не са били викани да дадат показания.

„Да, наистина е имало“, тревожно си помисли Огъста. Онзи пакостник Хю Пиластър, бе единият; едно момче от Южна Америка — Тони или нещо подобно; както и трето, чиято самоличност така и не бяха узнали. Ако Дейвид Мидълтън се добереше до някой от тях, цялата история можеше да излезе наяве.

Самюъл говореше замислено:

— От твоята гледна точка вероятно е било жалко, че следователят е направил забележките за героизма на Едуард. Те са възбудили подозрения. Хората биха повярвали, че Едуард е стоял на ръба и е гледал, без да знае какво да предприеме, докато момчето се е давело. Само че който го е срещал е наясно, че той не би пресякъл и улицата, за да помогне някому, камо ли да се гмурне във водоем, за да спаси давещо се момче.

Тези приказки бяха пълни глупости, при това много обидни.

— Как се осмеляваш! — възкликна Огъста, но сега не говореше с обичайните си убедителност и властност.

Самюъл не й обърна внимание.

— Учениците не са повярвали на тази история. Дейвид е посещавал същото училище, при това неотдавна. Познавал е много от по-големите момчета. След разговорите с тях подозренията му се усилили.

— Цялата идея е нелепа!

— Мидълтън е доста упорита и свадлива личност, както, впрочем, и всички други адвокати — заяви Самюъл, без да обръща внимание на възраженията й. — Той няма да остави нещата така.

— Изобщо не може да ме уплаши!

— Това е добре, защото съм сигурен, че много скоро можеш да очакваш посещение от него. — Тръгна към вратата. — Няма да остана за чая. Приятен ден, Огъста.

Огъста тежко се отпусна на дивана. Не бе успяла да предвиди това — а и как би могла? Триумфът й над Самюъл бе помрачен. Тази стара история бе изплувала отново, седем години по-късно, макар че вече би трябвало да е напълно забравена! Ужасно се страхуваше за Едуард. Ако му се случеше нещо лошо, тя не би го понесла. Стисна главата си с ръце, сякаш така щеше да спре пулсиращата болка в нея. Какво можеше да направи?

В този миг влезе Хастед, главният й прислужник. Следваха го две прислужнички с подноси с чай и сладкиши.

— Ако позволите, мадам? — произнесе той с уелския си акцент.

Очите на Хастед сякаш винаги гледаха в две различни посоки и хората не бяха сигурни в коя от тях да насочат вниманието си. Това бе много объркващо в началото, но Огъста бе свикнала. Сега само кимна в отговор.

— Благодаря ви, мадам — каза той и тримата започнаха да подреждат порцелана.

Понякога Огъста се успокояваше от раболепните маниери на Хастед и вида на слугите, които изпълняваха безропотно нарежданията й. Днес обаче това не й действаше. Стана и отиде до отворените френски прозорци. Слънчевата градина също не й действаше умиротворително. Как щеше да спре Дейвид Мидълтън?

Все още се измъчваше с този проблем, когато пристигна Мики Миранда.

Радваше се да го види. Той бе привлекателен, както винаги — с черен фрак и раирани панталони, с безупречна бяла яка и бяла сатенена вратовръзка. Забеляза, че е разстроена, и веднага прояви състрадание. Прекоси стаята с грациозността и бързината на пантера. Гласът му бе като милувка:

— Госпожо Пиластър, какво, за бога, ви е обезпокоило така?

Доволна бе, че именно той е дошъл първи. Сграбчи ръцете му.

— Случи се нещо ужасно!

Дланите му бяха отпуснати върху кръста й, сякаш двамата танцуваха. Когато пръстите му се притиснаха към хълбоците й, през тялото й премина тръпка от удоволствие.

— Не се тормозете — успокоително промълви той. — Разкажете ми какво е станало.

Тя започна да си възвръща равновесието. В такива моменти наистина много харесваше Мики. Това й напомняше какво бе изпитвала към младия граф Странг като момиче. Мики много й приличаше на Странг с елегантните си жестове, красивите дрехи и най-вече с плавните си движения, гъвкавостта на крайниците си и грациозното си тяло, което работеше като добре смазан механизъм. Странг бе светъл англичанин, а Мики — мургав латиноамериканец, но и двамата притежаваха умението да я карат да се чувства изключително женствена. Искаше й се да притегли тялото му към себе си и да отпусне буза на рамото му…

Видя как я зяпат прислужниците и осъзна, че позата, в която са застанали — Мики бе съвсем близо и бе сложил ръце на бедрата й — не е твърде прилична. Откъсна се от него, хвана го за ръката и го поведе през френските прозорци към градината, където любопитните слуги нямаше да ги чуват. Въздухът бе топъл и благоуханен. Седнаха съвсем близо един до друг на една дървена пейка, разположена на сянка. Огъста се обърна с лице към него и го погледна. Копнееше да не пуска ръката му — обаче това би било непристойно.

Той каза:

— Видях Самюъл да си тръгва от тук — това има ли нещо общо?

Огъста говореше съвсем тихо и Мики се приведе ниско над нея, за да я чува. Лицето му бе толкова близо, че би могла да го целуне, почти без да помръдва.

— Дойде да ми каже, че няма да преследва поста на старши партньор.

— Добри новини!

— Да. Това означава, че съпругът ми със сигурност ще получи мястото.

— А Папа ще има пушките си.

— Веднага, щом Сет се пенсионира.

— Вбесяващо е, че дъртият Сет още се държи! — възкликна Мики. — Папа непрекъснато ме пита кога ще стане.

Огъста знаеше защо Мики е толкова притеснен: страхуваше се, че баща му ще го изпрати обратно в Кордоба.

— Не смятам, че Сет ще издържи още дълго — каза тя, за да го утеши.

Той се вгледа в очите й.

— Обаче не това ви е разстроило.

— Не. Става дума за онова проклето момче, което се удави във вашето училище — Питър Мидълтън. Самюъл ми съобщи, че братът на Питър, който е адвокат, е започнал да задава въпроси.

Изражението на Мики стана мрачно.

— След всичките тези години?

— Очевидно си е мълчал заради родителите си, но те вече са мъртви.

Мики се намръщи.

— Колко сериозен е проблемът?

— Ти вероятно знаеш по-добре от мен. — Огъста се поколеба. Този въпрос трябваше да бъде зададен, обаче тя се страхуваше от отговора. Накрая събра смелост: — Мики… Смяташ ли, че Едуард има вина за смъртта на момчето?

— Ами…

— Отговори ми с „да“ или „не“! — нареди тя.

Мики мълча в продължение на няколко секунди, а накрая отвърна:

— Да.

Огъста затвори очи. „Скъпи Теди“, помисли си, „защо го направи?!“.

Мики тихо произнесе:

— Питър не беше добър плувец. Едуард не го удави, но го изтощи. Питър беше жив, когато Едуард го остави и се втурна към Тонио. Смятам обаче, че е бил твърде слаб, не е могъл да доплува до стената на каменоломната и се е удавил, докато никой не го е гледал.

— Теди не е искал да го убива.

— Разбира се, че не!

— Било е просто боричкане между момчета.

— Едуард само се шегуваше, не искаше наистина да го нарани.

— Следователно не е убийство.

— Страхувам се, че е — заяви мрачно Мики и сърцето на Огъста пропусна един удар. — Ако някой крадец блъсне жертвата си на земята, а човекът получи сърдечен удар и умре, крадецът се счита за виновен в убийство, макар да не е имал намерение да го убие, а само да го ограби.

— Откъде знаеш това?

— Попитах един адвокат още преди години.

— Защо?

— Исках да знам в каква ситуация се намира Едуард.

Огъста зарови лице в дланите си. Беше по-лошо, отколкото си бе представяла.

Мики отмести ръцете от лицето й и последователно целуна всяка длан. Жестът бе толкова нежен и мил, че й се прииска да се разплаче. Без да я пуска, той каза:

— Никой здравомислещ човек не би тръгнал да преследва Едуард заради нещо, което е направил като дете.

— Дали обаче Дейвид Мидълтън е достатъчно разумен? — проплака Огъста.

— Може и да не е. Явно има тази натрапчива идея от много години. Господ да не дава упорството му да го отведе до истината!

Огъста си представи възможните последствия и потръпна. Щеше да има скандал; в жълтите парцали да пише „Срамната тайна на един банков наследник“; полицията щеше да се намеси; горкичкият й скъп Теди може би щеше да бъде съден; а ако го признаеха за виновен…

— Мики, ужасно е дори да си го помисля! — прошепна тя.

— В такъв случай трябва да направим нещо.

Огъста стисна ръцете му, после ги пусна и мислено направи обобщение. Беше наясно със сериозността на проблема. Видяла бе сянката на бесилото да пада върху единствения й син. Време бе да спре да се тормози и да започне да действа. Слава богу, в лицето на Мики Едуард имаше истински приятел.

— Трябва да се уверим, че търсенията на Мидълтън няма да го отведат до никъде. Колко хора знаят истината?

— Шестима — незабавно отговори Мики. — Едуард, вие и аз; това прави трима, обаче ние няма да му кажем нищо. После идва Хю.

— Той не е бил там, когато момчето е умряло.

— Не, но видя достатъчно, за да знае, че разказът ни пред следователя не е верен. А пък фактът, че сме излъгали, ни кара да изглеждаме виновни.

— В такъв случай Хю е проблем. А останалите?

— Тонио Силва видя всичко.

— Обаче не каза нищо.

— По онова време бе твърде уплашен от мен. Само че не съм сигурен, че и сега се страхува.

— Ами шестият?

— Така и не разбрахме кой е бил. През онзи ден не видях лицето му, а и той никога не съобщи за случилото се. Страхувам се, че по отношение на него не можем да направим нищо. Все пак предполагам, че щом никой не знае кой е бил, едва ли представлява заплаха за нас.

Огъста усети, че отново я обзема страх: изобщо не бе сигурна, че Мики е прав. Винаги съществуваше опасност неизвестният свидетел да разкрие самоличността си. За другото обаче бе съгласна с Мики. Нищо не можеха да направят.

— В такъв случай има двама души, с които можем да се справим. Хю и Тонио.

В последвалото мълчание и двамата се замислиха.

Огъста реши, че повече не може да приема Хю за незначителен досадник. Нахаканото му поведение му печелеше все повече доверие и влияние в банката, а в сравнение с него Теди изглеждаше направо муден. Огъста бе успяла да осуети зараждащата се любовна връзка между Хю и лейди Флорънс Столуърти. Сега обаче Хю заплашваше Теди по един много по-опасен начин. Трябваше да направят нещо с него. Само че какво? Той бе Пиластър, макар и не от най-добрите. Тя си блъскаше главата, но не успяваше да измисли нищо.

Мики внимателно каза:

— Тонио има слабост.

— А, така ли?

— Проблеми с хазарта. Залага повече, отколкото може да си позволи — и губи.

— Може би ще успееш да му уредиш някоя игра?

— Може би.

През ума на Огъста мина мисълта, че е възможно Мики да знае как се лъже на карти. Само че нямаше начин да го попита: самото предположение би било смъртна обида за всеки джентълмен.

Мики продължи:

— Вероятно ще се окаже скъпо начинание. Ще ми предоставите ли средствата?

— Колко ще ти трябват?

— Сто лири, страхувам се.

Огъста не се поколеба: животът на Теди бе заложен на карта.

— Така да бъде — съгласи се тя.

После в къщата се разнесоха гласове, сигурно останалите гости бяха започнали да пристигат.

Огъста се изправи.

— Не съм сигурна как да постъпя с Хю — сподели обезпокоено. — Ще трябва да си помисля. А сега да влизаме вътре.

Зълва й Маделин вече бе дошла и започна да говори в мига, в който прекрачиха прага:

— Този шивач ще ме накара да се пропия — два часа за един подгъв, нямам търпение да изпия чаша чай, а, да, дали случайно имаш още от онази божествена бадемова торта, о, боже! — не е ли твърде горещо днес?

Огъста съзаклятнически стисна ръката на Мики и се настани на масата, за да им налее чай.