Кен Фолет
Опасно богатство (28)

III

Мики Миранда и Папа се намираха в една малка гостилница в Сохо. Обядваха яхния от стриди — най-евтиното ястие от менюто — и пиеха силна бира. Ресторантчето се намираше на няколко минути път от посолството на Кордоба на „Портланд Плейс“, където Мики прекарваше на писалището си по един-два часа всяка сутрин, докато се занимаваше с пощата на посланика. За днес бе свършил и се видя с Папа за обяд. Седяха един срещу друг на твърдите пейки с високи облегалки. Подът бе застлан с дървени стърготини, а ниският таван бе потъмнял от полепналите по него през годините мръсотия и мазнина. Мики мразеше да се храни на подобни места, но въпреки това често го правеше, за да пести пари. В клуб „Каус“ ядеше единствено в случаите, когато плащаше Едуард. Освен това щеше да се подложи на твърде голямо напрежение, ако заведеше Папа в клуба: непрестанно щеше да се страхува, че възрастният мъж ще се сбие, ще измъкне пистолета си или ще се изплюе на килима. Папа обра купата си с парче хляб и я бутна встрани.

— Трябва да ти обясня нещо — заяви той.

Мики остави лъжицата си.

Папа каза:

— Трябват ми пушки, за да се преборя със семейство Делабарка. След като ги унищожа, ще завзема мините им за нитрат. Тези мини ще направят семейството ни богато.

Мики кимна безмълвно. Вече неведнъж бе чувал това, но не смееше да каже нищо.

— Нитратните мини са само началото, първата стъпка — продължи Папа. — Когато имаме повече пари, ще купим още пушки. Различните членове на семейството ще се превърнат във важни личности в нашата провинция.

Мики наостри уши. Това бе ново.

— Братовчед ти Хорхе ще стане полковник в армията. Брат ти Пауло ще бъде началник на полицията в провинция Санта Мария.

„Тоест, вече ще може да тормози хората професионално, а няма да е само аматьор“, помисли си Мики.

А Папа добави:

— И тогава аз ще стана губернатор на провинцията.

Губернатор! Мики не бе осъзнал, че Папа се цели толкова високо.

Баща му обаче не бе приключил.

— Когато поемем контрола над Санта Мария, ще обърнем поглед към нацията. Ще бъдем ревностни поддръжници на президента Гарсия. Ти ще си неговият дипломатически представител в Лондон. Брат ти вероятно ще стане министър на правосъдието. Чичовците ти ще бъдат генерали. А твоят полубрат Доминик, свещеникът, ще стане архиепископ на Палма.

Мики се изуми: никога не бе знаел, че има природен брат. Но не каза нищо, защото не искаше да прекъсва баща си.

— А пък после — заяви Папа, — когато му дойде времето, ще изместим семейство Гарсия и ще заемем тяхното място.

— Имаш предвид, че ще поемем контрола над правителството? — попита Мики с разширени очи.

Направо бе сразен от дързостта и увереността на Папа.

— Да. След двайсет години, сине, или аз ще бъда президент на Кордоба… или ти.

Мики се опита да възприеме казаното. Конституцията на Кордоба гарантираше демократични избори, но досега такива не бяха провеждани. Президентът Гарсия бе завзел властта чрез държавен преврат преди десет години; преди това бе служил като главнокомандващ на въоръжените сили на президента Лопес, който бе водил въстанието срещу испанското владичество — онова, в което се бяха били и Папа, и каубоите му.

Сега Папа учуди Мики с лукавството и изкусната си стратегия: първо да стане пламенен поддръжник на настоящия управник, а след това да го предаде. Каква обаче бе ролята на самия Мики? Той трябваше да стане посланик на Кордоба в Лондон. Вече бе предприел първата стъпка, като прогони Тонио Силва и зае поста му. Трябваше да намери начин да стори същото и с посланика.

А след това какво? Ако баща му бе президент, Мики можеше да стане министър на външните работи и да пътува по целия свят като представител на страната си. Папа обаче бе казал, че самият Мики може да бъде президент — не Пауло, не чичо Рико, ами Мики. Възможно ли бе наистина?

А защо не? Мики бе умен, безскрупулен и имаше добри връзки. Какво друго му трябваше? Представата, че може да управлява цяла държава, направо го опияни. Всички щяха да му се кланят; щеше да избира сред най-красивите жени в страната, независимо дали го искаха или не; щеше да бъде богат като семейство Пиластър.

— Президент — замечтано произнесе той. — Харесва ми.

Папа се пресегна небрежно и го шамароса през лицето.

Възрастният мъж имаше мощна ръка с мазолеста длан; шамарът разтърси Мики. Той извика, стреснат и възмутен, и скочи на крака. В устата си усещаше вкуса на кръв. Гостилницата притихна и всички погледи се обърнаха към тях.

— Сядай — нареди Папа.

Бавно и неохотно Мики се подчини.

Папа се протегна през масата и го сграбчи с две ръце за реверите. Гласът му тегнеше от презрение:

— Целият план е застрашен, защото ти се провали напълно в простичката и съвсем лесна задача, която ти бе възложена!

Мики се плашеше до смърт, когато баща му изпаднеше в това настроение.

— Папа, ще си получиш пушките! — увери го той.

— Само след месец в Кордоба ще бъде пролет. Трябва да завземем мините на Делабарка през този сезон — догодина ще бъде прекалено късно. Купих си билет за един товарен кораб, който заминава за Панама. Подкупил съм капитана да ме остави заедно с оръжията на атлантическия бряг на Санта Мария.

Папа стана и повлече и Мики да се изправи на крака. От силата, с която стискаше ризата му, платът се разкъса.

— Корабът отплава след пет дни — произнесе с такъв тон, че Мики потръпна от страх. — Сега изчезвай оттук и върви да ми купиш пушките!

 

 

Сервилният главен прислужник на Огъста Пиластър, Хастед, пое мокрото палто на Мики и го окачи близо до запалената камина. Мики не му благодари. Двамата не се харесваха. Хастед ревнуваше всички, които допадаха на Огъста, а пък Мики го презираше заради раболепието му. Освен това никога не можеше да разбере накъде гледа Хастед, което силно го изнервяше.

Сега Мики влезе в салона и откри Огъста, която бе сама. Тя очевидно се зарадва, като го видя. Хвана ръката му в своите и промълви:

— Замръзнал си.

— Дойдох пеша през парка.

— Глупаво момче! Трябвало е да вземеш файтон.

Мики не можеше да си позволи да наема файтони, но Огъста не бе наясно с този факт. Тя притисна ръката му към гърдите си и се усмихна. Действието й напомняше на сексуална покана, но жената се държеше, сякаш просто невинно затопля студените му пръсти.

Тя често правеше подобни неща, когато двамата бяха сами — и обикновено на Мики му харесваше. Хващаше дланта му и допираше бедрото му, а пък той докосваше ръката или рамото й и се вглеждаше в очите й. Снижаваха глас, докато разговаряха, все едно бяха любовници. Никога не признаваха, че флиртуват. За него бе вълнуващо, както и за нея. Днес обаче той бе прекалено разтревожен и твърде близо до отчаянието, за да си губи времето с нея.

— Как е старият Сет? — попита направо с надеждата да научи за внезапна криза и завръщане на болестта му.

Огъста усети настроението му и пусна ръката му без възражения, макар да изглеждаше разочарована.

— Ела по-близо до огъня — предложи му, после седна на кушетката и потупа мястото до себе си. — Сет е много по-добре.

Сърцето на Мики се сви.

Тя продължи:

— Може би няма да ни напусне още дълги години. — Не успяваше да прикрие раздразнението в гласа си. Нямаше търпение съпругът й да поеме ръководството на банката. — Нали знаеш, че в момента живее тук? Ще го посетиш, след като пийнеш чай.

— Сигурно трябва скоро да се пенсионира? — попита Мики.

— За съжаление няма признаци за нищо такова. Тази сутрин например забрани да се издава нова емисия акции на руската железница. — Потупа леко коляното му. — Бъди търпелив. Накрая твоят Папа ще си получи пушките.

— Само че не може да чака още дълго — притеснено обясни Мики. — Трябва да замине следващата седмица.

— Значи затова си толкова напрегнат — отбеляза тя. — Горкото момче. Иска ми се да можех да направя нещо, за да ти помогна.

— Не познавате баща ми — заяви Мики, а в гласа му се промъкна отчаяние. — Пред вас той се преструва на културен, цивилизован човек. В действителност е варварин. Само Господ знае какво ще ми направи, ако се проваля!

В преддверието се разнесоха гласове.

— Трябва да ти кажа нещо, преди да влязат останалите — забързано произнесе Огъста. — Най-после се срещнах с господин Дейвид Мидълтън.

Мики кимна.

— И какво каза той?

— Беше учтив, но откровен. Спомена, че не вярва, че е била разказана цялата истина за смъртта на брат му и ме попита дали мога да го свържа с Хю Пиластър или с Антонио Силва. Отговорих му, че и двамата са в чужбина и че си губи времето.

— Иска ми се да можехме да разрешим проблема със стария Сет толкова гладко, колкото се справихме с този — заяви Мики, точно когато вратата се отвори.

Първо влезе Едуард, а после и сестра му Клемънтайн. Клемънтайн приличаше на Огъста, но не притежаваше силата на характера й, нито чувствената й привлекателност. Огъста наля чай. Мики водеше безцелен и непоследователен разговор с Едуард на тема плановете им за вечерта. През септември нямаше балове, нямаше празненства: аристокрацията не се връщаше в Лондон, преди да мине Коледа. В момента в града бяха само политиците и съпругите им. Не липсваха обаче забавления за средната класа и Едуард бе купил билети за някаква пиеса. Мики се престрои, че с нетърпение очаква представлението, но мислите му бяха заети с Папа.

Хастед внесе горещи кексчета с масло. Едуард изяде няколко, но Мики нямаше апетит. Пристигнаха и други членове на семейството. Братът на Джоузеф, Младия Уилям; грозната сестра на Джоузеф, Маделин; както и съпругът на Маделин, майор Хартшорн с белега на челото. Всички те говореха за финансовата криза, но Мики виждаше, че не се страхуват: старият Сет я бе предвидил и се бе погрижил банка „Пиластър“ да не пострада. Високорисковите ценни книжа бяха загубили стойността си — египетските, перуанските и турските облигации се бяха сринали — но ценните книжа на английското правителство и акциите на английските железопътни компании бяха спаднали съвсем леко.

Един по един всички се изредиха да видят Сет; после един по един се върнаха и заявиха, че е изумителен човек. Мики изчака и последния. Най-сетне дойде и неговият ред да се качи, в пет и половина следобед.

Сет бе в някогашната стая на Хю. Пред открехнатата врата седеше медицинска сестра в случай, че на стареца му потрябва нещо и я повика. Мики влезе и затвори вратата.

Сет бе седнал в леглото си и четеше „Икономист“. Мики поздрави:

— Добър ден, господин Пиластър. Как се чувствате?

Сет остави списанието си с очевидно нежелание.

— Чувствам се добре, благодаря. Как е баща ви?

— Няма търпение да се завърне у дома.

Мики се вгледа в крехкия възрастен човек, разположен на белите чаршафи. Кожата на лицето му бе прозрачна, а извитото острие на пиластровия нос изглеждаше по-остро от всякога, но в очите му блестяха жизненост и пъргав ум. Оставяше впечатлението, че спокойно може да живее и да управлява банката още десет години.

Мики сякаш чу гласа на баща си да нашепва в ухото му: „Кой стои на пътя ни?“.

Старецът бе слаб и безпомощен, а в момента в стаята бяха само той и Мики — и сестрата отвън.

Мики осъзна, че трябва да убие Сет.

Гласът на баща му заповяда: „Направи го веднага!“.

Можеше да го задуши с възглавница и нямаше да остави никакви следи. Всички щяха да решат, че старецът си е заминал от естествена смърт.

Сърцето на Мики се изпълни с ненавист. Стана му зле.

— Какво има? — попита Сет. — Изглеждате по-болен от мен.

— Удобно ли ви е, сър? — отвърна на въпроса с въпрос Мики. — Нека ви наглася възглавниците.

— Моля, не си правете труда. Добре са си — каза Сет, но Мики се пресегна зад гърба му и измъкна една голяма пухена възглавница.

После хвърли поглед към възрастния мъж и се поколеба.

В очите на Сет проблесна страх; той отвори уста да извика.

Преди обаче да издаде звук, Мики затисна лицето му с възглавницата и бутна главата му назад.

За нещастие, ръцете на Сет се намираха над чаршафите и сега той стисна китките на Мики с изненадваща сила. Мики с ужас наблюдаваше впилите се в ръкавите му старчески нокти, но продължи да натиска. Сет отчаяно драскаше по ръцете му, но младият мъж бе по-силен.

След като не успя по този начин, Сет започна да рита и да се извива. Не можеше да се измъкне от хватката на Мики, но леглото на Хю бе старо и скърцаше. Мики се уплаши, че сестрата може да чуе тези звуци и да влезе да провери какво става. Сети се само за един начин, по който да накара стареца да престане: да легне отгоре му. Без да смъква възглавницата от лицето му, Мики се покачи на леглото и се разположи върху гърчещото се тяло. Обезумял си помисли, че сцената гротескно напомня на секса с жена, която не иска да се отдаде. Едва потисна истеричния смях, който напираше на устните му. Сет продължаваше да се бори, но тежестта на Мики ограничаваше движенията му, а леглото бе престанало да скърца. Мики продължи да натиска безжалостно.

Най-после всички движения замряха. Мики остана на мястото си толкова дълго, колкото се осмели — просто за да е сигурен. После внимателно отмести възглавницата и се вгледа в бялото, застинало лице. Очите бяха затворени, но чертите му бяха спокойни. Старият Сет изглеждаше мъртъв. Мики трябваше да провери дали има пулс. Бавно и боязливо сведе глава към гърдите му.

Изведнъж очите на стареца се отвориха широко и той си пое въздух дълбоко и шумно.

Малко оставаше Мики да изпищи от ужас. Миг по-късно обаче дойде на себе си и отново притисна възглавницата върху лицето на Сет. Усети, че трепери от страх и отвращение, но повече съпротива нямаше.

Знаеше, че трябва да задържи така възглавницата поне още няколко минути, за да е напълно сигурен, че този път старецът наистина е умрял. Само че се притесняваше заради сестрата. Можеше да й направи впечатление колко е тихо. Трябваше да говори, за да създаде илюзия, че всичко е нормално. Само че не можеше да се сети какво да каже на един покойник. „Приказвай нещо“, заповяда си, „няма значение какво е, стига тя да чува някакво мънкане“.

— Много съм добре — измърмори отчаяно. — Много добре, много добре. Ами вие? Хубаво, хубаво. Радвам се да чуя, че се чувствате по-добре. Просто чудесно, господин Пиластър! Много се радвам, че изглеждате толкова добре, така чудесно, просто прекрасно, о, боже мили, повече не мога, много добре, чудесно, чудесно…

Наистина не издържаше повече. Спря да натиска възглавницата. Намръщи се с отвращение и положи длан на гърдите на Сет — там, където смяташе, че се намира сърцето. Тук-таме от бледата кожа на стареца стърчаха бели косми. Тялото под нощната риза бе топло, но не се долавяше сърдечен ритъм. „Наистина ли си мъртъв този път?“, попита наум. А после сякаш отново чу гласа на Папа, гневен и нетърпелив: „Да, глупак такъв, мъртъв е, а сега се махай оттам!“. Остави възглавницата върху лицето на мъртвеца, претърколи се от трупа и се изправи.

Започна да му се гади. Чувстваше слабост, беше му лошо и се наложи да сграбчи колоната на голямото старинно легло, за да се задържи прав. „Убих го!“, каза си. „Убих го.“

На площадката отвън се чу говор.

Мики хвърли поглед към тялото на леглото. Възглавницата все още бе върху лицето на Сет. Грабна я от там. Очите на стареца бяха широко отворени и втренчени.

Вратата се отвори.

Влезе Огъста.

Тя застана на прага, загледана в разтуреното легло, спокойното лице на Сет с втренчените невиждащи очи и възглавницата в ръцете на Мики. Кръвта се оттече от бузите й.

Мики я гледаше, безмълвен и безпомощен, в очакване да проговори.

Тя само стоеше и местеше очи между Сет и Мики. Това продължи доста дълго.

А после, бавно и съвсем безшумно, затвори вратата.

Взе възглавницата от Мики. Повдигна безжизнената глава на Сет и върна възглавницата на мястото й, след това оправи чаршафите. Вдигна списанието от пода, положи го на гърдите на мъртвия и намести ръцете му отгоре, сякаш бе заспал, докато го е преглеждал.

Накрая склопи очите му.

Приближи се към Мики.

— Трепериш — каза му.

Пое лицето му в длани и го целуна по устните.

За миг той бе прекалено изненадан и не можеше да реагира. После — само за част от секундата — предишният ужас бе заменен от желание. Протегна ръце и я прегърна. Гърдите й се притиснаха към неговите. Огъста отвори уста и езиците им се срещнаха. Мики сграбчи гърдите й с две ръце и силно ги стисна. Тя изпъшка. Той моментално усети, че се възбужда. Огъста започна да трие таза си в него, да притиска слабините си към мощната му ерекция. И двамата дишаха тежко, като след дълго тичане. Огъста хвана ръката му, приближи я към устата си и я захапа, за да не извика на глас. После стисна очи и потрепери. Мики осъзна, че е стигнала до оргазъм. Възбуди се толкова силно, че след секунди също стигна до кулминацията си.

Всичко бе продължило само няколко минути. След края двамата продължиха да се притискат един към друг задъхани още известно време. Мики бе твърде объркан, за да разсъждава.

Когато Огъста възстанови дишането си, се измъкна от ръцете му.

— Отивам си в стаята — промълви тихо. — Ти трябва веднага да напуснеш къщата.

— Огъста…

— Наричай ме „госпожо Пиластър“!

— Добре…

— Това никога не се е случвало — яростно прошепна тя. — Разбираш ли ме? Нищичко не се е случило, изобщо!

— Добре — отново се съгласи Мики.

Огъста приглади предницата на роклята си и нагласи прическата си. Той я наблюдаваше безпомощно. Не можеше да помръдне — бе като закован на мястото си от силата на волята й. Тя се обърна и отиде до вратата. Мики машинално я отвори и задържа пред нея. Последва я навън.

Сестрата ги изгледа въпросително. Огъста допря пръст до устните си в знак, че трябва да се пази тишина.

— Тъкмо заспа — каза съвсем тихо.

Мики бе удивен и ужасен от хладнокръвието й.

— Това е най-добре за него — отбеляза сестрата. — Ще го оставя на спокойствие за час-два.

Огъста изрази с кимване съгласието си.

— И аз така бих направила на ваше място. Повярвайте ми, в момента му е много удобно.