Кен Фолет
Опасно богатство (30)

II

Огъста седеше пред тоалетката си и си слагаше колието от един ред перли, което винаги носеше на вечерни събирания. То бе най-скъпото й бижу. Методистите не одобряваха скъпите украшения и стиснатият й съпруг Джоузеф използваше това като оправдание, за да не й купува бижута. Той щеше да се радва, ако жена му престанеше да променя обзавеждането на къщата толкова често, но тя го правеше, без да го пита: ако се съобразяваше с неговите предпочитания, щяха да живеят като служителите му. Джоузеф приемаше, макар и с мръщене, смяната на обзавеждането. Настояваше единствено да не пипа неговата спалня.

Огъста извади от отворената кутия за бижута пръстена, който Странг й бе подарил преди трийсет години. Той бе във формата на златна змия с диамантена глава и рубинени очи. Постави го на пръста си и — както бе правила хиляди пъти преди — потърка вдигнатата главичка по устните си, обзета от спомени.

Майка й я бе посъветвала:

— Върни му пръстена и се опитай да го забравиш.

Седемнайсетгодишната Огъста бе отвърнала:

— Вече му го върнах. И ще го забравя.

Това обаче бе лъжа. Пазеше пръстена, скрит в кухината под обложката на библията си — и никога не забрави Странг. Закле се, че ако не може да има любовта му, някой ден ще се сдобие с всички други неща, които той би могъл да й даде.

Още отдавна бе приела, че не може да стане графиня Странг, но бе твърдо решена да получи титла. И тъй като Джоузеф нямаше такава, се налагаше да му издейства.

От дълги години обмисляше проблема и изучаваше начините един мъж да се сдобие с титла. Вложила бе в стратегията си множество безсънни нощи, през които бе планирала и копняла за това. Сега бе готова, а и моментът бе подходящ.

Тази нощ, по време на вечерята, щеше да започне кампанията си. Сред гостите й имаше трима души, които щяха да изиграят съществена роля, за да стане Джоузеф граф.

Реши, че може да приеме титлата „граф на Уайтхейвън“. Уайтхейвън бе пристанищният град, в който семейство Пиластър бе започнало да развива бизнеса си преди четири поколения. Прапрадядото на Джоузеф, Еймъс Пиластър, бе направил състоянието си чрез една изключително рискована операция, която се бе превърнала в легенда: вложил бе всичките си пари в натоварен с роби кораб. После обаче се бе заел с не така опасни сделки — изкупувал платове, основно шевиот и щамповано хасе от текстилните фабрики в Ланкашир и ги откарвал с кораби до двете Америки. Домът им в Лондон вече носеше името „Уайтхейвън хаус“ в знак на почит към мястото, където се бе зародил бизнесът им. Ако планът на Огъста сработеше, тя щеше да бъде графиня Уайтхейвън.

Представи си как тя и Джоузеф влизат във великолепен салон за гости, а главният прислужник обявява: „Граф и графиня Уайтхейвън!“. Мисълта за тази сцена извика усмивка на устните й. В ума си видя как Джоузеф прави първата си реч пред Камарата на Лордовете — на някаква тема, свързана с крупни и сложни финансови операции, а останалите перове го слушат с почтително внимание. Продавачите в магазините щяха да я наричат на висок глас „лейди Уайтхейвън“, а другите клиенти — да се обръщат, за да видят коя е.

Каза си обаче, че най-много иска титлата заради Едуард. Някой ден той щеше да я наследи от баща си, а дотогава на визитните му картички щеше да пише „почитаемият Едуард Пиластър“.

Знаеше точно какво трябва да стори, но въпреки това бе неспокойна. Да се сдобиеш с благородническа титла не бе същото като да си купиш нов килим — човек не можеше просто да отиде при търговеца и да му каже: „Този ми харесва, колко струва?“. Всичко трябваше да се прави завоалирано, само чрез намеци. Тази вечер трябваше да стъпва много уверено; не й бяха позволени никакви грешки. Ако предприемеше погрешен ход, внимателно замислените й планове можеха много бързо да се сринат. Ако бе преценила неправилно хората си, бе загубена.

Една прислужница почука на вратата и съобщи:

— Господин Хобс пристигна, госпожо.

„Ще трябва да ме нарича «милейди» съвсем скоро“, каза си Огъста.

Остави пръстена на Странг, изправи се и влезе през свързващата врата в спалнята на Джоузеф. Съпругът й бе облечен и готов за вечерята. Седеше пред шкафа със стъклени вратички, в който бе изложена колекцията му от украсени със скъпоценни камъни кутийки за енфие и разглеждаше една от тях на светлината на газената лампа. Огъста се зачуди дали сега е подходящото време да му спомене за Хю.

Хю продължаваше да й създава неприятности. Смяташе, че преди шест години веднъж и завинаги се е справила с него, но в момента той отново заплашваше да засенчи Едуард. Говореше се, че могат да го направят партньор. Огъста нямаше да позволи подобно нещо. Твърдо бе решила, че някой ден Едуард ще бъде старшият партньор и не можеше да допусне Хю да получи преднина.

Дали имаше основание да се безпокои толкова? Може би щеше да е добра идея да остави Хю да ръководи бизнеса. Едуард пък можеше да се заеме с друго, да стане политик, например. Само че банката бе сърцето на това семейство. Хората, които я напускаха, като бащата на Хю, Тобайъс, накрая винаги се проваляха. Банката бе мястото, където се правеха парите и се упражняваше властта. „Пиластър“ бе в състояние да свали монарх от трона му, ако му откажеше заем. Малко политици можеха да сторят същото. Ужасяваше се от мисълта, че Хю може да стане старши партньор, да приема на гости посланици, да пие кафе с министъра на финансите, да сяда на почетното място на семейните събирания и да се разпорежда с Огъста и нейната част от рода.

Този път обаче нямаше да е лесно да се отърве от Хю. Той бе по-възрастен, по-умен и имаше установено, солидно място в банката. Проклетото момче бе работило търпеливо и здраво в продължение на шест години, за да възстанови накърнената си репутация. Дали щеше да успее да провали усилията му?

Реши, че сега не е най-точният момент да повдига въпроса пред Джоузеф. Възможно бе темата за Хю да предизвика разногласие, а тя искаше съпругът й да е в добро настроение за партито.

— Остани тук още няколко минути, ако искаш — предложи му. — Засега само Арнолд Хобс е пристигнал.

— Така и ще направя, стига ти да нямаш нищо против — отвърна той.

Тя предпочиташе да прекара известно време насаме с Хобс. Хобс бе редакторът на едно политическо списание, „Форум“. По принцип то защитаваше позицията на консерваторите, които бяха на страната на аристокрацията и църквата — и се противопоставяше на либералите, партията на предприемачите и търговците и на методистите. Пиластрови бяха едновременно делови хора и методисти, само че на власт бяха консерваторите.

Срещала се бе само веднъж или два пъти с Хобс и предположи, че сигурно е бил изненадан, когато е получил поканата й. Въпреки това бе сигурна, че ще приеме. Едва ли получаваше покани за много приеми в домове, богати като този на Огъста.

Хобс бе в интересна позиция. Той разполагаше с власт, защото списанието му се четеше от много хора и бе уважавано; същевременно беше беден, защото от издаването му не печелеше много. Това съчетание го поставяше в неловко положение — и същевременно бе идеално за целите на Огъста. Той разполагаше със средствата да й помогне и можеше да бъде купен.

Съществуваше само една евентуална спънка. Огъста се надяваше Хобс да не държи на високоморални принципи — това би го направило безполезен за нея. Ако обаче го бе преценила правилно, той щеше да е склонен да се продаде.

Огъста бе нервна и напрегната. Остана за миг пред вратата на салона, като си повтаряше: „Успокой се, госпожо Пиластър, добра си в това!“. След минута се поотпусна и влезе.

Хобс нетърпеливо се изправи да я посрещне. Той бе неспокоен, схватлив мъж, с нервни и насечени като на птица движения. Огъста прецени, че фракът му е на поне десет години. Тя поведе госта си към уютното кътче за сядане край еркерния прозорец. Искаше да създаде у него усещане за близост, макар да не бяха стари приятели.

— Кажете ми каква пакост сторихте днес — попита закачливо. — Смъмрихте господин Гладстоун? Разнищихте политиката ни в Индия? Критикувахте католиците?

Той се вгледа в нея през зацапаните си очила.

— Писах за Градската банка на Глазгоу — отвърна той.

Огъста се намръщи.

— Това е банката, която фалира наскоро.

— Същата. Както знаете, много от шотландските професионални съюзи са напълно разорени.

— Май си спомням, че чух нещо по въпроса — отбеляза тя. — Съпругът ми спомена, че за „Глазгоу“ от години се знае, че не е особено стабилна.

— Не го разбирам — възбудено заяви той. — Хората знаят, че някоя банка не е сигурна, и въпреки това й се позволява да продължи дейността си, докато фалира и хиляди хора загубят всичките си спестявания!

Огъста също не разбираше причината за това. Всъщност тя не знаеше нищо за бизнеса. Имаше обаче други способности и сега видя възможност да насочи разговора натам, накъдето искаше.

— Може би просто световете на търговията и управлението са твърде отдалечени един от друг — отбеляза.

— Сигурно е така. Ако имаше по-добра комуникация между деловите хора и държавниците, подобни катастрофи нямаше да се случват.

— Чудя се… — Огъста замълча, сякаш разсъждаваше над идея, която току-що й е хрумнала. — Чудя се дали човек като вас би обмислил възможността да стане директор на една-две компании.

Той отвърна учудено:

— Да, бих го направил.

— Нали разбирате… малко непосредствен личен опит в ръководенето на някое бизнес предприятие би ви помогнало, когато пишете статиите си за света на търговията.

— Несъмнено.

— Печалбата не е значителна — сто или двеста лири на година, в най-добрия случай. — Видя, че очите му светват. За него това бяха много пари. — Но пък и задълженията са съвсем скромни.

— Това е наистина много интересна идея — отбеляза Хобс.

Огъста забеляза какви усилия полага, за да прикрие въодушевлението си.

— Съпругът ми би могъл да го уреди, ако действително ви интересува. Непрекъснато му се налага да препоръчва членове за управителните съвети на разни компании, към които проявява интерес. Обмислете го и ми кажете, ако желаете да му спомена няколко думи.

— Добре, така и ще направя.

„Дотук добре“, помисли си Огъста. Размахването на примамката обаче бе лесната част. Сега трябваше да го закачи на кукичката. След миг подхвърли замислено:

— А и светът на бизнеса би трябвало да отвърне по същия начин, естествено. Би трябвало повече предприемачи да служат на страната си в Камарата на лордовете, така смятам.

Очите му леко се присвиха и тя предположи, че е започнал да проумява каква точно сделка му се предлага.

— Несъмнено — уклончиво отвърна мъжът.

Огъста продължи да развива тезата си:

— Струва ми се, че и двете Камари на парламента биха имали полза от познанията и мъдростта на доказаните лидери в бизнеса — особено когато се обсъжда бюджета на нацията. Същевременно съществува едно странно предубеждение срещу самата идея някой предприемач или търговец да получи благородническа титла и да стане част от аристокрацията.

— Така е наистина, което е доста нелогично — призна Хобс. — Нашите търговци, производители и банкери са хората, на които нацията дължи благополучието си, при това в много по-голяма степен, отколкото на земевладелците и духовенството. Същевременно именно последните получават благороднически титли за заслугите си към страната, а хората, които в действителност правят всичко, се пренебрегват.

— Трябва да напишете статия по този проблем. Именно на такива каузи бе посветено списанието ви в миналото — каузи като модернизирането на твърде остарелите и закостенели обичаи.

Отправи му най-сърдечната си и топла усмивка. Свалила бе картите на масата. Нямаше как Хобс да не разбере, че тази кампания в списанието е цената за директорските постове, които бе споменала. Дали щеше да се напрегне, да се обиди и да заяви, че греши по отношение на него? Дали нямаше да си тръгне, оскърбен? Или пък щеше да й се усмихне и учтиво да й откаже? Ако стореше нещо подобно, тя щеше да се принуди да започне отначало с друг.

Настъпи дълго мълчание, след което той заяви:

— Може би сте права.

Огъста се отпусна.

— Може би трябва да се заемем с това — продължи Хобс. — Да създадем по-тесни връзки между бизнеса и правителството.

— Благороднически звания за предприемачите — уточни Огъста.

— И директорски постове за журналистите — добави той.

Огъста долови, че са стигнали възможно най-далеч в откровеността си един към друг и е време да се оттегли. Ако признаеше на глас, че го подкупва, имаше вероятност той да се почувства унижен и да откаже. Напълно бе доволна от това, което бе постигнала до момента. Тъкмо се канеше да промени темата, когато пристигнаха следващите гости и й спестиха усилието да търси нова.

Другата част от поканените дойдоха заедно, а и Джоузеф се появи едновременно с тях. След няколко минути влезе Хастед и обяви:

— Вечерята е сервирана, сър.

Огъста копнееше да чуе „милорд“, вместо „сър“.

Минаха от салона през фоайето в трапезарията. На Огъста не й допадаше фактът, че разстоянието е твърде кратко. В аристократичните къщи това много често отнемаше доста по-дълго време, а разходката през елегантните помещения и коридори до мястото за вечеря бе една от кулминационните точки на събитието и нещо като ритуал. Членовете на семейство Пиластър по принцип отхвърляха с презрение идеята да имитират поведението и обичаите на висшата класа, но Огъста бе на друго мнение. За нея тази къща бе безнадеждно неподходяща и еснафска — само че не бе успяла да убеди Джоузеф да се преместят.

Тази вечер тя бе уредила Едуард да върви към трапезарията с Емили Мейпъл — стеснително, красиво момиче на деветнайсет години, което бе дошло с баща си, методистки свещеник и с майка си. Те бяха буквално смазани от къщата и компанията, в която се намираха, а и изобщо не се вписваха, но Огъста започваше да се отчайва в опитите си да открие подходяща булка за Едуард. Момчето бе вече на двайсет и девет години и не бе показало абсолютно никакъв интерес към което и да било подходящо момиче, за голямо раздразнение на майка си. Беше невъзможно да сметне Емили за непривлекателна: тя имаше големи сини очи и много хубава усмивка. Родителите й вероятно щяха да изпаднат във възторг от такъв съюз. Колкото до самата девойка, тя щеше да стори, каквото й наредят. Едуард обаче може би се нуждаеше от известен натиск. Проблемът бе, че той не виждаше смисъл да се жени. Наслаждаваше се на живота си заедно с приятелите си, ходеше с момчетата от клуб в клуб и така нататък. Мисълта да сключи брак и да се установи изобщо не го привличаше. За известно време тя безгрижно приемаше, че това е просто нормална фаза в живота на един млад мъж; само че този период продължаваше вече твърде дълго и напоследък Огъста бе започнала да се притеснява дали синът й изобщо ще излезе от него. Щеше да се наложи да го притисне.

На масата от лявата си страна бе настанила Майкъл Фортескю — представителен млад мъж с амбиции в политиката. За него се говореше, че е близък с министър-председателя Бенджамин Дизраели, който бе получил благородническа титла и сега се наричаше лорд Бийкънсфийлд. Фортескю бе вторият от тримата, от чиято помощ се нуждаеше Огъста, за да издейства титла на Джоузеф. Той не бе така умен като Хобс, но бе по-изискан и самоуверен. Огъста бе подчинила Хобс на волята си, предизвиквайки у него нещо близко до страхопочитание, но с Фортескю трябваше да приложи различна тактика. Налагаше се да го очарова и съблазни.

Дякон Мейпъл каза молитвата и Хастед наля вино. Нито Огъста, нито Джоузеф пиеха вино, но на гостите си предлагаха. Докато сервираха бульона, Огъста се усмихна сърдечно на Фортескю и попита с тих, задушевен тон:

— Кога ще ви видим в парламента?

— Иска ми се да знаех — отвърна той.

— Всички казват, че сте чудесен млад мъж с блестящи перспективи, както сигурно знаете.

Той бе доволен от ласкателството й, но се и засрами.

— Не, не мисля, че съм чувал подобно нещо.

— Освен това изглеждате много добре, което винаги е от полза.

Той направо се стресна. Не бе очаквал домакинята да флиртува с него — но очевидно нямаше нищо против.

— Не би трябвало да чакате общите избори — продължи тя. — Защо не участвате в извънредните избори за заместници? Едва ли ще е трудно да го уредите — твърди се, че премиерът се вслушва в думите ви.

— Много сте любезна… Но извънредните избори са нещо твърде скъпо, госпожо Пиластър.

Точно на такъв отговор се бе надявала, но не му позволи да се досети.

— Наистина ли? — запита вместо това.

— А пък аз не съм особено заможен.

— Не знаех — излъга Огъста. — В такъв случай трябва да си намерите спонсор.

— Някой банкер, може би? — отвърна той. Тонът му бе отчасти игрив, но в него се долавяше и копнеж.

— Не е невъзможно. Господин Пиластър проявява желание да се включи по-активно в управлението на страната. — Или щеше да прояви, ако му се предложеше титла. — Освен това не смята, че всички делови хора са длъжни да бъдат либерали. Между нас казано, той много често е по-съгласен с мнението на младите консерватори.

Тонът, с който му повери тази „тайна“, го окуражи да бъде откровен — точно каквото бе и нейното намерение — и той направо я попита:

— По какъв начин би искал да служи на нацията господин Пиластър — освен да спонсорира един кандидат на извънредните избори?

Това бе коварен въпрос. Дали да му отговори направо, или да продължи да увърта? Огъста реши да бъде открита като него.

— Може би в Камарата на лордовете. Смятате ли, че е възможно?

Наслаждаваше се на тази игра, както и той.

— Дали е възможно? Определено. А дали има сериозна вероятност, вече е друг въпрос. Да го проуча ли?

Огъста не бе очаквала чак такава прямота.

— Бихте ли го направили — съвсем дискретно, разбира се?

Той се поколеба за миг.

— Да, мисля, че мога.

— Това би било изключително любезно от ваша страна — каза тя със задоволство. Превърнала го бе в свой съучастник.

— Ще ви осведомя какво съм научил.

— А ако се зададе подходящ извънреден избор за заместник…

— Много сте мила.

Огъста докосна ръката му. Помисли си, че Фортескю е един наистина много привлекателен млад мъж. Харесваше й да съзаклятничи с него.

— Вярвам, че се разбираме прекрасно — промърмори. После забеляза, че той има необичайно големи ръце. Задържа ръката си върху неговата, като известно време го гледаше право в очите, след това се обърна настрани.

Чувстваше се добре. Справила се бе с двама от тримата ключови за плана й хора и не се бе подхлъзнала нито веднъж. По време на следващото ястие проведе безсмислен, изпълнен с банални любезности разговор с лорд Морт, който седеше вдясно от нея. В действителност искаше да въздейства на съпругата му, а за целта трябваше да изчака да приключи вечерята.

Мъжете останаха да пушат в трапезарията, а Огъста отведе дамите на горния етаж, в своята стая. Там успя да се усамоти с лейди Морт за известно време. Хариет Морт бе петнайсет години по-възрастна от Огъста, имаше стоманеносива коса и надменно поведение. Тя бе придворна дама на кралица Виктория и също като Арнолд Хобс и Майкъл Фортескю, разполагаше с влияние. Огъста се надяваше, че си прилича с тях и по друго — че ще се окаже подкупна. Хобс и Фортескю бяха уязвими заради бедността си. Лорд и лейди Морт не бяха бедни, но прахосваха твърде нехайно. Имаха много пари, но харчеха повече, отколкото имаха. Роклите и бижутата на лейди Морт бяха великолепни, а пък лорд Морт вярваше (независимо от четирийсетте години доказателства за противното), че има набито око за победителите в конни надбягвания.

Огъста се притесняваше повече заради лейди Морт, отколкото заради мъжете по-рано. С жените бе по-трудно. Те не приемаха нищо за чиста монета, не и направо; освен това разбираха веднага, ако някой се опиташе да ги манипулира. Трийсетте години опит като придворна дама сигурно бяха изострили чувствителността на лейди Морт до такава степен, че нищо не й убягваше.

Огъста започна с думите:

— Господин Пиластър и аз сме големи почитатели на скъпата ни кралица.

Лейди Морт кимна, сякаш казваше „Естествено!“. Само че в това нямаше нищо естествено, тъй като голяма част от населението не обичаше кралица Виктория, която бе твърде необщителна, сериозна и затворена в себе си, а освен това не проявяваше никаква гъвкавост.

Огъста продължи:

— Двамата ще бъдем безкрайно очаровани, ако има нещо, с което можем да ви помогнем за изпълнението на благородните ви задължения.

— Много мило от ваша страна. — Лейди Морт сякаш се озадачи. Поколеба се за миг, след което реши все пак да попита: — Но какво всъщност бихте могли да сторите?

— Че какво правят банкерите? Дават заеми. — Огъста сниши глас. — Дворцовият живот сигурно е ужасяващо скъп, мога да си го представя.

Лейди Морт застина. В нейната класа съществуваше такова табу: за пари не се говореше. В момента Огъста го нарушаваше по един скандален начин.

Огъста обаче имаше цел и я преследваше.

— Ако си отворите сметка в банка „Пиластър“, никога повече няма да имате каквито и да било подобни проблеми…

Лейди Морт се подразни, а може би и засегна. От друга страна, предлагаше й се забележителната привилегия да разполага с неограничен кредит в една от най-големите банки на света. Инстинктите й заповядваха да откаже високомерно, но алчността й я възпираше. Огъста ясно забеляза как се борят двете чувства на лицето й.

Не й предостави достатъчно време за размисъл.

— Моля, простете ми, задето съм така безобразно откровена — добави. — Просто исках да съм ви полезна.

Лейди Морт едва ли щеше да й повярва, но щеше да реши, че Огъста иска единствено да се подмаже на приближените на кралското семейство. Засега нямаше да прояви интерес към конкретните й подбуди, а Огъста също нямаше да й подсказва повече, не и тази вечер.

Лейди Морт се подвоуми още миг, след което заяви:

— Много сте мила.

Госпожа Мейпъл, майката на Емили, се върна от тоалетната и лейди Морт на свой ред тръгна натам. Когато излезе, на лицето й бе застинало леко смутено изражение, явно й бе неловко. Огъста знаеше, че докато пътуват с каретата към дома си, двамата с лорд Морт ще се съгласят, че търговците са хора прости и с ужасни маниери, граничещи с вулгарност; един ден обаче — при това съвсем скоро — той щеше да изгуби хиляда гвинеи на някой кон, а по същото време нейната шивачка щеше да поиска да й се плати сметка отпреди шест месеца, на стойност триста лири. И тогава двамата щяха да си припомнят предложението на Огъста и да решат, че търговците, макар и пълни простаци, понякога може да са полезни.

Огъста бе преодоляла и третото препятствие. Ако я бе преценила правилно, до шест месеца лейди Морт щеше да е затънала в дългове към банка „Пиластър“. Тогава щеше да научи какво точно иска Огъста от нея.

Дамите се събраха отново в салона на първия етаж и си взеха кафе. Лейди Морт се бе затворила в себе си, но необщителността й не прерастваше в грубост. След няколко минути мъжете се присъединиха към тях. Джоузеф отведе дякон Мейпъл на горния етаж, за да му покаже колекцията си. Огъста изпита задоволство: съпругът й постъпваше така единствено с хора, които харесваше. Емили започна да свири на пианото. Госпожа Мейпъл я помоли да изпее нещо, но тя се извини, че има настинка и твърдо продължи да отказва, въпреки молбите на майка си. Упорството й притесни Огъста — възможно бе момичето съвсем да не е толкова покорно, колкото изглеждаше.

Самата Огъста бе свършила работата си за вечерта; сега искаше всички да се разотидат, за да си припомни всичко, което се бе случило и да прецени какво точно е постигнала. В действителност не харесваше никого от присъстващите, с изключение на Майкъл Фортескю. Въпреки това се насили да прояви учтивост и да разговаря с тях още цял час. Реши, че Хобс е захапал въдицата; Фортескю бе сключил сделка и щеше да изпълни своята част; лейди Морт бе съзряла хлъзгавия гибелен склон и бе въпрос единствено на време да се плъзне надолу по него. Огъста изпитваше облекчение и дълбоко задоволство.

Когато гостите най-подир си тръгнаха, Едуард бе готов веднага да хукне към клуба си, но майка му го спря.

— Седни и ме изслушай за момент — каза му тя. — Искам да поговоря с теб и баща ти.

Джоузеф, който бе тръгнал към спалнята си, се върна и седна отново. Тя се обърна първо към него:

— Кога ще направиш Едуард партньор в банката?

Джоузеф мигновено се ядоса.

— Когато стане по-възрастен.

— Аз обаче чух, че е възможно Хю да стане партньор, а пък той е три години по-млад от Едуард.

Макар Огъста да нямаше представа как се правят пари, винаги знаеше какво се случва в банката, поне що се отнася до личния напредък (или обратното) на членовете на семейството. Мъжете обикновено не обсъждаха работата си пред дами, но Огъста им измъкваше всичко, което я интересуваше, когато идваха да пият чай в дома й.

— Старшинството по възраст е само един от начините за определяне дали даден човек е квалифициран за партньор — раздразнено отвърна Джоузеф. — Друг такъв начин е способността да привличаш клиенти, която Хю притежава в много по-голяма степен от всички останали младежи, които съм виждал. Критерии могат да бъдат също голямо капиталовложение в банката, висок социален статус или пък политическо влияние. Страхувам се, че към момента Едуард не покрива нито един от тях.

— Но е твой син.

— Банката е работа, това не ти е вечерна забава! — отсече Джоузеф, който все повече се ядосваше. Мразеше да оспорват думите му. — Постът в нея не е просто въпрос на ред или старшинство. Способността да правиш пари е определящото.

Огъста се поколеба за миг, обзета от съмнение. Дали трябваше да настоява за повишението на Едуард, ако той действително не бе способен? Но не, това бяха глупости. Той си беше съвсем наред. Може и да не бе в състояние да събира колонки с цифри толкова бързо като Хю, но в крайна сметка образованието и възпитанието му щяха да си кажат думата. Затова заяви:

— Едуард би могъл да си направи голям влог в банката, ако ти го решиш. Можеш да му отпуснеш средства винаги, стига да благоволиш.

На лицето на Джоузеф се изписа онова упорито изражение, което Огъста познаваше толкова добре: същото изражение, с което й отказваше да се преместят в друга къща или й забраняваше да смени обзавеждането на спалнята му.

— Не и преди да се ожени! — заяви категорично той, след което излезе от стаята.

— Ядоса го — отбеляза Едуард.

— Всичко е заради теб, Теди, скъпи.

— Ама ти само влоши нещата!

— Не, не съм. — Огъста въздъхна. — Понякога твърде великодушната ти природа ти пречи да разбереш какво се случва в действителност. Твоят папа може и да вярва, че е заел твърда позиция. Ако обаче обмислиш внимателно думите му, ще осъзнаеш, че той всъщност ти обеща голяма сума пари, както и да те направи партньор — веднага, щом се ожениш.

— Божичко! Май точно това направи — изненадано каза Едуард. — Въобще не се сетих, че може да се тълкува така.

— Това ти е проблемът, скъпи. Липсва ти лукавство, за разлика от Хю.

— Хю просто имаше късмет в Америка.

— Разбира се, миличък. Ти искаш да се ожениш, нали?

Той седна до нея и хвана ръката й.

— Защо ми е, след като си имам теб и ти така добре се грижиш за мен?

— Само че кой ще го прави, когато мен вече ме няма? Хареса ли ти малката Емили Мейпъл? На мен ми се стори очарователна.

— Каза ми, че ловът е жестокост към лисиците — процеди отвратено Едуард.

— Баща ти ще ти даде поне сто хиляди — а може и повече. Може би дори четвърт милион.

Едуард не се впечатли особено.

— Имам всичко, което искам, а и ми харесва да живея с теб.

— И на мен ми харесва да си край мен — отвърна майка му. — Обаче искам да те видя щастливо женен, с чудесна жена и твое собствено състояние, както и партньорство в банката. Обещай ми, че ще си помислиш.

— Ще си помисля. — Целуна я по бузата. — А сега наистина трябва да тръгвам, мамо. Обещах да се срещна с едни приятели, трябваше да съм там преди половин час.

— Върви тогава.

Той се изправи и тръгна. На вратата се обърна за миг.

— Лека нощ, мамо.

— Лека нощ — пожела му и тя. — Помисли си за Емили!