Кен Фолет
Опасно богатство (2)

I

В деня, когато се случи трагедията, момчетата от училище „Уиндфийлд“ бяха наказани по стаите си.

Беше гореща майска събота и при нормални обстоятелства те щяха да прекарат следобеда в полето на юг от сградата — някои щяха да играят крикет, а други да ги наблюдават от сенчестите покрайнини на Епископска гора. Само че бе извършено престъпление. От бюрото на господин Офъртън, учителя по латински език, бяха откраднати шест златни суверена, и цялото училище се намираше под подозрение. Всички момчета щяха да стоят затворени, докато крадецът не бъдеше заловен.

Мики Миранда седеше на маса, в която бяха издълбани инициалите на поколения скучаещи ученици. В ръка държеше един справочник, издание на правителството — „Снаряжение на пехотата“. По принцип картинките на мечове, мускети и пушки го очароваха, но в момента му бе твърде горещо, за да се съсредоточи. От другата страна на масата бе седнал Едуард Пиластър, момчето, с което делеше една стая. Сега той вдигна поглед от тетрадката си по латински, в която преписваше направения от Мики превод на една страница от Плутарх, посочи нещо с пръста си, изцапан с мастило, и заяви:

— Не мога да разчета тази дума.

Мики погледна: „decapitated“.

— Обезглавен — обясни. — Същата е и на латински, decapitare.

За Мики латинският език бе лесен, може би защото много от думите си приличаха с тези в испанския, който бе родният му език.

Химикалката на Едуард продължи да скърца по хартията. Мики, който вече не можеше да седи на едно място, стана и отиде до отворения прозорец. Не се усещаше дори слаб полъх на вятъра. Загледа се, изпълнен с копнеж, към гората оттатък двора на конюшнята. В северния край на Епископска гора имаше една сенчеста, пълна с вода изоставена каменоломна, в която можеше да се плува. Водата бе прохладна и дълбока…

— Хайде да отидем да поплуваме — предложи той неочаквано.

— Не можем — отвърна Едуард.

— Можем да излезем през синагогата.

„Синагогата“ бе стаята до тяхната, в която живееха три еврейски момчета. В училище „Уиндфийлд“ се преподаваше теология, но без излишен догматизъм. Освен това имаше търпимост към религиозните различия, заради което бе харесвано от родителите евреи, от методисткото семейство на Едуард и от бащата на Мики, който бе католик. Независимо от официалната политика на училището обаче, отношението към евреите в него не бе твърде добро.

Мики продължи:

— Можем да минем през техния прозорец и да скочим на покрива на пералното помещение, да се смъкнем от онази страна на конюшнята, която не се вижда и незабелязано да стигнем гората.

Едуард се уплаши:

— Очаква ни Бастуна, ако ни пипнат.

Ставаше дума за бастуна от ясеново дърво на директора, доктор Полсън. Наказанието за нарушаване на забраната за излизане бяха дванайсет изключително болезнени удара. Доктор Полсън вече бе налагал веднъж Мики — за игра на комар — и момчето още потръпваше, когато се сетеше за боя. Само че вероятността да ги хванат бе твърде малка, а идеята да се съблече и да се потопи гол във водоема — съвсем непосредствена. Толкова бе близка, че почти усещаше допира на студената вода върху потната си кожа.

Хвърли поглед на другото момче. Едуард не бе особено харесван в училището: твърде мързелив бе, за да се учи добре, твърде непохватен, за да има успехи в спорта, а и прекалено егоистичен, за да се сприятелява лесно. Всъщност Мики бе единственият му приятел и Едуард не обичаше Мики да прекарва времето си с други момчета.

— Ще питам Пилкингтън дали иска да дойде с мен — каза Мики и тръгна към вратата.

— Не, недей — спря го разтревоженият Едуард.

— Не виждам причина да не го правя — заяви Мики. — Тебе твърде много те е страх.

— Не ме е страх — неубедително каза Едуард, — трябва да си свърша упражнението по латински.

— Ами добре, упражнявай се, а аз междувременно ще отида да плувам с Пилкингтън.

Едуард продължи да упорства още малко, после се предаде:

— Добре де. Ще дойда — с неохота произнесе той.

Мики открехна вратата. От останалата част от сградата се чуваше ниско буботене, но в коридора не се забелязваха учители. Той се втурна в съседната стая. Едуард го последва.

— Здравейте, юдеи! — поздрави Мики.

Две от момчетата играеха карти на масата. Те вдигнаха очи към него, после продължиха играта, без да казват нищо. Третото, Дебелака Грийнборн, ядеше торта. Майка му непрекъснато му изпращаше храна.

— Здрасти и на двама ви — дружелюбно им отвърна той. — Искате ли торта?

— За бога, Грийнборн, плюскаш като прасе — бе коментарът на Мики.

Дебелака сви рамене и продължи да се тъпче. Често му се подиграваха, защото бе хем пълен, хем евреин. Той обаче не обръщаше внимание на обидните имена, с които го наричаха. За баща му се говореше, че е най-богатият човек на света; може би заради това оставаше глух за подигравките, помисли си Мики.

Мики отиде до прозореца, отвори го и се огледа. Дворът на конюшнята бе напълно пуст.

Дебелака запита:

— Какво ще правите?

— Отиваме да поплуваме — отвърна Мики.

— Ще ви накажат.

Едуард се съгласи с жален тон:

— Знам.

Мики седна на широкия външен перваз, претърколи се по корем и започна да пълзи заднишком. След миг тупна върху наклонения покрив на пералното помещение, който се намираше само на десетина сантиметра по-долу. Стори му се, че е чул счупването на керемида, но покривът издържа тежестта му. Вдигна поглед и забеляза Едуард, който разтревожено се бе надвесил през прозореца.

— Хайде! — повика го Мики.

Плъзна се надолу по покрива и използва един удобно разположен улук, за да се спусне на земята. Минутка по-късно Едуард се приземи до него.

Мики надникна иззад ъгъла на пералнята. Наоколо не се виждаше жива душа. Без да се колебае повече, той хукна през двора на конюшнята и навлезе сред дърветата. Спря да тича, едва когато прецени, че вече не могат да го видят от сградата на училището. Едуард го настигна.

— Успяхме! — възкликна Мики. — Никой не ни забеляза.

— Вероятно ще ни спипат на връщане — мрачно предрече Едуард.

Мики му се усмихна. Едуард имаше външен вид типичен за англичанин: светла права коса, сини очи и нос като нож с широко острие. Той бе едро момче с широки рамене, силно, но с некоординирани движения. Липсваше му усет за стил и дрехите му винаги бяха съчетани неподходящо. Двамата с Мики бяха на една и съща възраст — шестнайсет години — но в почти всичко останало силно се различаваха: Мики имаше чуплива тъмна коса и тъмни очи, освен това много държеше на външния си вид и на това всяка част от облеклото му да си е на мястото и да е чиста.

— Имай ми доверие, Пиластър — заяви Мики. — Не ти ли казах, че винаги ще се грижа за теб?

Едуард се усмихна широко, вече по-спокоен:

— Добре, да вървим.

Придвижваха се през гората по една едва забележима пътека. Под короните на буковете и брястовете бе малко по-прохладно и Мики се почувства по-добре.

— Какво ще правиш през лятото? — запита той Едуард.

— Обикновено през август отиваме в Шотландия.

— Ловна хижа ли имат там вашите? — Мики бе възприел жаргона на висшата английска класа и знаеше, че „ловна хижа“ е правилният израз — дори в действителност да става дума за замък с петдесет стаи.

— Ами, наемат една — обясни Едуард, — обаче не ходим на лов. Баща ми не се занимава много със спорт, нали разбираш.

Мики чу отбранителната нотка в тона на Едуард и се зачуди какво точно е значението й. Знаеше, че английската аристокрация обича да стреля по птици през август и да ходи на лов за лисици през цялата зима. Знаеше също така, че аристократите не изпращат синовете си в това училище. Бащите на момчетата от „Уиндфийлд“ бяха търговци и инженери, не графове и епископи — а такива хора нямат време за губене в лов и стрелба. Пиластър бяха банкери; с думите „Баща ми не се занимава много със спорт“ Едуард всъщност признаваше, че семейството му не стои на най-високата обществена стълбица.

Мики намираше за забавен факта, че англичаните уважават безделниците повече от хората, които работят. В неговата страна уважение не се оказваше нито на ленивите аристократи, нито на работливите търговци. Народът на Мики уважаваше само силата. Ако човек разполагаше с власт над другите — ако можеше да ги нахрани или да ги остави да умрат от глад, да ги затвори в тъмница или да ги освободи, да ги убие или да им позволи да живеят — нима му бе нужно друго?

— Ами ти? — поинтересува се Едуард. — Ти как ще прекараш лятото?

Мики се бе надявал да чуе този въпрос.

— Тук — отговори. — В училище.

— Пак ли ще останеш тук през цялата ваканция?

— Налага се. Няма как да се прибера у дома. Само в едната посока се пътува шест седмици — още преди да съм пристигнал, ще трябва да тръгвам обратно.

— Дявол го взел, това е наистина неприятно.

В действителност Мики не изпитваше особено желание да се връща. Откакто майка му бе починала, той ненавиждаше дома си. В момента там имаше само мъже: баща му, по-големият му брат Пауло, няколко чичовци и братовчеди — и четиристотин каубои. Папа бе герой за хората си и непознат за Мики: студен, недостъпен, нетърпелив. Истинският проблем обаче бе братът на Мики. Пауло бе глупав, но силен. Мразеше Мики, който бе по-умен, и обичаше да го унижава. Никога не пропускаше случай да покаже на всички, че Мики не умее да върти ласо и да залавя младите кастрирани говеда, да обяздва коне или да простреля змия право в главата. Любимият му номер бе да стресне коня на Мики. Животното подскачаше и се стрелваше в луд галоп, а Мики стисваше очи и уплашен до смърт, се бореше да се задържи на седлото, докато животното не се изтощеше от препускане из пампасите. Не, Мики определено не искаше да се връща в къщи за ваканцията. Но не желаеше и да остава в училище. В действителност искаше да го поканят да прекара лятото със семейство Пиластър.

Обаче Едуард не му го предложи веднага, така че Мики остави темата засега. Сигурен бе, че ще бъде повдигната отново.

Прехвърлиха се през една полуизгнила ограда от дървени колове и започнаха да се изкачват по ниския хълм отвъд нея. Когато превалиха хребета, пред очите им се показа водоемът. Каменните стени на някогашната кариера бяха стръмни и опасни, но гъвкавите момчета си намираха начини да се смъкнат по тях. На дъното й имаше дълбок вир с тъмнозелена вода, обитавана от разни видове жаби и дори по някоя водна змия.

За изненада на Мики, в момента вътре имаше и три момчета.

Присви очи срещу проблясващата от слънчевите лъчи водна повърхност и се взря в голите фигури. И трите момчета бяха от долните класове на „Уиндфийлд“.

Купчината гъста коса с морковен цвят принадлежеше на Антонио Силва, който, независимо от тена си, бе сънародник на Мики. Бащата на Тонио притежаваше по-малко земя от този на Мики, но семейство Силва живееше в столицата и имаше влиятелни приятели. Също като Мики, Тонио не можеше да се прибере за ваканциите, но за свой късмет имаше приятели в посолството на Кордоба в Лондон, така че не му се налагаше да стои в училището през цялото лято.

Второто момче бе Хю Пиластър, един от братовчедите на Едуард. Между двамата нямаше никаква прилика: Хю имаше черна коса и дребни, фини черти. На лицето му обикновено играеше дяволита усмивка. Едуард мразеше Хю, защото той се справеше добре с учението и заради него самият Едуард изглеждаше като тъпака на семейството.

Другият бе Питър Мидълтън, кротко и боязливо момче, което не се отделяше от значително по-уверения Хю. И тримата бяха на по тринайсет години и имаха бели, безкосмени тела със слабички ръце и крака.

После Мики видя и четвърто момче. То плуваше само в другия край на вира. Изглеждаше по-голямо от другите три и като че ли не бе с тях. Мики не виждаше достатъчно добре лицето му, за да го разпознае.

Едуард се усмихваше злобно: видял бе възможност за пакостлива шега. Постави пръст на устните си в знак, че трябва да пазят тишина, след което започна да се спуска по стената на каменоломната. Мики го последва.

Стигнаха издатината, където по-малките момчета бяха оставили дрехите си. Тонио и Хю се гмуркаха — явно изследваха нещо под повърхността — а Питър кротко плуваше напред-назад. Той първи забеляза новодошлите:

— О, не! — възкликна.

— Така, така — произнесе Едуард. — Ходите по забранени места, а, момчета?

В този момент и Хю Пиластър съзря братовчед си и извика в отговор:

— И вие също!

— Най-добре ще е да се върнете, преди да ви хванат — заяви Едуард, после взе чифт панталони от земята. — Ама не си мокрете дрехите, че всички ще разберат къде сте били!

След което метна панталоните в средата на водоема и започна да се залива от смях.

— Гадняр такъв! — изкрещя Питър и се впусна към панталоните, които се носеха по повърхността.

Мики се усмихна; забавляваше се.

Едуард взе една обувка и я хвърли.

Малките момчета започнаха да се паникьосват. Едуард вдигна втори чифт панталони и метна и тях във водата. Гледката на трите жертви, които викаха и се гмуркаха за дрехите си, бе изключително смешна. Мики се разхили на глас.

Докато Едуард продължаваше да хвърля обувки и дрехи във водата, Хю Пиластър се измъкна от вира. Мики очакваше момчето да побегне. Вместо това то неочаквано се втурна право към Едуард. Преди Едуард да успее да се обърне, Хю силно го бутна. Макар че Едуард бе много по-едър, изненадващият сблъсък го извади от равновесие. Той залитна към ръба на издатината, прекатури се през него и цамбурна във водата със страхотен плясък.

Това се случи за секунди, след което Хю грабна част от дрехите и започна пъргаво като маймуна да се катери по стръмната стена на кариерата. Питър и Тонио се разпищяха и избухнаха в подигравателен кикот.

Мики подгони Хю, но скоро се отказа, защото нямаше начин да хване по-малкото и пъргаво момче. Обърна се, за да провери дали с Едуард всичко е наред. Оказа се, че не е имало нужда да се притеснява. Едуард бе изплувал на повърхността. Докопа се до Питър Мидълтън и започна да натиска главата му под водата, отново и отново. Наказваше го заради присмеха отпреди малко.

Тонио плуваше към ръба на вира, стиснал наръч прогизнали дрехи. Когато го достигна, се обърна назад:

— Остави го на мира, тъпак такъв! — кресна той на Едуард.

Тонио винаги бе проявявал безразсъдство; Мики се зачуди какво ще направи сега. Тонио продължи да се придвижва покрай стената, после се обърна с камък в ръка. Мики извика на Едуард да се пази, обаче закъсня. Тонио хвърли камъка с учудваща точност и улучи главата на Едуард, от чието чело бликна струя яркочервена кръв.

Едуард изкрещя силно от болка, заряза Питър и се впусна през вира подир Тонио.