Кен Фолет
Опасно богатство (60)

IV

Хю бе наистина впечатлен от начина, по който от Скотланд ярд реагираха на съобщението му. Случаят бе даден на инспектор Магридж, мъж с остри черти на лицето, приблизително на възрастта на Хю. Приличаше на съвестен и интелигентен човек, който би стигнал до поста главен чиновник, ако работеше в банка, например. Само за час той бе разпространил описанието на Мики Миранда и бе организирал наблюдението на всички пристанища.

Освен това, по предложение на Хю, изпрати един сержант да разпита Едуард Пиластър. Полицаят се върна с вестта, че Миранда се кани да напусне страната.

Едуард бе споменал също така, че Мики е замесен в смъртта на Питър Мидълтън, Сет Пиластър и Соломон Грийнборн. Хю бе разтърсен от идеята, че Мики е убил чичо Сет; но каза на Магридж, че отдавна подозира Мики в убийствата на Питър и Соли.

След това същият сержант отиде и при Огъста, която още живееше в „Уайтхейвън хаус“. Останала без средства, тя не би могла до безкрайност да удържа положението, но засега успяваше да предотврати продажбата на къщата и вещите в нея.

После се върна един полицай, чиято задача бе да провери бюрата на параходните компании в Лондон. Той докладва, че мъж, отговарящ на описанието на Миранда си запазил билет за „Ацтек“ (кораб, който щеше да отплува същата нощ от Саутхамптън) — но под името М. Р. Андрюс. Полицията в Саутхамптън получи инструкции да разположи хората си на железопътната гара и по доковете.

Детективът, който трябваше да разговаря с Огъста, дойде с обяснението, че позвънил и почукал на вратата на „Уайтхейвън хаус“, но никой не му отворил.

— Аз имам ключ — заяви Хю.

— Вероятно е излязла за малко — предположи Магридж, — а аз искам сержантът да отиде до посолството на Кордоба. Защо лично не проверите какво става в „Уайтхейвън хаус“?

Доволен, че може да направи нещо, Хю си нае файтон до „Кенсингтън Гор“. И той позвъни и почука, но не му отвориха. Очевидно и последните слуги бяха напуснали. Отключи си и влезе.

В къщата бе студено. Криенето не бе в стила на Огъста, но Хю реши все пак да претърси стаите — просто за всеки случай. На първия етаж нямаше следи от човешко присъствие. Той се качи на втория и надникна в спалнята й.

Видяното го изненада. Вратите на гардероба зееха, чекмеджетата на скрина бяха издърпани, по леглото и столовете бяха нахвърляни дрехи. Това съвсем не бе характерно за Огъста: тя държеше край нея всичко да е добре подредено, а умът й бе много организиран. Първоначално Хю си помисли, че е имало грабеж. После обаче му хрумна друга, поразяваща идея.

Хукна по стълбището нагоре, където на четвъртия етаж се намираха помещенията за прислугата. Когато преди седемнайсет години той самият живееше в къщата, на четвъртия етаж имаше килер, в който държаха куфарите и пътническите сандъци.

Вратата на стаичката бе отворена. Вътре имаше само няколко куфара, но липсваше голям сандък, какъвто се използва при пътуване с параход.

Огъста бе избягала!

Той бързо провери и останалите стаи в къщата. Както и очакваше, не откри никого. Помещенията за прислугата и спалните за гости вече миришеха на мухъл, тъй като отдавна не бяха използвани. Надникна в стаята на чичо си Джоузеф и се учуди. Тя изглеждаше по същия начин, както и преди седемнайсет години, макар че иначе навсякъде обзавеждането бе сменяно поне няколко пъти. Хю се канеше да излезе, когато погледът му случайно попадна върху шкафчето, в което бе изложена ценната колекция на Джоузеф от кутийки за емфие.

Във витрината нямаше нищо.

Хю се намръщи. Знаеше, че колекцията не е предадена в аукционната къща — Огъста не бе дала на никой да се докосне до предметите в дома й.

Следователно бе взела кутийките със себе си.

Те струваха поне сто хиляди лири — с тези пари спокойно би могла да живее до края на дните си, без да се лишава от нищо.

Само че те не й принадлежаха. Бяха собственост на синдиката.

Реши да тръгне след нея.

Хукна по стълбите и изхвърча на улицата. Няколко метра по-нататък имаше пиаца за файтони. Файтонджиите бяха застанали в кръг, разговаряха и потропваха с крака по паважа, за да се стоплят.

Хю изтича при тях и попита:

— Някой от вас случайно да е возил лейди Уайтхейвън днес следобед?

— Бяхме двама — отвърна един от кочияшите. — Вторият й трябваше за багажа!

Останалите се разкикотиха сподавено.

Подозренията на Хю се потвърждаваха.

— Къде я откарахте?

— „Ватерло стейшън“, за влака в един часа, който прави връзка с пристанището.

Този влак пътуваше до Саутхамптън, откъдето Мики се канеше да отплува. Тези двамата отдавна се бяха сдушили. Мики се увърташе около нея непрекъснато, целуваше й ръка, ласкаеше я. Независимо от осемнайсетте години разлика във възрастта, те си пасваха като двойка.

— Само че изпуснаха влака — прибави след миг файтонджията.

— Те ли? — зачуди се Хю. — Имало ли е някой с нея?

— Един възрастен мъж в инвалидна количка.

Очевидно не ставаше дума за Мики. Кой бе тогава? Никой от семейството не бе толкова болен, че да използва инвалидна количка.

— Казвате, че са изпуснали влака. Знаете ли кога тръгва следващият?

— В три часа.

Хю хвърли поглед към часовника си. Сега бе два и половина. Можеше и да успее.

— Откарайте ме до „Ватерло“ — каза и скочи във файтона.

Стигна до гарата съвсем навреме. Точно колкото да си купи билет и да се качи във влака, който беше с отделни купета.

Докато локомотивът набираше скорост през районите с евтини жилищни сгради в Южен Лондон, Хю тръгна по коридора, който минаваше по цялата дължина на влака.

Не му се наложи дълго да търси Огъста. Тя бе седнала във второто купе.

Хвърли й само един поглед и побърза да отмине, за да не бъде забелязан.

Мики не беше с нея. Вероятно бе заминал с предишния влак. Единственият друг пътник в купето с нея бе възрастен мъж, върху чиито колене бе преметнато плътно одеяло.

Хю влезе в следващото купе и си намери място. Нямаше смисъл веднага да предизвиква сблъсък с Огъста. Кутийките за енфие може би не бяха у нея — нищо чудно да бяха в някой от куфарите й, които се намираха в багажното отделение. Ако говореше с нея сега, само щеше да я предупреди. Най-добре да изчака, докато влакът пристигне в Саутхамптън. Щеше да скочи от него, да намери някой полицай, а после да се изправи срещу нея, докато разтоварват багажа й.

Ами ако отречеше, че кутийките са у нея? Въпреки това той щеше да поиска полицията да претърси куфарите й. Полицаите бяха длъжни да разследват кражба, за която им е съобщено; колкото повече протестираше Огъста, толкова по-подозрително щеше да изглежда.

Можеше да направи и друго — да заяви, че колекцията й принадлежи. Трудно бе да се докаже подобно нещо, поне тук. Хю реши, че ако стане така, ще предложи на полицаите да приберат ценните кутийки в управлението, докато разследват кое от противоречащите си твърдения е вярно.

Потисна нетърпението си и наблюдаваше побелелите полета на Уимбълдън, през които минаваха. Сто хиляди лири бе голяма сума — една солидна част от парите, които дължеше банка „Пиластър“. Хю нямаше да позволи на Огъста да ги открадне. Кутийките за енфие символизираха твърдото решение на семейството да изплати дълговете си. Ако Огъста успееше да се измъкне с тях, хората щяха да решат, че Пиластрови искат само да отмъкнат, каквото могат — точно като най-обикновени мошеници. Самата мисъл го вбесяваше.

Когато влакът пристигна в Саутхамптън, все още валеше сняг. Хю се надвеси през прозореца на купето, докато влакът с пуфтене навлизаше в гарата. Навсякъде се виждаха полицаи. Това означаваше, че Мики все още не е заловен, или поне така реши Хю.

Скочи от влака в движение и се добра до бариерата за проверка на билети преди всички останали. Обърна се към първия полицай, когото забеляза.

— Аз съм старшият партньор на банка „Пиластър“ — каза и му подаде визитната си картичка. — Зная, че търсите убиец, но с този влак пътува жена, която пренася откраднато от банката имущество на стойност сто хиляди лири. Вярвам, че възнамерява да напусне страната с кораба „Ацтек“ тази нощ — и да вземе откраднатото със себе си.

— За какво имущество става дума, господин Пиластър? — попита инспекторът.

— Колекция от инкрустирани със скъпоценни камъни кутийки за енфие.

— А името на жената е?

— Тя е вдовицата графиня на Уайтхейвън.

Полицаят повдигна вежди.

— Чета вестници, сър. Предполагам, че това има връзка с краха на банката, нали?

Хю кимна.

— Тези кутийки могат да се продадат, а парите — да бъдат използвани за изплащане на дълга ни към кредиторите на банката.

— Бихте ли ми посочили лейди Уайтхейвън?

Хю огледа перона през сипещите се снежинки.

— Ето я, до вагона за багажа. Жената с голямата шапка с птичи крила върху периферията. — Огъста надзираваше разтоварването на куфарите си.

Инспекторът кимна.

— Много добре. Останете с мен тук, на бариерата. Ще я задържа, когато се опита да премине.

Хю наблюдаваше напрегнато потока от пътници, който се точеше от влака. Макар да бе почти убеден, че Мики не е сред тях, внимателно огледа лицата на всички.

Огъста остана последна. Трима носачи нарамиха куфарите и сандъците й. Когато забеляза застаналия на бариерата Хю, тя изведнъж пребледня.

Инспекторът бе изключително учтив.

— Простете, лейди Уайтхейвън. Може ли да разменя няколко думи с вас?

Хю никога не бе виждал Огъста така уплашена, но дори сега тя не забрави кралските си маниери.

— Страхувам се, че не мога да ви отделя от времето си, господин полицай — отвърна хладно. — Трябва да се кача на кораб, който ще отплава тази вечер.

— Обещавам ви, че „Ацтек“ няма да замине без вас, милейди — гладко каза инспекторът, после хвърли поглед към носачите: — Можете да оставите багажа за минутка, момчета. — Обърна се отново към Огъста. — Господин Пиластър твърди, че у вас се намират много ценни кутийки за енфие, които са негова собственост. Така ли е?

Част от напрежението й изчезна, което силно учуди Хю. Освен това го и разтревожи, защото си помисли, че тя може би крие и нещо друго.

— Не виждам причина да отговарям на подобни безочливи въпроси! — надменно отсече жената.

— Ако не го сторите, ще трябва да прегледам багажа ви.

— Добре. Така е, кутийките са у мен — заяви тя. — Само че те ми принадлежат. Бяха на съпруга ми.

Инспекторът отново насочи вниманието си към Хю.

— Какъв е коментарът ви, господин Пиластър?

— Наистина принадлежаха на съпруга й, но той ги завеща на сина си Едуард Пиластър. А пък цялата собственост на Едуард премина във владение на банката. Следователно лейди Уайтхейвън се опитва да ги открадне.

— Трябва да помоля и двама ви да дойдете в управлението и да останете там, докато проверяваме твърденията ви.

Огъста започна да се паникьосва.

— Но аз не мога да изпусна кораба си!

— В такъв случай, предлагам да оставите спорните предмети на грижите на полицията. Ако проверката ни покаже, че претенциите ви са основателни, те ще ви бъдат върнати.

Огъста се подвоуми. Хю знаеше, че сърцето й се къса да се раздели с такова богатство. Би трябвало обаче да знае, че е неминуемо — нали? Бяха я спипали на местопрестъплението. Имаше късмет, че няма да я пратят в затвора.

— Къде са кутийките, милейди? — попита полицаят.

Хю чакаше.

Огъста посочи един от куфарите.

— Всичките са вътре.

— Ключът, ако обичате?

Тя се подвоуми отново и отново се предаде. Извади неголяма халка с ключовете за багажа си, избра един и го подаде на инспектора.

Той отвори куфара. Той бе пълен с калъфи за обувки. Огъста посочи един от тях. Полицаят го отвори и извади лека дървена кутия за пури. Повдигна капака и под него се разкриха множество малки предмети, внимателно увити в хартия. Той взе един и го отви. Показа се малка златна кутийка, върху която под формата на гущер бяха разположени диамантени люспи.

Хю въздъхна дълбоко от облекчение.

Инспекторът го погледна.

— Знаете ли колко трябва да са на брой?

Всички в семейството бяха наясно.

— Шейсет и пет — отговори Хю. — По една за всяка година от живота на чичо Джоузеф.

— Ще желаете ли да ги преброите?

— Всичките са там! — намеси се Огъста.

Въпреки това Хю ги преброи. Наистина бяха шейсет и пет. Обзе го задоволство от победата му.

Инспекторът взе кутийката и я предаде на свой колега.

— Ако искате да отидете с полицай Невил до управлението, той ще ви даде официална разписка за предметите.

— Изпратете я в банката — отсече тя. — Сега мога ли да си вървя?

Хю продължаваше да е неспокоен. Огъста бе разочарована, но не бе кой знае колко отчаяна. Човек би могъл да си помисли, че се безпокои за нещо друго — нещо, което бе по-важно от кутийките за енфие. А и къде беше Мики Миранда?

Инспекторът се поклони и Огъста продължи нататък, следвана от тримата натоварени носачи.

— Много ви благодаря, инспекторе — обърна се Хю към него. — Съжалявам само, че не успяхте да хванете и Миранда.

— Ще го направим, сър. Той няма да се качи на борда на „Ацтек“, освен ако ненадейно не се научи да лети!

Към тях се приближи пазачът на багажното отделение, който буташе по перона инвалидна количка. Той спря пред Хю и полицая и попита:

— И сега какво се предполага да правя с това?

— Какъв е проблемът? — поинтересува се търпеливо инспекторът.

— Онази жена, с многото багаж и птицата на шапката…

— Лейди Уайтхейвън, да.

— Тя се качи на „Ватерло“ с някакъв възрастен джентълмен. Настани го в купе в първа класа, а после ме помоли да взема инвалидния стол в багажното отделение. „Честта е моя“, отвърнах аз. Ама тя слиза в Саутхамптън и се преструва, че не знае за какво говоря. „Сигурно ме бъркате с някого“, казва ми. „Малко вероятно — има само една такава шапка“, отвръщам аз.

— Точно така! — прекъсна го Хю. — Файтонджията каза, че е била с мъж в инвалидна количка… а пък в купето с нея имаше някакъв възрастен човек.

— Казах ли ви! — победоносно възкликна пазачът.

Инспектор Магридж внезапно престана да изглежда като нечий добродушен чичо и рязко се обърна към Хю.

— А забелязахте ли въпросния възрастен човек да минава през бариерата?

— Не, не го видях. А пък огледах всички пътници. Леля Огъста бе последна… — И после изведнъж разбра. — Мили боже! Мислите ли, че това е бил дегизираният Мики Миранда?

— Да, така смятам. Но къде може да е в момента? Дали не е слязъл на някоя спирка по пътя?

— Няма как — обясни пазачът. — Това е експресен влак, не спира никъде от „Ватерло“ до Саутхамптън.

— В такъв случай ще претърсим влака! Трябва все още да е в него.

Само че Мики го нямаше.