Кен Фолет
Опасно богатство (50)

I

Мики Миранда бе разтревожен. Седеше във фоайето на клуб „Каус“, пушеше пура и се чудеше с какво е засегнал Едуард. Едуард го избягваше. Не идваше в клуба, не ходеше в „При Нели“, не се появяваше дори в салона на майка си за следобедния чай. Мики не го бе виждал цяла седмица.

Попитал бе Огъста какъв е проблемът, но тя отговори, че няма представа. Само че и Огъста се държеше странно с него, затова Мики предположи, че всъщност знае, но не иска да му каже.

Това не се бе случвало от повече от двайсет години. От време на време Едуард се обиждаше заради нещо, което Мики бе направил. В такива случаи той се цупеше известно време, но това рядко продължаваше повече от ден-два. Този път обаче бе сериозно — а това означаваше, че може да застраши парите за пристанище „Санта Мария“.

През последното десетилетие, приблизително веднъж годишно банка „Пиластър“ пускаше кордовски облигации. Част от парите бяха за строеж на железопътни линии, на водопроводни и напоителни съоръжения и за разработка на мини; други бяха чисто и просто заем за правителството. Семейство Миранда се бе облагодетелствало — независимо дали пряко или косвено — от абсолютно всичките. Днес Папа Миранда бе най-могъщият човек в Кордоба след президента.

Мики бе смъквал комисиона от всичко (макар никой в банката да нямаше представа за това) и сега личното му богатство бе наистина значително. По-важното обаче бе, че благодарение на способността си да набира средства, той се бе превърнал в една от най-значимите политически фигури в Кордоба — и несъмнен наследник на бащината си власт.

А пък Папа се канеше да започне революция.

Плановете бяха направени. Армията на Миранда щеше да се спусне на юг с железницата и да обсади столицата. Едновременно с това щяха да нападнат Милпита, пристанището на тихоокеанския бряг, което обслужваше столицата.

Само че революциите струваха пари. Папа бе наредил на Мики да издейства най-големия заем досега, два милиона лири стерлинги, за да купи оръжия, боеприпаси и продоволствия за гражданска война. В замяна бе обещал несравнима награда. Когато Папа станеше президент, Мики щеше да бъде министър-председател и да властва над всички, с изключение на самия Папа. Освен това Папа щеше да обяви Мики за свой официален наследник и така той щеше да стане президент след смъртта му.

А това бе всичко, което някога бе искал.

Щеше да се върне в страната си като победоносен герой, наследника на трона, дясната ръка на президента, господар и безпрекословен владетел на братовчедите и чичовците си и — това бе най-сладкото — на по-големия си брат.

Но сега всичко това бе застрашено от Едуард.

Едуард бе от жизненоважно значение за плана. Мики бе дал на „Пиластър“ неофициален монопол над бизнеса с Кордоба, за да засили влиянието и престижа на Едуард в банката. Планът му бе проработил: сега Едуард бе старши партньор, което никога не би постигнал без чужда помощ. Същевременно обаче никой друг от лондонската финансова общност не бе получил възможност да се специализира в работата с Кордоба. Съответно другите банки смятаха, че не познават достатъчно страната, за да инвестират в нея. Освен това бяха двойно по-подозрителни към всеки проект, който Мики им предлагаше, защото решаваха, че „Пиластър“ вече го е отхвърлила. Мики се бе опитал да набира пари за Кордоба чрез други банки, но те винаги му отказваха.

Съответно сърденето на Едуард бе силно обезпокоително. Заради него Мики имаше проблеми със съня. И тъй като Огъста отказваше — или не бе в състояние — да хвърли светлина върху причините за проблема, Мики нямаше кого да попита, тъй като той самият бе единственият близък приятел на Едуард.

Докато седеше, пушеше и се тревожеше, изведнъж забеляза Хю Пиластър. Часът бе седем, а Хю бе с вечерно облекло и пиеше сам питието си. Вероятно щеше да се срещне с някого за вечеря.

Мики не харесваше Хю и знаеше, че чувството е взаимно, само че бе възможно Хю да знае какво става. А пък Мики нямаше да загуби нищо, ако го попита. Така че се изправи и отиде до неговата маса.

— Добър вечер, Пиластър — поздрави.

— Добра да е, Миранда.

— Да си виждал братовчед си Едуард напоследък? Той сякаш изчезна.

— В банката идва всеки ден.

— А!

Мики се поколеба. След като Хю не го покани на масата си, той попита:

— Може ли? — и седна, без да дочака отговор. После снижи глас и се поинтересува: — Случайно да знаеш дали не съм сторил нещо, с което да го обидя?

Хю се замисли за кратко, след което отговори:

— Не се сещам за причина да не ти кажа. Едуард разбра, че ти си убил Питър Мидълтън и си го лъгал за убийството в продължение на двайсет и четири години.

Мики без малко да скочи от стола си. Как, по дяволите, истината бе излязла наяве? За малко да зададе въпроса на глас, но се сети, че ако го направи, все едно признава вината си. Вместо това се престори на силно разгневен и рязко се изправи.

— Ще забравя, че си казвал подобно нещо — отсече и излезе от стаята.

Отне му само няколко минути да осъзнае, че и сега няма нужда да се страхува от полицията, не бе в по-голяма опасност отпреди. Никой не бе в състояние да докаже, че той е извършил убийството. Освен това то бе станало толкова отдавна, че нямаше смисъл отново да се започва разследване. Истинската опасност бе, че Едуард щеше да откаже да пусне емисията за заема от два милиона лири, от които се нуждаеше Папа.

Трябваше да получи прошка от Едуард. А за тази цел бе нужно да се срещне с него.

Не можеше да направи нищо още същата вечер, защото трябваше да посети дипломатическия прием във френското посолство, както и да присъства на вечеря с няколко членове на парламента от консерваторската партия. На другия ден обаче отиде в „При Нели“ още по обед, събуди Ейприл и я убеди да изпрати на Едуард бележка, в която му обещаваше „нещо специално“, ако дойде вечерта в публичния дом.

Мики нае най-хубавата стая на Ейприл и запази настоящата любимка на Едуард — слабо момиче с къса коса на име Хенриета. Нареди й да си сложи мъжко вечерно облекло с цилиндър, защото Едуард намираше това за секси.

В девет и половина вечерта той бе готов и очакваше Едуард. В стаята имаше грамадно легло с колони и балдахин, два дивана, голяма камина с богато украсена облицовка, обичайния умивалник, както и няколко ярки и крайно неприлични картини, на които се виждаше как служителят в една погребална агенция извършва най-различни сексуални действия с бледия труп на красиво младо момиче. Мики се бе излегнал на тапицирания с кадифе диван, облечен в копринен халат. Отпиваше от чаша с бренди, а до него бе седнала Хенриета.

Тя скоро се отегчи.

— Харесват ли ви тези картини? — попита го.

Той сви рамене, без да казва нищо. Нямаше желание да разговаря с нея. Мики изпитваше твърде слаб интерес към жените като такива. Самият сексуален акт бе монотонен и скучен механичен процес. Всъщност му харесваше единствено властта, която сексът му даваше. И жените, и мъжете винаги се влюбваха в него, а пък той не се уморяваше да използва страстта им, за да ги контролира, използва и унижава. Дори младежкото му увлечение по Огъста Пиластър отчасти бе желание да укроти и обязди една буйна дива кобила.

От тази гледна точка Хенриета не можеше да му предложи нищо: да я контролира не бе никакво предизвикателство, тя не притежаваше нищо, заради което да я използва, а унижението на такова низше същество като проститутка изобщо не носеше удовлетворение. Затова Мики продължи мълчаливо да си пуши пурата и да се чуди притеснено дали Едуард ще дойде.

Измина час, после още един. Мики започна да губи надежда. Можеше ли да се добере до Едуард по някакъв друг начин? Много бе трудно да се срещнеш с човек, който наистина не иска да се вижда с теб. В дома му щяха да отговарят, че „не си е вкъщи“, а на работното му място — че е зает. Мики можеше да го причака пред банката и да го хване, когато излиза за обяд, но подобни действия бяха недостойни, освен това бе възможно Едуард просто да го подмине. Рано или късно щяха да се срещнат на някакво обществено събитие, но дотогава можеха да минат седмици, а Мики не разполагаше с толкова време.

И тогава, малко преди полунощ, Ейприл надникна в стаята и съобщи:

— Той пристигна.

— Най-после! — възкликна Мики с облекчение.

— Поръча си питие, но каза, че не иска да играе карти. Предполагам, че след няколко минути ще дойде при теб.

Напрежението на Мики нарасна. Извършил бе предателство, при това възможно най-ужасното. Оставил бе Едуард да страда в продължение на четвърт век, измъчван от мисълта, че е убил Питър Мидълтън — при условие, че убиецът бе самият Мики. Провинението бе твърде сериозно; искаше твърде много от Едуард.

Но Мики имаше план как да спечели прошката му.

Разположи Хенриета на дивана. Накара я да седне с кръстосани крака и ниско нахлупен над очите цилиндър. Запали й цигарата, намали пламъка на газената лампа, след което отиде и седна на леглото, зад вратата.

Малко по-късно Едуард наистина дойде. На слабата светлина не забеляза седналия на леглото Мики. Спря на прага, огледа Хенриета, след което попита:

— Здравейте, но… кой сте?

Тя вдигна поглед и поздрави:

— Здрасти, Едуард.

— А, ти ли си — каза той. Влезе и затвори вратата. — Е, какво е онова „специално нещо“, за което спомена Ейприл? Теб и преди съм те виждал във фрак.

— „Специалното нещо“ съм аз — обясни Мики и стана от леглото.

Едуард се намръщи.

— Не искам да се виждам с теб — заяви той и се обърна към вратата.

Мики му препречи пътя.

— Поне ми кажи причината! Приятели сме от толкова време…

— Научих истината за Питър Мидълтън.

Мики кимна.

— Ще ми дадеш ли възможност да ти обясня?

— Че какво има за обясняване?

— Ами, как направих такава ужасна грешка… и защо никога не събрах смелост да си я призная.

Едуард се инатеше, затова Мики продължи да го увещава:

— Седни поне за минутка до Хенриета, и нека ти обясня.

Едуард се поколеба и Мики побърза да прибави:

— Моля те?

Едуард се отпусна на дивана.

Мики отиде до бюфета и му наля чаша бренди. Едуард я пое и леко кимна. Хенриета се премести по-близо до него и го хвана за ръката. Той отпи от брендито, огледа се и отсече:

— Мразя ги тези картини!

— И аз — обади се Хенриета, — от тях ме побиват тръпки.

— Млъквай, Хенриета! — сряза я Мики.

— Съжалявам, че изобщо казах нещо — тросна му се тя.

Мики седна на дивана отсреща и насочи вниманието си единствено към Едуард.

— Сбърках жестоко, заблудих те и те предадох — започна той. — Обаче тогава бях на шестнайсет години, а двамата с теб сме били приятели през почти целия си живот. Нима наистина ще захвърлиш приятелството ни заради едно-единствено училищно прегрешение?

— Можеше да ми кажеш истината по всяко време през последните двайсет и пет години! — възмутено възкликна Едуард.

Мики си придаде тъжно изражение.

— Можех да го направя, а и със сигурност трябваше. Само че веднъж като кажеш подобна лъжа, е много трудно да си вземеш думите обратно. Истината щеше да разруши приятелството ни.

— Това не е сигурно — отвърна Едуард.

— Е, нали сега така стана?

— Да — отвърна Едуард, но гласът му потрепери неуверено.

Мики осъзна, че моментът е дошъл.

Изправи се и смъкна халата от гърба си.

Знаеше, че изглежда добре: тялото му все още бе стройно, а кожата му — съвсем гладка, с изключение на къдравите косъмчета по гърдите и слабините му.

Хенриета веднага стана от дивана и коленичи пред него. Мики наблюдаваше Едуард, в чиито очи проблесна желание. После обаче Едуард се намръщи упорито и отвърна поглед.

Изпаднал в отчаяние, Мики изигра последната си карта.

— Остави ни насаме, Хенриета — нареди той.

Тя се стресна и изненада, но се изправи и излезе. Едуард се вгледа в Мики и попита:

— Защо го направи?

— Че за какво ни е тя? — отвърна на въпроса с въпрос Мики. Приближи се още до дивана, така че слабините му бяха само на сантиметри от лицето на Едуард. Пресегна се, внимателно постави длан върху главата на Едуард и нежно го погали по косата. Едуард не помръдна.

— Без нея ни е по-добре — добави Мики. — … Нали?

Едуард преглътна с усилие, но пак не каза нищо.

— Нали така? — настойчиво повтори Мики.

Най-после Едуард отговори.

— Да — прошепна той. — Да.

 

 

Следващата седмица Мики за първи път влезе в изпълнената с приглушено достойнство „зала на партньорите“ в банка „Пиластър“.

В продължение на седемнайсет години им осигуряваше работа, но когато дойдеше в банката, го въвеждаха в някоя от останалите стаи, след което караха най-близкия разносвач да доведе Едуард от стаята на партньорите. Мики подозираше, че ако бе англичанин, щяха да го допуснат в тази вътрешна светая светих много по-бързо. Той обичаше Лондон, но знаеше, че винаги ще си остане пришълец тук.

Обхванат от нервност, той нареди плановете за пристанище „Санта Мария“ на голямата маса в средата на помещението. На скиците се виждаше изцяло нов пристан на атлантическия бряг на Кордоба, с докове за поправка на кораби и връзка с железопътната линия.

Естествено, нито едно от тези неща нямаше да бъде построено. Двата милиона лири щяха да отидат право във военната хазна на Миранда. Самото проучване обаче бе истинско и чертежите бяха професионално направени. Ако това бе реално предложение, от проекта вероятно щяха дори да се изкарат пари.

То обаче не бе честно; всъщност вероятно се класираше като най-амбициозната измама в историята.

Мики им обясняваше за строителни материали, разходи за заплати на работниците, митнически тарифи и очаквани приходи, а същевременно се бореше поне на външен вид да остане спокоен. Цялата му кариера, бъдещето на семейството му и съдбата на родината му зависеха от решението, което щеше да се вземе днес в тази стая.

Партньорите също бяха напрегнати. Тук бяха всичките шестима: двамата, които бяха сключили брак с жени от семейството — майор Хартшорн и сър Хари Тонкс; Самюъл, дъртата „кралица“; Младия Уилям и Едуард, и Хю.

Определено предстоеше битка, но шансовете бяха на страната на Едуард, тъй като той бе старши партньор. Майор Хартшорн и сър Хари винаги постъпваха, както им наредяха съпругите им, а пък двете Пиластър следваха заповедите на Огъста, така че и двамата щяха да подкрепят Едуард. Самюъл вероятно щеше да застане зад Хю. Единствено Младия Уилям бе непредсказуем.

Едуард бе изпълнен с ентусиазъм, както и се очакваше. Той бе простил на Мики, двамата отново бяха най-добри приятели, а пък това бе първият му сериозен проект, откакто бе станал старши партньор. Доволен бе, че бе спечелил подобна голяма сделка за банката още след поемането на поста.

След него се обади сър Хари:

— Предложението е внимателно обмислено, а пък ние работим успешно с кордовски облигации вече цяло десетилетие. На мен проектът ми изглежда обещаващ.

Както и се очакваше, съпротивата дойде от страна на Хю. Именно Хю бе съобщил на Едуард истината за смъртта на Питър Мидълтън, с очевидния мотив да предотврати сделката за този заем.

— Наблюдавах какво се случва с последните няколко южноамерикански заема, с които се занимавахме — каза той и раздаде на присъстващите копия от някаква таблица.

Мики започна да разучава таблицата, а Хю продължи:

— Лихвата, която предлагаме, се е повишила — от шест процента преди три години на седем и половина процента миналата година. Въпреки увеличението, при всяка емисия има все по-голям брой непродадени облигации.

Мики разбираше достатъчно от финанси, за да схване какво означава това: популярността на южноамериканските облигации сред инвеститорите все повече спадаше. Спокойното изложение и неумолимата логика на Хю вбесяваха Мики.

Хю продължи:

— Освен това, при всяка от трите последни емисии, банката е била задължена да купува облигации на открития пазар, за да поддържа изкуствено високата им цена.

Което пък, както осъзна Мики, означаваше, че цифрите в таблицата всъщност омаловажават проблема.

— В резултат на упорството ни да участваме на този пренаситен пазар, в момента притежаваме кордовски облигации на стойност почти милион лири. Банката ни е заложила твърде много на този единствен сектор, а това може да е страшно опасно.

Доводът му бе доста силен. Мики се стараеше да запази спокойствие, но пред себе си призна, че ако той бе партньор, след думите на Хю би гласувал против емисията. Въпросът обаче не можеше да се реши само според финансовата логика. Тук бяха заложени и други неща, не само пари.

В продължение на няколко секунди никой не проговори. Едуард изглеждаше ядосан, но се въздържаше. Наясно бе, че щеше да е по-добре някой от другите партньори пръв да опровергае Хю.

Най-накрая се обади сър Хари:

— Ще го вземем под внимание, Хю. Струва ми се обаче, че малко преувеличаваш.

Джордж Хартшорн бе на същото мнение.

— Всички се съгласихме, че плановете за самия проект са солидни и благонадеждни. Рискът е нисък, а печалбите — значителни. Мисля, че трябва да приемем.

Мики знаеше предварително, че те двамата ще подкрепят Едуард. Чакаше решението на Младия Уилям. След Хартшорн обаче, думата взе Самюъл.

— Разбирам, че всички изпитвате нежелание да спрете първото голямо предложение, направено от новия старши партньор — каза той. Тонът му предполагаше, че мъжете в помещението не принадлежат на враждуващи лагери, а са разумни хора, които няма начин да не се съгласят с него, стига да проявят малко добро желание. — А може би не сте склонни да се вслушате в мнението на двама партньори, които вече са обявили, че напускат. Само че аз съм работил в тази сфера два пъти по-дълго от всеки от вас, а пък Хю е може би най-успелият млад банкер на света. А и двамата смятаме, че този проект е по-рискован, отколкото изглежда на пръв поглед. Не се оставяйте личните ви съображения да ви подведат и не отхвърляйте с лека ръка съвета ни.

„Самюъл е много убедителен“, помисли си Мики. Позицията му обаче бе ясна от самото начало. Сега всички присъстващи се вгледаха с очакване в Младия Уилям.

Най-после проговори и той.

— Южноамериканските облигации винаги изглеждат по-рисковани. Ако някога бяхме позволили това да ни уплаши, щяхме да пропуснем множество добри сделки, от които спечелихме големи пари през последните няколко години.

„Това звучи добре“, каза си Мики.

Уилям продължи:

— Не смятам, че ще има финансов срив. Кордоба става все по-силна и стабилна под управлението на президента Гарсия. Убеден съм, че в бъдеще можем да очакваме увеличение на печалбите. Би трябвало да се стремим към още повече сделки с Кордоба, а не по-малко.

Мики изпусна въздуха, който бе задържал и въздъхна дълбоко и с облекчение. Беше спечелил.

Едуард заяви:

— В такъв случай четирима партньори подкрепят проекта, а двама са против.

— Само минутка — намеси се Хю.

„Да не дава Господ Хю да крие още някой коз в ръкава си!“, стресна се Мики и стисна зъби. Искаше му се да извика, да възрази, но трябваше да потисне чувствата си.

Едуард се вгледа ядосано в Хю.

— Какво има? Мнозинството е срещу теб.

— В тази стая гласуването винаги е било краен вариант — отбеляза Хю. — Когато партньорите не са съгласни за нещо, обикновено първо опитваме да стигнем до компромис, с който всички са съгласни.

Мики забеляза, че Едуард се кани да смаже тази идея още в зародиш, но в този миг се обади Уилям:

— Какво имаш предвид, Хю?

— Искам да попитам нещо Едуард — каза Хю. — Уверен ли си, че можем да продадем всички, или поне повечето облигации от тази емисия?

— Да, ако цената е добра — отвърна Едуард. Изражението му ясно показваше, че няма представа накъде бие Хю.

Изведнъж Мики бе обхванат от ужасното предчувствие, че Едуард ще бъде надхитрен.

Хю продължи:

— Защо в такъв случай не продаваме акциите на комисионен принцип, вместо да гарантираме емисията?

Мики сподави едно проклятие. Не това искаше той. Обикновено, когато някоя банка пускаше облигации на стойност примерно един милион лири, всъщност се съгласяваше да изкупи непродадените акции и по този начин гарантираше, че заемополучателят ще вземе целия милион. В замяна на гаранцията си, банката смъкваше тлъст процент от парите. Другият метод бе да предложи облигациите за продажба, но без гаранция. При този вариант банката не поемаше никакъв риск, а комисионата й бе значително по-ниска. Но пък ако бъдеха продадени облигации на стойност само десет хиляди от въпросния милион, заемополучателят взимаше единствено тези десет хиляди лири. Рискът бе за искащия заема — а на този етап Мики не искаше никакви рискове.

— Хмм — изсумтя Уилям. — Това е добра идея.

„Хю е голям хитрец. Какво лукавство само!“, унило си помисли Мики. Ако бе продължил открито да се противопоставя на проекта, просто щяха да му наложат мнението на мнозинството. Той обаче бе предложил начин да намалят риска. Банкерите, с присъщата си консервативност, винаги предпочитаха по-малко рискования вариант на сделките.

— Ако ги продадем, ще спечелим около шейсет хиляди лири, въпреки занижената комисиона — прибави и сър Хари. — А пък ако не успеем да ги пласираме всичките, ще сме избегнали значителни загуби.

„Кажи нещо, Едуард!“, подкани го Мики наум. Едуард губеше контрол над срещата, но изглежда не знаеше как да си го върне.

— Освен това можем да запишем в протокола единодушно решение на партньорите — подхвърли Самюъл. — А пък така винаги е по-добре.

От всички страни се разнесе одобрително мърморене.

Отчаян, Мики взе думата:

— Не мога да обещая, че моите висшестоящи ще се съгласят с това. В миналото банката винаги е гарантирала облигациите по кордовските заеми. Ако решите изведнъж да промените политиката си… — Той се подвоуми, но само за миг: — Може да се обърна към друга банка.

Заплахата му бе безсъдържателна, но те нямаше откъде да го знаят.

— Това е ваше право — засегна се Уилям. — Възможно е някоя друга банка да прецени по различен начин рисковете.

Мики осъзна, че заплахата му само бе подтикнала опозицията да се обедини, затова побърза да добави:

— Ръководителите на страната ми високо ценят взаимоотношенията си с банка „Пиластър“ и не биха искали да ги застрашат.

— Ние се чувстваме по същия начин — вметна Едуард.

— Благодаря. — Мики си даде сметка, че няма какво повече да се каже.

Започна да навива картата на пристанището. Бяха го победили, но той още не бе готов да се предаде. Тези два милиона лири бяха ключът към президентството в родината му. Трябваше да ги получи.

Щеше да измисли нещо.

 

 

Едуард и Мики си бяха запазили маса за обяд в клуб „Каус“. Планът бе да отпразнуват там победата си, но сега нямаше какво да празнуват.

Когато Едуард пристигна, Мики вече бе измислил какво да направи. Единственият му шанс бе да убеди Едуард тайно да действа против решението на партньорите и да гарантира изкупуването на облигациите, без да им казва. Това бе скандално, безумно дръзко и вероятно подсъдно действие. Само че друг избор нямаше.

Мики вече бе заел мястото си на масата, когато пристигна Едуард.

— Много съм разочарован от случилото се тази сутрин в банката — веднага заяви Мики.

— Вината е на проклетия ми братовчед Хю! — отвърна Едуард, докато се настаняваше. После махна на един сервитьор и поръча: — Донесете ми чаша „Мадейра“.

— Проблемът е, че ако банката не гарантира емисията, пристанището може и да не бъде построено.

— Направих всичко възможно — жално го увери Едуард. — Ти сам видя, нали беше там.

Мики кимна. За нещастие думите му бяха верни. Ако Едуард бе великолепен манипулатор — като майка си, например — може би щеше да се пребори с Хю. Но пък ако Едуард бе такъв човек, нямаше да бъде пионка на Мики.

Същевременно, макар да бе пионка, можеше да откаже на предложението, което му бе приготвил. Мики започна да си блъска главата как да го уговори или, ако се налага, да го принуди.

Поръчаха обяда. Когато сервитьорът се оттегли, Едуард подхвърли:

— Обмислях дали да не си купя собствена къща. Твърде дълго живея с майка си.

Мики с усилие насочи вниманието си към разговора.

— Да си купиш къща ли?

— Нещо малко. Не искам грамаден палат с десетки слуги, които търчат насам-натам и само наливат масло в огъня. Една скромна къщичка, за чиято поддръжка са достатъчни добър иконом и няколко слуги.

— Но ти си имаш всичко необходимо в „Уайтхейвън хаус“.

— Всичко — освен усамотение.

Мики започна да схваща идеята му.

— Не искаш майка ти да знае за всичко, което правиш…

— Може, например, ти да поискаш да останеш при мен през нощта — добави Едуард и погледна Мики право в очите.

Изведнъж Мики осъзна как може да използва желанието му. Престори се на дълбоко натъжен и поклати глава.

— Когато се сдобиеш с нов дом, аз вероятно вече ще съм напуснал Лондон.

Едуард се смая и ужаси.

— Какво имаш предвид, по дяволите?

— Ако не успея да осигуря парите за новото пристанище, президентът със сигурност ще ме отзове.

— Не можеш да се върнеш в Кордоба! — възкликна уплашено Едуард.

— Определено не искам да става така. Само че вероятно няма да имам избор.

— Облигациите ще бъдат изкупени, убеден съм в това — каза Едуард.

— Надявам се. Защото ако не бъдат…

Едуард удари с юмрук по масата и чашите върху нея се разклатиха.

— Иска ми се Хю да ме бе оставил да гарантирам емисията!

Мики нервно подметна:

— Предполагам, че си длъжен да се съобразиш с решението на партньорите.

— Естествено — нима има друг вариант?

— Ами… — Подвоуми се за миг, после продължи, като се стараеше да говори спокойно и небрежно: — Не можеш просто да пренебрегнеш казаното днес и да накараш служителите си да подготвят документите за заем с гаранция, без да споменаваш на никого… нали?

— Всъщност предполагам, че бих могъл да го направя — обезпокоено отвърна Едуард.

— В крайна сметка, ти си старшият партньор. Това би трябвало да значи нещо.

— Наистина е така, по дяволите!

— Саймън Оливър би изготвил дискретно договорите. Можеш да му се довериш.

— Да.

На Мики направо не му се вярваше, че Едуард се съгласява с такава готовност.

— Това ще има решаващо значение за оставането ми в Лондон — или заминаването ми за Кордоба.

Сервитьорът донесе поръчаното вино и им наля в две чаши.

— Но рано или късно всичко ще излезе наяве — отбеляза Едуард.

— Да, но тогава вече ще е прекалено късно. А и можеш просто да кажеш, че става дума за чиновническа грешка. — Мики бе наясно, че това звучи неправдоподобно и се съмняваше, че Едуард ще го приеме.

Едуард обаче просто си го пусна покрай ушите.

— Ако останеш… — измърмори той и сведе поглед.

— Да?

— Ако останеш в Лондон, ще прекарваш ли понякога нощта с мен в новата ми къща?

Мики проумя, че това е единственото нещо, от което Едуард се интересува. Обзе го триумф. Отправи на Едуард най-очарователната си усмивка.

— Разбира се!

Едуард кимна.

— Само това искам. Още днес следобед ще говоря със Саймън.

Мики вдигна чашата си за наздравица и каза:

— За приятелството!

Едуард чукна чашата си в неговата и се усмихна стеснително.

— За приятелството.