Кен Фолет
Опасно богатство (16)

II

Беше слънчев неделен следобед и цял Лондон бе излязъл на разходка с най-хубавите си дрехи за неделни срещи. По широката улица „Пикадили“ нямаше никакво движение, защото само инвалид не би вървял пеша в почивния ден. Мейзи Робинсън и Ейприл Тилзли се разхождаха по „Пикадили“, зяпаха внушителните като палати къщи на богатите и се опитваха да привлекат вниманието на някой мъж.

Двете живееха в Сохо, деляха стая в една порутена къща на „Карнаби стрийт“, близо до приюта „Сейнт Джеймс“. Ставаха около обяд, обличаха се внимателно и излизаха на улицата. До вечерта обикновено бяха открили двама мъже, които да им платят вечерята. Ако не успееха пък, оставаха гладни. Почти не разполагаха с пари, но и не се нуждаеха от кой знае какво. Когато дойдеше време да се плаща наемът, Ейприл молеше някой от мъжете за „заем“. Мейзи ходеше все с едни и същи дрехи и переше бельото си всяка вечер. Тия дни някой щеше да й вземе нова рокля. Надяваше се, че рано или късно един от мъжете, който й купуваше вечеря, щеше или да се ожени за нея, или да я уреди като своя любовница.

Ейприл все още се вълнуваше заради латиноамериканеца, когото бе срещнала, Тонио Силва.

— Само си помисли, може да си позволи да загуби десет гвинеи на едно залагане! — палеше се тя. — А и аз винаги съм харесвала червена коса.

— Аз обаче не харесах другия латиноамериканец, мургавия — каза Мейзи.

— Мики ли? Ама той е страхотен!

— Да, но в него има нещо твърде потайно. Така ми се стори.

В този миг Ейприл посочи една голяма къща.

— Това е домът на бащата на Соли.

Сградата бе разположена навътре, сравнително далеч от улицата, и пред нея имаше алея, описваща полукръг. Самата къща приличаше на старогръцки храм с редицата колони отпред, които стигаха чак до покрива. На голямата входна врата проблясваше месинг, а прозорците бяха закрити с червени кадифени завеси.

Ейприл подметна:

— Само си помисли — може един ден да живееш там.

Мейзи поклати глава.

— Няма начин.

— И преди се е случвало — заяви Ейприл. — Само трябва да си малко по-разтропана и възбуждаща от ония богаташки момичета, а това не е особено трудно. След като се ожениш, за нула време ще се научиш да им имитираш акцента и всичко останало. И без това си говориш много добре, освен като се ядосаш. А и Соли е добро момче.

— Добро дебело момче — намръщи се Мейзи.

— Ама е толкова богат! Хората твърдят, че баща му си държи симфоничен оркестър в провинциалния имот — в случай, че му се прииска да чуе малко музика след вечеря!

Мейзи въздъхна. Не искаше да мисли за Соли.

— Вие къде отидохте, след като се разкрещях на тоя Хю?

— Да гледаме бой с плъхове. А после аз и Тонио влязохме в хотела на Бат.

— Направи ли го с него?

— Естествено! Че защо иначе да ходим в хотела?

— Да играете вист?

Двете се разкикотиха.

След миг Ейприл я изгледа подозрително.

— Ама и ти го направи със Соли, нали?

— Доставих му удоволствие — отвърна Мейзи.

— Какво значи това?

Мейзи направи многозначителен жест с главата си и двете отново се разсмяха.

Ейприл се поинтересува:

— Само си го накарала да свърши? И защо?

Мейзи сви рамене.

— Е, може и да си права — каза Ейприл. — Понякога е най-добре да не им позволяваш всичко още на първата среща. Ако ги подмамиш и ги оставиш леко разочаровани в началото, това може да ги накара да те искат повече.

Мейзи смени темата.

— Срещата с хора с името Пиластър ме накара да си припомня разни неприятни неща от миналото — каза тя.

Ейприл кимна.

— Началници! Мамка му, мразя ги и в червата! — възкликна тя с неочаквана злоба. Езикът, който Ейприл използваше, бе по-вулгарен и от онзи, с който Мейзи бе свикнала в цирка. — Никога няма да бачкам за някакъв си шеф. Затуй го работя това. Сама си слагам цената и ми плащат предварително!

— Аз и брат ми напуснахме дома си в деня, когато Тобайъс Пиластър банкрутира — каза Мейзи и се усмихна печално. — Може да се каже, че днес съм тук заради семейство Пиластър.

— А какво направи, след кат’ избяга от къщи? Веднага ли отиде в цирка?

— Не. — Сърцето на Мейзи се сви, когато си припомни колко уплашена и самотна се бе чувствала тогава. — Брат ми се промъкна на един кораб, който отиваше за Бостън. Оттогава нито съм го виждала, нито съм го чувала. Спах на едно сметище в продължение на седмица. Благодаря на Господ, че времето бе меко, това стана през май. Валя само една нощ. Покрих се с някакви парцали, а после години наред не можах да се отърва от бълхите… Спомням си погребението.

— Чие?

— На Тобайъс Пиластър. Погребалното шествие мина по улиците. Той бе голяма клечка в града. Спомням си едно малко момче, не беше много по-голямо от мен, което носеше черно палто и черен цилиндър и държеше майка си за ръката. Сигурно е бил Хю.

— Да, сигурно — съгласи се Ейприл.

— След това вървях пеша до Нюкасъл. Преоблякох се като момче и започнах да помагам в една конюшня. Даваха ми да спя в сламата, при конете. Останах там три години.

— А защо си тръгна?

— Пораснаха ми тези — отвърна Мейзи и разлюля гърдите си. Един минувач на средна възраст я видя и очите му за малко да изхвръкнат от орбитите си. — Когато главният коняр разбра, че съм момиче, се опита да ме изнасили. Ударих го през лицето с един камшик за езда и това бе краят на работата ми там.

— Надявам се добре да си го подредила — заяви Ейприл.

— Определено му охладих страстите.

— Трябвало е да му цапнеш оная работа.

— Като нищо щеше да му хареса!

— А после къде отиде?

— Тогава вече отидох в цирка. Започнах като конярче, а след известно време се присъединих към ездачите. — Въздъхна с носталгия. — Харесваше ми циркът. Там хората са много дружелюбни.

— Явно са били прекалено дружелюбни.

Мейзи кимна.

— Не се разбирах добре с ръководителя на представленията и когато ми каза да го „оправя“, разбрах, че е време да се махам. Реших, че ако ще трябва да духам, за да си изкарвам прехраната, искам по-добри пари за това. И ето ме тук. — Тя винаги възприемаше начина на говорене на събеседника си и сега бе започнала да използва вулгарните изрази на Ейприл.

Ейприл я изгледа проницателно.

— И колко точно свирки направи оттогава?

— Нито една, ако трябва да съм честна. — Мейзи изпитваше срам. — Не мога да те лъжа, Ейприл — не съм сигурна, че ставам за тая работа.

— Идеална си за нея! — възрази Ейприл. — Имаш ония искрици в очите, дето мъжете не могат да им устоят. Слушай сега. Стой със Соли Грийнборн и действай все така. Всеки път му давай малко повече. Да ти опипа оная работа следващия път, после му се покажи гола… Само след три седмици ще ти се моли с изплезен език. И някоя нощ, като си му свалила панталоните и инструмента му ти е в устата, му кажи: „Ако ми купиш малка къщичка в Челси, можем да правим това всеки път, като ти се прииска“. Кълна ти се, Мейзи, ако Соли каже „не“, отивам в манастир!

Мейзи знаеше, че е права, обаче душата й се противеше. Не беше сигурна каква е причината. Донякъде може би се дължеше на факта, че не изпитва привличане към Соли. Колкото и да бе странно, спираше я и добрината му. Не можеше да се застави да го манипулира така безсърдечно. Най-лошото обаче бе друго: имаше чувството, че така се отказва от всяка надежда да открие истинска любов, да има реален брак с мъж, към когото изпитва истинска страст. От друга страна, все някак трябваше да живее. А пък тя бе решила да не живее като родителите си — да чака цяла седмица за мизерната си надница и винаги да я заплашва риска да остане без работа заради някаква финансова криза на стотици километри от самата нея.

В този миг Ейприл я попита:

— Ами какво ще кажеш за останалите? Можеше да си избереш някой от тях.

— Хю ми хареса, обаче го обидих.

— Той така или иначе няма пари.

— Едуард е свиня, Мики ме плаши, а пък Тонио си е твой.

— В такъв случай Соли е твоят човек.

— Не зная, да ти кажа.

— Аз пък знам. Ако го оставиш да ти се изплъзне, цял живот ще вървиш напред-назад по „Пикадили“ и ще си мислиш: „Можеше сега да живея в тая къща!“.

— Да, може би.

— А и, ако не е Соли, кой тогаз? Може да свършиш с някой гнусен дърт бакалин, който не ти дава почти никакви пари и иска сама да си переш чаршафите.

Мейзи мрачно разсъждаваше над тази възможност, докато вървяха към западния край на улицата и после свиха на север и навлязоха в „Мейфеър“. Вероятно можеше да накара Соли да се ожени за нея, ако си го поставеше за цел. А и можеше да изиграе ролята на благородна дама без особени трудности. Ако докараше говора, половината битка бе спечелена — а пък тя от край време бе добра в имитацията. Само че й се повдигаше от мисълта да хване милия Соли в капана на брак без любов.

Тъкмо прекосяваха уличка, на която имаше частни конюшни. Мейзи отново си припомни цирка и изпита носталгия, затова спря при една от тях да погали едър червеникавокафяв жребец. Конят мигновено навря муцуна в ръката й.

Разнесе се мъжки глас:

— Редбой хич не дава непознати да го пипат.

Мейзи се обърна и видя мъж на средна възраст с черен фрак и жълт елек под него. Официалното му облекло никак не подхождаше на грубото му, обветрено лице и простоватия говор. Тя предположи, че е бивш коняр, който е започнал собствен бизнес и е имал успех. Усмихна се и отвърна:

— Няма нищо против мен обаче. Нали, Редбой?

— Ама сигур’ не можете го язди, нъл’ тъй?

— Да го яздя ли? Да, бих могла, при това без седло. А също и да се изправя на гърба му. Ваш ли е?

Мъжът се поклони леко и се представи:

— Джордж Самълс, на ваш’те услуги, дами. Собственик, както пише ей там. — И посочи към горната част над вратата, където с боя бе изписано името му.

Мейзи продължи:

— Не би трябвало да се хваля, господин Самълс, обаче прекарах последните четири години в един цирк, тъй че сигурно бих могла да яздя всяко животно в конюшните ви.

— Туй верно ли е? — замислено отбеляза той. — Бре, бре!

Намеси се и Ейприл.

— За какво си мислите, господин Самълс?

Той се поколеба, после отвърна:

— Туй може да е малко ненадейно, ’ма се чудех дали таз’ лейди ша прояви интерес към едно делово предложение.

Мейзи се запита какво ли следва. До този момент бе смятала, че просто си разменят банални, нищо незначещи шеги.

— Продължавайте.

Ейприл пък каза окуражително:

— Винаги проявяваме интерес към предложения за работа.

На Мейзи обаче й се стори, че Самълс няма предвид онова, за което си мислеше Ейприл.

— Ами, Редбой е за продан, нал’ разбирате — започна мъжът. — Ама човек не може да си продаде коня, ако го държи само вътре. Ама ако млада дама кат’ вас — хубава кат’ картинка, ако ми позволите дързостта — го поязди из парка за час само, ша привлече много погледи. И има много шансове рано или късно някой да ви пита колко искате за коня.

Мейзи се зачуди дали с подобно нещо може да се изкарат пари. Дали й се предоставяше възможност да си плаща наема, без да продава тялото или душата си за това? Обаче не зададе въпросите, които й се въртяха в ума. Вместо това каза:

— А пък аз ще му река: „Идете при господин Самълс в конюшнята на улица «Кързън», щото крантата е негова“. Туй ли имахте предвид?

— Баш тъй! Само, ако може, да не казвате на Редбой „кранта“, ами примерно „туй великолепно създание“ или пък „тоз чудесен представител на конския род“.

— Може би — отвърна Мейзи, но си помисли, че няма да използва думите на Самълс, а свои собствени. — Добре, хайде да говорим по същество. — Повече не можеше да се преструва, че парите не я интересуват. — Колко ще ми плащате?

— Вий колко мислите, че струва?

Мейзи назова безумна сума:

— Една лира на ден.

— Твърде много — незабавно отговори той. — Ще ви дам половината.

Тя не можеше да повярва на късмета си. Десет шилинга дневно бе невероятна надница: момичетата на нейната възраст, които работеха като домашни прислужници, получаваха най-много шилинг на ден. Сърцето й ускори хода си.

— Дадено! — отсече забързано, преди да е променил решението си. — Кога започвам?

— Елате утре в десет и половина.

— Ще дойда.

Двамата си стиснаха ръцете и момичетата продължиха нататък.

Самълс подвикна подире й:

— И си сложете пак таз рокля, дето сте днес с нея — много е хубава!

— Не се безпокойте! — отвърна Мейзи.

Това бе единствената й рокля, само че не го каза на Самълс.