Кен Фолет
Опасно богатство (57)

I

Сгромолясването на Пиластър бе скандалът на годината. Евтините жълти издания раздухваха без умора всяко поредно събитие: продажбата на големите къщи в Кенсингтън; търговете за картините, античните мебели, сандъците с портвайн; отменения меден месец на Ник и Доти (по план те трябваше да прекарат шест месеца в Европа); описанието на скромните къщи в предградията, където някога гордите и могъщи Пиластър сега сами белеха картофите за вечерята си и си перяха бельото.

Хю и Нора бяха наели малка къща с градина в Чингфорд — селце на около петнайсет километра от Лондон. Всички Пиластър бяха освободили слугите си, но едно мускулесто четиринайсетгодишно момиче от близкия чифлик идваше да търка подовете и да мие прозорците. Нора, която не бе вършила никаква домакинска работа в продължение на дванайсет години, го понасяше много тежко. Препасала покрита с петна престилка, тя тътреше крака и неохотно метеше пода; приготвяше вечеря, която не ставаше за ядене и не спираше да се оплаква. На момчетата тук им харесваше повече, отколкото в Лондон, защото можеха да си играят в горичката. Всеки ден Хю пътуваше до Сити с влака. Той продължаваше да ходи в банката, където се занимаваше с ликвидирането на активите на „Пиластър“ в полза на синдиката.

Всеки от партньорите получаваше малка месечна издръжка от банката. На теория всъщност не им се полагаше нищо. Членовете на синдиката обаче бяха банкери, също като тях. Дълбоко в сърцата си те се страхуваха, че при нещастно стечение на обстоятелствата може да им се случи същото. Освен това с помощта на партньорите продажбата на имуществото вървеше по-гладко — струваше си да спечелят благоразположението им срещу едно минимално заплащане.

Хю с напрежение следеше развитието на ситуацията в Кордоба. Изходът от гражданската война щеше да определи колко пари губи синдикатът. Хю силно желаеше обединението да излезе на печалба. Искаше му се един ден да е в състояние да каже, че никой не е изгубил пари, докато е спасявал банка „Пиластър“. Тази възможност обаче изглеждаше нищожна.

Първоначално кликата на Миранда сякаш имаше надмощие. Атаките им бяха добре планирани и провеждани с кървава ефективност. Президентът Гарсия бе принуден да избяга от столицата и да се укрие в укрепения град Кампанарио в южния регион, откъдето бе родом. Хю започна да унива. Ако спечелеше семейство Миранда, то щеше да управлява Кордоба като свое частно кралство и никога нямаше да плати лихвите, натрупани по заем за предишния режим — а кордовските облигации все така нямаше да струват нищо.

После обаче се случи нещо неочаквано. Семейството на Тонио Силва, което от няколко години предвождаше неголямата и доста слаба либерална опозиция, се включи в битката на страната на президента в замяна на обещанието, когато президентът си върне контрола над страната, да бъдат проведени свободни избори и поземлена реформа. Надеждите на Хю отново възкръснаха.

Подсилената армия на президента спечели сериозна подкрепа сред народа, изправи се срещу узурпаторите и успя да ги спре. В момента силите бяха равностойни. Същото важеше за финансовите ресурси: семейство Миранда бе изразходвало военния си бюджет за свирепата първоначална атака по всички фронтове. В северния район имаше нитратни мини, а в южния — сребърни. Нито една от страните обаче не можеше да организира износа на продукцията им, да го финансира и застрахова. „Пиластър“ бе затворила врати, а никоя от останалите банки не би приела клиент, който може да изчезне още утре.

И двете страни молеха правителството на Великобритания да признае легитимността им с надеждата, че по този начин ще могат да получат кредит от някоя банка. Мики Миранда, който все още бе официалният посланик на Кордоба в Лондон, непрестанно лобираше пред служители във Външното министерство, членове на парламента, министри и заместниците им, с цел да приемат Папа Миранда за президент. До момента обаче министър-председателят, лорд Солсбъри, отказваше да отдаде предпочитание на някого.

А след това Тонио Силва пристигна в Лондон.

Появи се в дома на Хю в предградията навръх Коледа. Хю бе в кухнята, даваше на момчетата горещо мляко и препечени филийки с масло за закуска. Нора все още се обличаше: смяташе да ходи в Лондон, за да пазарува за празника, макар почти да нямаше пари за харчене. Хю се бе съгласил да си остане вкъщи и да се грижи за момчетата, тъй като днес в банката нямаше спешни задачи за него.

Той сам отвори вратата на гостенина си — нещо, което му напомни миналото, когато живееше с майка си във Фолкстън. Тонио си бе пуснал брада и мустаци, сигурно за да скрие белезите от побоя, който му бяха нанесли главорезите на Мики преди единайсет години. Хю обаче веднага го разпозна по косата с цвят на морков и безразсъдната усмивка. Навън валеше сняг и шапката и раменете на Тонио бяха побелели.

Хю въведе стария си приятел в кухнята и му наля чай.

— Как ме намери? — попита.

— Не беше лесно — отвърна Тонио. — В някогашната ти къща нямаше никого, а пък банката бе затворена. Аз обаче отидох до „Уайтхейвън хаус“ и се видях с леля ти Огъста. Тя, впрочем, изобщо не се е променила. Не знаеше точния ти адрес, но си спомни, че е в Чингфорд. А как произнесе името — все едно е някакъв затворнически лагер някъде из Земята Ван Димен^[1].

Хю кимна.

— Не е толкова зле. Момчетата са си добре. На Нора й е трудно.

— Огъста не се е преместила в друга къща.

— Не. Всъщност тя носи най-много вина за кашата, в която се намираме, но въпреки това единствена отказва да приеме реалността. Скоро ще научи, че има и по-лоши места от Чингфорд.

— Например Кордоба — вметна Тонио.

— Как е там?

— Брат ми загина по време на битка.

— Съжалявам да го чуя.

— В момента войната е в застой, положението е патово. Сега всичко зависи от британското правителство. Онази страна, която спечели признание, ще получи и кредит, ще набави продоволствия за армията си и ще смаже противника. Именно затова съм тук.

— Президентът Гарсия ли те изпраща?

— Не, дори по-добре. Аз вече официално съм посланикът на Кордоба в Лондон. Миранда бе освободен от длъжността.

— Прекрасно!

Хю бе изключително доволен, че Мики най-сетне е бил уволнен. Досега страшно му тежеше и му беше неприятно, че човек, който бе откраднал два милиона лири от него, свободно обикаля из Лондон. Мики ходеше по клубове и театри, на вечери и празненства, сякаш нищо не се бе случило.

— Донесох и акредитивните си писма. Вчера ги депозирах в Министерството на външните работи — добави Тонио.

— И се надяваш да убедиш министър-председателя да подкрепи твоята страна?

— Да.

Хю го изгледа въпросително.

— А как по-точно?

— Гарсия е президентът — Великобритания би трябвало да подкрепи законното правителство.

Хю си помисли, че това не звучи особено убедително.

— Досега не го е направила.

— Просто ще кажа на министър-председателя, че би трябвало.

— Лорд Солсбъри е твърде зает да натиска капака на врящата тенджера, в която се е превърнала Ирландия — няма време за гражданската война в някаква отдалечена южноамериканска държавица.

Хю не искаше да говори така негативно, но в ума му вече се оформяше една идея.

Тонио заяви раздразнено:

— Е, моята работа е да убедя Солсбъри, че трябва да обърне внимание на онова, което се случва в Южна Америка, дори да мисли за други неща.

Той обаче виждаше слабостта на подхода си и след известен размисъл подхвърли:

— Е, добре де. Ти си англичанин — как мислиш, с какво мога да привлека вниманието му?

Хю отговори веднага:

— Обещай му, че ще предпазите британските инвеститори от загуби.

— Как?

— Не съм сигурен, засега само мисля на глас.

Хю се завъртя на стола си. В краката му четиригодишният Сол строеше замък от дървени кубчета. Усещането бе странно: тук, в малката кухня на евтината къща в предградията, в момента се решаваше съдбата на цяла страна.

— Английските инвеститори вложиха два милиона лири в корпорация „Пристанище Санта Мария“, като най-голям бе приносът на банка „Пиластър“. Всички директори в компанията бяха членове или сподвижници на семейство Миранда и не се съмнявам, че цялата сума е отишла право във военния фонд на Миранда. Трябва да си върнем тези пари.

— Но те са изхарчени за оръжие и муниции.

— Така е. Обаче семейство Миранда вероятно притежава имущество и земя на стойност милиони.

— Разбира се — те са собственици на нитратните мини в страната.

— Ако вие спечелите войната, дали президентът Гарсия ще прехвърли мините на Миранда на корпорация „Пристанище Санта Мария“, за да компенсира загубите от измамата? Тогава, облигациите отново ще струват нещо.

Отговорът на Тонио бе категоричен:

— Президентът ми каза, че мога да обещая всичко — абсолютно всичко — стига да спечеля британците за каузата на правителствените сили в Кордоба.

Хю се развълнува. Изведнъж перспективата да изплатят всички дългове на банката не изглеждаше така далечна.

— Нека помисля малко — каза той. — Преди да предприемеш каквото и да било, първо трябва да положим основите. Вярвам, че мога да убедя стария Бен Грийнборн да каже някоя добра дума на лорд Солсбъри, да му подхвърли, че трябва да подкрепи британските инвеститори. Какво обаче да сторим с опозицията в парламента? Бихме могли да се видим с Дан Робинсън, брата на Мейзи. Той е член на парламента и освен това е направо обсебен от темата за банковите фалити. Робинсън одобрява плана ми за спасяване на банка „Пиластър“ и иска той да успее. Възможно е с негова помощ да спечелим подкрепата на опозицията в Долната камара. — Хю започна да барабани с пръсти по кухненската маса. — Всъщност, тази идея изглежда все по-възможна.

— Трябва да действаме бързо — отбеляза Тонио.

— Още сега ще отидем в града. Дан Робинсън живее с Мейзи в Южен Лондон. Грийнборн ще бъде в къщата си в провинцията, но мога да му се обадя от банката. — Хю се изправи. — Само да кажа на Нора.

Той внимателно измъкна краката си от дървения замък, който Сол бе построил около тях, и излезе от кухнята.

Нора бе в спалнята и нагласяше на главата си грамадна шапка, украсена по края с животинска кожа.

— Трябва да отида в града — каза й Хю, докато си слагаше якичка и вратовръзка.

— А кой тогава ще се грижи за момчетата? — попита тя.

— Ти, надявам се.

— Не! — изпищя жена му. — Аз отивам на пазар!

— Съжалявам, Нора, но това е много важно.

— Аз също съм важна!

— Разбира се, че си, но този път няма да стане твоето. Трябва спешно да говоря с Бен Грийнборн.

— Омръзна ми всичко това! — заяви тя отвратено. — Омръзна ми тази къща, писна ми това скучно село, омръзнаха ми децата, омръзна ми и ти! Баща ми живее по-добре от нас!

Бащата на Нора бе отворил кръчма със заем от банка „Пиластър“ и в момента бизнесът му вървеше много добре.

— По-добре да ида да живея с него и да работя като сервитьорка в бара! — прибави тя. — Ще ми бъде по-забавно, а и като слугувам на някого, поне ще получавам пари за робския си труд!

Хю се взря внимателно в нея. Изведнъж разбра, че никога повече няма да сподели леглото й. От брака му не бе останало нищо. Нора го мразеше, а пък той я презираше.

— Свали си шапката, Нора — нареди той. — Днес няма да ходиш на пазар.

След тези думи си облече сакото и излезе. Тонио го чакаше нетърпеливо във фоайето. Хю целуна момчетата, взе си шапката и палтото, после отвори вратата.

— След няколко минути има влак — спомена, когато вече бяха навън.

Докато забързано вървяха по пътеката през градината, Хю си сложи шапката и палтото. Снегът се бе усилил и на тревата имаше бяла покривка, дебела 2–3 сантиметра. Къщата на Хю бе същата като трийсетината други, построени в редица на мястото на някогашно поле с лалета. Двамата тръгнаха по насипания с чакъл път към селото.

— Първо ще отидем у Робинсън — започна Хю да планира програмата им. — Така после ще мога да кажа на Грийнборн, че опозицията вече е на наша страна… Я чуй!

— Какво?

— Това е нашият влак. Най-добре да побързаме.

Ускориха крачка. За щастие, гарата се намираше в по-близкия до тях край на селцето. Тъкмо прекосяваха моста над линията, когато се появи и влакът.

На парапета се бе облегнал някакъв мъж и наблюдаваше приближаващия локомотив. Когато го подминаха, той се обърна и Хю го позна. Това бе Мики Миранда.

И в ръката му имаше револвер.

След това всичко се случи много бързо.

Хю изкрещя, но викът му се изгуби в шума, който вдигаше влака по релсите. Мики насочи оръжието към Тонио и стреля в него от упор. Тонио залитна и се срути на земята. Мики се прицели в Хю, но в този миг от локомотива под тях изригна облак пара и пушек, който скри целия мост и за миг заслепи и двама им. Хю се хвърли върху заснежената земя. Разнесе се изстрел, после и още един, но той не усети нищо. Претърколи се настрани и застана на колене, като се опитваше да различи нещо в обгърналата го димна завеса.

След миг пушекът започна да се разнася. Хю мерна някаква фигура в мъглата и се хвърли към нея. Мики го забеляза и се обърна, но вече бе прекалено късно. Хю се метна отгоре му, Мики падна и оръжието изхвърча от ръката му, описа дъга над парапета и падна долу, на релсите. Хю се стовари върху Мики, но веднага се смъкна от него и се изтърколи по-далеч.

И двамата се изправиха на крака с усилия. Мики се наведе, за да вземе бастуна си. Хю пак се втурна към него и го блъсна на земята, но Мики не изпусна бастуна, а и веднага се надигна. Хю замахна към него, но не беше удрял никого от двайсет години и пропусна. Мики се възползва от възможността и го халоса по главата с бастуна. Болката бе ужасна. Мики го удари отново. Сега вече Хю наистина се разяри, изръмжа от гняв и фрасна с глава лицето на Мики. Противниците залитнаха назад, задъхани.

После от гарата се разнесе рязко изсвирване — композицията потегляше отново. На лицето на Мики се изписа паника и Хю предположи, че е смятал да избяга с този влак, че не може да си позволи да остане още час в Чингфорд, толкова близо до местопрестъплението. Оказа се прав: Мики се обърна и хукна към гарата.

Хю се втурна след него.

Мики не бе особено добър в бягането, особено след многото нощи, прекарани в пиене по бордеите; Хю обаче бе прекарал целия си живот като възрастен, седнал зад бюро, и не бе в по-добра форма. Мики влетя в гарата, точно когато влакът тръгваше. Хю го последва, силно запъхтян. Когато изскочиха на перона, един кондуктор изкрещя:

— Хей! Къде са ви билетите?

В отговор Хю извика:

— Убийство!

Мики се затича по перона, опитваше се да се вмъкне в последния вагон. Хю се впусна след него, като се стараеше да не обръща внимание на болката, която пронизваше странично тялото му. Кондукторът също се включи в преследването. Мики настигна влака, сграбчи ръкохватката и скочи на първото стъпало. Хю се метна по него и го стисна за глезена, но го изпусна. Служителят се препъна в Хю и полетя към земята с лицето надолу.

Когато Хю успя да се изправи на крака, вече нямаше начин да настигне влака. Загледа се отчаяно след него. Видя как Мики отвори вратата и внимателно влезе във вагона, а тя се затвори зад гърба му.

Железничарят се изправи, отупа снега от дрехите си и попита:

— Какво, по дяволите, бе всичко това?

Хю се преви надве. Нямаше сили дори да говори и дишаше тежко — въздухът излизаше от гърдите му като от пробит мях.

— Застрелян бе човек — отговори той, когато успя да си поеме дъх. Веднага щом възвърна донякъде силите си и отново можеше да се движи, тръгна към входа на гарата. Махна с ръка на кондуктора да го последва и го отведе до моста, където лежеше Тонио.

Хю коленичи до тялото. Куршумът бе улучил Тонио между очите и от лицето му не бе останало кой знае какво.

— Божичко, какъв ужас! — възкликна железничарят.

Хю преглътна с усилие, обзет от гадене. Насили се да пъхне ръка под палтото на Тонио и да провери дали сърцето му бие. Както и бе очаквал, не усети нищо. Припомни си дяволитото момче, заедно с което се бе къпал във водоема в Епископска гора преди двайсет и четири години и го обхвана дълбока скръб. Стана му толкова тъжно, че в очите му избиха сълзи.

Умът му все повече се проясняваше и той скоро си даде сметка как точно Мики е планирал всичко. Той имаше приятели във външното министерство, както и всеки друг дипломат, дори по-некадърните. Някой от тези приятели сигурно му бе подхвърлил — вероятно на прием или вечеря, която бяха посетили снощи — че Тонио е в Лондон. Тонио вече бе депозирал акредитивните си писма и Мики бе разбрал, че дните му са преброени. Но ако Тонио срещнеше смъртта си, положението отново щеше да стане объркано и неясно. В Лондон нямаше да има човек, който да защитава каузата на президента Гарсия, а пък Мики щеше да си остане на длъжността посланик. Това бе единствената надежда на Мики. Само че се бе наложило да действа бързо и да поеме голям риск, тъй като разполагаше само с един-два дни, за да реагира.

Как бе разбрал къде да открие Тонио? Може би бе наредил да го следят — или пък Огъста му бе казала, че Тонио е идвал при нея и е питал къде да намери Хю. Както и да бе станало, той бе проследил Тонио до Чингфорд.

За да издири къщата на Хю, щеше да му се наложи да говори с твърде много хора. Той обаче се бе сетил, че рано или късно Тонио ще трябва да се върне на гарата, затова го бе причакал там. Замислил бе да го убие — и свидетелите на убийството, ако има такива — и да избяга с влака.

Мики бе отчаян, а планът му — невероятно рискован, но почти бе проработил. Ако събитията се бяха развили според замисъла му, той щеше да убие и Хю. Така нямаше да остави свидетели и никой не би бил в състояние да го разпознае. В Чингфорд нямаше нито телеграфна станция, нито телефони, а най-бързото средство за придвижване бе влакът. Следователно Мики би успял да се върне в Лондон, преди да съобщят за престъплението му. А пък там, несъмнено, някой от служителите му щеше да му осигури алиби.

Само че пушекът от локомотива му бе попречил и той не бе успял да убие Хю. Освен това, изведнъж осъзна Хю, на практика Мики вече не бе посланик на Кордоба, така че вече нямаше дипломатически имунитет.

Можеха да го обесят за това!

Хю рязко се изправи.

— Възможно най-бързо трябва да съобщим за убийството — отсече той.

— В Уолтъмстоу, на няколко спирки по-нататък с влака, има полицейско управление.

— Кога е следващият влак?

Железничарят извади голям часовник от джоба на жилетката си.

— Четирийсет и седем минути — отговори.

— Трябва да се качим на него и двамата. Вие идете в управлението в Уолтъмстоу, а пък аз ще отида да съобщя в Скотланд ярд.

— Ама на гарата няма никой, освен мен. Днес е Коледа и няма кой да се погрижи за влаковете.

— Сигурен съм, че началникът ви би искал да изпълните обществения си дълг.

— Прав сте, наистина! — Човекът очевидно бе благодарен, че има кой да му каже как да постъпи.

— Най-добре първо да оставим някъде бедния Силва. Има ли подходящо място на гарата?

— Само чакалнята.

— Да го отнесем там, а вие ще заключите.

Хю се наведе и подхвана тялото под мишниците.

— Вие го хванете за краката.

Двамата повдигнаха Тонио и го пренесоха в сградата на гарата.

Положиха го на една пейка в чакалнята. После обаче не знаеха какво друго да сторят. Хю изпитваше безпокойство, не можеше да стои на едно място. Не бе в състояние да скърби — твърде рано беше. Искаше да хване убиеца, не да тъгува. Започна да крачи напред-назад, като на всеки няколко минути поглеждаше часовника си и потриваше болезнената подутина на главата си, където го бе ударил Мики с бастуна. Кондукторът седеше на пейката отсреща и се взираше в тялото, едновременно уплашен и очарован. След известно време Хю седна до него. Двамата останаха така, безмълвни и замислени, в мразовитата чакалня. Без да разменят дори дума, наблюдаваха мъртвеца, чак докато пристигна влакът.