Кен Фолет
Опасно богатство (59)

III

Ейприл Тилзли нахлу в кабинета на Мейзи в женската болница, облечена великолепно в алена коприна и лисичи кожи. Със себе си носеше вестник и още от вратата подвикна:

— Знаеш ли какво е станало?

Мейзи се изправи.

— Ейприл! Какво има, за бога?

— Мики Миранда е застрелял Тонио Силва!

Мейзи знаеше кой е Мики, но й отне известно време да си припомни, че Тонио бе част от тълпата момчета около Соли и Хю, когато бяха млади. В онези години той бе истински комарджия; Ейприл пък много го харесваше, докато не откри, че е изгубил и малкото си пари на комар.

— Мики го е застрелял ли? — удиви се тя. — Мъртъв ли е?

— Да. Пише го в следобедния вестник.

— Чудно, защо го е направил?

— Не казват. Но пък има нещо друго… — Ейприл се поколеба. — Седни, Мейзи.

— Защо? Кажи ми!

— Пишеше още, че полицията иска да го разпита за още три убийства — на Питър Мидълтън, Сет Пиластър и… Соломон Грийнборн.

Мейзи тежко се отпусна на стола си.

— Соли! — продума само. Прималя й. — Мики е убил Соли? Ох, бедничкия Соли! — След това затвори очи и зарови лице в дланите си.

— Трябва ти глътка бренди — заяви Ейприл. — Къде го държиш?

— Тук нямам — обясни Мейзи, после се постара да си възвърне равновесието. — Покажи ми вестника.

Ейприл й го подаде.

Мейзи прочете първата колонка. В нея се казваше, че полицията преследва бившия посланик на Кордоба, Мигел Миранда, за да го разпита във връзка с убийството на Антонио Силва.

— Бедният Тонио! — подхвърли Ейприл. — Той бе един от най-приятните мъже, за които съм си отваряла краката.

Мейзи продължи да чете. Полицията искаше да разпита Миранда и за смъртта на Питър Мидълтън в училище „Уиндфийлд“ през 1866 г.; за тази на Сет Пиластър, старши партньор в банка „Пиластър“ през 1873 г.; както и на Соломон Грийнборн, блъснат от носеща се с висока скорост карета на уличка близо до „Пикадили“ през юли 1879 г.

— Ами Сет Пиластър — това чичото на Хю Сет ли е? — развълнувано продължи Мейзи. — Че защо му е било да убива всички тези хора?

— Вестниците никога не споменават онова, което те интересува в действителност — отбеляза Ейприл.

Когато прочете третия абзац, Мейзи отново скочи на крака. Убийството бе станало в североизточен Лондон, близо до Уолтъмстоу, в селце, наречено Чингфорд. Сърцето й прескочи един удар.

— Чингфорд! — ахна тя.

— Никога не съм чувала за него…

— Там живее Хю!

— Хю Пиластър? Ти още… още ли не си го забравила?

— Той сигурно е бил въвлечен в това, не разбираш ли? Няма начин да е просто съвпадение! О, божичко — надявам се да е добре!

— Предполагам, че в пресата щяха да споменат нещо, ако беше ранен.

— Станало е само преди няколко часа. Може би още не са научили.

Мейзи не можеше да търпи повече тази неизвестност.

— Трябва да разбера дали е добре — заяви тя.

— Как?

Мейзи си сложи шапката и забоде иглата на нея.

— Ще отида до дома му.

— На жена му никак няма да й хареса.

— Жена му е paskudniak.

Ейприл се разсмя.

— Какво значи това?

— „Торба с лайна“.

Мейзи се облече, Ейприл също се изправи.

— Каретата ми е отвън. Ще те откарам до гарата.

Едва когато се качиха в каретата на Ейприл осъзнаха, че никоя от тях няма представа от коя точно гара могат да вземат влака до Чингфорд. За щастие кочияшът, който работеше и като портиер в публичния дом „При Нели“, знаеше и ги откара до железопътна станция „Ливърпул стрийт“.

Когато стигнаха, Мейзи благодари набързо на Ейприл и се втурна към гарата. Сградата бе претъпкана с пътници, които бяха пазарували за Коледа и се връщаха по родните си места или домовете си в предградията. Въздухът бе натежал от сажди и пушек. Хората се поздравяваха и изпращаха, като едва успяваха да надвикат скърцането на стоманените спирачки и шума, когато от локомотивите излизаше пара. Тя си проби път до билетното гише през тълпата от натоварени с пакети и вързопи жени, чиновници с бомбета на главите, които се прибираха по-рано за празника, машинисти и огняри с почернели от сажди лица, деца, коне и кучета.

Трябваше да изчака петнайсет минути, докато влакът пристигне. Застанала на перона, наблюдаваше сълзите, стичащи се по лицата на двама млади, които се сбогуваха. Завиждаше им.

Влакът с пуфтене се придвижваше през бедняшкия квартал „Бетнал Грийн“, предградието Уолтъмстоу, покритите със сняг полета на Уудфорд. Спираше на всеки няколко минути. Макар така пътуването да бе два пъти по-бързо, отколкото с теглена от коне карета, на Мейзи й се струваше безкрайно дълго. Тя не спря да гризе ноктите на ръцете си и да се притеснява дали Хю е добре.

На гарата в Чингфорд я спряха полицаи и я помолиха да влезе в чакалнята. Един детектив я попита дали тази сутрин е била в околността. Очевидно полицията търсеше свидетели на убийството. Мейзи обясни, че никога преди не е идвала в Чингфорд. После, подтиквана от внезапен импулс, попита:

— Освен Антонио Силва, някой друг пострадал ли е?

— Двама души са получили незначителни охлузвания и синини по време на свадата.

— Безпокоя се за един свой приятел, който познаваше господин Силва. Казва се Хю Пиластър.

— Господин Пиластър се е борил с извършителя, при което е бил ударен по главата — отвърна детективът. — Нараняванията му не са сериозни.

— О, благодаря на Бога! — възкликна Мейзи. — Бихте ли ме упътили към дома му?

Полицаят й каза откъде да мине.

— По-рано днес господин Пиластър бе в Скотланд ярд. Не зная дали вече се е прибрал.

Мейзи се зачуди дали направо да се върне в Лондон, след като се бе уверила, че с Хю всичко е наред. По този начин щеше да избегне срещата с противната Нора. Само че щеше да се почувства по-добре, ако го видеше. Освен това не се страхуваше от Нора. Тръгна към къщата му през дебелата няколко сантиметра снежна покривка.

Докато вървеше по новите улици покрай евтините къщи с голи полянки отпред си помисли, че Чингфорд представлява грозен контраст на Кенсингтън. Вероятно Хю приемаше стоически падението си, но едва ли можеше да се каже същото за Нора. Кучката се бе омъжила за Хю заради парите му и едва ли й харесваше отново да живее в мизерия.

Когато почука на вратата на дома им, отвътре се чу детски плач. Отвори й момче на около единайсет години.

— Ти трябва да си Тоби, нали? — попита Мейзи. — Дойдох да видя баща ти. Аз съм госпожа Грийнборн.

— Страхувам се, че баща ми го няма — много учтиво отговори момчето.

— Кога очакваш да се прибере?

— Не зная.

Мейзи имаше чувството, че са излъгали надеждите й. С такова нетърпение бе очаквала срещата си с Хю! Разочарована, тя подхвърли:

— Може би ще е най-добре само да му кажеш, че съм видяла вестника и съм наминала, за да проверя дали всичко е наред.

— Разбирам. Ще му предам.

Нямаше за какво повече да разговарят. Може би трябваше да се върне на гарата и да изчака следващия влак за Лондон. Е, поне бе избегнала Нора и вероятността да се скарат. Канеше се да си тръгне, но нещо в изражението на момчето я обезпокои. То сякаш… се страхуваше. Тя взе импулсивно решение и отново се обърна към него.

— Майка ти вкъщи ли си е?

— Не, страхувам се, че и нея я няма.

Това бе странно. Хю вече не можеше да си позволи гувернантка. Мейзи си помисли, че нещо не е както трябва и запита:

— Може ли да говоря с човека, който в момента се грижи за вас?

Момчето се поколеба.

— Всъщност с братята ми сме сами.

Да, интуицията на Мейзи не я бе подвела. Какво ставаше? Как така три малки момчета бяха оставени съвсем сами в къщата? Не бе сигурна дали да се намесва, защото знаеше, че Нора Пиластър страшно ще се разфучи. От друга страна, не можеше и просто да си отиде и да остави децата на Хю на произвола на съдбата.

— Аз съм стара приятелка на баща ви… и на майка ви — каза.

— Видях ви на сватбата на леля Доти — сети се Тоби.

— А, да. Ъ-ъ… може ли да вляза?

На лицето на Тоби се изписа облекчение.

— Да, моля ви — отвърна той.

Мейзи прекрачи прага и последва детския плач до кухнята в задната част на къщата. Там завари едно приблизително четиригодишно момченце, което клечеше на пода и ревеше с пълно гърло. Върху масата пък бе седнало второ момче на около шест години, което сякаш също щеше всеки момент да избухне в сълзи.

Взе на ръце най-малкото дете. Знаеше, че се казва Соломон — кръстено бе на Соли Грийнборн — но го наричаха „Сол“.

— Хайде, хайде сега — измърмори успокоително. — Какво има?

— Искам мама! — каза момченцето и се разплака още по-силно.

— Шшшт, шшт — прошепна Мейзи и го залюля.

После усети влага по дрехите си и осъзна, че малкият се е подмокрил. Огледа се — в стаята цареше пълен безпорядък. На масата бяха разсипани трохи и бе разляно прясно мляко, мивката беше пълна с мръсни съдове, а подът бе изцапан с кал. Освен това бе студено, защото огънят бе угаснал. Човек би могъл да си помисли, че децата са били изоставени!

— Какво става тук? — попита тя Тоби.

— Направих им обяд — обясни той. — Намазах им филии с масло и нарязах малко шунка. Опитах се да сваря чай, но си изгорих ръката на чайника. — Опитваше се да се държи смело, но ясно се виждаше, че всеки миг ще се разплаче. — Знаете ли къде може да е баща ми?

— Не, не зная. — На Мейзи й направи впечатление, че макар Соломон да бе потърсил майка си, по-голямото момче искаше да види баща си. — Ами майка ви?

Тоби взе един плик от лавицата над камината и й го подаде. Писмото бе адресирано просто до „Хю“.

— Не е запечатано — каза Тоби. — Аз вече го прочетох.

Мейзи отвори плика и извади от него лист хартия. На него имаше една-единствена дума, написана с гневни главни букви: „СБОГОМ“.

Мейзи се ужаси. Как бе възможно една майка да изостави трите си невръстни деца — просто да си излезе и да ги зареже да се оправят сами? Та нали Нора бе родила всяко от тези момчета, притискала бе безпомощните бебета до гърдите си?! Мейзи се сети за майките в Женската болница в Саутуърк. Ако някоя от тях имаше къща с три спални в Чингфорд, щеше да реши, че е на седмото небе!

Каза си, че поне засега трябва да изхвърли тези мисли от ума си.

— Сигурна съм, че баща ви ще се прибере довечера — увери го тя, като се молеше да е права. После се обърна към четиригодишния малчуган в ръцете си: — Но не бихме искали да завари такъв хаос в къщата, като се върне, нали?

Сол сериозно кимна в потвърждение.

— Сега ще измием чиниите, ще изчистим кухнята, ще запалим огъня и ще приготвим вечеря. — Погледна шестгодишния. — Как мислиш, Самюъл, това добра идея ли е?

Самюъл кимна и услужливо добави:

— Аз обичам препечени филийки с масло.

— Значи ще препечем филийки.

Тоби обаче още не се бе успокоил.

— По кое време смятате, че ще се прибере баща ми?

— Не съм сигурна — отговори прямо Мейзи. Нямаше смисъл да го лъже, децата винаги разбираха. — Знаеш ли какво? Можеш да го изчакаш, колкото и късно да стане. Няма нужда да си лягаш, докато не се върне. Какво ще кажеш?

Момчето, изглежда, изпитваше облекчение, защото се съгласи:

— Добре.

— В такъв случай… Тоби, ти си най-силният, така че донеси една кофа въглища. Самюъл, сигурна съм, че си достатъчно голям, за да свършиш както трябва работата. Вземи един парцал и избърши масата. Сол, ти… ти можеш да изметеш пода, защото си най-нисък и следователно си най-близо до него. Хайде, момчета — да се захващаме!