Кен Фолет
Опасно богатство (22)

III

Мики Миранда бе започнал да лъже на карти, докато учеше в „Уиндфийлд“ — така допълваше недостатъчната издръжка, която му изпращаха от дома. Изобретеният от него метод бе груб, но даваше задоволителни резултати срещу съучениците му. След това, по време на дългото презокеанско пътуване към дома, което бе предприел след завършването на училището и преди да влезе в университета, се опита да „оскубе“ един от спътниците си. Само че мъжът се оказа професионален картоиграч-измамник. Той се развесели от опита на Мики и го взе под крилото си, научи го на всички основни принципи на занаята.

Маменето бе най-опасно, когато залозите бяха високи. Когато хората играеха за някакви си пенита, никога не им хрумваше, че могат да ги лъжат. Подозрителността обаче нарастваше заедно с размера на залозите.

Ако го хванеха тази вечер, това нямаше да означава само провал на плана му да съсипе Тонио. Маменето на карти бе най-тежкият грях, който един английски джентълмен би могъл да извърши. Щяха да го помолят да напусне клубовете си, приятелите му никога нямаше да са си вкъщи, когато ги търсеше, никой нямаше да разговаря с него, ако се срещнеше случайно на улицата. Беше чувал съвсем малко истории за англичани, които лъжат на карти, но всички те свършваха по един и същи начин: провинилият се напускаше страната и отиваше да започне „на чисто“ в някоя дива и нецивилизована територия като Малайзия или Хъдсън Бей. Съдбата на Мики щеше да е да се върне в Кордоба, където да понася подигравките на по-големия си брат, и да прекара остатъка от живота си в отглеждане на говеда. От самата мисъл му се повдигаше.

Тази вечер обаче възможната печалба бе не по-малка от риска.

Не го правеше единствено за да достави удоволствие на Огъста. Само по себе си това бе достатъчна причина: тя бе пропускът му за обществото на богатите и влиятелни хора в Лондон. Той обаче искаше и работата на Тонио.

Папа бе казал, че Мики ще трябва сам да си заработва прехраната в Лондон — от вкъщи повече нямаше да му изпращат пари. Постът на Тонио бе идеален за целта. Той щеше да позволи на Мики да живее като истински джентълмен, без да върши почти никаква реална работа. Освен това щеше да е стъпка нагоре по социалната стълбица. Някой ден Мики може би щеше да стане посланик. А тогава вече щеше да си държи главата гордо изправена, в каквато и компания да се намираше. Дори брат му нямаше да е в състояние да се подсмихва подигравателно на това.

Мики, Едуард, Соли и Тонио вечеряха рано в „Каус“ — клуба, който и четиримата предпочитаха. В десет вечерта вече бяха в игралната зала. На масата за „Бакара“ към тях се присъединиха други двама комарджии, които бяха чули за високите залози: капитан Картър и виконт Монтан. Монтан бе глупак, но Картър беше здравомислещ и упорит и на Мики щеше да му се наложи да внимава с него.

На около двайсет и пет — трийсет сантиметра от ръба на масата бе начертана бяла линия. Всеки от играчите имаше купчинка златни суверени пред себе си, поставена извън белия квадрат. Залогът се считаше за направен, когато парите прекосяха тебеширената линия.

През целия ден Мики се преструваше, че пие. На обяд само си бе наквасил устните с шампанско, след което тайно го изсипа на тревата. Във влака, докато пътуваха обратно към Лондон, на няколко пъти бе приел предложената от Едуард плоска бутилка, но всеки път запречваше гърлото й с език. Отстрани изглеждаше, че отпива голяма глътка. На вечеря си бе налял малка чаша кларет^[1], след което два пъти си долива, без дори да го е опитал. Сега пък съвсем тихо си поръча джинджифилова бира^[2], която приличаше на бренди със сода. Трябваше да е напълно трезвен, за да извърши незабелязано фините манипулации, с помощта на които щеше да измами и разори Тонио Силва.

Облиза нервно устните си, усети се и се опита да се успокои.

От всички игри на карти, професионалните измамници обичаха най-много бакара. „Тя сигурно е била измислена“, каза си Мики, „за да могат умните да крадат от богатите“.

На първо място, в тази игра се разчиташе единствено на късмета, уменията и стратегията нямаха никакво значение. Играчът получаваше две карти и събираше стойността им: тройка и четворка правеха седем, двойка и шестица — осем. Ако сборът възлизаше на число, по-голямо от девет, се броеше само последната цифра, тоест петнайсет бе равно на пет, двайсет бе нула, а най-високият възможен резултат бе девет.

Играч, на когото се бяха паднали две карти с нисък сбор, можеше да изтегли и трета. Тя се поставяше с лицето нагоре, така че всички да я виждат.

Така нареченият „банкер“ раздаваше само три ръце: една вляво, една вдясно и една на себе си. Играчите залагаха или на лявата, или на дясната ръка. Банкерът изплащаше всички ръце, по-високи от неговата.

Второто голямо предимство на бакарата — от гледна точка на измамника — бе фактът, че тя се играе с поне три тестета едновременно. Това означаваше, че мошеникът спокойно може да използва четвърто тесте и да измъкне необходимата му карта от ръкава си, без да се притеснява, че тя вече е попаднала у друг играч.

Докато другите все още се настаняваха и палеха пури, той помоли един сервитьор да донесе три нови тестета. Когато мъжът се върна, естествено, подаде картите на Мики.

За да контролира успешно играта, Мики трябваше да раздава. Следователно първото предизвикателство бе да си осигури банката. За целта щеше да използва два трика: да неутрализира цепенето и да раздава само втората карта. И двата бяха сравнително прости, обаче той почти се бе вцепенил от напрежение, а това можеше да провали и най-елементарния номер.

Разкъса запечатаните опаковки. Картите винаги се пакетираха по един и същи начин, най-отгоре бяха джокерите, а най-отдолу — асо пика. Мики махна джокерите и размеси картите, като се наслаждаваше на приятното усещане от гладката им, нова повърхност. Най-лесното нещо бе да премести най-отгоре асото от долната част на тестето; след това обаче трябваше да позволи на някой от другите играчи да цепи картите, а същевременно да не допуска асото да отиде някъде другаде. То трябваше да остане първата карта отгоре.

Подаде колодата на Соли, който седеше вдясно от него. Докато му я предаваше, сви съвсем леко ръка, така че горната карта — асото пика — остана скрито в дланта му. Соли цепи. Мики пое тестето от него, като през цялото време държеше ръката си обърната надолу, така че картата да не се вижда. В мига, в който пое колодата, постави скритото досега асо най-отгоре. Успял бе да „обезвреди“ цепенето.

— Най-високата карта получава банката? — попита, като се насилваше да демонстрира безразличие към отговора им.

Разнесе се мърморене, което изразяваше съгласие. Здраво стиснал тестето, той плъзна съвсем леко горната карта назад и започна бързо да раздава. През цялото време придържаше асото назад и даваше втората карта, докато не стигна до себе си. Тогава най-накрая раздаде и него. Всички обърнаха картите си. Само Мики имаше асо, затова той стана „банкер“.

Успя да изобрази небрежна усмивка.

— Тази вечер май ще имам късмет — заяви.

Никой не коментира.

Той малко се успокои.

Прикри облекчението си и раздаде първата ръка.

Тонио играеше вляво от него, заедно с Едуард и виконт Монтан. Вдясно пък седяха Соли и капитан Картър. Мики не искаше да спечели: не това бе целта му днес. Той само искаше Тонио да изгуби.

Известно време игра честно и позволи да му приберат част от парите на Огъста. Останалите се отпуснаха и си поръчаха напитки за втори път. Когато сметна, че е настъпил подходящият момент, Мики запали пура.

Във вътрешния джоб на фрака му, точно до табакерата, бе скрито още едно тесте карти, купено от книжарницата на „Сейнт Джеймс стрийт“. Клубът също набавяше картите си от това място, така че тестетата бяха еднакви.

Разделил бе допълнителната колода на печеливши двойки, всичките със сбор девет, най-високият възможен: четворка с петица, деветка с десетка, деветка с вале и така нататък. Оставащите карти, които бяха само десетки и оньори, бе оставил вкъщи.

Докато прибираше табакерата обратно в джоба си, пое в ръка това допълнително тесте, а с другата взе истинското от масата. После незабелязано пъхна новите карти под старите. Докато останалите си приготвяха напитките — смесваха бренди с газирана вода — той разбъркваше колодата, като много внимателно подреждаше отгоре, както следва: една карта от дъното, две случайни, пак една от дъното, и още две случайни. Накрая, като раздаваше първо вляво, после вдясно, а накрая и на себе си, у него се озова печеливша двойка.

Следващия път даде печелившата ръка вдясно, където седеше Соли. Това продължи известно време — Тонио губеше, Соли печелеше. По този начин парите, които губеше страната на Тонио, се изплащаха на страната на Соли. Върху Мики не падаше никакво подозрение, защото купчинката златни суверени пред него си оставаше почти същата.

Тонио бе започнал, като сложи на масата почти всички пари, спечелени на надбягванията — приблизително сто лири. Когато тази сума намаля до петдесет, той се изправи и заяви:

— Това място носи лош късмет — отивам да седна до Соли.

И се премести от другата страна на масата.

„Това няма да ти помогне“, помисли си Мики. За него не представляваше трудност да направи така, че от тук нататък лявата страна да печели, а дясната — да губи. Само че започна да изпитва нервност, като чу Тонио да говори за лош късмет. Искаше Тонио да продължи да мисли, че днес има късмет, дори когато губеше пари.

От време на време Тонио разнообразяваше стила си на игра и залагаше пет или десет суверена на някоя ръка, вместо два или три. Когато това ставаше, Мики му раздаваше печеливша ръка. Тонио загребваше доволно печалбата си и щастливо обявяваше:

— Днеска имам късмет, сигурен съм! — Макар че купчинката монети пред него постепенно намаляваше.

Сега Мики се чувстваше по-спокоен. Изучаваше внимателно душевното състояние и нагласата на жертвата си, като същевременно плавно манипулираше картите. Не му стигаше да изхвърли Тонио от играта. Мики искаше той да играе с пари, които не притежава, да заложи взети назаем суми и да не успее да върне дълговете си. Само в такъв случай щеше да бъде напълно опозорен.

Мики чакаше, изпълнен с трепет, докато Тонио губеше все повече и повече пари. Тонио изпитваше нещо, близко до благоговение към Мики и по принцип би сторил всичко, което му предлага той. Не беше обаче и пълен глупак и все още имаше възможност да се осъзнае и да се оттегли, а така щеше да се спаси от разорението.

Когато парите на Тонио почти бяха свършили, Мики предприе следващия си ход. Извади отново табакерата си.

— Тези са от вкъщи, Тонио — каза му. — Пробвай ги.

За негово облекчение, Тонио прие. Пурите бяха дълги и изпушването на една от тях щеше да отнеме поне половин час. Тонио нямаше да пожелае да си тръгне, преди да свърши пурата си.

Когато запалиха, Мики се подготви да нанесе последния удар.

След още няколко раздавания Тонио бе напълно разорен.

— Е, това бе всичко, което спечелих днес следобед в Гудууд — каза унило той.

— Трябва да ти дадем шанс да си го върнеш — заяви Мики. — Сигурен съм, че Пиластър ще ти заеме сто лири.

Едуард като че ли се стресна леко, но щеше да изглежда като скръндза, ако откажеше сега, с тази купчина пари, които бе спечелил. Затова той побърза да се съгласи:

— Разбира се.

В този миг се намеси Соли:

— Може би сега е моментът да се оттеглиш, Силва — когато можеш да си благодарен, че си залагал цял ден, но не си изгубил нищо.

Мики безмълвно изруга Соли, че е такъв добряк и препъникамък. Ако Тонио се подчинеше на разума и стореше правилното нещо, целият внимателен замисъл на Мики щеше да бъде съсипан.

Тонио се поколеба.

Мики затаи дъх.

Само че благоразумието не прилягаше на Тонио, особено когато ставаше дума за хазарт. Той (точно както бе преценил и Мики) не можеше да устои на изкушението. Искаше да продължи.

— Добре — отсече сега. — Спокойно мога да поиграя, докато си свърша пурата.

Мики тайно въздъхна с облекчение.

Тонио махна с ръка на един сервитьор и поръча да му донесат химикалка, хартия и мастило. Едуард отброи сто суверена, а Тонио му написа разписка. Мики знаеше, че ако Тонио изгуби тези пари, никога няма да успее да си върне дълга.

Играта продължи. Мики усети, че започва да се поти, докато внимателно поддържаше финото равновесие, така че Тонио да губи постоянно и равномерно. От време на време му позволяваше да спечели с някой по-голям залог, за да не изгуби напълно надежда. Този път обаче, когато му останаха петдесет лири, Тонио заяви:

— Печеля единствено, когато играя на едро. Залагам всичко на следващата ръка!

Това бе висок залог дори за клуб „Каус“. Ако Тонио изгубеше сега, с него бе свършено. Един-двама от членовете видяха размера на залога и застанаха в близост до масата да наблюдават играта.

Мики раздаде картите.

Хвърли поглед вляво, към Едуард, който поклати глава в знак, че не иска друга карта.

Отдясно Соли стори същото.

Мики обърна собствените си карти. Беше си раздал осмица и асо, което правеше девет.

Едуард обърна ръката вляво. Мики нямаше представа какви са картите там: знаеше предварително какво ще получи той самият, но останалите се падаха на случаен принцип. Едуард имаше пет и две, а това бе седем. Той и капитан Картър бяха изгубили парите си.

Соли обърна с лицето нагоре своите карти — ръката, на която Тонио бе заложил бъдещето си.

Имаше деветка и десетка. Това правеше деветнайсет, което се броеше за девет. По този начин той и банката имаха еднакви резултати. Играта бе равна, нямаше загубил и печеливш, а пък Тонио си запазваше петдесетте лири.

Мики изруга под нос.

Искаше Тонио да остави тези петдесет суверена на масата, при това веднага. Бързо събра картите и подхвърли подигравателно:

— Е, ще си намалиш ли залога, Силва?

— Определено не! — отвърна Тонио. — Раздавай!

Мики благодари на щастливата си звезда и раздаде (той самият, естествено, получи печеливша ръка).

Този път Едуард почука леко с картите си, което бе знак, че иска трета. Мики му подаде четворка спатия и насочи вниманието си към Соли. Соли пасува.

Мики обърна собствените си карти и ги показа: петица и четворка. Едуард имаше една четворка, а сега отвори и първите две: безполезен поп и втора четворка. Резултатът му ставаше осем. Неговата страна бе изгубила.

Соли обърна двойка и четворка, тоест шест. Дясната страна също бе изгубила от банката.

А Тонио бе разорен.

Той пребледня и сякаш му прилоша. Измърмори нещо — Мики осъзна, че проклина на испански.

Мики потисна триумфалната си усмивка и придърпа печалбата към себе си… но видя нещо, от което му секна дъхът. Сърцето му почти спря да бие от ужас.

На масата имаше четири четворки спатия.

Предполагаше се, че играят с три колоди карти. Всеки, който забележеше четирите еднакви четворки, моментално щеше да разбере, че към тестетата е добавено още едно.

Това бе рискът, който човек поемаше с този конкретен начин на мамене; шансът да се случи подобно нещо беше приблизително едно на сто хиляди.

Ако някой видеше това несъответствие, не Тонио, а Мики щеше да бъде съсипан.

До момента никой не бе установил аномалията. В тази игра боята на картите нямаше значение, затова и спатиите не се набиваха на очи. Мики бързо грабна картите. Сърцето му лудо биеше. Тъкмо благодареше отново на звездите, че му се е разминало, когато Едуард каза:

— Я чакайте малко… на масата имаше четири четворки спатия.

Мики го наруга наум, задето бе направил такъв гаф. Едуард само разсъждаваше на глас — той, естествено, нямаше никаква представа за замисъла на Мики.

— Не е възможно — заяви виконт Монтан. — Играем с три тестета карти, следователно има само три четворки спатия.

— Точно така — продължи да упорства Едуард.

Мики издуха дима от пурата си.

— Ти си пиян, Пиластър. Едната беше четворка пика.

— О, съжалявам.

Виконт Монтан отбеляза:

— По това време на нощта кой може да забележи разлика между пики и спатии?

За втори път Мики реши, че му се е разминало — и отново се оказа, че е избързал да се радва.

Тонио предложи с войнствен тон:

— Хайде да разгледаме картите.

Сърцето на Мики замря. Картите от последната ръка бяха сложени на купчинката, която се размесваше и влизаше отново в играта, когато тестето у „банкера“ свършеше. Ако сега обърнеха тези използвани вече карти, неминуемо щяха да открият четирите еднакви четворки — а това означаваше края на Мики.

Той каза отчаяно:

— Надявам се, че не поставяш под съмнение думата ми?

Това бе много сериозно предизвикателство, особено когато човек го отправяше в клуб за джентълмени. Не бяха изминали много години от времето, когато подобни думи водеха до дуел. Хората на съседните маси започнаха да следят случващото се. Всички очакваха отговора на Тонио.

Мики съобразяваше бързо. Беше казал, че една от четворките е била пика, а не спатия. Ако можеше да измъкне четворка пика от горната част на купчината „изчистени“ карти, тя щеше да докаже твърдението му и с малко повече късмет, никой нямаше да проверява останалите.

Първо обаче трябваше да открие четворка пика. Със сигурност имаше поне три такива. Някоя от тях може да бе попаднала в купчинката вече минали карти на масата, но имаше голям шанс поне една да е сред онези, с които играеха — и които в момента бяха в ръцете му.

Това бе единствената му надежда.

Докато всички погледи бяха приковани в Тонио, Мики обърна тестето в ръцете си към него. С пестеливи движения на палеца си обърна един по един ръбовете на всяка карта. Не откъсваше очи от Тонио, но същевременно държеше картите така, че да вижда символите и буквите или цифрите в ъгълчетата им.

Тонио упорстваше:

— Да разгледаме и изчистените!

Останалите се обърнаха към Мики. Той не трябваше да си изпуска нервите в никакъв случай. Продължи да върти тестето в ръцете си, като се молеше за четворка пика. В разгара на подобна драма никой не обръщаше внимание на действията му. Картите, които бяха под въпрос, се намираха на купчинка на масата, така че не би трябвало да има значение какво прави с онези в ръката си. Човек би трябвало да се загледа наистина внимателно, за да разбере, че Мики оглежда скритата в дланите му колода. Дори и в такъв случай наблюдателят надали би осъзнал веднага, че заниманието му е съмнително.

Не можеше обаче да се уповава на честта си до безкрайност. Рано или късно някой от тях щеше да изгуби търпение, да зареже учтивостите и да вземе купчината „изчистени“ карти. С цел да спечели няколко ценни секунди, отбеляза:

— Ако не можеш да губиш като мъж, може би ще е по-добре да не играеш изобщо!

Усети, че по челото му избиват капчици пот. Чудеше се дали в бързината не е пропуснал някоя четворка пика.

Соли каза кротко:

— Нищо няма да ни стане, ако погледнем, нали така?

„Проклет да си, Соли! Винаги си толкова благоразумен — гади ми се от теб!“, отчаяно си помисли Мики. А после най-сетне откри четворка пика. Скри я в дланта си.

— Уф, добре де! — отсече с престорено равнодушие, което бе тъкмо обратното на истинските му чувства.

Всички застинаха, притихнали.

Мики остави тестето, което тайно разглеждаше. Четворката пика остана в дланта му. Протегна се и вдигна купчината „изчистени“ карти, като незабелязано пусна четворката най-отгоре. Постави ги пред Соли и заяви:

— Гарантирам ви, че тук ще има четворка пика!

Соли обърна горната карта — и всички видяха, че наистина е четворка пика.

Почти веднага разговорите в цялата стая се възобновиха; всички се отпуснаха.

Мики все още бе ужасен от перспективата някой да обърне още карти и да установи, че под пиката има четири четворки спатия.

Виконт Монтан заяви:

— Смятам, че това урежда въпроса. Освен това ви поднасям извиненията си, ако случката по някакъв начин е засегнала доверието в думите ви.

— Благодаря ви за тези думи — отвърна Мики.

Всички погледнаха към Тонио. Той се изправи с разкривено лице.

— Вървете всички по дяволите тогава! — възкликна и излезе.

Мики смете картите от масата и ги прибра. Сега никой нямаше да научи истината.

Дланите му бяха влажни от пот. Избърса ги скришом в панталоните си.

— Извинявам се заради поведението на съотечественика си — произнесе. — Наистина мразя хора, които не могат да играят карти по подобаващ за един джентълмен начин!