Кен Фолет
Опасно богатство (3)

II

Хю тичаше гол през гората към училището, здраво стиснал онази част от дрехите си, която бе успял да спаси. Стараеше се да не обръща внимание на болката от допира на босите си стъпала в неравната почва. Стигна до мястото, където пътеката пресичаше втора, сви рязко в ляво, продължи да бяга още малко, след което се гмурна в храстите и се спотаи.

Чакаше, като се опитваше да успокои накъсаното си дишане и се вслушваше внимателно. Братовчед му Едуард и най-близкият му приятел, Мики Миранда, бяха най-бруталните зверове в цялото училище: мързеливци, които не спортуваха и само тормозеха другите. Човек можеше единствено да се пази от тях и да се дръпне от пътя им, ако ги видеше. Той обаче бе сигурен, че сега Едуард ще го погне. И без това винаги го бе мразил.

Бащите им също се бяха карали. Бащата на Хю, Тоби, бе отделил личния си капитал от семейния бизнес и бе започнал собствена търговия: продаваше бои за текстилната индустрия. Дори тринайсетгодишният Хю знаеше, че най-голямото престъпление за семейство Пиластър бе да изтеглиш парите си от семейната банка. Джоузеф, бащата на Едуард, така и никога не прости на брат си Тоби.

Хю се зачуди какво се е случило с приятелите му. Преди да дойдат Мики и Едуард, във вира плуваха четири момчета: Тонио, Питър и Хю се плискаха в единия край, а в другия плуваше сам по-големият Албърт Камъл.

По принцип Тонио бе смел до безразсъдство, но Мики Миранда го ужасяваше. И двамата идваха от едно и също място, държавата Кордоба в Южна Америка, и Тонио твърдеше, че семейството на Мики е могъщо и жестоко. Хю не разбираше какво означава това в действителност, но резултатът бе смайващ: макар Тонио да се държеше доста нагло с останалите по-големи ученици, с Мики бе винаги учтив, дори раболепен.

Питър със сигурност бе изплашен до смърт, по принцип той се страхуваше и от собствената си сянка. Хю се надяваше да се е измъкнал от двамата грубияни.

Албърт Камъл, по прякор Гърбушкото, не бе дошъл с Хю и приятелите му и дрехите му бяха оставени на друго място, така че вероятно се бе измъкнал.

Самият Хю също бе успял да избяга, но това не значеше, че е избегнал проблема. Загубил бе бельото си, чорапите и обувките. Налагаше се да се прокрадне в училището само по подгизналите си риза и панталони и да се моли да не го забележи някой учител или момче от горните класове. При тази мисъл простена високо. „Защо винаги ми се случват такива неща?“, помисли си нещастно.

Откакто бе постъпил в „Уиндфийлд“ преди осемнайсет месеца, непрекъснато му се случваха неприятности. Нямаше проблеми със самото учене: залягаше здраво над книгите и на всеки тест бе първи в класа си. Глупавите и дребнави правила обаче извънмерно го дразнеха. Трябваше да си ляга всяка вечер в десет без петнайсет, но той винаги си намираше някаква причина да остане буден до десет и петнайсет. Всички забранени места го привличаха неудържимо; умираше от желание да изследва цветната градина на свещеника и овощната на директора, мазето, в което държаха въглищата и избата за бира. Тичаше на местата, където би трябвало да ходи, четеше тогава, когато би трябвало да спи, и приказваше по време на общите молитви. И в крайна сметка винаги се озоваваше в тази ситуация — гузен и уплашен, замислен над мрачния въпрос: защо винаги си докарвам такива нещастия?

В продължение на няколко минути гората бе мълчалив свидетел на тъжните му разсъждения относно собствената му съдба. Хю се чудеше дали накрая няма да бъде отритнат от обществото или дори да свърши като престъпник — да го затворят, да го откарат окован в Австралия или даже да го обесят.

Най-после реши, че Едуард не е тръгнал след него. Изправи се и нахлузи мокрите си панталони и риза. После чу нечий плач.

Внимателно надникна иззад храстите — и съзря ярката морковенооранжева коса на Тонио. Приятелят му бавно вървеше по пътеката, гол и мокър. Носеше в ръце дрехите си и хлипаше.

— Какво стана? — попита го Хю. — Къде е Питър?

Изведнъж Тонио избухна.

— Никога няма да кажа, никога! — отсече ожесточено. — Те ще ме убият!

— Добре, недей да ми казваш — съгласи се Хю.

Както винаги, Тонио бе ужасен от Мики. Каквото и да се бе случило, нямаше да му разкрие нищо.

— Най-добре се облечи — добави практично Хю.

Тонио безизразно се вгледа в мокрите дрехи, които държеше. Изглежда бе изпаднал в шок и не можеше да ги подреди и да намери онова, което му бе нужно. Хю пое подгизналата купчинка от ръцете му. В нея имаше обувки, панталони и един чорап, но не и риза. Хю помогна на Тонио да облече наличното, след което двамата поеха към училището.

Тонио спря да плаче, макар все още да изглеждаше разтърсен. Хю се надяваше, че онези грубияни не са причинили нещо наистина лошо на Питър. Сега обаче трябваше да помисли за спасяването на собствената си кожа.

— Ако успеем да влезем в общежитието, можем да си сменим дрехите и да си обуем резервните обувки — обмисли на глас той следващите им ходове. — После, когато вдигнат забраната за напускане на училището, ще отидем до града и ще си купим нови дрехи на кредит в „Бакстедс“.

Тонио кимна:

— Добре — отвърна унило.

Докато се промъкваха през дърветата, Хю продължи да се чуди защо Тонио е толкова обезпокоен и разстроен. В крайна сметка, тормозът не бе нещо необичайно в „Уиндфийлд“. Какво бе станало при водоема, след като Хю бе избягал от там? Обаче Тонио не каза нищо повече по време на целия път обратно.

Училището се състоеше от шест сгради, които някога бяха представлявали сърцето на голям чифлик. Общежитието им се помещаваше в някогашния краварник, близо до параклиса. За да стигнат до него, трябваше да прескочат една каменна ограда и да прекосят двора на горните класове. Покатериха се на оградата и надникнаха над нея. На двора не се виждаше никой, както и бе очаквал Хю. Въпреки това той се колебаеше. Мисълта за Бастуна и болезнените резки, които оставяше по гърба, го караше да потръпва. Само че нямаше друг избор. Трябваше да се върне в училището и да си облече сухи дрехи.

— Чисто е — прошепна. — Да вървим!

Прескочиха заедно оградата и хукнаха през двора към прохладната сянка на изградения от масивни камъни параклис. Дотук добре. После пропълзяха покрай източния ъгъл на постройката, плътно прилепени към стената. Оставаше им съвсем кратка отсечка: трябваше само да притичат през алеята и щяха да се озоват в собствената си сграда. Хю спря. Все още не се виждаше никой.

— Сега! — каза.

Двете момчета хукнаха през пътя. А после, тъкмо когато стигнаха вратата, се случи бедата. Чу се познат, свикнал да заповядва глас:

— Малки Пиластър! Ти ли си? — и Хю разбра, че играта е свършила.

Сърцето му потъна в петите. Спря и се обърна. Господин Офъртън бе избрал именно този момент за излизането си от параклиса и сега стоеше на сянка на верандата: висока мрачна фигура с академична тога и шапка. Хю потисна стона си. От всички учители, най-малко вероятно бе да дочака милосърдие от господин Офъртън, чиито пари бяха откраднати. Със сигурност ги очакваше Бастуна. Мускулите на задника му неволно се свиха.

— Ела тук, Пиластър — повика го господин Офъртън.

Хю се повлече към него. Тонио го следваше по петите. „Защо поемам такива рискове?“, запита се отчаяно Хю.

— В кабинета на директора, веднага! — нареди господин Офъртън.

— Да, сър — нещастно отвърна Хю.

Ставаше все по-зле и по-зле. Когато директорът видеше как е облечен, сигурно щеше да го изключи от училището. А как щеше да обясни това на майка си?

— Хайде, тръгвай! — нетърпеливо го подкани учителят.

Двете момчета се обърнаха, но господин Офъртън спря едното:

— Ти не, Силва.

Хю и Тонио си размениха кратки озадачени погледи. Защо да наказват само Хю, но не и Тонио? Те обаче не можеха да поставят под въпрос нарежданията на учителите, така че Тонио побърза да влезе в общежитието. Хю тръгна към къщата на директора.

Вече усещаше Бастуна върху себе си. Знаеше, че ще се разплаче. Това бе дори по-лошо от болката, защото смяташе, че на тринайсет години е твърде голям за сълзи.

Домът на директора бе чак в другия край на училищната територия, а пък Хю вървеше съвсем бавно, но въпреки това стигна прекалено бързо. Прислужницата му отвори вратата само секунда след като позвъни.

Срещна доктор Полсън още в преддверието. Директорът бе плешив мъж с лице като на булдог, който в момента поради някаква причина изобщо не изглеждаше толкова вбесен, колкото би трябвало да е. Вместо да изиска обяснение на факта, че Хю е напуснал стаята си и от него се стича вода, той само отвори вратата към кабинета си и тихо каза:

— Влез тук, млади Пиластър. — Без съмнение пестеше гнева си за боя с Бастуна.

Хю влезе в помещението с лудо биещо сърце.

Изуми се, защото вътре бе седнала майка му.

И което бе по-зле, тя плачеше.

— Ама аз само отидох да поплувам! — изтърси Хю.

Вратата се затвори зад гърба му и той схвана, че директорът не го бе последвал в стаята.

А после започна да осъзнава, че случващото се няма нищо общо с нарушаването на забраната за излизане и с плуването, нито пък със загубата на дрехите му и че го бяха хванали да се разхожда полугол.

Изпитваше ужасното усещане, че става дума за нещо много по-лошо.

— Майко, какво има? — попита. — Защо си дошла?

— О, Хю! — изплака тя. — Баща ти е мъртъв.