Кен Фолет
Опасно богатство (13)

III

Караницата на Хю и Мейзи им развали настроението и всички се разотидоха. Соли и Мейзи поеха заедно нанякъде, а останалите решиха да отидат на бой с плъхове. Борбите с плъхове бяха незаконни, но на пет минути разстояние от Пикадили Съркъс имаше поне пет-шест места, където се провеждаха редовно — а Мики Миранда ги знаеше всичките.

Когато излязоха от „Аргайл“ и тръгнаха из квартала, познат като „Вавилон“, вече бе съвсем тъмно. Тук, невидим за обитателите на палатите в квартал „Мейфеър“, но в удобна близост до частните клубове в „Сейнт Джеймс“, се разпростираше лабиринт от тесни улички, посветени на хазарта, кървавите спортове, пушенето на опиум, порнографията и, най-вече, проституцията. Нощта бе гореща и въздухът бе напоен с тежката миризма на пот, готвено, бира и канали. Мики и приятелите му бавно се придвижваха по средата на многолюдната улица. Само през първата минута един старец с износен и смачкан цилиндър поиска да му продаде книга с мръсни стихчета, млад мъж с руж по бузите му намигна, добре облечена жена на неговата възраст бързо разтвори жакета си и му показа красивите си голи гърди, а една дрипава старица му предложи секс с момиченце на около десет години с ангелско личице. Сградите (повечето бяха кръчми, салони за танци, бордеи и къщи с евтини квартири) имаха мръсни тъмни стени и малки, мърляви прозорци. През тях от време на време мяркаха сцени на осветени от газени лампи гуляи. По улицата се движеха контета с бели елеци като самия Мики, чиновници и дребни търговци с бомбета на главите, опулени селяни, войници със закопчани догоре мундири, моряци, чиито джобове временно бяха пълни с пари, както и изненадващо голям брой от порядъчни на вид двойки от средната класа, които се разхождаха ръка за ръка.

Мики се забавляваше. Тази вечер за първи път от седмици успя да се измъкне от непрекъснатия надзор на Папа. В момента чакаха Сет Пиластър да умре, за да могат да сключат сделката за пушките, обаче старецът се бе вкопчил в живота като мида в скала. Изобщо не бе приятно да ходиш по танцови и музикални салони и по бордеите с баща си. Освен това Папа се държеше с него като със слуга, понякога дори му нареждаше да изчака навън, докато е при проститутката. Тази вечер бе блажено облекчение.

Радваше се, че отново е срещнал Соли Грийнборн. Семейството на Грийнборн бе по-богато дори от това на Пиластър, и някой ден Соли можеше да се окаже полезен.

Никак не бе доволен, че се е видял отново с Тонио Силва. Тонио знаеше прекалено много за смъртта на Питър Мидълтън преди седем години. По онова време Тонио бе ужасен от Мики. Все още се държеше предпазливо и все още му се възхищаваше, но това не бе същото като страха. Мики се притесняваше от него, но в момента не знаеше какво може да направи по въпроса.

От „Уиндмил стрийт“ сви по една съвсем тясна алея. От купчините боклук наоколо срещу него просветваха очите на бездомни котки. Провери дали останалите още вървят след него и влезе в някаква долнопробна кръчма. Мина покрай бара и излезе през задната врата, прекоси някакъв заден двор, където една проститутка бе коленичила пред клиент под лунната светлина, накрая отвори вратата на разнебитена дървена постройка, която приличаше на конюшня.

Мъж с мръсно лице и дълго омазнено палто им поиска по четири пенса за вход. Едуард плати и влязоха.

Помещението бе ярко осветено, макар и изпълнено с дим. В него се смесваха отвратителните миризми на кръв и екскременти. Около една кръгла яма бяха застанали четирийсет-петдесет мъже и няколко жени. Мъжете бяха от всички класи, някои носеха тежки вълнени костюми и шалчета на точки около врата (очевидно служители с добра заплата), други бяха облечени в рединготи или вечерно облекло. Жените обаче до една бяха като Ейприл, със съмнителна репутация. Няколко от мъжете имаха кучета със себе си — носеха ги на ръце или ги бяха вързали за краката на столовете си.

Мики посочи един брадат мъж с кепе от туид, който държеше здравата верига на куче с намордник. Някои от зрителите внимателно изучаваха кучето. То бе ниско и набито, мускулесто животно с едра глава и мощна челюст. Изглеждаше гневно и неспокойно.

— Той ще е следващият — посочи им Мики.

Едуард отиде да купи питиета от жена, която държеше поднос с напитки. Мики се обърна към Тонио, говореше на испански. Това бе неспазване на етикета пред Хю и Ейприл, които не разбираха. Обаче Хю бе никой, а Ейприл бе дори по-малко от него, така че нямаше значение.

— С какво се занимаваш напоследък? — попита го.

— Аташе съм на посланика на Кордоба в Лондон — отговори Тонио.

— Наистина ли? — заинтригува се Мики.

Повечето държави в Южна Америка не виждаха смисъл да поддържат посолство в Лондон, обаче Кордоба от десет години имаше дипломатическа мисия тук. Без съмнение Тонио бе получил поста чрез семейството си, Силва, което имаше стабилни връзки в столицата Палма. За разлика от тях, Папа бе само провинциален барон, който не можеше да задейства такива връзки.

— И в какво се състои работата ти?

— Отговарям на писма от британски фирми, които искат да търгуват с Кордоба. Разпитват ме за климата, за валутата ни, за транспорта във вътрешността, за хотелите и всякакви други неща.

— По цял ден ли работиш?

— Не се случва често. — Тонио снижи глас. — Недей да казваш на никого, но през повечето дни ми се налага да напиша само две-три писма.

— А плащат ли ти? — Много дипломати разполагаха със собствени средства и работеха без пари.

— Не, обаче имам стая в посолството, в него и ям; освен това получавам пари за дрехи. Плащат ми и абонамента за клубовете.

Мики бе очарован. Тъкмо такава служба би му подхождала, затова изпитваше завист. Безплатна квартира и храна, при това му покриваха основните нужди, каквито имаше всеки млад мъж, обичащ удоволствията — в замяна на един час работа всяка сутрин. Мики се зачуди дали няма някакъв начин да го „освободи“ без много шум от поста му.

Едуард се върна с пет малки чашки бренди и раздаде на всички. Мики изпи своята на една глътка. Питието бе евтино и от него вътрешностите му пламнаха.

Изведнъж кучето започна да ръмжи и да тича в кръг като полудяло, да опъва веригата си. Козината на врата му настръхна. Мики се огледа и забеляза двама мъже, които тъкмо влизаха. Те носеха клетка, пълна с огромни плъхове, които бяха дори по-възбудени и обезумели от кучето — търчаха напред-назад, минаваха един под друг и се прескачаха, без да спират ужасено да пищят. Всички кучета в помещението започнаха да лаят и за известно време настъпи ужасна какофония, докато собствениците им се опитваха да ги укротят с крясъци.

Заключиха входа и залостиха отвътре вратата. Мъжът с омазненото палто започна да събира залозите.

Хю Пиластър отбеляза:

— За бога, никога не съм виждал толкова големи плъхове. Откъде ги намират?!

Отговори му Едуард:

— Специално ги отглеждат за целта — обясни той и се обърна да говори с един от мъжете, които се грижеха за тях. — Колко са за този кръг?

— Шест дузини — отвърна му човекът.

Едуард обясни:

— Това значи, че в ямата ще има седемдесет и два плъха.

Тонио попита:

— Как се правят залозите?

— Можеш да заложиш на кучето или на плъховете. А пък ако смяташ, че плъховете ще победят, можеш да се обзаложиш колко от тях ще са все още живи, когато кучето умре.

Мърлявият мъж подвикваше залозите и прибираше парите в замяна на парченца хартия, на които надраскваше числата с плътен молив.

Едуард заложи един суверен на кучето, а Мики — шилинг на шест оживели плъха, за което залозите бяха пет към едно. Хю отказа да залага, какъвто си беше тъп дръвник, забеляза Мики.

Ямата бе дълбока около метър и двайсет и бе заобиколена с дървена ограда със същата височина. По протежението й бяха разположени груби свещници, които хвърляха ярка светлина в дупката. Свалиха намордника на кучето и го пуснаха на арената през една дървена портичка, която веднага след това затвориха и залостиха. То застана с изпънати, сякаш забити в пода крака, изправена козина на врата и втренчен поглед: чакаше плъховете. Мъжете, които се занимаваха с тях, взеха клетката. Настъпи момент на мълчаливо очакване.

Изведнъж Тонио каза:

— Десет гвинеи на кучето.

Мики се изненада. Тонио бе говорил за работата си и страничните си доходи като човек, който трябва да е много внимателен с харченето на пари. Излъгал ли го беше? Или просто правеше залози, които не можеше да си позволи?

Букмейкърът се поколеба. Залогът и за него бе твърде висок. В крайна сметка, след миг размисъл, той написа фиш, подаде го на Тонио и прибра в джоба си парите му.

Двамата мъже люшнаха клетката назад и после напред, сякаш се канеха да я метнат цялата в дупката. В последния момент обаче на предната й страна се отвори един капак на панти и плъховете се изсипаха, пищящи от ужас, във въздуха. Ейприл се сепна и извика от изненада, а Мики се засмя.

Кучето се захвана за работа със смъртоносна концентрация. Челюстите му ритмично щракаха, докато плъховете валяха върху него. Сграбчваше някой, прекършваше му гръбнака с едно тръсване на голямата си глава, пускаше го на пода и посягаше към следващия.

Миризмата на кръв се усили, на човек му прилошаваше от нея. Всички кучета в стаята лаеха неистово, а и зрителите допринасяха за усилването на шума — жените пищяха от вида на кървавото меле, а мъжете крещяха окуражително към кучето или плъховете. Мики не спираше да се смее.

Измина известно време, преди плъховете да разберат, че в дупката са като в капан. Някои започнаха да тичат покрай стената и да търсят изход; други подскачаха в безуспешни опити да се захванат за отвесните стени; трети се скупчиха на едно място. В продължение на няколко секунди кучето правеше каквото си поиска и изби повече от дузина.

А после плъховете се обърнаха като един, все едно бяха чули призивен сигнал. Започнаха да се хвърлят към кучето, да хапят краката му, хълбоците му и късата му опашка. Някои се покачиха на гърба му и впиха острите си зъби във врата и ушите му, а един захапа долната му устна и увисна на нея. Люлееше се наляво-надясно, като по този начин избягваше смъртоносните челюсти, докато кучето започна да вие от ярост и го удари в пода. Едва тогава плъхът пусна раздраната и окървавена плът.

Кучето продължи да се върти шеметно в кръг. Хващаше плъх подир плъх и ги убиваше, но зад него винаги изникваха още и още. Когато то започна да се уморява, половината плъхове вече бяха мъртви. Хората, които бяха заложили на трийсет и шест живи плъха (защото коефициентът бе най-висок), независимо от малката вероятност за такъв резултат, сега скъсаха фишовете си. Онези пък, които бяха заложили на по-малък брой плъхове, започнаха да викат още по-силно.

Кучето кървеше от двайсет или дори трийсет отворени рани. Подът стана хлъзгав от кръвта му и влажните трупове на плъховете. То все още размахваше едрата си глава, все още чупеше гръбнаците им с ужасяващата си челюст, но сега се движеше малко по-бавно, а краката му не стъпваха така сигурно по размекнатата лепкава земя. „Сега“, помисли си Мики, „започва да става интересно“.

Плъховете усетиха, че кучето е уморено и станаха по-смели. Когато захапеше някой от тях, друг скачаше към гърлото му. Притичваха между краката му и под корема му и се хвърляха към меките части на тялото му. Една особено голяма гадина впи зъби в задния му крак и отказа да се пусне. То се обърна и посегна да го захапе, но в този момент друг плъх се хвърли към муцуната му и го разсея. А после кракът на кучето отказа — Мики реши, че плъхът е прегризал сухожилието му — и то започна да куца.

Сега се обръщаше много по-бавно. Десетината плъха, които все още бяха живи, сякаш разбраха това и като по команда го нападнаха отзад. То ги захапваше уморено, още по-уморено трошеше гръбнаците им и уморено пускаше труповете на окървавения под. Долната половина на тялото му обаче се бе превърнала в кървава каша, то не можеше да издържи още дълго. Мики си помисли, че е проявил проницателност и вероятно ще има точно шест живи плъха, когато псето умре.

После то сякаш получи внезапен прилив на енергия. Завъртя се на три крака и уби още четири плъха в рамките на четири секунди. Това обаче бе последното му усилие. Пусна четвъртия плъх, а краката му се подкосиха. Обърна глава още веднъж и хлопна челюсти, но този път не успя да докопа нито един плъх. Главата му клюмна.

Плъховете започнаха да се хранят.

Мики ги преброи: останали бяха шест.

Погледна спътниците си. На Хю като че ли му бе станало лошо. Едуард подметна:

— Твърде силно за твоя стомах, а?

— Кучето и плъховете правят само онова, което им налага природата — отвърна Хю. — Отвращават ме не те, а хората.

Едуард изсумтя и отиде да купи още пиене.

Ейприл се обърна с блеснали очи към Тонио — мъж, който (както тя си мислеше) можеше да си позволи да загуби десет гвинеи на едно залагане. Мики обаче се вгледа по-внимателно в лицето му и забеляза белезите на паника. „Не вярвам, че може да си позволи да изгуби десет гвинеи“, помисли си.

След това Мики прибра от букмейкъра печалбата си: пет шилинга. Тази вечер вече бе спечелил пари. Имаше обаче чувството, че онова, което бе научил за Тонио, в крайна сметка ще му донесе много повече.