Кен Фолет
Опасно богатство (35)

III

Новините за падението на Хю се разнесоха из Сити за часове. Още преди да настъпи следобеда на следващия ден разни хора, които шумно бяха настоявали да го видят и се бяха опитвали да му пробутат схеми за правене на много пари — чрез проекти за железници, фабрики за стомана, корабостроителници, къщи в предградията и какво ли още не — се обаждаха да отменят уговорките си. В банката пък, чиновниците, които доскоро благоговееха пред него, сега се държаха с него както с всеки най-обикновен мениджър. Установи, че вече може да влезе в някое кафене на улиците около Централната банка на Англия, без мигновено да привлече куп хора, които настояват да узнаят какво е мнението му за канадската железопътна линия „Гранд Трънк“, цените на облигациите за Луизиана и американския национален дълг.

В стаята на партньорите се бе разразила свада. Чичо Самюъл бил възмутен, когато Джоузеф обявил, че Хю не може да стане партньор. Само че Младия Уилям подкрепил брат си Джоузеф, както и майор Хартшорн, а Самюъл останал малцинство.

Хю научи какво е станало между партньорите от Джонас Мълбъри, плешивия и вечно кисел главен чиновник.

— Длъжен съм да кажа, господин Хю, че съжалявам за това решение — бе споделил той с явна искреност. — Докато работехте като мой подчинен, никога не се опитахте да стоварите върху ми вината за собствените си грешки… за разлика от някои други членове на семейството, с които съм си имал вземане-даване в миналото.

— Не бих се осмелил, господин Мълбъри — отвърна Хю с усмивка.

Нора плака цяла седмица. Хю не я обвиняваше за случилото се. Никой не го бе принуждавал да се ожени за нея. Трябваше да поеме отговорността за собствените си решения. Ако семейството му притежаваше капка почтеност, би трябвало поне от благоприличие да застане зад него в този тежък момент. Той обаче никога не бе получавал подобна подкрепа от тях, не можеше да разчита и сега.

Когато Нора преодоля кризата си, стана много коравосърдечна. Разкри пред Хю една твърда страна на характера си, за която той не бе подозирал и която го изненада. Тя не можеше да разбере какво значение имаше партньорството за него. Той осъзна, че съпругата му няма особено развит усет по отношение на чуждите чувства, което леко го разочарова. Предполагаше, че се дължи на начина, по който бе израснала — в бедност и без майчина любов. Принудила се бе винаги да поставя собствените си интереси на първо място. И макар да бе леко разтърсен от отношението й, забравяше за това всяка нощ, когато се покатерваха на голямото си меко легло, облечени в дрехите си за сън, и правеха любов.

Негодуванието на Хю нарастваше като язва вътре в него, но той вече имаше съпруга, голяма нова къща и шестима слуги, които трябваше да издържа, така че бе принуден да остане в банката. Дадоха му собствена стая, на етажа над този на партньорите. Сложи голяма карта на Северна Америка на стената. Всеки понеделник сутрин обобщаваше накратко сделките от предишната седмица, свързани със Северна Америка и изпращаше резюмето по телеграфа на Сидни Мадлър в Ню Йорк. През втория понеделник след бала на херцогиня Тенби, в телеграфната зала на приземния етаж срещна непознат тъмнокос младеж на приблизително двайсет и една години. Хю се усмихна и попита:

— Здравейте, кой сте вие?

— Саймън Оливър — отвърна младият мъж с акцент, който слабо напомняше испански.

— Сигурно сте нов тук — предположи Хю и протегна ръка. — Аз съм Хю Пиластър.

— Здравейте — отвърна Оливър доста начумерено.

— Аз се занимавам със северноамериканските заеми — продължи Хю. — А вие?

— Аз съм деловодител на господин Едуард.

Хю направи връзката.

— От Южна Америка ли сте?

— Да, от Кордоба.

Наистина, така нещата се връзваха. Едуард се бе специализирал върху Южна Америка по принцип и Кордоба в частност и вероятно бе полезно да има до себе си чиновник, роден в тази държава — особено като се има предвид, че не говореше испански.

— Аз съм учил с посланика на Кордоба тук, Мики Миранда — спомена. — Сигурно го познавате.

— Той ми е братовчед.

— А!

Между двамата не се забелязваше роднинска прилика, но Оливър бе безупречно облечен, дрехите му бяха идеално ушити, изгладени и изчеткани, косата — сресана и оформена с помощта на специално масло, а обувките му блестяха. Без съмнение подражаваше на своя преуспял по-възрастен братовчед.

— Е, надявам се, че ви харесва да работите с нас.

— Благодаря ви.

Хю се върна замислен в кабинета си на горния етаж. Едуард наистина се нуждаеше от всяка помощ, която би могъл да получи. Хю обаче бе леко притеснен, че подобна длъжност, даваща възможност за влияние в банката, е заета от братовчед на Мики.

Безпокойството на Хю се оправда още след няколко дни.

Отново Мълбъри бе човекът, който му съобщи какво става в залата на партньорите. Мълбъри дойде в стаята на Хю с графика за плащанията, които банката трябваше да направи в Лондон от името на американското правителство. Истинският повод за посещението му обаче бе друг — искаше да поговорят. Издълженото му лице, с което приличаше на кокер шпаньол, бе по-мрачно и кисело от всякога.

— Не ми харесва това, господин Хю — заяви той. — Облигациите от Южна Америка никога не са добри.

— Няма да пускаме облигации за Южна Америка, нали?

Мълбъри обаче кимна.

— Господин Едуард го предложи и партньорите се съгласиха.

— За какво е заемът?

— Нова железопътна линия от столицата Палма до провинция Санта Мария.

— Където губернатор е Папа Миранда…

— Бащата на приятеля на господин Едуард, сеньор Миранда.

— Който е и чичо на деловодителя на Едуард, Саймън Оливър.

Мълбъри поклати глава неодобрително.

— Аз вече бях чиновник тук, когато преди петнайсет години правителството на Венецуела не изпълни задълженията си по взетия заем. Баща ми пък, мир на праха му, помнеше когато същото се е случило с Аржентина през 1828 г. А и само вижте мексиканските облигации — изплащат се дивиденти само от време на време. Кой е чувал за облигации, по които се изплащат дивиденти само от време на време?!

Хю кимна.

— А и инвеститорите, които предпочитат железници, могат да получат пет или шест процента върху парите си в Съединените щати — защо да ходят в Кордоба?!

— Именно!

Хю се почеса по главата.

— Ами, ще опитам да разбера какво точно мислят да правят.

Мълбъри размаха възбудено един сноп документи.

— Господин Самюъл ме помоли за обобщено извлечение на пасивите по вземанията от Далечния изток. Може вие да му отнесете справката.

Хю се усмихна широко.

— Мислите за всичко!

Взе документите и тръгна надолу към стаята на партньорите.

В момента там бяха само Самюъл и Джоузеф. Джоузеф диктуваше писма на стенографката, а Самюъл се взираше съсредоточено в картата на Китай. Хю остави доклада на бюрото на Самюъл и каза:

— Мълбъри ме помоли да ти донеса това.

— Благодаря — Самюъл вдигна глава и му се усмихна. — Нещо друго ли има?

— Да. Чудех се защо подкрепяме железопътната линия на Санта Мария?

Хю чу, че Джоузеф спря за миг да диктува, а после продължи.

Самюъл отвърна:

— Това определено не е най-привлекателната инвестиция, за която сме емитирали облигации. Но с подкрепата на името „Пиластър“ всичко би трябвало да е наред.

— Това може да се каже за абсолютно всяка емисия, която ни предлагат да издадем! — възрази Хю. — Причината да имаме толкова добра репутация е, че никога не предлагаме на инвеститорите облигации, които са само „наред“!

— Чичо ти Джоузеф смята, че Южна Америка може би е готова да се възроди.

Джоузеф чу името си и се намеси в разговора.

— Само топваме крак, да проверим как е температурата на водата.

— Това значи, че е рисковано.

— Ако прадядо ми никога не бе поемал рискове, нямаше да вложи всичките си пари в онзи робовладелчески кораб и днес банка „Пиластър“ нямаше да съществува.

Хю отново не се съгласи.

— Само че оттогава „Пиластър“ винаги оставя по-малките и склонни към спекулации финансови къщи да „проверяват“ непознатите води.

Чичо Джоузеф никак не обичаше да спорят с него и отсече раздразнено:

— Едно изключение няма да ни навреди.

— Само че желанието да направим изключение може да ни засегне много сериозно.

— Не е твоя работа да правиш подобни преценки.

Хю се намръщи. Инстинктът му не го бе подвел: в тази инвестиция нямаше никаква търговска логика, а и Джоузеф не можеше да я оправдае. Защо тогава я правеха? Веднага щом си зададе въпроса, отговорът му се наби в очите.

— Направили сте го, защото става дума за Едуард, нали? Искате да го окуражите, а това е първата сделка, която предлага, откакто е станал партньор. Затова му давате възможност да я сключи, макар че изгледите никак не са добри.

— Нямаш право да поставяш под съмнение мотивите ми!

— А ти нямаш право да рискуваш чуждите пари като услуга за сина си! Средствата за тази железопътна линия ще бъдат набрани от малки инвеститори от Брайтън и Харогейт. Ако железницата се провали, всички те ще загубят спестяванията си!

— Ти не си партньор и никой не ти иска мнение по въпроса!

Хю мразеше подобни резки, безпочвени промени на темата, затова отговорът му бе доста изнервен:

— Обаче съм Пиластър. И когато някой вреди на доброто име на банката, вреди и на мен!

Самюъл рязко се намеси:

— Мисля, че вече каза достатъчно, Хю…

Хю бе наясно, че трябва да млъкне, но не бе в състояние да се възпре.

— Не, страхувам се, че не съм казал достатъчно! — Осъзна, че крещи и се опита да снижи глас. — Така ще съсипете репутацията на банката. Доброто ни име е най-големият ни актив. Ако го използваме по този начин, все едно си хвърляме на вятъра капитала!

Чичо Джоузеф приключи с учтивостта.

— Не смей да седиш тук, в моята банка, и да ми изнасяш лекции върху принципите на инвестирането, нагъл малък фукльо такъв! Излез от стаята!

В продължение на цяла минута Хю се взираше в чичо си. Беше побеснял и същевременно — потиснат. Глупавият и слаб Едуард бе станал партньор и сега подтикваше банката да сключва лоши сделки, подкрепян от безразсъдния си баща. И никой не можеше да стори нищо по въпроса. Кипящ от негодувание и чувство за безсилие, Хю излезе и тръшна вратата зад себе си.

 

 

След десет минути тръгна към Соли Грийнборн, за да го помоли да му даде работа.

Не беше сигурен, че Грийнборн ще иска да го вземе. На теория Хю би бил голяма придобивка за всяка банка заради контактите си със Съединените щати и Канада. Само че банкерите смятаха кражбата на висши служители от конкурентите си за нечестна игра, а това не бе джентълменско и се избягваше. Освен това Грийнборн можеше да се уплаши, че Хю ще разкрива тайните на банката му пред семейството си. Фактът, че не е евреин, можеше само да подклажда този страх и още повече да влоши нещата.

Всичко това обаче нямаше значение, защото за него банка „Пиластър“ се бе превърнала в задънена улица. Трябваше да се махне.

Рано през деня бе валяло, но в късната утрин слънцето вече грееше и от купчинките конски тор по улиците на Лондон се вдигаше лека пара. Архитектурата на Сити представляваше смесица от величествени класически постройки и полуразрушени стари къщи. Сградата на „Пиластър“ беше от първия тип, а на Грийнборн — от втория. Съдейки само по вида на централния им клон, човек не би могъл да предположи, че банка „Грийнборн“ е по-голяма и по-важна от „Пиластър“. Началото й бе поставено преди три поколения, когато първите Грийнборн бяха заемали пари на вносители на кожи. Въртели бизнеса си в две малки стаи в една стара къща на улица „Темза“. Всеки път, когато започнело да им отеснява, те просто купували следващата къща в редицата. В момента банката заемаше четири съседни сгради и още три, разположени наблизо. В тези полусрутени постройки обаче се въртяха повече сделки и пари, отколкото в „Пиластър“, независимо от помпозното й величие.

Вътрешността също нямаше нищо общо с почти набожната тишина, царяща в банковата зала на „Пиластър“. На Хю му се наложи да си пробива път сред тълпата във фоайето. Всички тези хора чакаха като просители за аудиенция с някой средновековен крал. Очевидно до един бяха убедени, че само да успеят да разменят няколко думи с Бен Грийнборн, да му представят своя случай, предложение или сделка, той би могъл да го превърне в несметно богатство. Криволичещите коридори и тесните стълбища бяха задръстени от тенекиени кутии със стари документи, кашони с канцеларски материали и дамаджани с мастило, а всяко свободно пространство, дори да бе с големината на миша дупка, бе приспособено за кабинет на някой чиновник. Хю откри Соли в една просторна стая с неравен под и разнебитен прозорец, гледащ към реката. Едрото тяло на Соли бе наполовина скрито зад голямо бюро, отрупано с документи.

— Живея в палат, а работя в коптор — печално сподели Соли. — Опитвам се да убедя баща си да вземе сграда, строена за целта, каквато е вашата. Той обаче твърди, че в недвижимите имоти няма печалба.

Хю седна на кушетката, която бе цялата на бучки, и прие голяма чаша скъпо шери. Беше му неловко, защото си мислеше за Мейзи. Беше я прелъстил, преди да стане съпруга на Соли и щеше да го стори отново впоследствие, ако тя му бе позволила. „Сега обаче всичко свърши“, каза си той. Мейзи бе заключила вратата си в „Кингсбридж Менър“, а пък той се бе оженил за Нора. Нямаше намерение да бъде неверен съпруг. Въпреки това се чувстваше неловко.

— Дойдох да те видя, защото искам да поговорим по работа — започна той.

Соли разпери широко ръце.

— Давай, слушам те.

— Както знаеш, моята специалност е Северна Америка.

— На мен ли говориш! Така си се окопал там, че не можем дори да надникнем.

— Именно. И в резултат изпускате доста доходоносни сделки.

— Няма нужда да сипваш сол в раната. Баща ми непрекъснато ме пита защо не приличам повече на теб.

— Следователно се нуждаете от експерт по Северна Америка, който да отвори ваш клон в Ню Йорк и да започне да движи сделките ви от Лондон.

— Да, безспорно. В този ред на мисли и една фея няма да ни дойде зле.

— Говоря сериозно, Грийнборн! Аз съм вашият човек.

— Ти ли?!

— Искам да работя за вас.

Соли направо се слиса. Той надникна над очилата си, сякаш искаше да провери дали наистина срещу него стои Хю. След малко пророни:

— Предполагам, че е заради онзи инцидент на бала на херцогиня Тенби, нали?

— Казаха, че няма да ме направят партньор заради съпругата ми.

Хю смяташе, че Соли ще го разбере и ще му съчувства, защото също се бе оженил за момиче от по-долна класа.

— Много съжалявам — бяха думите на Соли.

Хю продължи:

— Аз обаче не моля за подаяния или услуга. Знам колко струвам и вие ще трябва да ми плащате добре, ако ме искате при себе си. В момента получавам хиляда годишно и очаквам тази сума да расте всяка година, докато продължавам да печеля все повече и повече пари за банката.

— Не виждам проблем. — Соли се замисли за кратко. — За мен това би могло да бъде страхотен удар, нали знаеш? Благодарен съм ти за предложението. Ти си добър приятел и страхотен, вдъхващ респект банкер.

Хю, който отново се бе замислил за Мейзи, бе прободен от силно чувство за вина при думите „добър приятел“.

Соли добави:

— Наистина, страшно бих искал да работиш заедно с мен.

— Долавям едно неизказано „но“ — прекъсна го Хю, в чието сърце се загнезди тревога.

Соли поклати очилатата си глава, която му придаваше вид на бухал.

— Не, няма никакво „но“, поне що се отнася до мен самия. Естествено, не мога да те наема така, както бих наел обикновен чиновник. Ще трябва да го обсъдя и да получа позволение от баща си. Само че ти знаеш как е в света на банкерите: печалбата е аргумент, който натежава над всички останали. Не смятам, че баща ми би отказал възможността да получим пай от северноамериканския пазар.

Хю не искаше да показва нетърпението си, но не се сдържа и попита:

— Кога ще говориш с него?

— Защо не сега? — предложи Соли и се изправи. — Ще се забавя само няколко минути. Пийни още шери.

И след тези думи излезе.

Хю отпиваше от шерито, но установи, че му е трудно да преглъща — толкова бе напрегнат. Никога преди не бе кандидатствал за работа. Нервите му се опънаха до скъсване при мисълта, че бъдещето му зависи от благоволението или моментния каприз на стария Бен Грийнборн. За първи път в живота си разбираше чувствата на гладко избръснатите младежи с колосани яки, които бе интервюирал за работа в банката. Не го свърташе на едно място, затова стана и отиде до прозореца. На другия бряг на реката бе акостирал товарен шлеп, от който сваляха бали с тютюн и ги вкарваха в един склад. Това бе тютюн „Вирджиния“ и най-вероятно той самият бе финансирал сделката.

Изпитваше чувство на обреченост, напомнящо на усещането, с което се качи на кораба за Бостън преди шест години. Подозираше, че вече нищо няма да е както преди.

Соли се върна заедно с баща си. Бен Грийнборн притежаваше изпънатата стойка и издължената като куршум глава на пруски генерал. Хю се изправи, за да му стисне ръката, след което напрегнато се вгледа в лицето му. То бе много сериозно. Дали това означаваше „не“?

— Соли ми каза, че семейството ти е решило да не ти предлага партньорски пост — премина Бен направо на въпроса. Говореше студено, конкретно, с изискано насечено произношение.

„Толкова е различен от сина си“, помисли си Хю.

— Или по-точно, предложиха ми го, след което оттеглиха предложението — разясни.

Бен кимна. Той определено ценеше точността.

— Не е моя работа да критикувам преценката им. Както и да е. Ако наистина си решил да предложиш експертните си познания по Северна Америка, определено имам желание да ги купя.

Сърцето на Хю буквално подскочи. Това му прозвуча като предложение за работа.

— Благодаря ви! — възкликна.

— Не искам обаче да те заблуждавам с фалшив претекст, затова ще изясня нещо от самото начало. Тук също няма никаква вероятност да станеш партньор.

Всъщност Хю не бе обмислял сериозно по-далечното бъдеще, но така или иначе това бе сериозен удар.

— Разбирам — промълви.

— Казвам го сега, за да не си помислиш някой ден, че е равносилно на оценка на работата ти. Много християни са наши ценени колеги и скъпи приятели, но партньорите винаги са били евреи — и винаги ще бъде така.

— Благодаря ви за откровеността — каза Хю и си помисли: „Божичко, какъв коравосърдечен старец!“.

— Все още ли искаш работата?

— Да, искам я.

Бен Грийнборн отново разтърси ръката му.

— В такъв случай, очаквам с нетърпение да работим заедно — заяви и напусна стаята.

Соли се усмихна широко.

— Добре дошъл в компанията!

Хю се отпусна на мястото си.

— Благодаря — отвърна.

Облекчението и задоволството му донякъде бяха помрачени от мисълта, че никога няма да бъде партньор, но той се постара да не му проличи и да гледа на нещата от хубавата им страна. Щеше да получава добра заплата и да живее прилично. Просто никога нямаше да бъде милионер — такива пари изкарваха само партньорите.

— Кога можеш да започнеш? — нетърпеливо попита Соли.

Хю не бе обмислил и този въпрос.

— Вероятно трябва да дам деветдесетдневно предизвестие.

— Съкрати го, ако можеш.

— Разбира се. Соли, това е страхотно! Не мога да ти опиша колко съм доволен.

— Както и аз.

Хю не се сещаше какво друго да каже, затова се изправи, но Соли го спря.

— Може ли да ти отправя друго предложение?

— Разбира се. — И седна обратно.

— Става дума за Нора. Надявам се, че няма да се обидиш.

Хю се поколеба. Отдавна бяха приятели, но не изпитваше особено желание да говори с него за съпругата си. Собствените му чувства бяха твърде противоречиви. Изпитваше срам заради сцената, която бе предизвикала, но същевременно смяташе, че е имала основания да го стори. Трябваше да я оправдава заради акцента й, обноските й и ниския й произход, но също така се гордееше, че е толкова хубава и чаровна.

Същевременно не можеше да си позволи да се обижда на мъжа, който току-що бе спасил кариерата му. Затова отвърна:

— Продължавай.

— Както знаеш, и аз се ожених за момиче, което… което не беше свикнало с висшето общество.

Хю кимна. Този факт му бе добре известен, но нямаше представа как Мейзи и Соли са преодолели проблема, защото по онова време бе в чужбина. Явно се бяха справили добре, тъй като Мейзи бе станала една от най-търсените домакини в лондонското висше общество. Дори и някой да си спомняше скромния й произход, никога не го споменаваше. Това бе необичайно, но не бе единственият случай: Хю бе чувал за две-три прославени красавици от работническата класа, които бяха приети във висшето общество в миналото.

Соли продължи:

— Мейзи знае какво преживява Нора. Може много да й помогне: да й обясни как да се държи и какво да казва, кои грешки да избягва, откъде да си купува рокли и шапки, как да се отнася с икономката и главния прислужник — всички тези неща. Мейзи винаги те е харесвала, Хю, затова съм сигурен, че с удоволствие ще помогне. И не виждам причина Нора да не успее да направи същото като Мейзи преди години и да стане като нея стълб на обществото.

Хю бе разчувстван почти до сълзи. Този жест, подкрепата от стария му приятел наистина докосна сърцето му.

— Ще й го предложа — отвърна малко рязко, защото се опитваше да скрие чувствата си. Отново се изправи да си ходи.

— Надявам се да не съм прекрачил границата — каза Соли разтревожено, докато си стискаха ръцете.

Хю спря пред вратата.

— Тъкмо обратното! По дяволите, Грийнборн, ти си по-добър приятел, отколкото заслужавам.

 

 

Когато се върна в банка „Пиластър“, там го чакаше бележка. Вътре пишеше:

10.30 сутринта

„Скъпи ми Пиластър,

Трябва да те видя веднага. Ще ме намериш в кафенето «При Плейдж» на ъгъла. Ще те чакам.“

Старият ти приятел: Антонио Силва

Значи Тонио се бе върнал! Кариерата му бе съсипана, когато бе изгубил на карти с Едуард и Мики повече, отколкото можеше да плати. Напуснал бе опозорен страната приблизително по същото време като Хю. Какво се бе случило с него оттогава? Изпълнен с любопитство, Хю тръгна право към кафенето.

Завари един по-възрастен, по-опърпан и унил Тонио, който седеше в ъгъла и четеше „Таймс“. Косата му бе все така буйна и морковенооранжева, но като изключим това, в него не бе останало нищо от дяволитото момче и разпътния, склонен към прахосничество младеж. Макар да бе на възрастта на Хю, двайсет и шест години, край очите му вече се бяха образували фини бръчици от множеството тревоги.

— Постигнах голям успех в Бостън — отговори Хю на първия му въпрос. — Върнах се през януари. В момента обаче пак имам проблеми с проклетото си семейство. Ами ти?

— В моята страна настъпиха множество промени. Семейството ми не е така влиятелно, както някога. Все още контролираме Милпита, провинциалния град, от който произхождаме, но в столицата между нас и президента Гарсия застанаха други хора.

— Кои?

— Кликата на Миранда.

— Семейството на Мики?

— Точно така! Те завзеха нитратните мини в северната част на страната и това ги направи богати. Освен това монополизираха търговията с Европа, благодарение на връзката си с банката на твоето семейство.

Хю се изненада.

— Знаех, че Едуард прави много сделки с Кордоба, но не осъзнавах, че всички минават през Мики. Впрочем, не мисля, че това има значение.

— Обаче има! — отвърна Тонио и извади сноп листа от вътрешния джоб на палтото си. — Отдели минутка и го прочети. Това е статия, която написах за „Таймс“.

Хю взе ръкописа и започна да чете. В статията се описваха условията в една мина за нитрат, притежавана от семейство Миранда. Тонио смяташе банка „Пиластър“ за отговорна за лошото отношение към миньорите, тъй като тя спонсорираше търговията с минерала. Първоначално Хю не се трогна особено: дългите смени, ниското заплащане и детският труд бяха типични за работата в мините по цял свят. Продължи да чете обаче и установи, че нещата се влошават. В мините на Миранда надзирателите бяха въоръжени с камшици и пушки и без никакви задръжки ги използваха, за да налагат дисциплина. Миньорите — включително жените и децата — биваха наказвани с бой, ако работеха твърде бавно, а ако се опитаха да си тръгнат, преди да изтекат договорите им, можеше и да ги застрелят. Тонио разполагаше с очевидци на подобни „екзекуции“.

Хю се ужаси искрено и възкликна:

— Ама това е убийство!

— Именно.

— Президентът ви не знае ли за това?

— Знае. Само че в момента Миранда са му любимци.

— А твоето семейство…

— Едно време можеше и да успеем да ги спрем. Сега обаче едва съумяваме да запазим контрола върху собствената си провинция, при това с цената на всичките си усилия.

Хю бе направо потресен от мисълта, че собственото му семейство и банката финансират подобна жестока индустрия. Все пак се опита за миг да остави настрани личните си чувства и хладнокръвно да разгледа възможните последствия. От „Таймс“ обичаха да публикуват точно такива материали като статията на Тонио. В парламента щяха да се изнасят речи, в седмичните списания щяха да се публикуват множество писма. Обществената съвест на потенциалните инвеститори (много от които бяха методисти) щеше да ги разколебае. Те нямаше да искат да се замесват с подобно нещо, включително с банка „Пиластър“. Това можеше да нанесе страхотен удар на банката.

„Мен това засяга ли ме?“ запита се Хю. Банката се бе отнесла зле с него и той се канеше да я напусне. Въпреки това не можеше просто да пренебрегне проблема. Все още бе служител в нея, в края на месеца щеше да си получи заплатата от „Пиластър“ и й дължеше лоялност поне дотогава. Трябваше да направи нещо.

Какво точно искаше Тонио? Фактът, че му показва статията си, преди да я даде за публикуване предполагаше, че иска да сключи някаква сделка.

— Каква е целта ти? — попита го Хю. — Искаш да спрем финансирането на търговията с нитрат ли?

Тонио поклати глава.

— Ако „Пиластър“ се оттегли, мястото й ще бъде заето от друга банка с по-дебела кожа. Не, трябва да проявим повече изобретателност и да сме по-прикрити.

— Имаш нещо конкретно на ум?

— Семейство Миранда планират изграждането на железница.

— А, да. Железопътна линия „Санта Мария“.

— Тази железница ще превърне Папа Миранда в най-богатия и могъщ човек в страната, с изключение единствено на президента. А пък Папа Миранда е животно, жестоко животно. Искам строежа на тази железница да бъде спрян.

— И затова смяташ да публикуваш статията.

— Няколко статии. Също така ще организирам срещи, ще изнасям речи, ще лобирам пред членовете на парламента и ще се опитам да си уредя среща с министъра на външните работи. С други думи, ще сторя всичко необходимо, за да попреча на финансирането на железницата.

„И нищо чудно да успее“, каза си Хю. Инвеститорите отбягваха рискованите сделки, предизвикващи полемики. Хрумна му, че Тонио много се е променил. От млад пройдоха, който не можеше да спре да залага, се бе превърнал в сериозен възрастен, борещ се срещу малтретирането на миньорите.

— Добре, а защо се обърна към мен?

— Бихме могли да съкратим процедурата и да спестим време. Ако банката реши да не поръчителства за облигациите на железницата, аз няма да публикувам статията. По този начин вие ще избегнете много неприятности с общественото мнение, а и аз ще получа онова, което искам. — Тонио се усмихна леко засрамено. — Надявам се да не го възприемеш като изнудване. Зная, че е малко грубо, но изобщо не може да съперничи на пребивани с камшици деца в нитратна мина.

Хю поклати глава.

— Наистина, изобщо не е грубо. Възхищавам се на духа, с който си подел този кръстоносен поход. А последствията за банката няма да ме засегнат директно — каня се да напусна.

— Сериозно ли?! — удиви се Тонио. — И защо?

— Дълга история. Друг път ще ти я разкажа. Както и да е, имах предвид, че мога само да предам на партньорите какво си ми казал и предложението ти. Те ще решат какво смятат за него и как да постъпят. Напълно съм убеден, че няма да ме попитат за мнението ми. — Все още държеше статията на Тонио. — Може ли да я задържа?

— Да. Аз имам копие.

Тонио бе писал върху бланки на хотел „Рус“ на „Беруик стрийт“, Сохо. Хю никога не бе чувал за него, явно не бе някой от известните и хубави хотели.

— Ще те уведомя какво са казали партньорите.

— Благодаря ти. — Тонио смени темата. — Съжалявам, че говорихме само по работа. Хайде да се срещнем някъде и да си поговорим за миналото.

— Трябва да се запознаеш със съпругата ми.

— С огромно удоволствие.

— Ще те потърся.

Хю излезе от кафенето и се върна в банката. Хвърли поглед към големия часовник в банковата зала и се изненада, че още няма един часа, а вече се бяха случили толкова много неща. Отиде направо в залата на партньорите, където откри Самюъл, Джоузеф и Едуард. Подаде статията на Самюъл, който я прочете и предаде листата на Едуард.

Едуард толкова се ядоса, че не можа дори да я довърши. Почервеня целият и насочи разтреперан пръст към Хю.

— Ти си скалъпил тази история със старото си приятелче! Опитваш се да осуетиш всичките ни отношения с Южна Америка! Просто ми завиждаш, защото не те направиха партньор!

Хю чудесно разбираше причините за истеричния му изблик. Сделките с Южна Америка бяха единственият по-значителен принос на Едуард за банката. Ако ги нямаше тях, той ставаше безполезен. Хю въздъхна.

— И в училище си беше глупак, и сега си оставаш такъв — сряза го. — Въпросът е дали банката иска да поеме отговорност за увеличаването на властта и влиянието на Папа Миранда — човек, който очевидно не смята за голяма работа побоя на жени и убийството на деца.

— Не вярвам в това! — възрази Едуард. — Семейство Силва са врагове на Миранда. Това са само злостни слухове, с цел да ги злепоставят!

— Сигурен съм, че именно това ще каже приятелят ти Мики. Дали обаче е вярно?

Чичо Джоузеф изгледа Хю подозрително.

— Само преди няколко часа дойде тук и се опита да ме убедиш да не пускаме тази емисия. Трябва да призная, че се чудя дали цялата история не е някакъв план за проваляне на първата сериозна сделка на Едуард като партньор.

Хю се изправи.

— Ако ще хвърляте съмнения върху добрата ми воля и искреността ми, ще си тръгна още сега.

В този миг се намеси чичо Самюъл.

— Седни, Хю — нареди той. — Не се налага да преценяваме дали статията е истина или не. Ние сме банкери, не съдии. Фактът, че по отношение на железопътната линия „Санта Мария“ ще има съмнения и спорни въпроси, увеличава риска за емисията на облигации. Това означава, че трябва да преразгледаме заема и може би да се откажем.

Чичо Джоузеф обаче отсече агресивно:

— Няма да позволя да ме мачкат! Нека тоя латиноамерикански перко си публикува статията и да върви по дяволите!

— Това е един от начините да се справим с въпроса — отбеляза Самюъл замислено, като отдаде по-голямо значение на войнственото избухване на Джоузеф, отколкото то заслужаваше. — Можем да изчакаме известно време и да видим какъв ефект ще има статията върху стойността на вече съществуващите южноамерикански акции. Те не са много, но са достатъчно, за да преценим по тях. Ако се сринат, ще отменим емисията за железница „Санта Мария“. Ако не, ще продължим по план.

Джоузеф, донякъде умилостивен от това предложение, заяви:

— Нямам нищо против да оставя борсата да реши.

— Съществува още един вариант, който можем да обмислим — продължи Самюъл. — Можем да привлечем втора банка и заедно с нея да издадем емисията. По този начин негативното обществено мнение ще бъде неутрализирано, защото ще има две мишени и споделена отговорност.

Хю си каза, че това предложение е много разумно. Той самият не би постъпил така, ами би предпочел изцяло да отмени емисията. Стратегията на Самюъл обаче щеше да сведе риска до минимум и да направи сделката възможна — а именно това бе смисълът на банкерството. Самюъл наистина бе много по-добър банкер от Джоузеф.

— Добре — реши Джоузеф с присъщата си импулсивност. — Едуард, виж дали можеш да ни намериш партньори.

— Ама към кого да се обърна? — попита синът му разтревожено.

Хю осъзна, че той няма представа как да подходи към подобна процедура.

Отговори му Самюъл.

— Това е голяма емисия. Като се замисли човек, не са много банките с такава силна насоченост към Южна Америка. Трябва да отидеш в „Грийнборн“. Тя вероятно е единствената достатъчно голяма, за да поеме този риск. Познаваш Соли Грийнборн, нали?

— Да. Ще се видя с него.

Хю се зачуди дали да не посъветва Соли да откаже на Едуард, но веднага размисли: наемаха го като експерт по Северна Америка и щеше да изглежда твърде самонадеяно, ако още в началото започнеше да раздава оценки за сделки от съвсем друга сфера. Реши да опита още веднъж да разубеди чичо Джоузеф, да го накара да отмени емисията напълно.

— Защо просто не си измием ръцете от железница „Санта Мария“? — попита. — Сделката не е добра. Рискът и преди беше висок, но сега ни заплашват и с лоша публичност заради нея. Толкова ли ни трябва наистина?

Едуард отвърна сприхаво:

— Партньорите взеха своето решение, а ти няма какво да се месиш и да го поставяш под съмнение!

Хю се предаде.

— Напълно си прав — съгласи се той. — Не съм партньор, а съвсем скоро няма да бъда и служител.

Чичо Джоузеф го изгледа намръщено.

— Това пък какво трябва да значи?

— Напускам банката.

— Не можеш да го направиш! — възкликна разтърсеният Джоузеф.

— О, напротив, мога. Аз съм най-обикновен служител, а и вие се отнесохте с мен като с такъв. Така че — както би направил всеки обикновен служител — ви напускам заради друга, по-добра работа.

— Къде?

— Всъщност, ще работя в „Грийнборн“.

Очите на чичо Джоузеф сякаш всеки миг щяха да изскочат.

— Ама ти си единственият, който се познава с всички от Северна Америка!

— Предполагам, че именно поради тази причина Бен Грийнборн толкова искаше да ме наеме — бе коментарът на Хю. Може и да не бе правилно, но нямаше как да не му стане приятно, че чичо Джоузеф толкова се е изнервил.

— Но така ще ни отмъкнеш клиенти!

— Трябваше да помислиш за това по-рано, когато реши да оттеглиш поканата си за партньорство.

— Колко ти плащат?

Хю се изправи и тръгна към вратата.

— Отговорът на този въпрос не ти влиза в работата — твърдо отвърна той.

Едуард изкрещя:

— Как се осмеляваш да говориш на баща ми по този начин!

Негодуванието на Джоузеф се изпари като сапунен мехур, изложен на слънцето. За изненада на Хю, той се успокои изведнъж.

— О, Едуард, млъкни — каза меко. — В известна степен лукавството и ударите под пояса са характерни за всеки добър банкер. Понякога ми се иска да приличаше повече на Хю. Той може и да е черната овца на семейството, но поне има кураж. — След тези думи се обърна отново към Хю. — Хайде, изчезвай — каза му без злоба. — Надявам се да се сгромолясаш с гръм и трясък, но надали ще стане.

— Без съмнение, това е най-близкото подобие на благопожелания, което ще получа от твоя клон на семейството — отвърна Хю. — Приятен ден.