Кен Фолет
Опасно богатство (6)

V

Мики Миранда бе очарован от майката на Едуард. Огъста Пиластър бе висока жена на трийсет и няколко години с изваяно тяло. Тя имаше черна коса, черни вежди и надменно лице с високи скули, прав остър нос и силна брадичка. Не беше точно красавица и определено не бе хубавка, но по един особен начин това гордо лице бе изключително запленяващо. По време на следствието бе облечена с черно палто и носеше черна шапка, които я правеха още по-впечатляваща. Но онова, което наистина омагьоса Мики, бе непогрешимото усещане, че строгото официално облекло обвива разкошно, сладострастно тяло, а високомерното и властно поведение прикрива страстна натура. Мики не можеше да откъсне очите си от госпожа Пиластър.

До нея бе седнал съпругът й Джоузеф, бащата на Едуард — грозен мъж с кисела физиономия, приблизително на четирийсет години. Той имаше същия грамаден нос като на Едуард и същата светла кожа, но русата му коса бе силно оредяла, а бузите му бяха почти напълно скрити от дългите рошави бакенбарди, чиято цел сякаш бе да компенсират плешивостта му. Мики се зачуди какво е накарало подобна великолепна жена да се омъжи за него. Впрочем, той бе много богат — може би това бе причината.

В момента пътуваха обратно към училището. В наетата от „Стейшън хотел“ карета седяха господин и госпожа Пиластър, Едуард и Мики, както и директорът, доктор Полсън. Мики се развесели, когато забеляза, че директорът също се е прехласнал по Огъста Пиластър. Дъртият Пол я бе обсипал с въпроси — дали следствието не я е уморило, дали се чувства удобно в каретата; после нареди на кочияша да кара по-бавно и веднага след края на пътуването изскочи забързано, за да си осигури тръпката да придържа ръката й, докато дамата слиза по стълбицата. Грубото му като на булдог лице никога не бе изглеждало така оживено.

Следствието бе протекло добре. Мики излезе с най-откритото си и честно изражение и разказа историята, която двамата с Едуард бяха измислили. Вътрешно обаче бе уплашен. Британците държаха извънредно много на истината и той можеше сериозно да загази, ако го хванеха. Но съдебните заседатели бяха така погълнати от разказа за героизма на ученика, че не се и сетиха да го поставят под съмнение. Едуард бе нервен и заекваше, докато даваше показанията си, но следователят го извини с предположението, че е прекалено разстроен от неуспеха си да спаси Питър, и настояваше да не се самообвинява.

Нито едно от другите момчета не бе извикано за следствието. Заради смъртта на баща си Хю бе отведен от училището в деня, когато се бе удавил Питър. Никой не бе поискал от Тонио да даде показания, защото никой не знаеше, че е станал свидетел на смъртта: Мики го бе уплашил и го бе принудил да си мълчи. Другият свидетел, неизвестното момче, което бе плувало в далечния край на водоема, не се бе появило да разкаже за видяното.

Родителите на Питър Мидълтън бяха твърде покрусени и не присъстваха. Изпратили бяха адвоката си, възрастен мъж със сънлив поглед, чиято единствена цел бе цялата история да приключи възможно най-бързо и с възможно най-малко шум. По-големият брат на Питър, Дейвид, бе дошъл; той се разтревожи и превъзбуди, след като адвокатът отказа да зададе на Мики или на Едуард каквито и да било въпроси. За облекчение на Мики обаче, възрастният човек само махна с ръка и отхвърли изразения му шепнешком протест. Мики изпитваше истинска благодарност заради леността му. Той самият бе готов за кръстосан разпит, но Едуард може би щеше да се пречупи.

В прашния салон в дома на директора, госпожа Пиластър прегърна Едуард и целуна раната на челото му, където го бе улучил хвърленият от Тонио камък.

— Бедното ми, скъпо дете! — промълви тя.

Мики и Едуард не бяха споменали за камъка пред никого, защото иначе щеше да им се наложи да обясняват защо го е метнал Тонио. Вместо това казаха, че Едуард си е ударил главата, докато се е гмуркал да спаси Питър.

Докато пиеха чай, Мики стана свидетел на една непозната страна на Едуард. Майка му, която бе седнала на кушетката до него, непрекъснато го докосваше и го наричаше „Теди“. Вместо да се чувства засрамен, както би се случило с повечето момчета, той явно се наслаждаваше на това и не спираше да й се усмихва чаровно. Мики никога не го бе виждал такъв. „Тя е луда по него“, помисли си Мики, „и на него му харесва“.

След няколко минути банални приказки, госпожа Пиластър рязко се изправи и стресна мъжете, които също станаха.

— Сигурна съм, че ви се пуши, доктор Полсън — заяви. Не дочака отговора му, а направо продължи: — Господин Пиластър ще се разходи из градината с вас. Теди, скъпи, върви с баща си. Искам да прекарам няколко минути на спокойствие в параклиса. Може би Мики ще ми покаже как да стигна до него?

— Разбира се, разбира се, разбира се — започна да повтаря директорът, който очевидно изгаряше от желание да се подчини на серията заповеди. — Тръгвай, Миранда!

Мики бе впечатлен. Колко бързо и без никакво усилие бе накарала всички да изпълняват онова, което тя искаше! Задържа вратата пред нея и я последва в преддверието, където учтиво каза:

— Бихте ли желали чадърче, госпожо Пиластър? Слънцето е много силно.

— Не, благодаря.

Излязоха навън. Пред къщата на директора се мотаеха много момчета. Мики предположи, че се е разнесъл слух за невероятната майка на Пиластър и всички са дошли да я видят. Доволен, че именно той върви до нея, Мики я преведе през няколко свързани вътрешни дворове до вратата на училищния параклис.

— Да ви почакам ли отвън? — предложи й.

— Влез вътре. Искам да поговоря с теб.

Той започна да изпитва нервност. Удоволствието, че е съпроводил една великолепна зряла жена из територията на училището, започваше да избледнява. Сега се зачуди защо ли иска да разговаря насаме с него.

В параклиса нямаше никого. Тя седна на една пейка на последната редица и го покани да заеме мястото до нея. После го погледна право в очите и нареди:

— А сега ми кажи истината.

 

 

Огъста забеляза изненадата и страха, които проблеснаха в погледа на момчето и се увери, че е била права.

Мики обаче възстанови почти мигновено равновесието си:

— Вече ви казах истината — заяви.

Тя поклати глава.

— Не е вярно.

Той се усмихна.

Усмивката му я свари неподготвена. Хванала го бе в лъжа; знаеше, че е застанал в отбранителна позиция — и въпреки това имаше сили да й се усмихва. Малко мъже успяваха да устоят на натиска на волята й, но изглежда той бе нещо изключително, независимо от младостта си.

— На колко си години? — попита го.

— На шестнайсет.

Вгледа се внимателно в него. Изглеждаше невероятно добре с чупливата си тъмнокестенява коса и гладка кожа, макар че пълните устни и тежките клепачи да придаваха упадъчен блясък на красотата му. Със спокойната си самоувереност и привлекателния външен вид й напомняше малко на граф Странг… Усети да я пробожда съвестта и избута тази мисъл в едно далечно ъгълче на съзнанието си.

— Питър Мидълтън не е бил „в затруднено положение“, когато сте стигнали до вира — каза тя. — Плувал си е спокойно и доволно.

— Какво ви кара да смятате така? — хладно попита Мики.

Долавяше уплахата му, но той запазваше спокойствие. Бе наистина удивително зрял. Огъста установи, че несъзнателно му разкрива повече от онова, което бе възнамерявала.

— Забравяш, че и Хю Пиластър е бил там — обясни. — Той ми е племенник. Миналата седмица баща му сложи край на живота си, както вероятно си чул, затова Хю не е тук в момента. Той обаче е разговарял с майка си, а тя ми е етърва.

— И какво е казал?

Огъста се намръщи.

— Че Едуард е хвърлил дрехите на Питър във водата — призна с нежелание. Наистина не разбираше защо Теди би направил нещо подобно.

— А после?

Огъста се усмихна. Това момче започваше да овладява и насочва разговора. Предполагаше се, че тя ще го разпитва, а вместо това се случваше обратното.

— Просто ми разкажи какво стана в действителност — подкани го.

Той кимна.

— Много добре.

Когато чу отговора му, Огъста изпита облекчение, но и се разтревожи. Искаше да узнае истината, но и се страхуваше от нея. Горкият Теди — като бебе едва не бе умрял, защото нещо не бе наред с кърмата на Огъста. За малко да си замине, докато докторите открият какъв точно е проблемът и предложат да го кърми дойка. Оттогава си бе такъв — уязвим. Тя трябваше винаги да го закриля и да полага специални грижи за него. Ако бе успяла да се наложи, той изобщо нямаше да отиде в пансион, но баща му си остана непреклонен по този въпрос…

Насочи отново вниманието си към Мики.

— Едуард не искаше да стори нищо лошо — започна момчето. — Само да се пошегува. Хвърли дрехите на другите момчета във водата, за да им погоди номер.

Огъста кимна. Според нея това звучеше нормално: момчета, които се закачат едни други. Бедничкият Теди сигурно сам неведнъж бе страдал от подобни неща.

— А после Хю бутна Едуард вътре.

— Малкият Хю винаги се забърква в неприятности — отбеляза Огъста. — Същият е като баща си!

„И също като баща си вероятно ще свърши зле“, помисли си.

— Другите момчета започнаха да се смеят и Едуард натисна главата на Питър под водата, за да му даде урок. Хю избяга. После Тонио хвърли камък по Едуард.

Огъста се ужаси:

— Можело е да изпадне в безсъзнание и да се удави!

— Да, но не стана така. Той се впусна да преследва Тонио, а аз ги наблюдавах; никой не гледаше към Питър Мидълтън. Най-накрая Тонио се изплъзна от Едуард. Едва тогава забелязахме, че Питър е стихнал. В действителност не знаем какво точно е станало с него: може би се е изтощил, докато Едуард му натискаше главата, и не е имал достатъчно сили и въздух, за да се измъкне от вира. Така или иначе, носеше се по повърхността с лицето надолу. Веднага го извадихме от водата, обаче вече беше мъртъв.

Не може да се каже, че Едуард има вина, реши Огъста. Момчетата винаги се държаха грубо едно с друго. Независимо от това, тя бе изключително благодарна, че тази история не бе излязла наяве по време на следствието. Мики бе покрил Едуард, слава богу.

— Ами другите момчета? — попита. — Те сигурно знаят какво е станало.

— Голям късмет е, че Хю напусна училище същия ден.

— Ами второто… Тони ли го нарече?

— Антонио Силва. Тонио за по-кратко. Не се безпокойте за него. Той идва от моята страна. Ще направи, каквото му кажа.

— Откъде си сигурен?

— Знае, че ако ми създаде неприятности, семейството му в родината ще пострада.

В гласа на момчето се долавяше ледена нотка, от която Огъста я побиха тръпки.

— Да ви донеса ли шала? — загрижено предложи Мики.

Огъста поклати глава.

— Никой друг ли не видя какво стана? Други момчета имаше ли?

Мики се намръщи.

— Когато пристигнахме на мястото, във вира плуваше още едно момче.

— Кое?

Той поклати глава.

— Не успях да видя лицето му, а и не знаех, че ще бъде от значение.

— То видя ли какво се случи?

— Нямам представа. Не съм сигурен точно кога си е тръгнало.

— Но вече го е нямало, когато сте измъкнали тялото от водата?

— Точно така.

— Ще ми се да знаехме кое е било това момче — напрегнато каза Огъста.

— Възможно е дори да не е ученик в „Уиндфийлд“ — отбеляза Мики. — Може да е от града. Както и да е. Независимо от причината, той не се яви като свидетел, така че, предполагам, не представлява опасност за нас.

Не представлява опасност за нас. На Огъста й направи впечатление как това момче я замесва — заедно със себе си — в нещо непочтено, а може би дори незаконно. Тази ситуация никак не й харесваше. Озовала се бе в нея, без дори да усети, и сега се намираше в капан. Изгледа го твърдо и отсече:

— Какво искаш?

За първи път успя да го хване неподготвен. Той я погледна объркано:

— Какво имате предвид?

— Прикрил си истината, за да помогнеш на сина ми. Днес лъжесвидетелства под клетва. — Забеляза, че го е извадила от равновесие. Това й достави удоволствие: отново контролираше разговора. — Не вярвам, че си поел този риск само от добро сърце. Смятам, че искаш нещо в замяна. Защо просто не ми кажеш какво е?

Видя, че погледът му се насочва към деколтето й и за миг се замисли, че ще й отправи някакво неприлично предложение. А после той каза:

— Искам да прекарам лятото с вас.

Не бе очаквала подобно нещо.

— Защо?

— Пътуването до дома ми отнема шест седмици. Налага се да остана в училището през ваканцията. Тази идея е ужасна — тук е скучно и самотно. Искам да ме поканите да прекарам лятото с Едуард.

Изведнъж отново се превърна в ученик. Тя бе предположила, че ще иска пари или може би работа в банка „Пиластър“. Това обаче бе такава незначителна, почти детинска молба. Но за него явно съвсем не бе маловажна. „В крайна сметка“, помисли си тя, „той е само на шестнайсет“.

— Заповядай да прекараш лятото с нас, добре си дошъл — каза му.

Мисълта не й бе неприятна. В някои отношения той бе наистина плашещ млад мъж, но обноските му бяха безупречни и изглеждаше извънредно добре: гостуването му нямаше да създаде проблеми. Освен това можеше да окаже положително влияние върху Едуард. Единственото нещо, което би могло да се сметне за недостатък на Теди, бе липсата му на цел. Мики бе пълна негова противоположност. Може би щеше да предаде част от решителността и целенасочеността си на нейния Теди.

Мики се усмихна и разкри белите си зъби:

— Благодаря ви! — И наистина изглеждаше искрено въодушевен.

Тя изпита внезапно желание да остане насаме и да обмисли чутото.

— Можеш да тръгваш — каза му. — И сама ще намеря пътя до дома на директора.

Той стана от пейката.

— Много съм ви благодарен! — подаде й ръка.

Тя я пое.

— Не, аз съм ти благодарна за това, че си предпазил Теди.

Той се наведе, сякаш се канеше да целуне ръката й, след което — за нейно най-голямо изумление — я целуна по устата. Всичко стана толкова бързо, че тя нямаше време да се извърне. Зачуди се как да изрази протеста си, докато той се изправяше, но не успя да намери подходящи думи. Само след миг Мики вече бе изчезнал.

Това бе нечувано! Изобщо не би трябвало да я целува, още по-малко пък — по устните! За кого се смяташе?! Първата й мисъл бе да отмени поканата за лятото. Само че не можеше да го направи.

„А защо не?“, запита се. Защо да не може да отмени покана, която бе отправила на един обикновен ученик? Държал се бе нагло и непристойно, затова не би трябвало да идва с тях.

Но мисълта да се отметне от обещанието си не й допадаше. Осъзна, че я възпира не само фактът, че Мики бе спасил Теди от позора. Ставаше дума за нещо по-лошо. Тя бе влязла в престъпен заговор с него, а това я правеше уязвима.

Остана в прохладния параклис дълго време, загледана в голите стени. Чудеше се, обзета от смътно неприятно предчувствие, как това хубаво, будно момче ще използва властта си над нея.