Кен Фолет
Опасно богатство (34)

II

Балът с маски на херцогиня Тенби бе първото голямо събитие от лондонския сезон през 1879 г. От седмици всички говореха само за него. Харчеха се състояния за великолепни облекла, а хората бяха готови на невероятни неща, за да получат покана.

Огъста и Джоузеф Пиластър не бяха поканени. Това не бе особено изненадващо, тъй като те не принадлежаха към най-висшите кръгове на лондонското общество. Обаче Огъста искаше да отиде, затова просто реши, че ще го направи.

Веднага щом чу за бала, спомена за него пред Хариет Морт, на която очевидно й стана неловко, но не каза нищо. Като придворна дама на кралицата лейди Морт имаше голяма власт в обществото; освен това бе далечна братовчедка на херцогиня Тенби. Тя обаче не предложи на Огъста да й издейства покана.

Огъста провери сметката на лорд Морт в банка „Пиластър“ и установи, че бе надхвърлил кредита си с хиляда лири. На следващия ден той получи бележка, в която го питаха кога смята да възстанови разликата.

Огъста посети лейди Морт още същия ден. Извини се и обясни, че писмото е изпратено погрешка и отговорният за това служител е уволнен. После отново спомена бала.

Обикновено невъзмутимото лице на лейди Морт за миг се оживи, а в погледа й проблесна чиста омраза. Разбрала бе сделката, която й се предлагаше. Огъста запази хладнокръвие. Не искаше да я харесват, искаше само да използва лейди Морт. А пък благородничката бе изправена пред простичък избор: да използва влиянието си, за да издейства покана на Огъста за бала, или да намери хиляда лири, за да плати надвишения кредит. Тя избра по-лесния вариант — и поканите пристигнаха на другия ден.

Огъста се дразнеше, че лейди Морт не й е помогнала доброволно. Обидно бе, че се бе наложило да я принуждава. Изпълнена със злост, Огъста я накара да вземе покана и за Едуард.

Огъста щеше да се маскира като кралица Елизабет, а Джоузеф — като граф Лестър. В нощта на самия бал вечеряха у дома, след което се преоблякоха. Когато бе готова, Огъста отиде в стаята на съпруга си да му помогне с костюма и да поговорят за племенника му Хю.

Тя бе ужасно ядосана, че се канят да направят Хю партньор в банката едновременно с Едуард. И което бе по-лошото, всички бяха наясно, че Едуард става партньор, само защото се е оженил и е получил 250 000 лири, които да инвестира в банката — докато Хю получаваше поста, защото бе сключил забележително доходоносна сделка с „Мадлър и Бел“ от Ню Йорк. Хората вече говореха за Хю като за потенциалния бъдещ старши партньор. Самата мисъл караше Огъста да скърца със зъби.

Трябваше да ги повишат в края на април, когато официално се подновяваха едногодишните договори на партньорите. По-рано същия месец обаче, за голямо задоволство на Огъста, Хю бе направил изключително глупавата грешка да се ожени за едно закръглено момиче от работническата класа, живеещо в Камдън Таун.

Епизодът с Мейзи отпреди шест години бе показал, че Хю има слабост към момичета от долен произход, но Огъста не бе дори и сънувала, че ще се ожени за някое от тях. Той бе свършил работата тайничко, във Фолкстън. На сватбата бяха присъствали само майка му, сестра му и бащата на булката. Накрая семейство Пиластър бе поставено пред свършен факт.

Докато нагласяше твърдата елизабетинска яка около врата на Джоузеф, Огъста подхвърли:

— Предполагам, че ще трябва пак да помислите дали Хю да стане партньор — сега, след като се ожени за прислужница.

— Не е прислужница, а прави корсети. Или по-скоро е правила. Сега е госпожа Пиластър.

— Няма значение, един партньор в банка „Пиластър“ не може да има за съпруга някаква си продавачка.

— Държа да отбележа, че според мен може да се жени, за която му харесва.

Огъста се бе притеснявала, че той ще заеме именно тази позиция.

— Нямаше да го кажеш, ако беше грозна, кльощава и кисела — с отровен тон зави тя. — Проявяваш такава търпимост, само защото е хубава и флиртува.

— Не виждам какъв е проблемът.

— Партньорите се срещат с министри, дипломати, големи предприемачи. Тя няма да знае как да се държи. Може да го злепостави във всеки един момент.

— Ще се научи. — Джоузеф се поколеба за миг, след което добави: — Струва ми се, че понякога забравяш собствения си произход, скъпа моя.

Огъста се изпъна цялата и възрази разпалено:

— Баща ми притежаваше три магазина! Как смееш да ме сравняваш с тази малка никаквица!

Той моментално отстъпи.

— Добре, добре. Съжалявам.

Огъста продължаваше да беснее:

— Да не говорим, че никога не съм работила в магазините. Бях възпитана като дама!

— Вече се извиних, нека не продължаваме. Време е да тръгваме.

Огъста затвори уста, но отвътре все още кипеше.

Едуард и Емили ги чакаха във фоайето, облечени като Хенри II и Елеонор Аквитанска. Едуард се бе затруднил с поставянето на церемониалния колан и златния акселбант^[1] през гърдите си, затова предложи:

— Вие вървете, майко, а след това върнете каретата за нас.

Емили обаче бързо се намеси:

— О, не, искам да тръгнем сега. Ще си наместваш ширитите по пътя!

Емили имаше големи сини очи и красиво като на малко момиче лице. Изглеждаше очарователно в покритата с бродерия рокля в стила от дванайсети век, с дълга пелерина и със специалното покривало на главата. Огъста обаче вече бе разбрала, че съвсем не е така плаха и покорна, както подсказваше видът й. Още по време на подготовката за сватбата бе станало ясно, че Емили има собствена воля. С удоволствие остави Огъста да се занимава с празничната закуска, но бе настояла (доста упорито при това), сама да избере роклята си и шаферките.

Когато се качиха в каретата и потеглиха, Огъста смътно си припомни, че бракът на Хенри II и Елеонор бе протекъл бурно. Надяваше се Емили да не създава много проблеми на Едуард. От сватбата насам Едуард бе раздразнителен и често изпадаше в лошо настроение и майка му подозираше, че нещо не е наред. Опитала се бе да разбере какво точно, но Едуард не отговори на нито един от деликатните й въпроси.

Всъщност, най-важното бе, че сега е женен и е партньор в банката. Вече бе улегнал. Всичко останало можеше да се оправи впоследствие.

Балът започваше в десет и трийсет. Пиластрови пристигнаха навреме. Всички прозорци на „Тенби хаус“ грееха. Отвън вече се бе събрала тълпа зяпачи, а на „Парк лейн“ се точеше редица карети, които чакаха, за да влязат в двора на къщата. Публиката аплодираше всеки костюм, когато гостите слизаха от превозните си средства и се качваха по стъпалата. Огъста забеляза няколко двойки, преоблечени като Антоний и Клеопатра, известен брой парламентаристи^[2] и противниците им — роялистите, две старогръцки богини и трима Наполеоновци.

Най-после каретата им стигна входа и те също влязоха. Вътре в къщата имаше втора опашка — от фоайето нагоре по витото стълбище до площадката на върха му, където херцог и херцогиня Тенби, маскирани като Соломон и Савската царица, посрещаха гостите си. Във фоайето бе пълно с цветя, а групичка музиканти забавляваше новопристигналите, докато чакат.

Четиримата от семейство Пиластър бяха последвани от Мики Миранда (той бе поканен заради поста си на дипломат) и Рейчъл, отскоро — негова съпруга. Мики изглеждаше дори по-ослепително от обичайното, облечен в червена коприна като кардинал Уолси^[3] и сърцето на Огъста трепна за миг. Тя огледа с критично око съпругата му, която доста изненадващо бе решила да се маскира като робиня. Огъста бе насърчила Мики да се ожени, но не можеше да потисне чувството на неприязън към това съвсем обикновено момиче, което бе спечелило ръката му. Рейчъл хладно отвърна на втренчения й поглед и собственически хвана Мики, след като той бе целунал ръката на Огъста.

Докато се качваха бавно по стълбите, Мики нареди на Рейчъл:

— Испанският посланик е тук — дръж се мило с него.

— Ти се дръж мило с него! — решително му отвърна тя. — Аз го смятам за плужек.

Мики се намръщи, но не каза нищо повече. С крайните си възгледи и енергичното си поведение Рейчъл вероятно би била подходяща съпруга за някой по-радикален член на парламента или пък за ревностен журналист, подел кампания в подкрепа на подобни на нейните идеи. Огъста смяташе, че Мики заслужава някоя не така ексцентрична и значително по-хубава жена.

Напред в редицата Огъста забеляза друга двойка младоженци, Хю и Нора. Благодарение на приятелството си със семейство Грийнборн, Хю бе член на кръга „Марлборо“ и за огромно нейно неудоволствие го канеха навсякъде. Маскиран бе като индийски раджа, а Нора май се бе облякла като змиеукротителка — с дълга, покрита с пайети рокля, с цепка в средата, под която се виждаха шалвари. Около краката и ръцете й бяха увити изкуствени змии, а пък една бе положила главата си от папиемаше върху щедрото деколте на Нора. Огъста потрепери.

— Жената на Хю наистина е ужасно проста — промърмори тя на Джоузеф.

Той обаче бе склонен да прояви снизхождение.

— В крайна сметка, това е бал с маски.

— Никоя от другите жени не си е показала така невъзпитано краката!

— Не виждам особена разлика между широки панталони и рокля.

Огъста отвратено реши, че сигурно му харесва гледката на краката на Нора. Толкова бе лесно за подобна жена да изкриви преценката на мъжете!

— Просто не смятам, че е подходяща за съпруга на един партньор в банка „Пиластър“.

— Нора няма да взима финансови решения.

На Огъста й идеше да изпищи от раздразнение. Очевидно, не бе достатъчен фактът, че Нора е момиче от работническата класа. Тя трябваше да стори нещо непростимо, за да се обърнат Джоузеф и партньорите му срещу Хю.

Ето това бе добра идея!

Гневът на Огъста утихна толкова бързо, колкото се бе разгорял. Помисли си, че може би има начин да забърка Нора в някакви неприятности. Вдигна отново поглед към горната част на стълбището и внимателно се вгледа в жертвата си.

Нора и Хю разговаряха с унгарското аташе, граф Де Тьокьоли — човек със съмнителен морал, облечен съвсем подходящо като Хенри VIII. Огъста злъчно си каза, че Нора е точно от онзи тип момичета, които графът би харесал. Почтените дами отиваха в другия край на помещението, когато го видеха, за да избегнат разговора с него; същевременно той бе канен навсякъде, защото бе високопоставен дипломат. Хю наблюдаваше как съпругата му пърха с мигли пред дъртия развратник. Не личеше да изпитва неодобрение. Всъщност, на лицето му бе изписано единствено обожание. Той бе влюбен твърде силно, за да види каквито и да било недостатъци. Това нямаше да продължи дълго.

— Нора разговаря с Де Тьокьоли — прошепна отново на Джоузеф. — Няма да е зле да внимава за репутацията си.

— Не бъди груба с него — безцеремонно я сряза съпругът й. — Надяваме се да поемем набирането на два милиона лири заем за неговото правителство.

Огъста ни най-малко не се интересуваше от Де Тьокьоли. Продължи мрачно да размишлява за Нора. Младата жена бе най-уязвима в момента, когато всичко й бе непознато и още не бе успяла да научи порядките и обноските на висшата класа. Ако тази вечер се изложеше по някакъв начин, за предпочитане в присъствието на уелския принц…

И тъкмо когато си помисли за принца, отвън се разнесоха ликуващи приветствия и ръкопляскане: кралската особа бе пристигнала.

Миг по-късно влязоха принцът и принцеса Александра, облечени като крал Артур и кралица Гуиневир. Следваше ги антуражът им в ролята на средновековни дами и рицари в бойни доспехи. Музикантите рязко прекъснаха валса от Щраус, който изпълняваха и започнаха да свирят националния химн. Всички гости във фоайето се поклониха или направиха реверанс, а чакащите на стълбището се разделиха като Червено море пред кралската двойка. „Принцът става все по-дебел с всяка изминала година“, помисли си Огъста, докато правеше реверанс. Не бе сигурна дали в брадата му са се появили сиви косми, но темето му бързо оплешивяваше. Винаги бе съжалявала красивата принцеса, която трябваше да понася толкова много от съпруга си — прахосник, гуляйджия и любител на флиртовете.

Херцогът и херцогинята, застанали на върха на стълбището, приветстваха гостите си и ги въведоха в балната зала. Хората, които бяха на стълбището, побързаха да тръгнат след тях.

Край стените на просторната бална зала бяха наредени купища цветя от оранжерията в провинциалното имение на Тенби. Светлината на хиляди свещи се отразяваше във високите огледала, разположени между прозорците. Лакеите, които разнасяха чаши с шампанско, бяха облечени като придворни от Елизабетинската епоха — с плътно прилепнали панталони и къси отворени жакети. Принцът и принцесата бяха отведени към подиум в единия край на помещението. За тях бе организирано нещо като демонстрация: част от хората с по-интересни и красиви костюми щяха да минат пред височайшата двойка, за да им ги покажат. Първата групичка дойде от салона, веднага щом двамата заеха местата си. В близост до подиума се струпаха доста хора и изведнъж Огъста се озова плътно притисната до граф Де Тьокьоли.

— Какво прекрасно момиче е съпругата на племенника ви, госпожо Пиластър — отбеляза той.

Огъста му се усмихна ледено.

— Много великодушно от ваша страна, графе.

Той повдигна едната си вежда.

— Дали усещам неодобрителна нотка? Несъмнено вие бихте предпочели Хю да бе избрал невеста от собствената си класа.

— Знаете отговора ми и без да ви го казвам.

— Да, но чарът й е неустоим.

— Безспорно.

— По-късно сигурно ще я поканя на танц. Как мислите, дали ще приеме?

Огъста не можа да се сдържи и отвърна с отрова в гласа:

— Сигурна съм в това. Тя не е твърде придирчива.

Обърна му гръб. Е, сигурно искаше твърде много. Не можеше да се надява, че Нора ще се въвлече в някакво скандално произшествие с графа…

Изведнъж получи вдъхновение.

Графът бе критичният фактор, катализаторът. Ако го събереше с Нора, това би била взривоопасна комбинация.

Мислите й бясно препускаха. Тази вечер бе идеалната възможност. Трябваше да го направи сега.

Леко задъхана от вълнение, Огъста се огледа. Забеляза Мики и отиде при него.

— Искам да направиш нещо за мен — сега, бързо! — каза му.

Мики я погледна разбиращо.

— Каквото пожелаете — отвърна приглушено.

Тя пренебрегна намека му.

— Познаваш ли граф Де Тьокьоли?

— Разбира се. Всички дипломати се познават помежду си.

— Кажи му, че Нора е точно такава, каквато изглежда.

Устните на Мики се извиха в половинчата усмивка.

— Само това ли?

— Можеш да поукрасиш, ако искаш.

— Дали да намекна, че знам за тази липса на класа от… ами, от личен опит?

Този разговор вече излизаше извън границите на благоприличието, но идеята на Мики бе добра, така че Огъста кимна.

— Още по-добре.

— Нали знаете как ще постъпи той? — попита я Мики.

— Сигурна съм, че ще й отправи неприлично предложение.

— Ако това искате…

— Да.

Мики кимна.

— Аз съм ваш роб — и за това, и за всичко останало.

Огъста нетърпеливо махна с ръка: беше прекалено напрегната, за да слуша комплименти. Потърси с поглед Нора и я откри да наблюдава удивено разточителното обзавеждане, пищната украса и екстравагантните костюми. Момичето никога не бе виждало нещо подобно. В момента бе изоставило всяка предпазливост. Огъста също загърби по-нататъшните размишления и бързо си проправи път към Нора.

След миг прошепна в ухото й:

— Един съвет.

— Сигурна съм, че ще ми е много полезен — отвърна Нора.

Вероятно Хю, воден от желанието си да си отмъсти, й бе описал характера на Огъста в много черни краски. Нора обаче не бе настроена враждебно, което определено говореше в нейна полза. Изглежда все още не си бе извадила изводи по отношение на Огъста и не се държеше нито сърдечно, нито студено с нея.

По-възрастната жена каза:

— Забелязах, че говориш с граф Де Тьокьоли.

— Дърт мръсник — веднага отсече Нора.

Огъста потръпна заради просташкия израз, но имаше цел, затова продължи:

— Внимавай с него, ако си цениш доброто име.

— Да внимавам? — почуди се Нора. — Какво точно имате предвид?

— Бъди учтива, разбира се. Но, каквото и да се случи, не му позволявай никакви волности. И най-лекото поощрение му стига, а ако не бъде веднага сложен на мястото му, може да предизвика много неловка ситуация.

Нора кимна с разбиране.

— Не се безпокойте, знам как да се справям с подобни типове.

Хю бе застанал наблизо и говореше с херцог Кингсбридж. Сега забеляза Огъста, на лицето му се изписа подозрение и той побърза да дойде при съпругата си. Само че Огъста вече бе казала всичко, което искаше да каже, така че се извърна да наблюдава шествието от маскирани гости. Свършила си бе работата: семената бяха засети. Сега трябваше да чака, изпълнена с напрежение — и да се надява на най-добрия възможен резултат.

В момента пред принца се показваше част от кръга „Марлборо“, включително херцог и херцогиня Кингсбридж, както и Соли и Мейзи Грийнборн. Всички те бяха облечени като източни владетели — шахове, паши и султани — и вместо да му се кланят и да правят реверанси, коленичеха и правеха теманета, което накара едрия принц да се разсмее и предизвика бурни аплодисменти от тълпата наоколо. Огъста мразеше Мейзи Грийнборн, но сега едва я забеляза. В ума си трескаво прехвърляше варианти. Имаше стотици възможности замисълът й да се обърка: Де Тьокьоли да хареса друго хубавичко момиче; Нора да се справи с него по елегантен начин; Хю да не се отдели от жена си и Де Тьокьоли да не успее да се приближи и да стори нещо обидно. С известна доза късмет обаче малката драма, която бе планирала, щеше да се случи — и тогава със сигурност щеше да се вдигне врява.

Шествието пред принца почти бе приключило, когато — за слисване и ужас на Огъста — тя забеляза Дейвид Мидълтън, който си пробиваше път през тълпата. Идваше в нейната посока.

Не го бе виждала от шест години, когато я бе разпитвал за смъртта на брат си Питър в училището „Уиндфийлд“. Тогава му бе казала, че и двамата свидетели, Хю Пиластър и Антонио Силва, са заминали в чужбина. Но сега Хю се бе върнал, а ето, че и Мидълтън се бе появил. Как бе възможно някакъв си най-обикновен адвокат да получи покана за подобно грандиозно събитие? После в паметта й се промъкна неясен спомен — Мидълтън бе далечен роднина на херцог Тенби. Не би могла да предвиди, че ще се случи нещо подобно. Това бе потенциална катастрофа. „Не мога да се сещам за всичко!“, почти обезумяла си помисли тя.

За неин ужас, Мидълтън се насочи право към Хю. Огъста се придвижи малко по-наблизо през стълпилите се край подиума хора. Чу Мидълтън да казва:

— Здравейте, Пиластър, разбрах, че сте се върнали в Англия. Помните ли ме? Аз съм братът на Питър Мидълтън.

Огъста се обърна с гръб, за да не я забележи. После напрегна слух, за да долови думите им през глъчката наоколо.

— Спомням си — вие бяхте на разпита по време на следствието — отвърна Хю. — Позволете ми да ви представя съпругата си.

— Здравейте, госпожо Пиластър — поздрави Мидълтън незаинтересовано и побърза да се обърне отново към Хю. — Сигурно знаете, че аз изобщо не бях доволен от резултатите от онова разследване.

Огъста изстина. Мидълтън сигурно си бе изгубил ума. Напълно бе вманиачен, щом така грубо и директно повдигаше подобна тема насред бал с маски. Това бе нетърпимо! Нима горкичкият Теди никога нямаше да се освободи от тежестта на онова старо подозрение?

Не успя да чуе отговора на Хю, но тонът му бе внимателно преценен и неутрален.

Гласът на Мидълтън се извиси и тя чу следващата му реплика:

— Трябва да знаете, че цялото училище се съмнява в разказа на Едуард как се опитал да спаси брат ми от удавяне.

Огъста се напрегна от ужас в очакване на отговора на Хю. Той обаче продължаваше да се държи благоразумно и предпазливо. Не спомена нищо за случилото се преди толкова години.

Изведнъж до нея се появи Мики. Лицето му като маска — спокойно, с вежливо изражение. Тя обаче забеляза как са се стегнали раменете му и осъзна, че е напрегнат.

— Това е онзи тип Мидълтън, нали? — промърмори Мики в ухото й.

Тя само кимна.

— Стори ми се, че го познах.

— Шшт, слушай! — подкани го тя.

Мидълтън бе започнал да се държи леко агресивно.

— Смятам, че знаете истината за случилото се! — предизвикателно заяви той.

— Така ли? — Гласът на Хю също бе станал по-силен, а и тонът му не бе така приятелски.

— Простете ми, задето съм така безцеремонен, Пиластър. Той бе мой брат. От години се чудя какво точно е станало. Не смятате ли, че имам правото да науча?

Настъпи мълчание. Огъста добре знаеше, че подобен призив към чувството за правда и неправда е в състояние да трогне водения от лицемерна справедливост Хю. Искаше да се намеси, да ги накара да млъкнат, да промени темата или просто да разпръсне групичката, но това щеше да е равносилно на признание. Все едно със собствената си уста да заяви, че има нещо за криене. Затова остана като прикована на мястото си, безпомощна и ужасена, и продължи да напряга слух, за да чува думите им сред околните разговори.

Най-после Хю отговори:

— Не видях смъртта на Питър, Мидълтън. Не мога да ви разкажа какво се е случило. Не зная със сигурност, следователно не би било правилно да разсъждавам и да си вадя изводи.

— В такъв случай имате своите подозрения, така ли? Можете да предположите как е станало?

— Няма място за предположения в случаи като този. Това би било безотговорно. Казвате, че искате да научите истината. С две ръце съм „за“. Ако знаех истината, щях да се чувствам длъжен да я разкрия. Обаче тя не ми е известна.

— Смятам, че прикривате братовчед си!

Хю се засегна.

— По дяволите, Мидълтън, прекалявате! Разбирам, че сте разстроен и това е нормално. Но недейте да хвърляте съмнения върху честността ми!

— Е, все някой определено лъже — грубо заяви Мидълтън и след тези думи се отдалечи.

Огъста успя отново да си поеме дъх. От облекчение краката й се подкосиха и тя скришом се облегна на Мики, за да се задържи права. Безценните принципи на Хю този път бяха действали в нейна полза. Той подозираше, че Едуард е допринесъл за смъртта на Питър, но не би го споменал, защото това бяха само подозрения. А сега Мидълтън наистина бе разгневил Хю и го бе накарал от тук нататък упорито да му се противопоставя. Основната характеристика на джентълмена бе, че никога не лъже. За младите мъже като Хю предположението, че може би не казват истината, бе сериозна обида. Мидълтън и Хю едва ли щяха да разговарят повече.

Кризата се бе разразила неочаквано, като яростна лятна буря — и сериозно я бе уплашила. Но бе отминала също така бързо и сега Огъста, макар и силно изтощена, се чувстваше в безопасност.

Шествието пред височайшата двойка приключи. Музикантите подхванаха кадрил. Принцът поведе херцогинята към дансинга, а херцогът пое принцесата, за да оформят първата четворка. Бързо ги последваха и други групички. Танцът вървеше много спокойно, почти мудно, вероятно заради тежките костюми и прически на голяма част от гостите.

Огъста се обърна към Мики.

— Може би господин Мидълтън вече не представлява заплаха за нас.

— Не и ако Хю продължава да си държи устата затворена.

— И докато приятелят ти Силва си стои в Кордоба.

— Влиянието на семейството му намалява с всяка изминала година. Не смятам, че отново ще го видим в Европа.

— Хубаво. — Мислите на Огъста се върнаха към плана й. — Говори ли с Де Тьокьоли?

— Да.

— Добре.

— Само се надявам, че знаете какво правите.

Тя го изгледа укорително.

— Колко глупаво от моя страна! — заяви Мики. — Вие винаги знаете какво правите.

Вторият танц бе валс и Мики я покани учтиво да му „достави това удоволствие“. Когато Огъста бе още момиче, валсът се смяташе за неприличен, защото партньорите бяха твърде близко един до друг, а ръката на мъжа обгръщаше целия кръст на дамата му. Напоследък обаче дори кралските особи танцуваха валс.

Още щом Мики я взе в прегръдките си, тя усети промяна у себе си. Имаше чувството, че отново е на седемнайсет години и танцува със Странг. Когато Странг танцуваше, се грижеше за партньорката си, а не за собствените си крака. Мики притежаваше същия талант. С него Огъста се чувстваше млада, красива и напълно безгрижна. Долавяше отчетливо колко е гладка кожата на ръцете му, попиваше мъжкия му аромат, съчетание от тютюн и масло за коса, усещаше горещината на тялото му, което се притискаше в нейното. Изпита остра ревност към Рейчъл, която споделяше леглото му. Спомни си за миг сцената в спалнята на стария Сет отпреди шест години. Тя обаче изглеждаше нереална, като отдавна забравен сън и Огъста така и никога не бе повярвала напълно, че се е случила в действителност.

Немалко жени в нейната позиция биха започнали тайна любовна връзка, но макар Огъста понякога да си мечтаеше за такива срещи с Мики, всъщност не би издържала. Нямаше да понесе дебненето, криенето из задните улички, да се вре в някакви забутани дупки, да се задоволява с откраднати прегръдки, непрекъснато да измисля извинения и начини. Освен това подобни афери често се разкриваха. Тя по-скоро би напуснала Джоузеф, за да избяга с Мики. Той може би щеше да прояви желание да го стори. Или, най-малкото, тя можеше да събуди у него такова желание, ако си го поставеше за цел. Всеки път обаче, когато се заиграваше с тази мисъл, се сещаше за всички неща, от които трябваше да се откаже: трите си къщи, каретата си, парите за рокли, позицията в обществото, достъпа до приеми и балове като този. Странг би могъл да й даде всичко това, но Мики можеше да й предложи само себе си, а колкото и да бе съблазнителна тази перспектива, не бе достатъчно.

— Погледнете натам — подкани я Мики.

Тя погледна в посоката, в която бе кимнал и видя Нора да танцува с граф Де Тьокьоли. Напрегна се и предложи:

— Да се приближим към тях.

Не беше много лесно, защото в този ъгъл се намираше кралската групичка, а всички останали се опитваха да дойдат възможно най-близо до нея. Мики обаче показа уменията си и я преведе през стълпотворението, докато се озоваха почти до тях.

Валсът продължаваше, до безкрай се повтаряше една и съща банална мелодия. До този момент Нора и графът приличаха на всички останали, съвсем нормално танцуващи двойки. Той от време на време тихо отбелязваше нещо; тя кимваше и се усмихваше. Може би я придържаше прекалено плътно, но все пак недостатъчно, за да предизвика коментари. Музиката все така се лееше и в един момент Огъста се зачуди дали не е преценила погрешно двете си жертви. Безпокойството я сковаваше и й пречеше да танцува добре.

Извивките на мелодията показваха, че валсът приближава кулминационната си точка. Огъста не отделяше поглед от Нора и графа. Изведнъж забеляза някаква промяна. Лицето на Нора застина от смайване. Вероятно графът бе казал нещо, което никак не й допадаше. Огъста се обнадежди. Каквото и да бе казал обаче, то явно не бе достатъчно обидно, за да направи Нора сцена. Двамата продължиха да танцуват.

Огъста вече почти бе изгубила надежда, а пък валсът приключваше, когато се случи катастрофата.

Единствено Огъста видя как започна всичко. Графът приближи устни към ухото на Нора и нещо й каза. Тя цялата се изчерви, после рязко спря да танцува и го отблъсна, само че никой не забеляза, защото танцът тъкмо приключваше. Да, обаче графът продължи да насилва късмета си — и каза още нещо, а лицето му се изкриви в типичната за него похотлива усмивка. Точно в тази секунда музиката спря и в настъпилото моментно затишие Нора му зашлеви шамар.

В смълчаната бална зала плесницата прозвуча като пистолетен изстрел. Това не бе леко дамско перване, измислено за употреба в салоните за гости, а удар, който би възпрял пияница от простолюдието, който опипва жените в някоя кръчма. Графът залитна назад — и се блъсна в уелския принц.

Заобикалящата ги тълпа ахна едновременно. Принцът се препъна и щеше да падне, ако херцог Тенби не го бе подхванал. В настъпилото ужасено мълчание, ясният глас с кокни акцент на Нора звънна отчетливо:

— Да не си посмял повече да ме доближиш, мръсен дърт подлец такъв!

В продължение на още няколко секунди те стояха така, като жива картина: вбесената жена, униженият граф и стреснатият принц. Огъста бе обзета от ликуване. Беше се получило — беше се получило, при това по-добре, отколкото можеше да си мечтае!

А после Хю се появи до Нора и я хвана за ръката, графът се изпъна в цял ръст и наперено излезе, а около принца се струпа напрегната групичка приближени, сякаш да го защити и скрие от погледите на присъстващите. В залата се разнесе тътена на множество превъзбудени гласове.

Огъста хвърли тържествуващ поглед на Мики.

— Великолепно — измърмори той с истинско възхищение, което го накара за миг да забрави за благоприличието. — Ти си поразителна, Огъста!

После леко стисна ръката й и я отведе от дансинга.

Съпругът й я чакаше.

— Това проклето момиче! — избухна Джоузеф. — Да направи такава сцена под носа на принца… Тя опозори цялото ни семейство — и без съмнение стана причина да изгубим голямата сделка!

Точно на такава реакция се бе надявала Огъста.

— Сега може би най-сетне ще повярваш, че Хю не може да стане партньор — заяви, без да крие триумфа си.

Джоузеф я изгледа преценяващо. За един кратък, ужасяващ миг тя се уплаши, че е прекалила. Че съпругът й ще се досети, че именно тя е организирала срамната случка. Но дори и да му бе минала подобна мисъл, той явно бързо я отхвърли, защото само каза:

— Права си, скъпа моя. Беше права през цялото време.

Хю насочваше Нора към изхода.

— Ние си тръгваме, разбира се — подхвърли той неопределено, докато минаваха покрай тях.

— Сега всички трябва да си идем — отвърна Огъста.

Същевременно обаче не искаше да си тръгнат веднага. Нещата не биваше да останат така. В противен случай имаше реална опасност утре, когато хората се поуспокояха, да сметнат, че инцидентът не е бил нито толкова значим, нито толкова неприятен, колкото изглеждаше на пръв поглед. За да избегне това, Огъста искаше да продължат в същия дух, тук и сега. Трябваше да има още изнервени жестове и сблъсъци, гневни думи и обвинения, които да не могат лесно да се забравят. Сложи длан върху ръката на Нора и я спря.

— Опитах се да те предупредя за граф де Тьокьоли! — каза обвинително.

Хю се намеси:

— Когато мъж като него обиди някоя дама на дансинга, тя няма кой знае какъв избор, освен да направи сцена.

— Не ставай смешен! — избухна Огъста. — Всяко добре възпитано момиче щеше да знае точно какво да стори. Трябваше да каже, че не се чувства добре и да прати да повикат каретата й!

Хю съзнаваше, че това е вярно и не се опита да го отрече. Огъста отново се разтревожи, че може да се успокоят и инцидентът да мине незабелязано и без последствия. Джоузеф обаче още бе ядосан и сега се обърна към Хю.

— Един бог знае колко успя да навредиш за една вечер и на семейството, и на банката!

Хю поаленя.

— Какво точно имаш предвид? — попита сковано.

Огъста със задоволство си каза, че Хю само влошава положението си, като кара Джоузеф да докаже обвинението. Беше прекалено млад и още не знаеше кога трябва да млъкне и тихо да се изниже.

Съпругът й се ядосваше все повече.

— Със сигурност изгубихме унгарската сделка, освен това никога повече няма да ни поканят на светско събитие с участието на кралски особи!

— Чудесно знам това — отвърна Хю. — Исках да разбера какво точно имаше предвид с думите, че аз съм навредил.

— Защото ти вкара в семейството жена, която не знае как да се държи в обществото!

„Става все по-добре и по-добре“, помисли си Огъста, обзета от злобно веселие.

Лицето на Хю в момента бе яркочервено, но той все още успяваше да сдържа яростта си.

— Нека само уточним това, да съм сигурен, че съм разбрал правилно. Съпругата на един Пиластър трябва да изтърпи всички обиди и унижения по време на танци, за да не застраши някоя сделка, така ли? Това ли е твоята философия?

Джоузеф се обиди жестоко.

— Ти, безочливо младо пале! — потръпна той побеснял. — Казвам, че като се ожени за момиче от по-долна класа, се лиши от правото си да станеш партньор в банката!

„Каза го!“, ликуваше Огъста. „Каза го!“

Хю бе така разтърсен, че млъкна слисано. За разлика от Огъста, той не бе обмислил всички ходове, не бе преценил какви ще са последствията от кавгата. Сега започваше да проумява истинското значение на случилото се. Тя наблюдаваше как се променя изражението му, как гневът преминава в тревога, после в разбиране и накрая — в отчаяние.

С усилие прикри победната си усмивка. Бе получила, каквото искаше. Беше спечелила. По-късно Джоузеф може би щеше да съжали за изказаната преценка, но едва ли щеше да оттегли думите си. Твърде горд бе, за да го стори.

— Това е, значи — промълви Хю накрая, като гледаше по-скоро Огъста, отколкото Джоузеф.

За своя изненада тя забеляза, че Хю сякаш всеки миг щеше да заплаче.

— Много добре, Огъста. Ти печелиш. Не знам как точно си го направила, но съм сигурен, че ти си причината за този инцидент. — Обърна се към Джоузеф. — Ти обаче трябва хубаво да го обмислиш, чичо Джоузеф. Трябва да решиш кой наистина го е грижа за банката… — Погледна отново и завърши с думите: — И кои са истинските й врагове.