Кен Фолет
Опасно богатство (45)

II

Хю отиде да види Мейзи два дни след смъртта на Соли.

Завари я сама, седнала мълчаливо и неподвижно на един диван, спретнато облечена в черна рокля. Изглеждаше дребна и незначителна насред великолепието на салона в приличната на палат къща на „Пикадили“. Скръбта бе издълбала дълбоки бръчки по лицето й, а самата Мейзи сякаш изобщо не бе спала. Сърцето му се сви от болка заради нея.

Тя се хвърли в прегръдките му и проплака:

— О, Хю — той бе най-добрият от всички ни!

Хю не можа да сдържи сълзите си. Преди да я види и да чуе думите й, просто беше твърде покрусен, за да заплаче. Соли бе загинал по един наистина ужасяващ начин, а освен това бе човекът, който най-малко заслужаваше подобна съдба.

— У него нямаше и капка злоба — произнесе задавено той. — Сякаш не бе в състояние да проявява подобно чувство. Познавах го от петнайсет години и не мога да си спомня дори един-единствен случай, в който да се е държал зле с някого.

— Защо се случват подобни неща? — нещастно се зачуди Мейзи.

Хю се подвоуми. Само преди два дни бе научил от Тонио Силва, че преди години Мики Миранда е убил Питър Мидълтън. Поради тази причина и сега Хю се питаше дали Мики няма нещо общо със смъртта на Соли. От полицията търсеха добре облечен мъж, който се бе карал със Соли точно преди инцидента. Хю бе видял Мики да влиза в клуб „Каус“ скоро след времето, когато бе прегазен Соли, следователно Миранда със сигурност се бе намирал в района.

Само че му липсваше мотив, за да иска смъртта на Соли. Всъщност бе тъкмо обратното. Предстоеше да подпишат окончателно договора за строежа на железница „Санта Мария“, която бе толкова важна за Мики; защо му бе на Мики да убива благодетеля си? Хю реши да не споменава пред Мейзи за неоснователните си подозрения.

— Изглежда е било трагичен нещастен случай — каза накрая.

— Кочияшът смята, че Соли е бил блъснат. Защо свидетелят ще бяга, ако не е виновен?

— Може би се е опитвал да ограби Соли. Или поне така твърди пресата.

И наистина, във всички вестници се коментираше този случай. Това бе сензационна история: ужасната, грозна смърт на виден банкер, един от най-богатите хора на света.

— Нима крадците носят вечерно облекло?

— Било е почти тъмно. Възможно е кочияшът да се е объркал.

Мейзи се измъкна от прегръдката на Хю и отново седна на дивана.

— А пък ако ти бе изчакал още съвсем малко, можеше да се ожениш за мен, вместо за Нора — каза.

Хю се стресна от прямотата й. Същата мисъл бе минала през ума му само секунди, след като бе научил новината — само че той се бе засрамил. Колко типично за Мейзи! Тя казваше направо онова, което и двамата мислеха. Не бе сигурен как да отвърне, затова пусна глуповата шега:

— Ако един Пиластър се ожени за една Грийнборн, това не би било брак, ами сливане на бизнес предприятия.

Тя поклати глава.

— Аз не съм Грийнборн. Семейството на Соли така и никога не ме прие.

— Въпреки това трябва да си наследила голям дял от банката.

— Не наследих нищо, Хю.

— Ама това е невъзможно!

— Но е вярно. Соли не притежаваше собствени средства. Баща му му даваше голяма месечна издръжка, но той така и никога не се сдоби със собствен твърд капитал — заради мен. Дори и тази къща е под наем. Аз разполагам с дрехите си, мебелите и бижутата, така че няма да умра от глад. Обаче не наследявам нищо от банката — нито пък малкият Бърти.

Хю бе удивен. Освен това се ядоса, че някой може да се държи така подло и несправедливо с Мейзи.

— Старецът няма да се погрижи дори за сина ти?

— Няма да му даде дори пени. Видях се със свекъра си тази сутрин.

Очевидно с Мейзи се отнасяха ужасно. Хю, като неин приятел, се почувства лично засегнат.

— Това е позор, истинско безсрамие! — заяви той.

— Не, в действителност не е — отвърна Мейзи. — Дадох на Соли пет години щастие, а в замяна получих пет години луксозен живот във висшето общество. Сега мога да се върна към нормалното съществуване. Ще продам бижутата си, ще инвестирам парите и ще живея спокойно и тихо с приходите от инвестициите си.

На Хю му бе трудно да го проумее.

— При родителите си ли ще отидеш?

— В Манчестър ли? О, не мисля, че мога да се върна толкова назад. Ще остана в Лондон. Рейчъл Бодуин се кани да отвори болница за неомъжени майки. Може би ще работя с нея.

— Доста шум се вдигна по повод болницата на Рейчъл. Хората смятат, че е възмутително.

— В такъв случай напълно ще ми подхожда!

Хю все още бе ядосан и обезпокоен от лошия начин, по който Бен Грийнборн се отнасяше със снаха си. Реши, че трябва да поговори с него и да се опита да промени решението му. Нямаше обаче да споменава на Мейзи за намеренията си. Не искаше да й дава напразни надежди и после да я разочарова.

— Недей да взимаш необмислени решения, става ли? — помоли я.

— Какви например?

— Ами, недей да се изнасяш от къщата. Грийнборн може да се опита да ти вземе мебелите.

— Добре, няма.

— Освен това ти трябва собствен адвокат, който да представлява интересите ти.

Тя поклати глава в несъгласие.

— Вече не принадлежа към класата, чиито представители викат адвокат, както привикват прислужник. Трябва да преценявам разходите си. Няма да се консултирам с адвокат, освен ако не съм сигурна, че ме мамят. А не смятам, че има опасност да се случи подобно нещо. Бен Грийнборн не е мошеник. Той просто е твърд — твърд като стомана и също толкова студен. Фактът, че подобен човек е баща на милия и добросърдечен Соли, е изумителен.

— Приемаш нещата много философски — отбеляза Хю. Възхищаваше се от куража й.

Мейзи само сви рамене.

— Имах невероятен живот, Хю. На единайсет години мизерствах и живеех в отчаяние, а на деветнайсет бях безсрамно богата и тънех в разкош. — Докосна пръстена си. — Този диамант вероятно струва повече, отколкото майка ми е виждала през живота си. Организирах най-пищните забави в Лондон; срещах се с всички, които имаха някакво значение във висшето общество; танцувах с принца на Уелс. Не съжалявам за нищо… освен за това, че ти се ожени за Нора.

— Много съм привързан към нея — неубедително каза той.

— Ядоса се, че не искам извънбрачна връзка с теб — жестоко отвърна Мейзи. — Отчаяно си търсеше някой, който да ти помогне да се облекчиш сексуално. А избра Нора, защото ти напомняше за мен. Само че тя не съм аз и сега си нещастен.

Хю трепна, сякаш го бе ударила. Думите й бяха болезнено близо до истината.

— Никога не си я харесвала — заяви той.

— Освен това можеш да добавиш, че ревнувам — и вероятно ще си прав. Но съм убедена, че Нора никога не те е обичала и се омъжи за теб заради парите ти. Обзалагам се, че след сватбата си разбрал това, нали?

Хю се сети за факта, че Нора отказва да прави любов повече от веднъж седмично и как се променят тонът и мнението й, когато й купува подаръци. Стана му много неприятно и извърна поглед.

— Никога не е разполагала със средства и добри условия за живот — каза. — Не е странно, че държи на материалните неща.

— Аз имах дори по-малко — отсече презрително Мейзи. — Ти самият си бил принуден да напуснеш училище, защото не са ти достигали пари. Няма извинение за липсата на истински ценности, Хю. На света има много бедни хора, които проумяват, че любовта и приятелството са по-важни от богатството.

Презрението й накара Хю да заеме отбранителна позиция.

— Не е толкова лоша, колкото я изкарваш.

— Това няма значение, защото ти не си щастлив.

Хю изпитваше объркване, така че се върна към онова, в чиято правота бе сигурен.

— Е, сега съм женен за нея и няма да я напусна — заяви. — Това е смисълът на брачните клетви.

Мейзи се усмихна през сълзи.

— Знаех си, че така ще кажеш.

Изведнъж в ума на Хю изникна образът на голата Мейзи — заоблените й, покрити с лунички гърди и снопчето червеникавозлатисти косми на слабините й; прииска му се да може да си вземе обратно високоморалните думи. Вместо това стана с намерението да си тръгне.

Мейзи също се изправи.

— Благодаря ти, че дойде, скъпи Хю — обърна се към него тя.

Той смяташе само да й стисне ръката, но после се наведе да я целуне по бузата — и изведнъж вече я целуваше по устните. Целувката бе нежна и мека. Продължи доста и почти успя да срине твърдото решение на Хю. В крайна сметка обаче той се откъсна и излезе от стаята, без да каже нищо повече.

 

 

Къщата на Бен Грийнборн също бе истински дворец, само на няколко метра по-нататък по „Пикадили“. Хю отиде направо там, след като се видя с Мейзи. Радваше се, че има някаква работа, нещо, което да откъсне мислите му от хаоса, царящ в сърцето му. Помоли да се види с възрастния мъж.

— Предайте му, че е изключително важно — каза на главния прислужник.

Докато чакаше, се огледа и забеляза, че всички огледала във фоайето са покрити. Досети се, че това е част от еврейския жалеен ритуал.

Мейзи го бе извадила от равновесие. Когато я видя, сърцето му се изпълни с любов и копнеж. Разбра, че никога няма да бъде истински щастлив без нея. Само че неговата съпруга бе Нора. Тя бе внесла топлина и нежни чувства в живота му, след като Мейзи го бе отхвърлила. Затова и се бе оженил за нея. Какъв бе смисълът да се кълнеш във вярност по време на брачната церемония, ако после ще променяш решението си?

Прислужникът се върна и го въведе в библиотеката. Там имаше шест-седем души, които тъкмо си тръгваха. Бен Грийнборн остана сам. Той не носеше обувки и бе седнал на съвсем обикновен дървен стол. Една маса наблизо бе отрупана с плодове и сладкиши за посетителите.

Грийнборн бе над шейсетгодишен — Соли се бе родил доста късно — и изглеждаше стар и изтощен, но в очите му не се забелязваше и следа от сълзи. При влизането на Хю се изправи (както винаги, гърбът му бе изпънат, а поведението — строго официално), стисна му ръката, след което му посочи друго дървено столче.

В ръката си държеше някакво старо писмо.

— Чуй това — каза сега и започна да чете: — „Скъпи Папа, имаме нов учител по латински език, преподобния Грийн, така че вече се справям много по-добре. През цялата минала седмица, всеки ден улучвах десет от десет верни отговора. Уотърфорд хвана един плъх в килера за метли и сега се опитва да го приучи да му яде от ръката. Храната тук все не достига, ще ми изпратиш ли някоя торта? Твой любящ син, Соломон“. — Сгъна писмото. — Беше на четиринайсет, когато ми го написа.

Хю осъзна, че Грийнборн страда ужасно, независимо от железния си самоконтрол.

— Помня онзи плъх — отбеляза сега. — Той буквално отхапа показалеца на Уотърфорд.

— Колко бих искал да мога да върна назад времето — спомена Грийнборн и Хю схвана, че самообладанието започва да му изневерява.

— Аз вероятно съм един от най-старите приятели на Соли — подхвърли.

— Напълно вярно. Той винаги ти се е възхищавал, макар да беше по-млад от него.

— Нямам представа защо. Но пък и той винаги бе готов да си мисли най-доброто за хората.

— Беше прекалено мек и добродушен.

Хю не желаеше разговорът да отива в тази посока.

— Дойдох тук не само като приятел на Соли, но и на Мейзи.

Грийнборн моментално настръхна. Тъжното му изражение изчезна и той отново заприлича на изпънат като струна прусак. Хю се зачуди как е възможно някой да мрази толкова силно жена, хубава и забавна като Мейзи.

След миг Хю продължи:

— Запознах се с Мейзи скоро след Соли. Аз също се влюбих в нея, но той я спечели.

— Той беше по-богат.

— Господин Грийнборн, надявам се да ми позволите да бъда напълно откровен. Вярно е, че Мейзи бе бедна като църковна мишка и си търсеше богат съпруг. Само че след сватбата си със Соли тя спазваше своята част от сделката. Беше му добра съпруга.

— И бе възнаградена по съответния начин — отвърна Грийнборн. — Наслаждаваше се на живота на дама от висшето общество в продължение на пет години.

— Колкото и да е смешно, тя ми каза абсолютно същото. Аз обаче не смятам, че това е достатъчно. Ами малкия Бърти? Едва ли искате внукът ви да мизерства?

— Внукът ми ли? — запита Грийнборн. — Аз нямам кръвна връзка с Хюбърт.

Изведнъж Хю бе споходен от странното усещане, че ще се случи нещо изключително важно. Сякаш се бе озовал в кошмар и всеки момент щеше да го връхлети някакъв страховит, безименен ужас.

— Не разбирам — обърна се той към Грийнборн. — Какво имате предвид?

— Онази жена вече бе бременна, когато се омъжи за сина ми.

Хю ахна.

— Соли знаеше за детето, освен това бе наясно, че не е негово — продължи Грийнборн. — Въпреки това я прибра, при това против волята ми, което едва ли има нужда да обяснявам. Повечето хора, естествено, нямат никаква представа: ние много се постарахме да го пазим в тайна. Сега обаче вече няма нужда, след като… — при тези думи замълча, преглътна с усилие и едва тогава довърши разказа си. — Двамата обиколиха света след сватбата. Детето се роди в Швейцария; издадоха му свидетелство за раждане с фалшива дата; когато се върнаха, бяха изминали почти две години и бе много трудно да се разбере, че бебето всъщност е с четири месеца по-голямо, отколкото твърдяха.

Хю имаше чувството, че сърцето му е спряло. Трябваше да зададе един въпрос, само че бе ужасен от възможния отговор.

— А кой… кой е бащата?

— Така и не ни каза — отвърна Грийнборн. — Соли никога не разбра.

Само че Хю знаеше.

Детето бе негово.

Вторачи се мълчаливо в Бен Грийнборн. Не бе в състояние да произнесе дори дума.

Щеше да говори с Мейзи и да я накара да му каже истината, но всъщност бе убеден, че тя само ще потвърди онова, за което се бе досетил интуитивно. Тя никога не се бе държала като лека жена, независимо от външния си вид и начина си на живот. Беше девствена, когато я бе прелъстил. През онази първа нощ бе забременяла; после Огъста бе замислила план как да ги раздели и бе успяла, а Мейзи се бе омъжила за Соли.

Дори бе нарекла бебето Хюбърт, а това име звучеше твърде близко до „Хю“.

— Ужасна история, разбира се — добави Грийнборн, който бе изтълкувал погрешно смайването на Хю и причината за мълчанието му.

„Имам дете“, каза си Хю. „Син. Хюбърт. Наричат го Бърти.“ Сърцето му се сви от болка.

— Е, сигурен съм, че сега разбираш защо след смъртта на скъпия ми син не искам да имам нищо общо нито с онази жена, нито с детето й.

— О, не се безпокойте — разсеяно отвърна Хю. — Аз ще се погрижа за тях.

— Ти ли? — озадачено попита Грийнборн. — Че теб по какъв начин те засяга?

— О… Ами, предполагам, защото сега си нямат никого, освен мен — бе отговорът на Хю.

— Недей да се въвличаш в това, млади Пиластър — посъветва го благо Грийнборн. — Имаш си съпруга, за която да се безпокоиш.

Хю нямаше желание да обяснява, а пък бе твърде зашеметен, за да измисли достоверна история. Трябваше да се махне оттук.

— Трябва да тръгвам — каза. — Приемете искрените ми съболезнования, господин Грийнборн. Соли бе най-добрият човек, когото някога съм познавал.

Грийнборн сведе глава и Хю го остави сам.

Във фоайето със закритите огледала Хю взе от лакея шапката си, след което излезе на огряната от слънцето „Пикадили“. Тръгна на запад и скоро влезе в „Хайд парк“. Насочи се към дома си в Кенсингтън. Можеше да си наеме файтон, но предпочете да повърви, за да има време да помисли.

Сега всичко се бе променило. Нора бе законната му съпруга, но Мейзи бе майката на сина му. Нора можеше да се грижи за себе си — както, впрочем, и Мейзи — но едно дете имаше нужда от баща. Изведнъж въпросът какво да прави с остатъка от живота си отново дойде на дневен ред.

Без съмнение някой свещеник би казал, че нищо не се е променило и трябва да остане с Нора — жената, за която се бе оженил в църквата, пред Бога; само че свещениците не знаеха много неща. Строгите методистки убеждения на останалите от семейство Пиластър бяха подминали Хю. Той така и никога не бе повярвал, че отговорът на всяка съвременна морална дилема може да се открие в Библията. Нора го бе съблазнила и се бе омъжила за него съвсем хладнокръвно и единствено с цел материално облагодетелстване — Мейзи бе права за това. Свързваше ги само парче хартия. А този документ нямаше кой знае каква стойност, съпоставен със значението на едно дете. При това дете, което бе плод на любов толкова силна, че бе оцеляла в продължение на много години и безброй изпитания.

„Дали просто си търся извинения?“, запита се той наум. „Дали това не е само благовиден предлог, за да се отдам на желание, за което зная, че е грешно?“

Разкъсваше се на две заради тези въпроси.

Опита се да обмисли практическата им страна. Нямаше основания за развод, но бе сигурен, че Нора ще се съгласи, ако й предложеше достатъчно пари като компенсация. От друга страна, останалите от фамилията щяха да поискат да напусне банката: общественото петно от един развод бе твърде голямо и нямаше да му позволят да остане партньор. Можеше да си намери друга работа, но никое почтено лондонско семейство нямаше да ги приеме като двойка в дома си, дори след като с Мейзи сключеха брак. Почти със сигурност щеше да им се наложи да отидат в чужбина. Тази перспектива обаче го привличаше, а му се струваше, че ще допадне и на Мейзи. Можеше да се върне в Бостън или пък (още по-добре), да отиде в Ню Йорк. Вероятно никога нямаше да стане милионер, но си струваше, защото щеше да бъде с жената, която бе обичал през целия си живот.

След малко се намери пред дома си, една от множеството елегантни еднотипни къщи от червени тухли в Кенсингтън, която се намираше на по-малко от километър от много по-екстравагантното жилище на Огъста на „Кенсингтън Гор“. Нора вероятно бе в прекалено натруфената си спалня и се обличаше за обяда. Какво можеше да го спре просто да влезе вътре и да обяви, че я напуска?

Сега вече знаеше, че именно това иска да направи. Дали обаче то бе правилното?

Детето променяше напълно ситуацията. Грешно би било да напусне Нора заради Мейзи; но бе правилно да напусне Нора заради Бърти.

Запита се какво ли ще каже Нора, когато й съобщи. Въображението му му даде отговора. Представи си лицето й със застинали в категорична решителност черти; чу неприятния тон, който щеше да използва и точните й думи: „Ще ти струва всяко пени, което притежаваш!“.

Колкото и да бе странно, именно тази мисъл го накара да вземе категорично решение. Ако си бе представил как Нора избухва в сълзи и тъгува, нямаше да е в състояние да го направи. Знаеше обаче, че интуицията му не го подвежда.

Влезе в къщата и хукна нагоре по стълбите.

Тя бе седнала пред огледалото си и си окачваше медальона, който й бе подарил. Украшението бе горчиво напомняне, че трябва да й купува бижута, за да я убеди да правят любов.

Нора взе думата преди него.

— Имам новини — каза му.

— Това сега няма значение…

Тя обаче не му позволи да я прекъсва. Изражението й бе доста странно: сякаш наполовина ликуваше и наполовина се мусеше.

— Така или иначе ще се наложи известно време да не идваш в леглото ми.

Хю разбра, че няма да има възможност да говори, преди тя да е казала, каквото си е наумила.

— Какво, за бога, имаш предвид? — нетърпеливо попита той.

— Случи се неизбежното.

Изведнъж Хю предположи за какво става въпрос. Имаше чувството, че го е блъснал влак. Вече беше прекалено късно: сега никога нямаше да успее да я остави. Изпита отвращение и болка от загубата. Загубата на Мейзи, на сина си.

Вгледа се в очите й. В тях забеляза предизвикателство, сякаш се бе досетила за плановете му. А може би тъкмо това се бе случило.

Насили се да се усмихне.

— Неизбежното ли?

И тогава Нора произнесе думите:

— Бременна съм.