- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Dangerous Fortune, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Яна Грозева, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 29 гласа)
- Вашата оценка:
- Сканиране
- orlinaw (2013)
- Разпознаване и корекция
- Еми (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Кен Фолет. Опасно богатство
Американска. Първо издание
ИК „Артлайн Студиос“, София, 2012
Редактор: Мартина Попова
ISBN: 978-954-290-847-0
- — Добавяне
Пета глава
Септември
I
Шестгодишната сестричка на Хю сгъваше ризите му и ги прибираше в куфара му. Той бе наясно, че веднага щом Дороти заспи, ще трябва да ги извади и отново да ги сгъне, защото тя се справяше безнадеждно зле със задачата. В момента обаче Хю се преструваше, че е много добра и отново я окуражи.
— Разкажи ми пак за Америка — помоли момиченцето.
— Америка е толкова далеч, че сутрин на слънцето му трябват четири часа, за да се добере до там.
— Хората там цялата сутрин в леглото ли прекарват?
— Да. Стават към обяд и тогава закусват.
Сестра му звънко се разсмя.
— Значи са мързеливи!
— Не наистина. Разбираш ли, там не се стъмва преди полунощ, затова те трябва да работят през цялата вечер.
— И после си лягат късно! Аз обичам да си лягам късно. И Америка ми харесва. Защо не можем да дойдем с теб?
— Иска ми се да бе възможно, Доти. — Хю наистина копнееше за това.
В продължение на години нямаше да види сестричката си. Тя щеше много да се е променила, когато той се завърне. Вече щеше да разбира какво представляват часовите пояси.
Септемврийският дъжд барабанеше по прозорците, а долу в залива вятърът разгневено люшкаше вълните, но тук в камината гореше весел огън, а на пода пред нея имаше мек килим. Хю прибра няколко книги: „Съвременни методи на търговията“, „Успешният търговски чиновник“, „Богатството на народите“, „Робинзон Крузо“. По-възрастните чиновници в банка „Пиластър“ се отнасяха с презрение към онова, което наричаха „книжни познания“. Те често твърдяха, че най-добрият учител е опитът — обаче грешаха. Хю бе успял да разбере как функционират различните отдели много по-бързо, именно защото бе изучил първо теорията.
Отиваше в Америка по време на криза. В началото на 70-те години на осемнайсети век няколко банки бяха отпуснали големи заеми срещу обезпечение със спекулативни акции на железопътни компании. И когато изграждането на железниците се сблъска със сериозни затруднения в средата на 1873 г., тези банки започнаха да проявяват признаци на нестабилност. Преди няколко дни „Джей Кук енд Ко“, банката посредник на американското правителство, беше банкрутирала. Повлече със себе си и „Първа Вашингтонска национална банка“ — новините стигнаха до Лондон още същия ден, благодарение на трансатлантическия телеграфен кабел. В момента пет нюйоркски банки бяха преустановили дейността си, включително „Обединена тръстова компания“ (една много голяма банка), както и отдавна установената и солидна „Занаятчийска банкова асоциация“. Фондовата борса бе затворена. Много компании щяха да фалират, хиляди хора щяха да останат без работа, бизнесът щеше да пострада, а банка „Пиластър“ щеше да действа много по-предпазливо и с по-малки мащаби в Америка — поради тази причина на Хю щеше да му е по-трудно да направи нещо, с което да си заслужи признание.
До момента кризата се бе отразила сравнително слабо в Лондон. Лихвените нива се бяха покачили с един пункт — на четири процента — и една малка лондонска банка с тесни връзки с Америка бе фалирала, но паника нямаше. Независимо от това, старият Сет настояваше, че предстоят проблеми. Сега той бе много слаб. Преместил се бе в дома на Огъста и през повечето време лежеше, но същевременно упорито отказваше да се оттегли, докато не е превел „Пиластър“ през бурята.
Хю започна да сгъва дрехите си. От банката му бяха дали пари за два нови костюма; подозираше, че майка му е убедила дядо му да разпореди отпускането на необходимата сума. Старият Сет бе точно толкова стиснат, колкото и останалите от семейството, но бе привързан към майката на Хю. Всъщност, през всичките тези години тя преживяваше благодарение на малката издръжка, която й отпускаше Сет.
Майка му също така бе настояла да му позволят да остане няколко седмици преди отпътуването си, за да има повече време да се подготви и да се сбогува. Тя почти не го бе виждала, откакто започна работа в банката — Хю не можеше да си позволява твърде често да пътува с влака до Фолкстън — а пък искаше да прекара известно време с него, преди да е напуснал страната. По-голямата част от август прекараха тук, край морето, а пък Огъста и семейството й отидоха на почивка в Шотландия. Сега ваканцията бе свършила, дошло бе време да замине и Хю се сбогуваше с майка си.
Точно си помисли за нея — и тя влезе в стаята. Вдовица бе от почти осем години, но все още се обличаше в черно. Изглежда, нямаше желание да се омъжи отново, макар че лесно би могла да го стори, тъй като бе още красива с ведрите си сиви очи и гъстата руса коса.
Той знаеше колко тъгува, задето нямаше да го види в продължение на години. Тя обаче не бе споменала нищо за мъката си; напротив, споделяше въодушевлението и трепетите му пред предизвикателствата на онази нова страна.
— Почти е време за лягане, Дороти — каза сега. — Върви си облечи нощницата.
Веднага щом Доти излезе от стаята, майка му започна наново да сгъва ризите.
Хю искаше да поговори с нея за Мейзи, но се притесняваше. Знаеше, че Огъста й е писала. Възможно бе да е получила писма и от други членове на семейството, или дори да се е видяла с тях по време на някое от редките си пътувания до Лондон (понякога ходеше да пазарува там). Историята, която бе чула, вероятно бе много далеч от истината. След минута той се обърна към нея.
— Майко…
— Какво има, скъпи?
— Леля Огъста невинаги казва изцяло верни неща.
— Няма нужда да проявяваш такава учтивост — усмихна се горчиво тя. — Огъста разправя лъжи за баща ти от години.
Хю се сепна от прямотата й.
— Как мислиш, дали тя е казала на родителите на Флорънс Столуърти, че е бил комарджия?
— За нещастие съм почти убедена в това.
— Защо се държи така?
Майка му остави ризата, която сгъваше, и се замисли за известно време.
— Огъста беше много красиво момиче — отвърна тя след малко. — Семейството й посещаваше методистката църква в Кенсингтън, така се запознахме с тях. Тя бе единствено дете, много разглезено и своенравно. Родителите й не бяха нищо особено: баща й бе бивш продавач в магазин, който започнал собствен бизнес и в крайна сметка се сдобил с три малки бакалници в западните предградия на Лондон. Огъста обаче очевидно бе предопределена за по-велики неща.
Спря да разказва за миг и отиде до мокрия от дъжда прозорец. Гледаше навън, но очевидно не виждаше бурния Английски канал[1], ами миналото.
— Когато тя бе на седемнайсет, в нея се влюби граф Странг. Той бе чудесно момче — хубаво, симпатично, от благороден произход и богато. Естествено, родителите му бяха ужасени от перспективата да се ожени за дъщерята на един бакалин. От друга страна, тя бе изключително красива, а и още тогава, макар да бе съвсем млада, излъчваше достойнство и можеше да се представи добре в обществото при почти всяка ситуация.
— Сгодиха ли се? — попита Хю.
— Не и официално. Всички обаче приемаха въпроса за решен. А после се разрази ужасен скандал. Баща й бе обвинен, че лъже в грамажите на стоките, при това системно, а не по изключение. Един уволнен служител съобщил за това в Министерство на търговията. Твърдеше се, че е мамил дори църквата — тя купуваше от магазините му чай за събиранията за изучаване на Библията, които се провеждаха всеки вторник вечерта. Имаше опасност дори да влезе в затвора. Той отрече категорично всичко, и в крайна сметка нищо не бе доказано. Обаче Странг изостави Огъста.
— Сигурно й е разбил сърцето.
— Не — отвърна майка му. — Не й разби сърцето. Тя полудя от гняв. През целия си живот всички й бяха угаждали и беше ставало нейното. В онзи миг искаше Странг повече от всичко друго на света — само че не можеше да го има.
— И се е омъжила за чичо Джоузеф под влияние на разочарованието си, както се казва.
— По-скоро бих казала, че се омъжи за него в пристъп на яд. Той бе със седем години по-възрастен от нея, а това е доста, когато си на седемнайсет. Освен това не изглеждаше кой знае колко по-добре от сега. Но пък беше много богат, по-богат дори и от Странг. Всъщност, не може да й се отрече, че се постара да му бъде добра съпруга. Той обаче никога няма да бъде Странг, а тя все още се ядосва заради това.
— А какво стана със Странг?
— Ожени се за една френска графиня и загина при ловна злополука.
— Почти изпитвам съжаление към Огъста.
— Независимо какво има, тя винаги иска още: повече пари, по-важна служба за съпруга си, по-високо социално положение за себе си. Причината да проявява такава амбициозност — по отношение на Джоузеф, на Едуард и на самата себе си — е, че все още копнее за нещата, които можеше да получи от Странг. Титлата, родовото имение, живот, посветен на бездействието, богатство без работа. В действителност обаче Странг не й предлагаше това. Предложи й любов. Именно любовта изгуби тя. А това не може да бъде компенсирано с нищо.
Хю никога не бе водил толкова съкровен и искрен разговор с майка си. Окуражи се и реши да й разкрие сърцето си.
— Майко — започна той, — за Мейзи…
Тя го погледна объркано.
— Мейзи?
— Момичето… заради което стана целият проблем. Мейзи Робинсън.
Лицето й се проясни.
— Огъста така и не съобщи името й на никого.
Той се поколеба, след което изтърси, без да смекчава думите си:
— Тя не е „окаяна“ жена.
Майка му се засрами: мъжете никога не говореха за неща като проституцията с майките си.
— Разбирам — каза и отклони погледа си.
Хю продължи:
— Вярно е, че е от нисшата класа. Освен това е еврейка. — Стрелна с очи лицето й и забеляза, че се е стреснала, но все пак не е ужасена. — Но не е нищо повече, не е по-лоша. В действителност…
Замълча за мига; притесняваше се.
Тя го подкани:
— Продължавай.
— Всъщност, тя беше девица.
Майка му се изчерви.
— Съжалявам, че ти говоря за тези неща, майко — извини се той. — Но ако не го направя, ще знаеш само версията на леля Огъста.
Тя преглътна.
— Привързан ли бе към нея, Хю?
— Много. — Усети, че очите му се изпълват със сълзи. — Не разбирам защо изчезна така. Нямам представа къде е отишла. Така и не узнах адреса й. Разпитах в конюшнята, където работеше, както и в „Аргайл Румс“, където я срещнах за първи път. Соли Грийнборн също я харесваше, но той е не по-малко озадачен от мен самия. Тонио Силва познаваше приятелката й Ейприл, обаче Тонио се върна в Южна Америка, а аз не мога да намеря Ейприл.
— Колко тайнствено.
— Сигурен съм, че леля Огъста го е уредила по някакъв начин.
— Не се и съмнявам. Не мога да си представя как точно, но тя е ужасно лукава и прикрита. Ти обаче трябва да насочиш усилията си към бъдещето, Хю. Бостън ще бъде голяма възможност за теб. Трябва да работиш упорито и добросъвестно.
— Мейзи наистина е изключително момиче, майко.
Виждаше се, че тя не му вярва. Каза му:
— Обаче ще я забравиш.
— Съмнявам се, че някога ще успея.
Майка му го целуна по челото.
— Ще успееш. Обещавам ти.