Кен Фолет
Опасно богатство (40)

IV

Джоузеф Пиластър довърши голямата порция агнешки бъбреци на скара и бъркани яйца и започна да маже с масло препечена филийка. Огъста често се чудеше дали типичната за мъжете на средна възраст избухливост има нещо общо с количеството месо, което изяждаха. На нея лично само при мисълта за бъбреци на закуска й се повдигаше.

— Сидни Мадлър пристигна в Лондон — каза й той. — Имам среща с него днес сутринта.

Огъста не можа веднага да се сети за кого говори.

— Мадлър?

— От Ню Йорк. Ядосан е, защото Хю не стана партньор.

— Че това какво общо има с него? — зачуди се Огъста. — Ама че наглост!

Говореше високомерно, но в действителност се бе притеснила.

— Знам какво ще ми каже — продължи Джоузеф. — Когато сложихме начало на съвместното си предприятие с „Мадлър и Бел“, имахме негласно споразумение в Лондон бизнесът да се ръководи от Хю. А сега Хю напусна, както знаеш.

— Но ти не си искал да напуска!

— Не, обаче можех да го задържа, като му предложа партньорски пост.

Огъста осъзна, че има опасност решителността на Джоузеф да отслабне. Тази мисъл сериозно я уплаши. Трябваше по някакъв начин да му възвърне твърдостта.

— Сигурна съм, че няма да позволиш на външни хора да решават кой ще бъде и кой няма да бъде партньор в банка „Пиластър“.

— Наистина няма.

На Огъста й хрумна нещо друго.

— Господин Мадлър може ли да преустанови съвместното предприятие?

— Би могъл да го направи, макар че засега не е заплашвал с такова нещо.

— За много ли пари става въпрос?

— Досега — да. Само че когато Хю започне работа в „Грийнборн“, вероятно ще отмъкне повечето сделки.

— В такъв случай мнението на господин Мадлър няма голямо значение.

— Може би. Обаче все пак трябва да му кажа нещо. Дошъл е чак от Ню Йорк, за да разговаряме по този въпрос и със сигурност има възражения.

— Кажи му, че Хю се е оженил за едно непоносимо същество. Няма как да не разбере това.

— Естествено. — Джоузеф се изправи. — Довиждане, скъпа.

Огъста също стана и целуна съпруга си по устните.

— Не позволявай да те тормозят и да ти се налагат, Джоузеф — каза му.

Той изправи рамене, сви устни в тънка линия и отсече:

— Няма.

След като той излезе, Огъста остана известно време на масата. Отпиваше от кафето си и се чудеше колко сериозна е заплахата. Опитала се бе да затвърди решителността на Джоузеф, но влиянието й все пак не бе безгранично. Трябваше да следи наистина отблизо тази ситуация.

Беше се изненадала при новината, че оттеглянето на Хю ще причини големи загуби на банката. Досега не й бе хрумвало, че като издейства повишението на Едуард и отстрани Хю, тя самата губи пари. За момент се зачуди дали не застрашава банката, която бе в основата на всичките й надежди и планове. Това обаче бе нелепо! Банка „Пиластър“ бе невероятно богата: нищо, сторено от Огъста, не би могло да я застраши.

Докато довършваше закуската си, влезе Хастед и я уведоми, че е дошъл господин Фортескю. Тя моментално изхвърли Сидни Мадлър от ума си. Това бе много по-важно. Сърцето й ускори ход.

Майкъл Фортескю бе личният й политик. Той бе спечелил извънредните избори за Дийкънридж с финансовата помощ на Джоузеф. В момента бе член на Парламента — и й бе задължен. А пък тя много ясно му бе показала как може да изплати този дълг: като й помогне да набави благородническа титла на Джоузеф. Извънредните избори бяха стрували пет хиляди лири, а с толкова човек можеше да купи великолепна къща в Лондон. Това обаче бе ниска цена за титла. Обичайното време за посещения бе следобед и когато някой идваше сутрин, това обикновено означаваше, че има спешна работа. Сигурна бе, че Фортескю не би я потърсил толкова рано, освен ако нямаше някакви новини за титлата. Сърцето й биеше много бързо.

— Отведи господин Фортескю в наблюдателницата — нареди тя на прислужника. — Ей сега ще отида при него.

Остана на масата още няколко минути, като се опитваше да се успокои.

До този момент кампанията й протичаше по план. Арнолд Хобс бе публикувал серия статии в списанието си „Форумът“, в който призоваваше за раздаване на благороднически титли на търговците. Лейди Морт бе говорила с кралицата по тази тема и бе похвалила Джоузеф; после бе казала на Огъста, че Нейно Височество била силно впечатлена. А пък Фортескю бе споменал на министър-председателя Дизраели, че общественото мнение е много благосклонно към идеята. Може би вече бе настъпил моментът да бере плодовете от всичките си усилия.

Напрежението бе толкова силно, че едва успяваше да го понесе. Докато се изкачваше бързо по стълбите, дори леко се задъха, а в ума й отекваха изразите, които се надяваше съвсем скоро да чуе: лейди Уайтхейвън… граф и графиня Уайтхейвън… разбира се, милейди… както желаете, Ваше Благородие…

„Наблюдателницата“ бе една много интересна стая. Намираше се над предното фоайе и до нея се стигаше през вход, разположен по средата на стълбището. Имаше еркерен прозорец, надвесен над улицата, но не на него дължеше името си. По-необичайното бе един вътрешен прозорец, който гледаше към главното фоайе. Хората дори не подозираха, че ги наблюдават и през годините Огъста бе станала свидетел на немалко странни гледки от това удобно място. Помещението бе малко и уютно, обзаведено във всекидневен, непринуден стил. Имаше нисък таван и камина. Огъста често посрещаше сутрешните си гости тук.

Фортескю изглеждаше леко напрегнат. Огъста се настани до него на стола до прозореца и му отправи топла насърчителна усмивка.

— Точно се видях с министър-председателя — започна той.

Огъста едва успяваше да говори:

— Обсъждахте ли благородническите титли?

— Точно така. Успях да го убедя, че е време банкерските среди да получат свои представители в Горната камара, така че той реши да даде титла на някой банкер от Сити.

— Прекрасно! — възкликна Огъста.

Само че Фортескю като че ли се чувстваше неловко, не приличаше на човек, който носи благоприятни вести.

— В такъв случай, защо сте се навъсили така? — попита тя с неприятно предчувствие.

— Има и лоши новини — отвърна Фортескю и изведнъж сякаш леко се уплаши.

— Какви?

— Страхувам се, че иска да даде титлата на Бен Грийнборн.

— Не! — Огъста имаше чувството, че са я ударили. — Как така?!

Фортескю мина в отбрана:

— Предполагам, че може да раздава титли на когото си поиска. В крайна сметка, той е премиерът!

— Аз обаче не си направих целия този труд, за да се облагодетелства Бен Грийнборн!

— Съгласен съм, че в ситуацията има известна доза ирония — вяло отбеляза той. — Аз обаче сторих всичко по силите си.

— Я не се дръжте така самодоволно! — избухна тя. — Не и ако искате помощта ми за бъдещите избори!

В очите му проблесна недоволство, сякаш се канеше да се разбунтува. За миг Огъста си помисли, че го е изпуснала, че ще й заяви, че вече е изплатил дълга си и повече няма нужда от нея; после обаче той сведе поглед и каза:

— Уверявам ви, че съм смаян и покрусен от тази новина…

— Замълчете, нека си помисля — прекъсна го рязко тя и започна да крачи напред-назад из малкото помещение. — Трябва да намерим начин да променим решението на министър-председателя… Да го превърнем в скандал. Каква е слабостта на Бен Грийнборн? Синът му е женен за никаквица, израсла на улицата, това обаче не е достатъчно…

Хрумна й, че ако Грийнборн получи титла, тя ще бъде наследена от сина му Соли. Следователно Мейзи щеше да стане графиня. От тази мисъл направо й се повдигаше.

— Какви са политическите убеждения на Грийнборн?

— Не се знае.

Тя погледна младия мъж и забеляза, че се е намусил. Беше му говорила твърде рязко. Седна до него и взе едната от големите му длани в своите ръце.

— Политическите ви инстинкти са забележителни. Всъщност именно те ме накараха да ви забележа в началото. Кажете ми своето предположение.

Фортескю веднага омекна, както впрочем винаги ставаше с мъжете, с които си направеше труда да се държи мило.

— Ако го запитат настоятелно, вероятно ще отвърне, че е либерал. Повечето делови хора са либерали, както и повечето евреи. Тъй като обаче никога не е изразявал публично каквото и да било мнение, няма да е лесно да го превърнем във враг на правителството на консерваторите…

— Той е евреин — прекъсна го Огъста. — Това е ключът.

Фортескю като че ли изпитваше съмнения.

— Министър-председателят също е евреин по рождение, а сега го направиха лорд Бийкънсфийлд.

— Знам, но практикува християнската религия. Освен това…

Фортескю повдигна въпросително вежда.

— И аз имам инстинкти — обясни Огъста. — А в момента те ми подсказват, че религията на Бен Грийнборн — фактът, че е евреин — е ключът към всичко.

— Ако мога да помогна с нещо…

— Бяхте чудесен. В момента няма нищо друго. Но когато министър-председателят започне да се съмнява доколко е подходящ Бен Грийнборн, просто му напомнете, че у Джоузеф Пиластър ще открие една напълно безопасна алтернатива.

— Можете да разчитате на мен, госпожо Пиластър.

 

 

Лейди Морт живееше в къща на „Кързън стрийт“, която съпругът й не можеше да си позволи. Лакей в ливрея и с напудрена перука на главата отвори вратата пред Огъста. След това я въведоха в „сутрешния“ салон^[1], който бе пълен със скъпи дрънкулки от магазините по „Бонд стрийт“: златни свещници, сребърни рамки за снимки, порцеланови фигурки, кристални вази и една изящна старовремска мастилница, инкрустирана със скъпоценни камъни, която вероятно струваше колкото млад състезателен кон. Огъста презираше Хариет Морт за слабостта й да харчи пари, с които не разполага; същевременно обаче тези знаци й вдъхнаха увереност, че дамата пръска пари с обичайната си разточителност.

Докато чакаше, започна да крачи напред-назад из стаята. Всеки път, когато се сещаше за възможността Бен Грийнборн да получи титлата вместо Джоузеф, я обхващаше паника. Не смяташе, че ще успее повторно да проведе подобна кампания. А пък буквално потръпваше от отвращение при мисълта, че в резултат на нейните, на Огъста, усилия, титлата „графиня“ накрая би могла да отиде при онази уличница Мейзи Грийнборн…

След малко дойде лейди Морт и хладно подхвърли:

— Каква приятна изненада да ви види човек по това време на деня!

На практика укоряваше Огъста, че е дошла преди обяд. Стоманеносивата коса на лейди Морт бе вчесана твърде небрежно и Огъста предположи, че е изненадала жената, преди да се е облякла напълно.

„Обаче сте принудена да ме приемете, нали?“, помисли си. „Вероятно се страхувате, че може да ви търся заради банковата ви сметка, така че нямате друг избор.“

Тонът й обаче бе угоднически и имаше за цел да поласкае дамата.

— Дойдох да ви помоля за съвет във връзка с нещо наистина спешно.

— Каквото е по силите ми…

— Министър-председателят се е съгласил да даде благородническа титла на банкер.

— Чудесно! Споменах за идеята пред Нейно Величество, както знаете. Без съмнение думите ми са оказали влияние.

— За нещастие, той иска да я даде на Бен Грийнборн.

— О, боже. Да, това е неприятно.

Огъста бе убедена, че в себе си Хариет Морт тайно се радва от тази новина. Тя ненавиждаше Огъста.

— Не е просто неприятно — заяви Огъста. — Вложих много усилия в това, а сега изглежда, че от тях ще се възползва най-големият съперник на съпруга ми!

— Разбирам.

— Искам да го предотвратим.

— Не съм сигурна какво бихме могли да сторим.

Огъста се престори, че мисли на глас.

— Благородническите титли трябва да бъдат одобрени от кралицата, нали?

— Да, разбира се. В крайна сметка, технически тя ги връчва.

— Следователно би могла да направи нещо, ако вие я помолите.

Лейди Морт леко се засмя.

— Скъпа госпожо Пиластър, надценявате силата ми.

Огъста прехапа език и пренебрегна снизходителния й тон.

Лейди Морт продължи:

— Нейно Величество едва ли ще обърне повече внимание на моя съвет, отколкото на този на премиера. Освен това, какви основания мога да дам за възраженията си?

— Грийнборн е евреин.

Лейди Морт кимна.

— Да, преди време това щеше да е напълно достатъчно. Спомням си, когато Гладстоун искаше да направи Лионел Ротшилд пер: кралицата категорично отказа. Само че това бе преди десет години, а след това Дизраели дойде на власт.

— Но Дизраели е християнин! Грийнборн е практикуващ евреин.

— Чудя се дали това ще окаже някакво влияние — започна да разсъждава лейди Морт. — Знаете ли, напълно е възможно. А и тя непрекъснато критикува уелския принц, задето в обкръжението му има толкова много евреи.

— В такъв случай, ако споменете пред нея, че министър-председателят се кани да даде благородническа титла на един от тях…

— Мога да го спомена в някой разговор. Не съм сигурна обаче дали това ще е достатъчно за целите ви.

Огъста мислеше усилено.

— Може ли да направим нещо, така че Нейно Величество да обърне повече внимание на въпроса?

— Ако общественото мнение е настроено негативно — може би ако се повдигне темата в парламента или пък в пресата се появят статии…

— Пресата — повтори Огъста. Сети се за Арнолд Хобс. — Да! — каза. — Мисля, че може да се уреди.

 

 

Хобс бе ужасно притеснен заради присъствието на Огъста в малкия му, претъпкан офис, което й достави удоволствие. Той не можеше да реши дали да разтребва, да й обърне внимание или да се опита да се отърве от нея. Изпаднал в истерия, Хобс се опита да направи и трите едновременно: започна да мести купчини листа от пода на масата и да ги връща обратно; донесе й стол, чаша шери и чиния с бисквити и същевременно предложи да отидат да поговорят другаде. Тя го остави минута-две да се лута наоколо, след което го спря с думите:

— Господин Хобс, седнете и ме изслушайте, ако обичате.

— Разбира се, разбира се — измърмори той, отпусна се на един стол и се вгледа в нея през мърлявите си очила.

Огъста му разказа накратко за възможността Бен Грийнборн да получи титлата.

— Много неприятно, много неприятно — нервно произнесе той. — Не смятам обаче, че може да обвините „Форум“ в липса на ентусиазъм в подкрепа на каузата, която така любезно ми предложихте.

„И в замяна на която получи доходоносна работа — стана директор на две от компаниите, контролирани от съпруга ми“, отвърна му наум Огъста.

— Знам, че вината не е ваша — сряза го сприхаво на глас. — Въпросът е какво можете да направите?

— Списанието ми се намира в много трудна позиция — обезпокоено заяви той. — След като толкова гръмогласно настоявахме банкер да получи благородническа титла, сега не можем просто така да се обърнем на сто и осемдесет градуса и да протестираме, че наистина се е случило.

— Само че никога не сте допускали, че тази чест ще бъде оказана на един евреин.

— Това е напълно вярно — макар че толкова много банкери са евреи.

— Не бихте ли могли да напишете, че сред банкерите има достатъчно християни, от които министър-председателят да избира?

Хобс обаче не проявяваше особено желание да го стори.

— Бихме могли, но…

— Ами тогава го направете!

— Извинете, госпожо Пиластър, но това не е достатъчно.

— Не ви разбирам — нетърпеливо каза тя.

— Това е професионално съображение. Трябва ми нещо, което ние, журналистите, наричаме „тенденциозно представяне“. Например бихме могли да обвиним Дизраели — или лорд Бийкънсфийлд, какъвто е в момента — че проявява пристрастие спрямо представителите на собственото си вероизповедание. Ето това би била тенденциозна позиция. Само че, като се има предвид колко почтен е той по принцип, подобно обвинение едва ли ще звучи основателно.

Огъста ненавиждаше колебливостта, но се сдържа. Разбираше, че тук става дума за реален проблем. Помисли малко и изведнъж я осени една идея.

— Дизраели с нормална церемония ли зае мястото си в Камарата на лордовете?

— Да, във всяко едно отношение.

— Следователно е положил клетва за вярност върху християнска библия?

— Точно така.

— И Стария, и Новия завет?

— Разбирам накъде биете, госпожо Пиластър. Дали Бен Грийнборн ще се закълне върху християнска библия? Ако съдя по онова, което знам за него, едва ли ще го направи.

Огъста поклати несигурно глава.

— Възможно е и да го стори, ако преди това нищо не е споменато по въпроса. Той не търси нарочно конфронтация. Същевременно е изключително упорит, когато го предизвикат. Ако обществеността започне гръмко да настоява да се закълне върху библията като всички останали, е напълно възможно да се възпротиви. Не би допуснал хората да казват, че е бил заставен да направи каквото и да било.

— Гръмко настояване от страна на широката общественост — замисли се Хобс. — А-ха…

— Можете ли да го постигнете?

На Хобс идеята все повече му допадаше.

— Вече си представям заглавията — възбудено каза той. — „БОГОХУЛСТВО В КАМАРАТА НА ЛОРДОВЕТЕ!“ Ето това наричаме „тенденциозно представяне“, госпожо Пиластър. Вие сте изключителна. Би трябвало да се занимавате с журналистика!

— Колко ласкателно! — бе коментарът й.

Той обаче не забеляза сарказма й. Вместо това изведнъж се замисли.

— Господин Грийнборн е много влиятелен човек.

— Както и господин Пиластър.

— Разбира се, разбира се.

— Мога ли в такъв случай да разчитам на вас?

Хобс бързо прецени рисковете и реши отново да подкрепи каузата на Пиластър.

— Оставете всичко на мен.

Огъста кимна. Вече се чувстваше малко по-добре. Лейди Морт щеше да настрои кралицата срещу Грийнборн, Хобс щеше да раздуха въпроса в пресата, а пък Фортескю изчакваше реда си и щеше да подскаже (на ушенце) на министър-председателя името на един безупречен кандидат: Джоузеф. Перспективите отново изглеждаха добри.

Изправи се с намерението да си тръгне, но Хобс не бе приключил.

— Ще позволите ли да рискувам с въпрос на една друга тема?

— Моля, заповядайте.

— Предложиха ми много евтина печатарска преса. Знаете, че в момента използваме външни машини. Ако имаме собствена преса, ще намалим разходите си. Възможно е дори да припечелим нещо допълнително, ако поемаме външни поръчки.

— Това е пределно ясно — намеси се раздразнено Огъста.

— Чудех се дали банка „Пиластър“ няма да прояви интерес към отпускане на търговски заем.

Това бе цената, за да продължи да им оказва подкрепа.

— Колко?

— Сто и шейсет лири.

Сумата бе нищожна. А пък ако Хобс вложеше в кампанията си срещу даването на благородническа титла на евреи толкова енергия и жлъч, колкото бе използвал в защита на идеята банкерите да стават благородници, наистина щеше да си струва.

— Уверявам ви, че сделката е… — започна той.

— Ще говоря с господин Пиластър.

Джоузеф щеше да се съгласи, но тя не искаше да улеснява прекалено Хобс. Ако му отпуснеха заема с неохота, той щеше да го оцени повече.

— Благодаря ви. Винаги е удоволствие да ви видя, госпожо Пиластър.

— Не се и съмнявам — отвърна тя и излезе.