Кен Фолет
Опасно богатство (12)

II

„Аргайл Румс“^[1] беше най-популярното място за забавления в Лондон, обаче Хю досега не бе ходил там. На него никога не би му хрумнало да отиде на такова място: макар да не беше точно публичен дом, репутацията му не бе добра. Въпреки това, няколко дни след като Флорънс Столуърти окончателно го отхвърли, Едуард небрежно го покани за една „вечер на разврат“ с него и Мики, и Хю прие.

Той не прекарваше много време с братовчед си. Едуард открай време бе разглезен и мързелив нехранимайко, който тормозеше другите и ги караше да вършат работата му. Хю пък отдавна бе нарочен за черната овца на семейството, също като баща си преди това. Двамата с Едуард нямаха почти нищо общо. Независимо от това, Хю реши да се развлече с малко покварени удоволствия. Долнопробните кръчми и ходенето по проститутки бяха начин за живот за хиляди англичани от висшата класа. Може би тези мъже бяха прави: може би тъкмо това, а не истинската любов, бе пътят към щастието.

В действителност не бе напълно сигурен дали бе изпитвал истинска любов към Флорънс. Ядосан бе, защото родителите й я бяха обърнали срещу него, а още по-силно го гневеше поводът, онази гнусна лъжа срещу баща му. Откри обаче (с известна доза срам), че не се чувства съкрушен. Често мислеше за Флорънс, но това не му пречеше да спи добре, да се храни с апетит и без проблем да се съсредоточава върху работата си. Дали това значеше, че никога не я бе обичал? Момичето, което най-много харесваше на този свят, освен шестгодишната си сестричка Доти, бе Рейчъл Бодуин. Дори си бе поиграл за известно време с мисълта да се ожени за нея. Дали това бе любов? Нямаше представа. Може би бе твърде млад, за да разбира любовта. Или пък просто все още не се бе влюбвал истински.

„Аргайл Румс“ се намираше в съседство с една църква на „Грейт Уиндмил стрийт“, веднага след Пикадили Съркъс. Едуард плати входната такса от един шилинг за всеки от тях и тримата влязоха вътре. Носеха вечерно облекло: черни фракове с копринени ревери, черни панталони с копринени ширити, силно изрязани бели елеци, бели ризи и бели папионки. Костюмът на Едуард бе нов и скъп; този на Мики бе доста по-евтин, но имаше модерна кройка; а дрехите на Хю някога бяха принадлежали на баща му.

Салонът за танци бе екстравагантно помещение, осветено от газени лампи, с огромни огледала в позлатени рамки, които допълнително усилваха светлината. На дансинга имаше множество двойки, а оркестърът, скрит отчасти зад изкусно изработен златист параван, свиреше енергично жизнерадостна полка. Някои от мъжете също бяха във вечерно облекло — знак, че принадлежат към висшата класа и са излезли, за да споделят за кратко забавленията на простолюдието. Повечето обаче носеха благоприлични черни ежедневни костюми и следователно бяха обикновени чиновници и дребни търговци.

Над салона за танци имаше една сумрачна галерия. Едуард я посочи на Хю:

— Ако се сприятелиш с някоя проститутка, можеш да платиш още шилинг и да я отведеш там: плюшена тапицерия, приглушено осветление и невиждащи сервитьори.

Хю бе като заслепен, и то не само от светлините, а и от всички тези възможности. Навсякъде край него бе пълно с момичета, които бяха тук с една-единствена цел: да флиртуват! Някои бяха с мъже, но други бяха дошли сами и възнамеряваха да танцуват с напълно непознати. Освен това всичките бяха облечени великолепно, с вечерни рокли с турнюри (повечето с много дълбоки деколтета), и носеха най-невероятните шапки. Забеляза обаче, че на дансинга всички проявяваха скромност и не сваляха пелерините си. А и Мики и Едуард го бяха уверили, че не са проститутки, а най-обикновени момичета, продавачки в магазини, домашни прислужници и шивачки.

— А как да се запознае човек с тях? — попита Хю. — Едва ли просто отиваш и ги заговаряш, както би направил с някоя уличница.

В отговор Едуард му посочи един висок, достолепен мъж с фрак и бяла вратовръзка, който носеше някаква значка и очевидно наблюдаваше танците.

— Това е церемониалмайсторът. Ако му дадеш бакшиш, той ще ви запознае.

Хю установи, че атмосферата е любопитна и вълнуваща смесица от порядъчност и разпуснати нрави.

Полката свърши и част от танцуващите се върнаха по масите си. Едуард посочи към някого и извика:

— Ей, проклет да съм, ако това не е Дебелака Грийнборн!

Хю проследи с поглед показалеца му и наистина видя някогашния им съученик, който бе по-едър от всякога. Толкова бе дебел, че преливаше от белия си елек. На ръцете му бе увиснало изумително красиво момиче. Дебелака и партньорката му седнаха на една маса, а Мики подхвърли тихичко:

— Защо не отидем за малко при тях?

Хю изпитваше силно желание да види по-отблизо момичето, затова с готовност се съгласи. Тримата млади мъже започнаха да се придвижват през масите.

— Добър вечер, Дебелак! — весело поздрави Едуард.

— Привет и на вас — отвърна той. — Напоследък хората ми викат „Соли“ — добави дружелюбно.

Хю неведнъж бе засичал Соли в Сити, финансовия район на Лондон. Соли от години бе в главния клон на семейната банка, която се намираше съвсем близо до тази на Пиластрови. За разлика от Хю, Едуард работеше в Сити само от няколко седмици и затова не бе срещал Соли.

— Решихме да се присъединим към вас — небрежно подхвърли Едуард и се вгледа в момичето.

Соли се обърна към придружителката си:

— Госпожице Робинсън, може ли да ви представя трима стари училищни другари: Едуард Пиластър, Хю Пиластър и Мики Миранда.

Реакцията на госпожица Робинсън бе поразителна. Тя пребледня като платно под слоя руж и попита:

— Пиластър? Нали не става дума за семейството на Тобайъс Пиластър?

— Баща ми се казваше Тобайъс Пиластър — заяви Хю. — Откъде ви е познато това име?

Тя бързо си възвърна присъствие на духа.

— Баща ми някога работеше за „Тобайъс Пиластър и Ко“. Като дете се чудех кой е този Ко.

Разсмяха се и моментното напрежение се разсея. После момичето ги покани:

— Искате ли да седнете, момчета?

На масата имаше бутилка шампанско. Соли наля от нея на госпожица Робинсън и помоли да им донесат още чаши.

— Ей, това е истинско събиране на стари другари от „Уиндфийлд“ — каза после. — Познайте кой още е тук! Тонио Силва.

— Къде е? — бързо попита Мики.

Като че ли не му стана приятно да чуе, че Тонио е наблизо. Хю се зачуди каква ли е причината. Припомни си, че докато учеха, Тонио винаги се страхуваше от Мики.

— На дансинга е — отвърна Соли. — Там е с приятелката на госпожица Робинсън, госпожица Ейприл Тилзли.

Госпожица Робинсън се намеси:

— Може да ми казвате Мейзи. Не държа на формалностите — и намигна сладострастно на Соли.

Един сервитьор донесе чиния, на която имаше омар и я постави пред Соли. Дебелака подпъхна салфетка в яката на ризата си и започна да се храни.

— Мислех, че вие, евреите, не ядете мекотели и ракообразни — произнесе Мики с лениво безочие.

Както винаги, Соли не обръщаше внимание на подобни забележки.

— Спазвам кашер само у дома — отвърна той.

Мейзи Робинсън стрелна Мики със злобен поглед.

— А пък ние, еврейките, ядем каквото си поискаме — отсече и си взе късче месо от чинията на Соли.

Хю бе изненадан от новината, че е еврейка. Винаги бе вярвал, че всички евреи са мургави и тъмнокоси. Сега се вгледа внимателно в нея. Тя бе доста ниска, но умело бе добавила близо трийсет сантиметра към височината си, като бе вдигнала светлокестенявата си коса на кок с помощта на подплънки и бе сложила отгоре му голяма шапка, украсена с изкуствени листа и плодове. Под шапката се виждаше малко лице с дръзки, безсрамни черти. В зелените й очи проблясваше дяволито пламъче. Дълбокото деколте на червеникавокафявата й рокля разкриваше поразително голяма част от напръсканата й с лунички гръд. По принцип луничките не бяха смятани за особено привлекателни, но Хю не успяваше да откъсне очи от тях. След известно време Мейзи усети погледа му и му отвърна. Той се извърна настрани с извинителна усмивка.

Започна да оглежда групичката на масата и така отклони мислите си от гърдите й. Забеляза как са се променили за изминалите седем години хората, с които някога бе учил в „Уиндфийлд“. Соли Грийнборн бе възмъжал. Макар че все още бе дебел и се усмихваше все така лесно и безгрижно, на двайсет и няколко вече бе придобил властно излъчване. Това може би се дължеше на огромното му богатство; от друга страна, Едуард също бе богат, но нямаше такава аура. Соли вече си бе спечелил репутация и в Сити го уважаваха. Макар да бе естествено да те уважават, когато си наследник на банка „Грийнборн“, на тази позиция един млад глупак бързо би се превърнал в посмешище за всички.

За разлика от Соли, макар да бе остарял, Едуард не бе съзрял особено. За него най-важното бе да си играе, все едно беше още дете. Не беше глупав, обаче му бе трудно да се съсредоточи върху работата си в банката, защото предпочиташе да бъде някъде другаде — да танцува, да пие и да играе карти.

Мики се бе превърнал в един красив дявол, с тъмни очи, черни вежди и чуплива коса, пусната съвсем малко по-дълга, отколкото бе прието. Вечерното му облекло съответстваше на нормата, но въпреки това бе твърде смело: яката и маншетите на сакото му бяха от кадифе, а ризата му бе с волани. Вече бе привлякъл възхитени и подканващи погледи от няколко момичета, седнали на съседните маси, както бе забелязал Хю. Мейзи Робинсън обаче не го бе харесала и Хю подозираше, че това не се дължи само на забележката за евреите. У Мики имаше нещо злокобно. Той бе изнервящо тих, наблюдателен и сдържан. Прикриваше се, не бе откровен и рядко демонстрираше колебание, несигурност или уязвимост; освен това никога не показваше каквато и да било част от душата си — ако изобщо притежаваше такава. Хю му нямаше доверие.

Следващият танц завърши и Тонио Силва дойде на масата заедно с госпожица Ейприл Тилзли. Хю няколко пъти бе срещал Тонио, след като завършиха училище, но дори да не го бе виждал от години, пак щеше да го разпознае заради крещящия морковен цвят на косата му. Двамата бяха първи приятели — до онзи ужасен ден през 1866 г., когато майката на Хю бе дошла да му съобщи, че баща му е мъртъв и да го отведе от училището. До онзи момент двамата бяха лошите момчета от долните класове — винаги се забъркваха в неприятности — но пък се наслаждаваха на живота, независимо от наказанията за лудориите си.

През годините Хю често се бе чудил какво в действителност се бе случило онзи ден на водоема. Изобщо не повярва на историята във вестника, описваща как Едуард се опитал да спаси Питър Мидълтън. На Едуард просто не му стигаше смелост за подобно нещо. Тонио обаче все още отказваше да говори за случката, а единственият друг свидетел, Албърт Камъл „Гърбушкото“, бе отишъл да живее в колония Кейп.

Докато Тонио се здрависваше с Мики, Хю внимателно се вгледа в лицето му. Тонио като че ли все още изпитваше страхопочитание към Мики.

— Как си, Миранда? — запита съвсем нормално, но изражението му разкриваше смесица от боязън и възхищение. Такова отношение има човек към боксов шампион, известен с избухливостта си.

Партньорката на Тонио, Ейприл, бе малко по-възрастна от приятелката си Мейзи, прецени Хю. Освен това изглеждаше някак измъчена, чертите й бяха изострени и изпити и заради това бе по-малко привлекателна. Тонио обаче очевидно се наслаждаваше на компанията й, непрекъснато докосваше ръката й, шепнеше в ухото й и я разсмиваше.

Хю се обърна отново към Мейзи. Тя бе разговорлива и жизнена, гласът й бе весел и в него се долавяше следа от акцента, характерен за североизточна Англия, където някога бяха складовете на Тобайъс Пиластър. На лицето й не спираха да се сменят очарователни изражения — тя се усмихваше, мръщеше, цупеше, бърчеше чипото си носле и вдигаше вежди. Миглите й бяха светли, забеляза той, а по носа й бяха пръснати лунички. Красотата й не отговаряше на традиционните разбирания, но никой не би могъл да отрече, че е най-хубавата жена в помещението.

Хю не можеше да се отърси от мисълта, че след като бе дошла в Аргайл Румс, вероятно бе склонна да се целува, прегръща и може би дори да стигне докрай тази нощ с един от мъжете на масата. Хю си представяше сексуални отношения с почти всяко момиче, което срещнеше — срамуваше се от факта колко често и силно си мечтае за това — но по принцип то би могло да се случи само след определен период на ухажване, годеж и после брак. Докато Мейзи може би щеше да го направи още тази вечер!

Тя отново улови погледа му и той се почувства неудобно. Понякога така се засрамваше в присъствието на Рейчъл Бодуин, защото имаше чувството, че тя знае за какво си мисли. Отчаяно се опита да намери тема за разговор и накрая изтърси:

— Винаги ли сте живяла в Лондон, госпожице Робинсън?

— Тук съм само от три дни — отвърна тя.

Тази тема може и да бе банална и глупава, реши той, но поне разговаряха.

— Толкова скоро! — каза. — А преди това къде сте били?

— Пътувах — отговори му Мейзи, обърна се и започна да си приказва със Соли.

— А! — възкликна Хю. Това явно бе краят на разговора и той усети разочарование. Мейзи се държеше почти като човек, който му има зъб за нещо.

Ейприл обаче се смили над него и обясни:

— Мейзи е обикаляла с един цирк в продължение на четири години.

— Мили боже! И какво е правила в него?

Мейзи отново се извърна към Хю.

— Яздех кон без седло — отвърна. — Изправях се на гърба на коня, скачах от един кон на друг, всички тези номера.

Ейприл добави:

— Облечена в трико, естествено.

Мисълта за Мейзи, облечена в плътно прилепнало трико, бе непоносимо възбуждаща. Той кръстоса крака и попита:

— А как започнахте да се занимавате с това?

Тя се поколеба, после като че ли взе решение за нещо. Завъртя се на стола си, така че да застане лице в лице с Хю, а в очите й проблесна опасно пламъче.

— Ами, ето как стана — каза. — Баща ми работеше за „Тобайъс Пиластър и Ко“. Твоят баща измами моя, не му даде надницата за една седмица. По онова време майка ми беше болна. Без пари, или аз нямаше да имам какво да ям, или тя — да умре. Затова избягах от вкъщи. Тогава бях на единайсет години.

Хю усети как лицето му пламва.

— Не вярвам, че баща ми е измамил когото и да било — заяви. — А ако си била на единайсет, едва ли си разбрала какво наистина е станало.

— Много добре разбирах глада и студа!

— Може би вината е била на баща ти — настоя Хю, макар да знаеше, че не постъпва много мъдро. — Не е трябвало да има деца, след като не е можел да ги изхрани!

— Можеше и успяваше да ни храни! — избухна Мейзи. — Работеше като роб… а после вие му отмъкнахте парите!

— Баща ми се разори, но никога от никого не е откраднал.

— Едно и също е, когато ти си губещият!

— Не е едно и също, и от твоя страна е глупаво и нагло да се преструваш, че е така!

Явно останалите решиха, че е отишъл твърде далеч. Няколко души се обадиха едновременно. Тонио каза:

— Нека да не се караме за нещо, случило се толкова отдавна.

Хю разбираше, че трябва да млъкне, но все още бе ядосан.

— От тринайсетгодишен слушам как семейство Пиластър критикуват баща ми и очернят името му, но няма да търпя това и от някаква си циркова ездачка!

Мейзи се изправи. Очите й блестяха като шлифовани изумруди. За момент Хю си помисли, че ще му зашлеви шамар. После тя каза:

— Танцувай с мен, Соли. Може би, когато музиката спре, невъзпитаният ти приятел ще си е отишъл.