Кен Фолет
Опасно богатство (58)

II

Мики Миранда бягаше, за да си спаси кожата. Късметът му бе на изчерпване. През последните двайсет и четири години бе извършил четири убийства. За първите три му се бе разминало, но този път бе направил грешка. Хю Пиластър го бе видял как застрелва Тонио Силва посред бял ден. Нямаше да отърве бесилото, освен ако веднага не напуснеше Англия.

Изведнъж се оказа беглец в града, който бе негов дом през по-голямата част от живота му. Забързано прекоси гарата „Ливърпул стрийт“, като избягваше погледите на полицаите. Сърцето му лудо биеше, дишаше плитко и неравномерно. Нае първия файтон, който му се изпречи пред очите, и скочи вътре.

Отиде право в бюрото на параходна компания „Златния бряг и Мексико“.

В офиса имаше много хора, повечето от които — латиноамериканци. Някои се опитваха да се върнат в Кордоба, други искаха да измъкнат от там роднините си, а трети просто питаха дали има някакви новини. Цареше пълен хаос и беше твърде шумно. Мики не можеше да чака цялата тази сган да се извърви. Разбута хората с бастуна си и си проправи път до гишето, без да обръща внимание дали удря мъже или жени. Скъпите му дрехи и надменността на човек от висшата класа привлякоха вниманието на един служител.

Мики заяви:

— Искам един билет за Кордоба.

— В Кордоба има война — отвърна мъжът.

Мики потисна саркастичната забележка, която напираше на устните му.

— Доколкото разбирам, не сте спрели всички пътувания.

— Продаваме билети до Лима, Перу. Корабът ще продължи до Палма, ако политическата обстановка го позволява. Решението ще бъде взето, когато стигне Лима.

Така ставаше. Засега главната цел на Мики бе да се измъкне от Англия.

— Кога отплава следващият параход?

— След четири седмици.

Сърцето му слезе в петите.

— Това не ми върши работа! Трябва да замина по-скоро!

— Един кораб тръгва от Саутхамптън тази нощ, ако наистина бързате.

Слава богу! Значи късметът не му бе изневерил напълно.

— Запазете ми самостоятелна кабина — възможно най-хубавата.

— Много добре, сър. Бихте ли ми казали името си?

— Миранда.

— Бихте ли повторили, сър?

Англичаните бяха буквално глухи, когато ставаше дума за чуждестранни имена. Мики се канеше да повтори фамилията си буква по буква, но после изведнъж промени решението си.

— Андрюс — каза. — М. Р. Андрюс.

Беше се сетил, че полицията може да провери списъка с пътниците за името Миранда. Така нямаше да го намерят. Изпита благодарност към невероятния либерализъм на британските закони, които позволяваха на хората да влизат и излизат от страната без паспорти. В Кордоба не би могъл да го стори така лесно.

Служителят започна да пише билета му. Мики го наблюдаваше нетърпеливо, без да спира да потрива мястото, където Хю Пиластър го бе ударил с челото си. Осъзна, че е изправен пред нов проблем. От Скотланд ярд щяха да разпратят по телеграфа описанието му до всички пристанищни градове. Проклет да бъде този телеграф! Само след час местната полиция щеше да проверява всички пътници. Трябваше да се дегизира по някакъв начин.

Служителят му подаде билета, а Мики плати с банкноти. Разблъска отново хората и излезе навън, все още разтревожен.

Нае си файтон и нареди да го откарат в посолството на Кордоба, но почти веднага се отказа. Прекалено опасно бе да се връща там, освен това разполагаше с твърде малко време.

Полицията щеше да търси добре облечен мъж на около четирийсет години, който пътува сам. Една от възможностите да избегне копоите бе да промени възрастта си и да си намери спътник. Всъщност можеше дори да се престори на инвалид, на болен старец — и да се качи на борда в инвалидна количка. Само че му трябваше съучастник. Кого да използва? Не смяташе, че може да вярва на когото и да било от служителите си, особено сега, когато вече не бе посланик. Следователно му оставаше Едуард.

— Карайте към „Хил стрийт“ — нареди на кочияша.

Едуард имаше малка къща в Мейфеър. За разлика от останалите членове на семейството, той живееше под наем и все още не го бяха принудили да се изнесе, защото бе предплатил за три месеца.

Едуард, изглежда, не се интересуваше, че Мики е унищожил банката и е съсипал семейството му. Той бе станал още по-зависим от Мики. Колкото до останалите Пиластър — Мики не ги беше виждал от фалита насам.

Едуард отвори вратата, облечен в лекьосан копринен халат. Той отведе Мики в спалнята си, където в камината гореше огън. Домакинът пушеше пура и пиеше уиски в единайсет часа сутринта. Сега грозният обрив бе покрил цялото му лице и Мики се зачуди дали наистина може да го използва за плана си — изглеждаше прекалено подозрителен. Само че нямаше време за придирчивост. Едуард щеше да свърши работа, налагаше се.

— Напускам страната — каза Мики.

— О, вземи ме със себе си! — отвърна Едуард и избухна в сълзи.

— Какъв, по дяволите, ти е проблемът? — зачуди се Мики на глас без никакво съчувствие.

— Аз умирам — обясни Едуард. — Хайде да отидем на някое тихо и спокойно място и да живеем заедно, докато умра.

— Не умираш, глупак такъв — просто имаш кожно заболяване!

— Не е кожна болест, ами сифилис.

Мики ахна ужасено.

— Исусе и света Богородице, аз може също да съм го пипнал!

— Нищо чудно, като се има предвид колко време прекарвахме в „При Нели“.

— Но нали момичетата на Ейприл уж са чисти!

— Проститутките никога не са чисти.

Мики с усилие потисна паниката си. Ако се забавеше в Лондон, за да отиде на преглед, можеше да увисне на въжето. Трябваше още днес да напусне страната. Пък и параходът минаваше през Лисабон. Можеше да посети лекар там, след няколко дни. Да, така щеше да направи. Възможно бе изобщо да не е прихванал болестта, тъй като по принцип бе много по-здрав от Едуард, а и за разлика от него винаги се миеше след секс.

Едуард обаче не бе в достатъчно добро състояние, за да му помогне да избяга. Освен това Мики нямаше намерение да отведе със себе си в Кордоба умиращ от сифилис човек. И все пак имаше нужда от помагач. Оставаше му само една възможност: Огъста.

Не бе така сигурен в нея, както в Едуард. Едуард винаги бе склонен да направи всичко, за което го помоли Мики. Огъста съвсем не бе толкова зависима от него… но тя бе последният му шанс.

Обърна се.

— Не ме напускай! — започна да го умолява Едуард.

Мики обаче нямаше време за сантименталности.

— Не мога да взема умиращ човек със себе си! — избухна той.

Едуард вдигна поглед към него и на лицето му се изписа злоба.

— Ако не го направиш…

— Какво?

— Ще съобщя на полицията, че ти си убил Питър Мидълтън, чичо Сет и Соли Грийнборн!

Явно Огъста му бе казала за убийството на стария Сет. Мики се вгледа в Едуард, който в момента изглеждаше ужасно жалък. „Как съм го изтърпял толкова време?“, зачуди се Мики. Изведнъж осъзна колко щастлив ще бъде да го остави.

— Кажи на полицията — заяви. — Тя и без това ме преследва за убийството на Тонио Силва. Все едно дали ще ме обесят за четири убийства, или за едно.

И след тези думи излезе, без да поглежда назад. Нае си файтон от „Парк лейн“ и нареди на кочияша да го откара на „Кенсингтън Гор“, до „Уайтхейвън хаус“. Докато пътуваше, тревожно размишляваше за здравето си. Нямаше никакви симптоми на болестта: нито обрив по кожата, нито необясними бучки и подутини по гениталиите. Само че трябваше да изчака, за да се увери. Проклет да е Едуард! Дано се пържи в ада!

Притесняваше се и заради Огъста. Не я бе виждал, откакто банката фалира. Дали щеше да му помогне? Знаеше, че винаги бе водила борба със силното си сексуално желание към него. Веднъж дори — колкото и странни да бяха обстоятелствата — наистина се бе поддала на страстта. В онези дни и Мики я желаеше. По-късно огънят у Мики бе угаснал, но подозираше, че у нея се е разгорял още по-силно. Надяваше се да е така, защото възнамеряваше да я помоли да избяга с него.

Вратата му отвори не обичайният прислужник на Огъста, а някаква раздърпана жена, препасана с мърлява престилка. Докато прекосяваше фоайето, Мики забеляза, че то не е особено чисто. Очевидно Огъста бе изпаднала в затруднено положение. Това всъщност бе даже по-добре за него, тъй като тя щеше да е по-склонна да приеме плана му.

Самата Огъста обаче изглеждаше все така внушително и властно, когато влезе в салона. Облечена бе в лилава копринена блуза с буфан ръкави и черна разкроена пола. Като млада тя спираше дъха на мъжете с външността си, но дори сега, на петдесет и осем години, все още можеше да накара минувачите да се обръщат след нея. Мики си припомни колко я бе искал, когато бе шестнайсетгодишен хлапак, но сега от това не бе останало нищо. Налагаше се да се преструва.

Тя не му протегна ръка.

— Защо си дошъл? — попита студено. — Ти съсипа и мен, и семейството ми!

— Не съм имал намерение да…

— Сигурно си знаел предварително, че баща ти смята да предизвика гражданска война.

— Но аз нямах представа, че заради тази война кордовските облигации ще загубят стойността си! — оправда се той. — Нима вие сте предполагали, че ще стане така?

Огъста се поколеба. Отговорът бе очевиден: и тя не бе допускала подобно нещо.

Бронята й се бе пропукала; Мики усети това и се опита да разшири пукнатината.

— Ако знаех, нямаше да го направя — по-скоро бих си прерязал гърлото, отколкото да ви навредя!

Виждаше се, че й се иска да му повярва.

Тя обаче каза:

— Ти си убедил Едуард да измами партньорите си, така че да получиш своите два милиона лири!

— Смятах, че в банката има толкова много пари, че нищо лошо няма да се случи!

Огъста отвърна поглед и тихо промълви:

— И аз така си мислех.

Той се възползва от предимството си.

— Както и да е, това сега няма значение — днес напускам Англия… и вероятно никога няма да се върна.

Тя го погледна и внезапно в очите й проблесна страх. Той разбра, че я е уловил в капана си.

— Защо? — попита Огъста.

Нямаше време за заобиколни приказки.

— Днес стрелях по един човек и го убих. В момента полицията е по петите ми.

Тя ахна и го хвана ръката.

— Кого?

— Антонио Силва.

Тя се шокира и развълнува. По лицето й изби руменина, а очите й ярко заблестяха.

— Тонио ли? И защо?

— Представляваше заплаха за мен. Запазил съм си билет за парахода, който тръгва тази нощ от Саутхамптън.

— Толкова скоро!

— Нямам друг избор.

— И си дошъл да си вземеш сбогом? — попита го и сведе съкрушено поглед.

— Не.

Тя отново вдигна очи. Надежда ли се виждаше в тях? Той се подвоуми за миг, след което се хвърли смело в дълбокото.

— Искам да дойдеш с мен.

Очите й се разшириха и Огъста направи крачка назад.

Той продължи да стиска ръката й.

— Сега, когато трябва да си тръгна така прибързано, осъзнах нещо — нещо, което трябваше да призная поне пред себе си много отдавна. Сигурен съм, че ти винаги си била наясно. Обичам те, Огъста.

Вживяваше се в ролята си, без да изпуска от поглед лицето й. Следеше изражението й, както мореплавателят наблюдава промените по океанската повърхност. За кратко тя се опита да демонстрира удивление, но много бързо се отказа. Усмихна се съвсем лекичко от благодарност, после се изчерви почти като момиче; а накрая в очите й се появи пресметливо пламъче, което му подсказа, че преценява какво може да спечели и какво — да изгуби.

Мики разбра, че все още не е решила как да постъпи.

Постави ръка на пристегнатия й от корсета кръст и нежно я придърпа към себе си. Тя не се противопостави, но на лицето й все още бе изписано същото изражение: продължаваше да мисли.

А после лицата им се озоваха почти едно до друго; гърдите й се опряха в реверите на палтото му.

Мики промълви:

— Не мога да живея без теб, скъпа Огъста!

Усещаше как тялото й трепери под пръстите му. С пресекващ глас тя каза:

— Достатъчно съм възрастна, за да ти бъда майка!

Той докосна с устни бузата й и прошепна в ухото й:

— Обаче не си ми майка. — После снижи глас още повече: — Ти си най-привлекателната жена, която някога съм срещал. Копнях за теб през всичките тези години, и ти го знаеш. Сега… — Плъзна длан нагоре, към гърдите й. — Сега едва удържам ръцете си! Огъста… — Мики замълча.

— Какво? — попита тя.

Почти я бе спечелил, но все пак — не съвсем. Трябваше да изиграе и последната си карта.

— Сега, когато вече не съм посланик, мога да се разведа с Рейчъл.

— Какво искаш да кажеш?

И тогава той прошепна в ухото й:

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Да! — отговори тя.

А Мики я целуна.