Кен Фолет
Опасно богатство (25)

VI

Квартирата на Мики Миранда в Камбъруел се състоеше от две стаи в къщата на една вдовица с вече пораснал син. Никой от приятелите му от висшата класа не го бе посещавал тук, не бе идвал дори Едуард Пиластър. Мики играеше ролята на млад търсач на удоволствия със силно ограничен бюджет, и елегантното жилище бе едно от нещата, от които спокойно можеше да се лиши.

Всяка сутрин точно в девет хазяйката носеше кафе и топли кифлички за него и Папа. По време на закуската Мики разказа на баща си как е станал причината Тонио Силва да изгуби сто лири, с които не разполага. Не очакваше Папа да започне да сипе хвалебствия, но се надяваше да получи поне някакво признание за находчивостта си, ако ще да е и неясно изръмжаване. Обаче Папа не се впечатли изобщо. Той духна няколко пъти над горещото си кафе и сръбна шумно.

— Е, и какво — той върна ли се в Кордоба?

— Все още не е, но ще го направи.

— Надяваш се. Толкова работа — а все още само се надяваш, че ще си тръгне!

Мики се засегна.

— Днес ще подпечатам присъдата му! — възрази.

— Когато бях на твоите години…

— Да, ти би му прерязал гърлото, наясно съм. Само че това е Лондон, а не провинция Санта Мария. Ако започна да режа гърлата на хората, ще ме обесят за нула време!

— В някои случаи човек няма избор.

— Обаче има други, в които е най-добре да си предпазлив, Папа. Сети се за Самюъл Пиластър и как не искаше да се занимава с оръжия. Отървах се от него и неговата глупава сантименталност, без да проливам кръв, нали?

В действителност това бе дело на Огъста, но Мики не бе споделил тази подробност с баща си.

— Не знам — упорито отсече Папа. — Кога ще си получа пушките?

Това бе проблемният въпрос. Старият Сет бе още жив и все още бе старши партньор в банка „Пиластър“. Сега бе август. През септември зимният сняг в планините на Санта Мария щеше да започне да се топи. Папа искаше да се прибере вкъщи — с оръжията. Веднага щом Джоузеф станеше старши партньор, Едуард щеше да придвижи сделката и пушките да бъдат натоварени. Само че старият Сет се бе вкопчил в поста и в живота си с вбесяваща упоритост.

— Скоро ще си ги получиш, Папа — увери го Мики. — Сет няма да издържи още дълго.

— Хубаво — отбеляза Папа със самодоволното изражение на човек, спечелил спор.

Мики намаза с масло една кифличка. Винаги ставаше така. Никога не успяваше да угоди на баща си, колкото и да се стараеше.

Насочи мислите си към предстоящия ден. Сега Тонио дължеше пари, които нямаше да успее да върне. Следващата стъпка бе да превърне този проблем в истинска криза. Искаше Едуард и Тонио да се скарат публично. Ако това се случеше, позорът на Тонио щеше да стане известен на всички. Той щеше да се принуди да напусне работата си и да се върне у дома в Кордоба. Така щеше да се озове и извън полезрението на Дейвид Мидълтън.

Мики искаше да постигне това, без да превръща Тонио в свой враг. Той имаше друга цел: искаше работата на Тонио. А ако решеше, Тонио би могъл да му създаде затруднения — можеше да злепостави и оклевети Мики пред посланика. Целта на Мики бе вместо това да го убеди да му разчисти пътя.

Цялата ситуация бе силно усложнена от миналите му взаимоотношения с Тонио. В училище Тонио го мразеше и се страхуваше от него; в последно време пък му се възхищаваше. Сега Мики трябваше да се превърне в най-добрия приятел на Тонио — и то, докато същевременно разрушаваше живота му.

Докато Мики обмисляше изпълнения с коварни ситуации ден, който му предстоеше, на вратата се почука. Хазяйката обяви, че е пристигнал неочакван посетител. Миг по-късно в стаята влезе Тонио.

Мики бе планирал да го потърси след закуската. Това посещение му спестяваше разкарването.

— Седни, пийни кафе — покани го жизнерадостно. — Какъв лош късмет имаше снощи! Макар че, такива са картите — ту губиш, ту печелиш.

Тонио се поклони на Папа и седна. Лицето му издаваше, че вероятно въобще не е спал.

— Изгубих повече, отколкото мога да си позволя — заяви той.

Папа изсумтя изнервено. Той не проявяваше търпение към хора, които се самосъжаляват, а и поначало презираше семейство Силва. Смяташе ги за малодушни градски обитатели, които се прехранват благодарение на чуждо покровителство и корупция.

Мики се престори, че е изпълнен със съчувствие и каза сериозно:

— Искрено съжалявам да го чуя.

— Ти знаеш какво значи това. В тази страна мъж, който не си плаща дълговете от комар, не се смята за джентълмен. А пък мъж, който не е джентълмен, не може да бъде дипломат. Възможно е да ми се наложи да подам оставка и да се прибера вкъщи.

„Точно така“, помисли си Мики, но на глас каза опечалено:

— Схващам проблема ти.

Тонио продължи:

— Знаеш как се държат хората в подобни случаи — ако не платиш още на следващия ден, вече те подозират. Обаче на мен ще ми отнеме години, за да платя сто лири. Затова дойдох при теб.

— Не разбирам — заяви Мики, макар да разбираше прекрасно.

— Ще ми дадеш ли парите? — умолително попита Тонио. — Ти си от Кордоба, не си като тези англичани. Няма да заклеймиш някого само заради една грешка. А и аз ще ти платя някой ден.

— Ако имах парите, щях да ти ги дам веднага — увери го Мики. — Ще ми се да бях толкова богат.

Тонио погледна Папа, който го изгледа студено и само отсече:

— Не.

Тонио увеси глава.

— Такъв съм глупак, като стане дума за хазарт — каза глухо. — Не знам какво ще правя сега. Ако се върна вкъщи опозорен, не ще мога да се изправя пред семейството си.

Мики произнесе замислено:

— А може би ще успея да ти помогна с нещо друго.

Тонио грейна.

— О, моля те, каквото и да е!

— Едуард и аз сме добри приятели, както знаеш. Бих могъл да говоря с него, да му обясня как стоят нещата и да го помоля да прояви снизходителност към теб — да ми направи лична услуга.

— Би ли го сторил? — Лицето на Тонио буквално сияеше от надежда.

— Ще го помоля да изчака известно време за парите си, а и да не казва на никого. Имай предвид, че не мога да обещая съгласието му. Семейство Пиластър е ужасно богато, обаче всичките му членове са страшно практични и твърдоглави. Във всеки случай, ще опитам.

Тонио сграбчи ръката на Мики.

— Не знам как да ти се отблагодаря! — каза пламенно. — Никога няма да го забравя!

— Недей да се надяваш твърде много…

— Нищо не мога да направя! Изпаднал бях в отчаяние, а ти ми даде причина да продължа. — Замълча за миг, след което добави засрамено: — Тази сутрин обмислях самоубийство. Вървях по „Лондон Бридж“ и се канех да се хвърля в реката.

Папа тихо изсумтя. Явно смяташе, че това би било най-доброто решение.

Мики побърза да се намеси:

— Слава богу, че си се отказал! А сега най-добре да ида до банка „Пиластър“ и да поговоря с Едуард.

— Кога може да се видим?

— Ще дойдеш ли в клуба по обед?

— Разбира се, стига да кажеш.

— Тогава ела и ще се видим там.

— Добре. — Тонио се изправи. — Ще ви оставя да довършите закуската си. И…

— Не ми благодари — вдигна ръка Мики, за да го прекъсне. — Това не носи добър късмет. Чакай и се надявай.

— Да. Добре. — Тонио отново се поклони на Папа. — Довиждане, сеньор Миранда.

После излезе.

— Глупаво момче — измърмори Папа.

— Пълен глупак — съгласи се Мики.

След това Мики отиде в съседната стая и се премени в официално сутрешно облекло: бяла риза с твърда яка и колосани маншети, светлобежови панталони, черна сатенена вратовръзка, която той завърза съвършено, както и черен двуреден редингот. Обувките му бяха лъснати с восък, а косата му проблясваше от втритото в нея специално масло. Той винаги се обличаше елегантно, но консервативно. Никога не би си позволил да носи модерните обърнати яки, нито пък монокъл — като някое повърхностно конте. Англичаните лесно заклеймяваха чужденците като простаци, а той нямаше намерение да им дава излишни поводи за това.

Остави Папа сам да намери с какво да запълни времето си и излезе. Мина по моста и навлезе във финансовия район, наричан „Сити“^[1], защото бе разположен приблизително на същото място, което бе заемал древният римски град и обхващаше около една квадратна миля от античния Лондон. Движението около катедралата „Свети Павел“ бе напълно замряло: карети, омнибуси, талиги, натоварени с бурета бира, файтони-таксита и подвижните сергии на най-различни амбулантни търговци се бореха да преодолеят огромно стадо овце, подкарано към пазара за месо в Смитфийлд.

Банка „Пиластър“ бе нова сграда с дълга класическа фасада и внушителен вход, от двете страни на който се издигаха две масивни колони с канелюри^[2]. Няколко минути след дванайсет по обед Мики влезе през двойните врати в банковата зала. Макар че Едуард рядко отиваше на работа преди десет, по принцип бе склонен да излезе за обяд по всяко време след дванайсет.

Мики се приближи към един от „разносвачите“ и му каза:

— Бъди така добър да предадеш на господин Едуард Пиластър, че господин Миранда го търси.

— Разбира се, сър.

Мики завиждаше на семейство Пиластър най-силно именно когато бе тук. Всяка подробност бе доказателство за богатството и властта им: лъскавият мраморен под, изисканата ламперия, снижените гласове, скрибуцането на писалките в големите счетоводни книги, и може би най-много от всичко — тези прекалено охранени и твърде богато облечени куриери. Цялото това пространство и всички тези хора на практика бяха подчинени на задачата да броят парите на семейство Пиластър. Никой тук не отглеждаше добитък, не добиваше нитрат, нито строеше железници: тази работа се вършеше от други, някъде далеч. Пиластрови само наблюдаваха как се множат парите. На Мики това му изглеждаше като най-прекрасния начин на живот сега, след като робството бе премахнато.

В атмосферата имаше и някакъв фалш. Тя бе прекалено тържествена, изпълнена с твърде много достойнство — както подобава на църква, на резиденцията на президент или на музей. Те бяха просто лихвари, но се държаха така, сякаш даването на пари в заем и с лихва бе благородно призвание, като например това на свещениците.

След няколко минути се появи и Едуард — с голяма синка на окото и подпухнал, посинен нос. Мики повдигна вежди.

— Скъпи ми приятелю, какво е станало с теб?

— Сбих се с Хю.

— И за какво?

— Скастрих го, задето бе довел курва в дома ни, а той избухна.

На Мики му хрумна, че това може би е предоставило на Огъста търсената възможност да се отърве от Хю.

— А какво се случи с Хю?

— Няма да го видиш в продължение на доста дълго време. Изпратиха го в Бостън.

„Добра работа, Огъста!“, поздрави я мислено Мики. И наистина щеше да е много добре, ако успееха да се разправят и с Хю, и с Тонио в един и същи ден. На глас каза:

— Струва ми се, че ще ти се отрази добре бутилка шампанско и приличен обяд.

— Прекрасна идея!

Излязоха от банката и тръгнаха на запад. Нямаше смисъл да спират файтон, защото улиците все още бяха запречени от овцете и такситата не можеха да се измъкнат от задръстването. Прекосиха пазара за месо, накъдето откарваха животните. Вонята от кланиците бе отвратителна, направо непоносима. Овцете биваха хвърляни от улицата през един отвор направо в подземната скотобойна. При падането си чупеха краката и повече не можеха да се движат, което бе достатъчно, за да може колачът да им пререже гърлата.

— Тази гледка е в състояние да те откаже от овнешкото за цял живот — отбеляза Едуард и двамата покриха лица с носните си кърпи.

Мики си помисли, че само нещо значително по-страшно от това е в състояние да откаже Едуард от обяда му.

След като излязоха от Сити, си наеха файтон и дадоха указания на кочияша да кара към „Пол Мол“. Веднага щом потеглиха, Мики започна речта, която бе репетирал. Първите му думи бяха:

— Мразя хора, които разпространяват клюки за лошото поведение на другите.

— Да — съгласи се неопределено Едуард.

— Но когато засяга приятелите ти, си длъжен да кажеш нещо.

— Хмм. — Едуард очевидно нямаше представа за какво говори.

— А и би ми било много неприятно, ако решиш, че съм си мълчал, защото става дума за мой сънародник.

Последва кратко мълчание, след което Едуард заяви:

— Не съм сигурен, че разбирам какво имаш предвид.

— Говоря за Тонио Силва.

— А, да. Предполагам, че няма как да ми върне парите, които ми дължи.

— Пълни глупости! Познавам семейството му. То е почти толкова богато, колкото и твоето!

Мики не се притесняваше, че казва подобна безобразна лъжа: хората в Лондон нямаха представа колко богато би могло да бъде едно семейство от Южна Америка.

Едуард се изненада.

— Мили боже! Смятах, че е тъкмо обратното.

— Нищо подобно. Съвсем спокойно може да ти върне парите. Именно това прави нещата още по-лоши.

— Какво? Кои неща?

Мики въздъхна тежко.

— Страхувам се, че той няма никакво намерение да ти се издължи. Освен това обикаля насам-натам и се хвали с това. Твърди, че не си истински мъж и не ти стиска достатъчно, за да го накараш да си плати.

Едуард почервеня.

— Така ли говори, мътните го взели. Че не ми стиска? Ще видим тая работа!

— Предупредих го да не те подценява. Казах му, че се страхувам, че може да не изтърпиш да те прави на глупак. Той обаче предпочете да не ме послуша.

— Този негодник! Е, щом не иска да слуша мъдри съвети, може би ще трябва да научи истината по трудния начин.

— Да, срамота е — бе коментарът на Мики.

Едуард беснееше мълчаливо.

Мики нетърпеливо се въртеше, докато файтонът пълзеше по „Странд“. Тонио би трябвало вече да е в клуба. Едуард бе в подходящо настроение за кавга. Всичко се подреждаше съвършено.

Най-после файтонът спря пред клуба. Мики изчака Едуард да плати на кочияша, след което влязоха вътре. В гардеробната, сред тълпата мъже, които си закачаха шапките, срещнаха Тонио.

Мики се напрегна. Вече бе подредил всичко, сега можеше само да кръстоса пръсти и да се надява, че драмата ще се разиграе така, както я бе планирал.

Тонио срещна погледа на Едуард, смути се и неловко каза:

— Божичко… добро утро и на двама ви.

Мики стрелна с очи Едуард. Лицето му бе порозовяло, а очите му заплашваха да изскочат.

— Виж какво, Силва — каза.

Тонио го гледаше уплашено.

— Какво има, Пиластър?

Едуард произнесе високо:

— Онези сто лири.

Изведнъж помещението притихна. Няколко човека се огледаха, а двама мъже, които се канеха да излязат, спряха на прага и се обърнаха да видят по-добре. Приказките за пари бяха проява на лош вкус; един джентълмен би направил подобно нещо само при наистина извънредни обстоятелства. Всички знаеха, че Едуард Пиластър разполага с толкова много пари, че не знае какво да ги прави — следователно имаше някаква друга причина да споменава публично дълга на Тонио. Присъстващите, случайно станали свидетели на случката, надушваха скандал.

Тонио пребледня.

— Да?

Едуард заяви жестоко:

— Можеш да ми ги дадеш днес, ако ти е удобно.

Поканата бе отправена, макар да приличаше на предизвикателство. Много хора знаеха, че дългът е истински, така че нямаше смисъл да го отрича. Като джентълмен, Тонио имаше само един избор. Можеше да отвърне единствено „Разбира се! Ако е важно, веднага ще си получиш парите. Да се качим горе и ще ти напиша чек — или ако трябва, да отидем до ъгъла, където е банката ми?“. Ако не постъпеше така, всички щяха да разберат, че не може да плати. Щеше да бъде отлъчен от обществото.

Мики наблюдаваше сцената с интерес, предизвикващ отвращение. Първоначално по лицето на Тонио пробяга паника и Мики се зачуди за миг дали няма да извърши някоя лудост. После страхът бе изместен от гняв; той отвори уста, сякаш искаше да възрази, но не намери думи. Вместо това разпери ръце в умолителен жест. Скоро обаче изостави и това. Накрая лицето му се сгърчи като лицето на дете, което се кани да заплаче. В този момент вече се обърна и побягна. Двамата мъже на вратата отскочиха от пътя му и той се втурна през фоайето на улицата без шапката си.

Мики ликуваше: всичко се бе развило идеално, точно според плана.

Мъжете в гардеробната се разкашляха и започнаха да се въртят неловко, за да прикрият смущението. Един от по-възрастните членове измърмори:

— Това беше малко прекалено, Пиластър.

Мики побърза да се намеси:

— Той си го заслужаваше.

— Несъмнено, несъмнено — отвърна възрастният мъж.

Едуард заяви:

— Трябва да пийна нещо.

Мики помоли:

— Ще ми поръчаш ли едно бренди, ако обичаш? Най-добре да ида след Силва и да се уверя, че няма да се хвърли под колелата на някой омнибус — и с тези думи хукна навън.

Това бе най-сложната и фина част от плана му: сега трябваше да убеди човека, когато бе съсипал, че е най-добрият му приятел.

Тонио бързаше към квартал „Сейнт Джеймс“, без да гледа къде върви. Блъскаше се в хората непрекъснато. Мики се затича и скоро го настигна.

— Честно, Силва, ужасно съжалявам — каза.

Тонио спря. По бузите му се стичаха сълзи.

— Край с мен — проплака. — Всичко свърши.

— Пиластър направо ме отряза — обясни Мики. — Наистина се постарах да го убедя.

— Знам. Благодаря ти.

— Недей да ми благодариш. Провалих се.

— Обаче опита. Иска ми се да можех да сторя нещо, за да изразя благодарността си.

Мики се поколеба за миг, като си мислеше: „Смея ли да му поискам работата — още тук, на място?“. Реши да прояви кураж.

— В действителност, има такова нещо… Но ще е по-добре да го обсъдим друг път.

— Не, кажи ми сега.

— Ще се почувствам зле. Нека го оставим за друг ден.

— Нямам представа още колко време ще бъда тук. За какво става въпрос?

— Ами… — Мики се престори, че е обзет от смущение. — Предполагам, че след известно време на кордовския посланик ще му трябва някой да те замести.

— Да, ще му е нужен заместник, и то веднага. — После на обляното му със сълзи лице се появи разбиране. — Естествено — ти трябва да получиш работата! Ще бъдеш идеален!

— Ако кажеш някоя добра дума…

— Ще сторя нещо повече. Ще му разкажа колко си ми помогнал и как си се опитал да ме измъкнеш от кашата, в която се забърках. Сигурен съм, че ще поиска да те назначи.

— Ще ми се да не се възползвах от твоите проблеми — сподели Мики. — Имам чувството, че се държа като предател.

— Нищо подобно! — Тонио сграбчи с две ръце ръката на Мики. — Ти си истински приятел!