Кен Фолет
Опасно богатство (44)

I

В деня, когато Джоузеф получи благородническата си титла, Огъста се държеше като кокошка, току-що снесла яйце. Мики отиде у тях за чая, както обикновено — и завари салона пълен с хора, които я поздравяваха, че е станала графиня Уайтхейвън. Главният й прислужник Хастед се усмихваше самодоволно и произнасяше „милейди“ и „Ваше Благородие“ при всяка възможност.

„Тя е невероятна“, помисли си Мики, докато наблюдаваше как всички се въртят около нея като пчелите в обляната от слънце градина отвън — край цветята. Тя бе планирала и изпълнила кампанията си като истински генерал. Имаше един момент, когато се разнесоха слухове, че Бен Грийнборн ще получи титлата. Тази възможност обаче отпадна, след като пресата раздуха вълна от антиеврейско настроение. Огъста не признаваше дори пред Мики, че тя е отговорна за атаката в пресата, но той бе напълно сигурен в това. В известен смисъл Огъста му напомняше за баща му: Папа притежаваше същата безмилостна решителност. Само че Огъста бе по-умна. Възхищението на Мики от нея растеше с всяка изминала година.

Единственият човек, който бе успял да превъзмогне изобретателността й, бе Хю Пиластър. Беше се оказало удивително трудно да го смачка. Той бе като плевел в градината — колкото и пъти да стъпваш върху него, той отново и отново израства, още по-силен и досаден отпреди.

За щастие, Хю не бе успял да спре строежа на железница „Санта Мария“. Мики и Едуард се бяха оказали по-силни от Хю и Тонио.

— Между другото — подхвърли Мики на Едуард, докато отпиваха от чая си, — кога ще подпишеш договора с Грийнборн?

— Утре.

— Много добре!

Мики изпита облекчение, че сделката най-после е сключена. Нещата се бяха проточили вече половин година и в момента Папа два пъти седмично пращаше гневни телеграми, в които настояваше да узнае дали изобщо ще си получи парите.

Същата вечер Едуард и Мики вечеряха в клуб „Каус“. По време на вечерята на всеки няколко минути Едуард бе прекъсван от хората, които се изреждаха да го поздравяват. Някой ден той, разбира се, щеше да наследи титлата. Мики бе доволен. Връзката му с Едуард и семейство Пиластър бе изиграла ключова роля за всичко, което бе постигнал. Ако семейство Пиластър се сдобиеха с по-високо обществено положение и влияние, това означаваше повече власт за самия Мики.

След вечерята двамата се преместиха в салона за пушене. Бяха сред първите посетители в клуба и в продължение на известно време разполагаха изцяло с помещението.

— Стигнах до убеждението, че англичаните се страхуват до смърт от съпругите си — подхвърли Мики, когато запалиха пурите. — Това е единственото обяснение на феномена „лондонски клуб за джентълмени“.

— За какво, по дяволите, говориш? — попита Едуард.

— Огледай се край себе си — подкани го Мики. — Това място е точно като дома ти, или като моя. Скъпи мебели, прислуга навсякъде, скучна храна и пиене в неограничени количества. Можем да се храним тук, да си получаваме пощата, да четем вестниците, да подремнем, а пък ако се натряскаме толкова, че да не можем дори във файтона да се качим, да останем за през нощта. Единствената разлика между клуба и дома на един мъж, е, че в клуба няма съпруги.

— Вие нямате ли си клубове в Кордоба?

— О, не! Никой не би ги посещавал. Ако някой от Кордоба иска да се напие, да играе карти, да послуша клюки на тема политика, да поговори за курви, да пуши, да се оригва и да пърди на воля, го прави в дома си. А пък ако жена му прояви глупостта да възрази, просто я бие, докато й дойде акълът. Английските джентълмени обаче толкова се боят от съпругите си, че трябва да излязат от вкъщи, за да се забавляват. Затова съществуват клубовете.

— Ти обаче не се страхуваш от Рейчъл. Нали се отърва от нея?

— Пратих я обратно при майка й — безгрижно отвърна Мики.

Не беше станало точно така, но Мики нямаше намерение да разкрива истината пред Едуард.

— Хората сигурно са забелязали, че вече не се появява на празненствата в посолството. Не говорят ли за това?

— Отвръщам им, че има проблеми със здравето.

— Ама всички знаят, че се опитва да създаде болница, където неомъжени жени да раждат бебетата си. Обществеността е скандализирана.

— Няма значение. Хората ми съчувстват, че имам такава опърничава жена.

— Ще се разведеш ли с нея?

— Не. Виж, това вече би бил истински скандал. Един дипломат не може да се развежда. Боя се, че съм свързан с нея, поне докато съм посланик на Кордоба. Благодаря на Бога, че не забременя, преди да се махне.

Всъщност бе истинско чудо, че не се е случило. Може би бе безплодна. Направи жест на един сервитьор и поръча бренди.

— И като заговорихме за съпруги — подхвърли леко неуверено, — какво става с Емили?

Едуард се засрами.

— Виждам я толкова често, колкото и ти Рейчъл — отвърна той. — Знаеш, че преди време купих къща в Лестършир. Емили прекарва цялото си време там.

— Значи и двамата пак сме ергени.

Едуард се ухили.

— В действителност винаги сме си били такива, нали?

Мики вдигна поглед и забеляза на прага едрата фигура на Соли Грийнборн. Не бе наясно с причината, но при вида му изпита безпокойство. Това бе странно, защото Соли бе вероятно най-безобидният човек в цял Лондон.

— Още един приятел идва да те поздрави — отбеляза Мики, когато Соли тръгна към тях.

След миг Соли вече бе достатъчно близо и изведнъж Мики осъзна, че той не се усмихва приятелски, както обикновено. Всъщност изглеждаше истински ядосан, а това бе рядкост. Мики инстинктивно усети, че с договора за железница „Санта Мария“ има някакъв проблем. Каза си, че се безпокои излишно — като някаква старица. Само че Соли никога не се гневеше…

Тревогата накара Мики да се държи глуповато-приятелски.

— Здрасти, Соли, стари приятелю — как е геният на Сити?

Соли обаче не се интересуваше от Мики. Без да го поздрави и дори да покаже, че го е забелязал, грубо му обърна широкия си гръб и насочи вниманието си към Едуард.

— Пиластър, ти си проклет негодник! — каза му.

Мики се изуми и ужаси. Соли и Едуард точно се канеха да подпишат сделката. Положението бе страшно сериозно — Соли никога не се караше с когото и да било. Какво, за бога, бе предизвикало гнева му?

Едуард бе не по-малко озадачен.

— Грийнборн, за какво говориш, по дяволите?

Соли почервеня целия и се задъха, едва говореше.

— Разбрах, че ти и онази вещица, майка ти, сте отговорни за отвратителните статии във „Форум“!

— О, не! — смаяно прошепна Мики сам на себе си.

Това бе истинска катастрофа. Подозираше, че Огъста е замесена, макар да нямаше доказателства за това… Но как, за бога, бе научил Соли?

Същият въпрос си задаваше и Едуард.

— Кой ти пълни тлъстата глава с подобни простотии?

— Една от приятелките на майка ти е придворна дама на кралицата — отговори Соли.

Мики предположи, че говори за Хариет Морт. Очевидно Огъста я държеше с нещо.

— Тя е изплюла камъчето — продължи Соли. — Споменала е на уелския принц. Точно се видях с него.

Мики си помисли, че Соли трябва да е побеснял от ярост, за да предава така недискретно частен разговор с представител на кралското семейство. Явно натискът бе прекалено силен за нежната му душа и го бе докарал до ръба. Мики нямаше представа как ще разрешат толкова сериозен конфликт — или най-малкото, как ще го сторят навреме за подписването на договора утре.

Отчаяно се опита да охлади страстите.

— Соли, приятелю, няма как да си сигурен, че тази история е вярна…

Соли рязко се извърна към него. Потеше се силно, а очите му сякаш всеки миг щяха да изхвръкнат от орбитите.

— Няма как ли? След като днес прочетох във вестника, че Джоузеф Пиластър е получил титлата, която трябваше да бъде дадена на Бен Грийнборн?

— Въпреки това…

— Имаш ли представа какво означава тя за баща ми?

Мики започна да разбира защо е изчезнала иначе неотменната дружелюбност на Соли. Той не се гневеше заради себе си, а заради баща си. Дядото на Бен Грийнборн бе пристигнал в Лондон с една бала руски животински кожи, банкнота от пет лири в джоба и пробити обувки. Ако Бен успееше да седне на някое от местата в Горната камара, това би бил най-категоричният знак, че е приет в английското общество. Несъмнено Джоузеф също приемаше като връх в кариерата си благородническата титла — и неговото семейство се бе издигнало благодарение на собствените си усилия — но за един евреин бе много по-голямо постижение. Титулуването на Бен Грийнборн би било грандиозен успех не само за него и семейството му, а и за цялата еврейска общност във Великобритания.

— Нищо не мога да направя, като сте евреи — заяви Едуард.

Мики побърза да се намеси:

— Вие двамата не бива да позволявате родителите ви да застават между вас. В крайна сметка сте партньори в сериозно бизнес начинание…

— Не бъди глупак, Миранда! — произнесе Соли с такава свирепост, че Мики потрепери. — Можеш да забравиш за железопътна линия „Санта Мария“ и въобще за каквито и да били съвместни сделки с банка „Грийнборн“. След като чуят тази история, партньорите никога повече няма да работят с банка „Пиластър“!

 

 

Докато Мики наблюдаваше оттеглянето на Соли, в гърлото му се надигна горчилка. Човек лесно можеше да забрави колко влиятелни са тези банкери — особено когато ставаше дума за непривлекателния Соли. А същевременно, вследствие моментния си гняв, той бе в състояние да унищожи всички надежди на Мики, при това само с едно изречение.

— Проклятие, каква наглост — произнесе немощно Едуард. — Типичен евреин.

Мики без малко да му каже да си затваря устата. Едуард щеше да преживее провала на сделката, но за Мики не бе толкова ясно. Папа щеше да се разочарова и вбеси. Щеше да си търси изкупителна жертва, някой, когото да накаже. И основната сила на яростта му щеше да се стовари върху Мики.

Наистина ли нямаше надежда? Опита се да потисне усещането за поражение и разруха — и да започне да мисли. Можеше ли по някакъв начин да попречи на Соли да отмени сделката? Не знаеше дали съществува такъв метод, но трябваше да действа бързо. Веднъж щом Соли съобщеше на останалите от семейство Грийнборн какво е научил, всички щяха да се противопоставят на сделката.

Възможно ли бе да поговори със Соли и да го разубеди?

Мики бе длъжен да опита.

Изправи се рязко.

— Къде отиваш? — поинтересува се Едуард.

Мики реши да не му казва какво е намислил.

— В залата за карти — отвърна вместо това. — На теб не ти ли се играе?

— Играе ми се, естествено.

Едуард се надигна от стола си и двамата заедно излязоха от салона.

В подножието на стълбището Мики се извърна към тоалетните и подхвърли:

— Ти се качвай… ще те настигна след малко.

Едуард тръгна към горния етаж. Мики се вмъкна в гардеробната, грабна шапката и бастуна си и се втурна навън.

Огледа в двете посоки „Пол Мол“, уплашен от мисълта, че Соли може вече да е изчезнал от полезрението му. Смрачаваше се и по улицата тъкмо палеха газените фенери. Мики не виждаше Соли никъде. После го забеляза на около стотина метра пред себе си — едра фигура във вечерно облекло и с цилиндър, която се отдалечаваше с бърза, леко поклащаща се походка към двореца „Сейнт Джеймс“.

Мики тръгна след Соли.

Смяташе да му обясни колко важна е железопътната линия за него самия и за Кордоба. Щеше да му каже, че заради стореното от Огъста наказва милиони бедни селяни. Соли притежаваше меко сърце, ако само малко се успокоеше, Мики вероятно щеше да го убеди да промени решението си.

Соли бе споменал, че тъкмо се е видял с уелския принц. Това означаваше, че вероятно още не бе имал време да разкаже на друг научената от принца тайна — че Огъста е организирала антиеврейската пропаганда в пресата. Никой не бе станал свидетел на караницата в клуба: в салона за пушене нямаше други членове, освен тях тримата. По всяка вероятност Бен Грийнборн все още не знаеше кой му е отмъкнал титлата.

Разбира се, някой ден истината може би щеше да излезе наяве. Възможно бе принцът да каже на още някого. Само че договорът трябваше да се подпише утре. Ако историята останеше в тайна до утре, всичко щеше да е наред. После фамилии Грийнборн и Пиластър можеха да се карат и до Второто пришествие, ако решат: Папа щеше да си е получил железницата.

Множество проститутки кръстосваха тротоарите на „Пол Мол“, от клубовете влизаха и излизаха мъже, фенерджиите палеха газените лампи, а по самото шосе тракаха колелата на десетки карети и наемни файтони. Мики не успяваше да настигне Соли и в гърдите му започна да се надига паника. После обаче Соли свърна по една малка странична уличка и тръгна към дома си на улица „Пикадили“.

Мики го последва. По уличката имаше значително по-малко движение. Мики се затича и извика:

— Грийнборн, почакай!

Соли спря и се извърна. Дишаше тежко. Видя кой го е повикал и отново се обърна с гръб.

Мики го хвана за ръката.

— Трябва да говоря с теб!

Соли така се бе задъхал, че едва успяваше да произнася думите:

— Махни си проклетите ръце от мен! — процеди той, измъкна се от хватката на Мики и продължи да върви.

Мики тръгна след него и пак го сграбчи за ръката. Соли се опита да я издърпа, но този път Мики успя да го задържи.

— Изслушай ме!

— Казах ти да ме оставиш на мира! — свирепо отвърна Соли.

— Една минута, по дяволите! — Мики започваше да се ядосва.

Само че Соли не желаеше да го слуша. Дръпна се, започна да се бори ожесточено и в крайна сметка отново се изплъзна от хватката на Мики. Обърна се и продължи по пътя си.

След две крачки обаче му се наложи да спре, защото стигна до кръстовище, през което тъкмо преминаваше някаква карета. Мики се възползва от възможността и се промъкна до него.

— Соли! Успокой се — каза. — Искам само да поговорим като разумни хора!

— Върви по дяволите! — кресна му Соли.

Каретата отмина и пътят бе свободен. Мики сграбчи Соли за реверите, за да му попречи да прекоси кръстовището. Соли се опита да се отскубне, но Мики стискаше здраво.

— Изслушай ме! — изкрещя той.

— Пусни ме! — Соли освободи едната си ръка и цапардоса с юмрук Мики по носа.

Мики усети силна болка и вкус на кръв в устата си. Това го накара да изпусне нервите си.

— Проклет да си! — изкрещя. Пусна палтото на Соли и го удари в отговор по бузата.

Соли се завъртя и стъпи на шосето. В този миг и двамата видяха приближаващата се карета, която се носеше към тях с бясна скорост. Соли отскочи, за да не стои на пътя й.

Мики осъзна какъв шанс му се предоставя.

Ако Соли умреше, всички проблеми на Мики щяха да се разрешат.

Нямаше време да преценява рисковете, нито да се колебае или да обмисля последствията.

Посегна и силно бутна Соли, който се озова отново на шосето, точно пред конете.

Кочияшът изкрещя и рязко дръпна юздите. Соли се препъна, видя, че конете почти са се озовали отгоре му, падна на пътя и започна да вика.

За миг сякаш времето спря; Мики обхвана с поглед втурналите се напред коне, тежките колела на каретата, ужасеното лице на кочияша и едрото тяло на безпомощния Соли, който лежеше по гръб на шосето.

А после конете прегазиха Соли. Мики гледаше как дебелият мъж се извива и гърчи под ударите на подкованите им копита. След това предното колело на каретата със силен трясък удари главата на Соли, който се отпусна назад, изпаднал в безсъзнание. Секунда по-късно задното колело мина през лицето му и смачка черепа му като яйчена черупка.

Мики извърна очи. Имаше чувството, че ще повърне, но успя да се сдържи. После започна да трепери. Изпита слабост и се облегна на стената зад себе си, за да не се смъкне на земята.

Насили се да погледне към неподвижното тяло на пътя. Главата на Соли бе напълно смазана, чертите на лицето му бяха неузнаваеми, а шосето край него бе оплискано с кръв и още нещо. Беше мъртъв.

А пък Мики бе спасен.

Така Бен Грийнборн никога нямаше да узнае какво му е причинила Огъста. Вече нямаше пречки за подписването на договора, железницата щеше да бъде построена, а пък Мики — да се превърне в герой в Кордоба.

Нещо топло прокапа по устната му: течеше му кръв от носа. Извади носната си кърпа и я попи.

Вгледа се отново в Соли. „Само веднъж през живота си изгуби самообладание и се разгневи — и това те уби“, обърна се наум към мъртвия.

На светлината на газените фенери огледа улицата в двете посоки. Наоколо не се виждаше жива душа. Само кочияшът бе станал свидетел на случилото се.

На около трийсет метра по-нататък по улицата, каретата се разтресе и спря. Кочияшът скочи от капрата, а една жена надникна през прозореца. Мики побърза да се обърне и тръгна обратно към „Пол Мол“.

Няколко секунди по-късно мъжът се развика след него:

— Ей, ти!

Мики ускори крачка, зави зад ъгъла и излезе на „Пол Мол“, без да поглежда назад. Само след миг се смеси с тълпата и вече не бе възможно да го открият.

„Божичко, успях!“, помисли си. Сега, когато не виждаше смазаното и обезобразено тяло, отвращението и гаденето му почти бяха изчезнали и започна да изпитва тържество. Бързото мислене и смелите действия му бяха позволили да превъзмогне поредното препятствие.

Изкачи стремително стълбището пред клуба. С малко късмет никой нямаше да е забелязал отсъствието му. За свое нещастие обаче, още на входната врата се сблъска с Хю Пиластър, който тъкмо излизаше.

Хю му кимна и поздрави:

— Добър вечер, Миранда.

— Добър вечер и на теб, Пиластър — отвърна Мики и влезе, като проклинаше тихичко под нос Хю.

Отиде първо в гардеробната. Носът му бе почервенял след юмручния удар на Соли, но иначе бе само леко разрошен. Пооправи си дрехите и приглади с ръка косата си. Междувременно си мислеше за Хю Пиластър. Ако Хю не се бе оказал на прага на клуба в неподходящия момент, никой никога нямаше да разбере, че Мики е напускал сградата — отсъствал бе само няколко минути. Всъщност, имаше ли изобщо значение? Никой нямаше да го заподозре в убийството на Соли, а дори и да го направеше, фактът, че Мики е излязъл от клуба за няколко минутки, не доказваше нищо. Само че вече не разполагаше с неопровержимо алиби и това го безпокоеше.

Изми си ръцете и забързано тръгна по стълбите към стаята за карти.

Едуард вече играеше бакара, а на масата имаше празно място. Мики го зае. Никой не коментира колко време го е нямало. Раздадоха му карти.

— Не изглеждаш съвсем добре — отбеляза Едуард.

— Да — хладнокръвно отвърна Мики. — Струва ми се, че тази вечер рибената чорба не бе съвсем прясна.

Едуард махна на един сервитьор.

— Донесете му чаша бренди.

Мики хвърли поглед към картите си. Имаше деветка и десетка, идеалната ръка. Заложи един златен суверен. Днес просто нямаше начин да изгуби.