Кен Фолет
Опасно богатство (27)

II

На стената на таванската стаичка, която Мейзи делеше с Ейприл, имаше само една картина: твърде ярък цирков плакат, на който бе изобразена Мейзи в отрупано с пайети трико, застанала на гърба на галопиращ кон. Отдолу с червени букви бе изписано: „Поразителната Мейзи“. Картината не отговаряше особено точно на действителността — в цирка всъщност нямаше бели коне, а и краката на Мейзи не бяха толкова дълги. Въпреки това тя много обичаше плаката, който бе единственият й сувенир от онези дни.

Освен него в стаята имаше само тясно легло, умивалник, един стол и табуретка с три крачета. Дрехите на момичетата висяха на пирони, забити в стената. Мръсотията по стъклото на прозореца заместваше пердетата. Опитваха се да поддържат мястото чисто, но бе невъзможно. От комина падаха сажди, през процепите между дъските на пода излизаха мишки, а от пукнатините между черчевето и тухлената стена нахлуваха прахоляк и всякакви насекоми. Днес валеше и от перваза и една пролука на тавана капеше вода.

В момента Мейзи се обличаше. Днес бе Рош Ашана^[1], денят, когато се отваряше Книгата на живота. По това време на годината тя винаги се чудеше какво ли ще бъде записано за нея в Книгата. Не се молеше истински, но усещаше тържествеността и изпитваше надежда, че на нейната страница има нещо хубаво.

Ейприл бе отишла да приготви чай в общата кухня, но сега се върна обратно в стаята. Нахлу с вестник в ръката.

— Това си ти, Мейзи, това си ти! — възкликна.

— Какво?

— В „Лойдс уикли нюз“! Чуй това: „Госпожица Мейзи Робинсън, преди това позната като Мириам Рабиновиц. Ако госпожица Робинсън се свърже с господата Голдман и Джей, адвокати, в адвокатска колегия «Грей», ще научи нещо благоприятно“. Трябва да си ти!

Сърцето на Мейзи започна да бие по-бързо, но изражението й бе сурово, а гласът й — студен.

— Това е Хю — заяви. — Няма да отида!

Ейприл като че ли се разочарова.

— Може да си наследила пари от някой отдавна забравен роднина.

— Може и да съм кралицата на Монголия, но няма да извървя пеша целия път до „Грей“, за да проверя нещо толкова малко вероятно.

Тонът й бе пренебрежителен, но сърцето я болеше. Мислеше за Хю всеки ден и всяка нощ, и се чувстваше ужасно. Едва го познаваше — но бе невъзможно да го забрави.

Независимо от това, бе решена да опита. Знаеше, че я е издирвал. Ходеше в „Аргайл Румс“ всяка вечер, не оставяше на мира собственика на конюшнята, Самълс, а освен това я бе търсил в половината къщи, предлагащи евтини квартири в Лондон. После обаче изведнъж бе престанал. Мейзи реши, че се е отказал. В момента обаче й се струваше, че просто е променил тактиката си и се опитва да се свърже с нея чрез обяви във вестника. Много бе трудно да го отбягва, когато той я диреше така упорито, а пък тя толкова силно искаше да го види отново. Мейзи обаче бе взела решението си. Обичаше го твърде силно, за да го съсипе.

Пъхна ръце в корсета си.

— Помогни ми с това — помоли тя.

Ейприл започна да пристяга връзките на корсета.

— Името ми никога не е било във вестника — завистливо каза тя. — А твоето вече два пъти, ако броим и „Лъвицата“ за име.

— И да не би да имам някаква полза от това? Божичко, надебелявам!

Ейприл върза връзките и й помогна да облече роклята си. Тази вечер щяха да излизат. Ейприл имаше нов любовник, един редактор на списание на средна възраст, който имаше съпруга и шест деца в Клапам. Тази вечер той и приятелят му щяха да водят Ейприл и Мейзи на вариететно шоу.

Докато дойдеше време за това, щяха да се разхождат по „Бонд стрийт“ и да зяпат по витрините на модните магазини. Нямаше да купуват нищо. За да се скрие от Хю, Мейзи се принуди да напусне работата си при Самълс (за голямо съжаление на последния, защото бе продала пет от конете му, както и една двуколка заедно с понито, което я теглеше) и парите, които бе спестила, бързо привършваха. Само че трябваше да излязат от тук, независимо от времето. Твърде тягостно бе да седят в стаята.

Роклята й стягаше на гърдите и тя се намръщи на Ейприл, която тъкмо приключваше закопчаването. Ейприл я погледна любопитно и попита:

— Зърната болят ли те?

— Да, наистина… чудя се защо?

— Мейзи — обезпокоено продължи Ейприл, — кога за последно те споходи „проклятието“?

— Никога не съм следила.

Мейзи се замисли за миг, след което по гърба й пробяга тръпка.

— О, мили боже! — промълви.

— Кога?

— Мисля, че беше преди да отидем на надбягванията в Гудууд. Смяташ ли, че съм бременна?

— Кръстът ти е по-широк, зърната те болят и не си получавала „проклятието“ от два месеца — да, бременна си! — отсече изнервено Ейприл. — Не мога да повярвам, че си направила такава глупост! Кой беше?

— Хю, разбира се. Ама ние го направихме само веднъж. Възможно ли е да забременееш от едно чукане?!

— Винаги се забременява от едно чукане.

— О, боже!

Мейзи имаше чувството, че я е блъснал влак. Шокирана, объркана и уплашена, тя седна на леглото и започна да плаче.

— Какво ще правя сега? — прошепна безпомощно.

— Като за начало, можем да отидем в кантората на оня адвокат.

 

 

Изведнъж всичко се промени.

Първоначално Мейзи бе уплашена и ядосана. После осъзна, че сега просто е длъжна да се свърже с Хю — в името на детето, което носеше. А когато призна това пред себе си, вече се чувстваше по-скоро доволна, отколкото уплашена. Копнееше да го види отново. Втълпила си бе, че е неправилно. Но сега бебето променяше всичко. Сега бе неин дълг да намери Хю. При самата мисъл й прималяваше от облекчение.

Независимо от това, изпитваше нервност, когато заедно с Ейприл изкачи стръмното стълбище към стаите на адвоката в „Грей“. Възможно бе обявата да не е пусната от Хю. Не би било особено учудващо, ако се бе отказал да я издирва. Тя се бе постарала много усърдно да го обезкуражи, а пък никой мъж не би преследвал безкрайно жена, която упорито го отбягва и не отговаря на чувствата му. Може би обявлението бе свързано с родителите й, ако бяха още живи. Може би най-сетне им бе потръгнало и сега разполагаха с пари да я потърсят. Не бе съвсем сигурна какви чувства буди у нея тази мисъл. Неведнъж бе копняла да види отново мама и папа, но се страхуваше, че ще ги е срам от начина й на живот.

Стигнаха горния край на стълбището и влязоха в приемната. Писарят на адвоката бе млад мъж с жълтеникав елек и снизходителна усмивка. Момичетата бяха измокрени, кални и раздърпани, но това не му попречи да флиртува с тях.

— Дами! — приветства ги. — Как е възможно подобни богини да се нуждаят от услугите на господата Голдман и Джей? Какво мога да направя за вас?

Ейприл реагира подобаващо.

— Можете да свалите този елек, той е обида за очите ми! — сряза го тя.

Днес Мейзи не бе в настроение да търпи подобни безсмислени любезности.

— Казвам се Мейзи Робинсън — заяви.

— А-ха! Обявата. По щастливо стечение на обстоятелствата, въпросният джентълмен в момента е с господин Джей.

Мейзи усети, че й призлява от безпокойство.

— Кажете ми нещо — колебливо се обърна към него тя. — Дали въпросният джентълмен… Дали по една случайност не е господин Хю Пиластър?

После умолително се вгледа в писаря.

Той обаче не забеляза изражението й и поривисто отвърна:

— Мили боже, не!

Надеждите на Мейзи отново се сринаха. Тя седна на твърдата дървена пейка до вратата, като се бореше със сълзите си.

— Не е той — промълви.

— Не — каза отново писарят. — Всъщност, аз познавам Хю Пиластър — заедно учихме във Фолкстън. Той замина за Америка.

Мейзи се дръпна рязко назад, сякаш някой я беше ударил.

— Америка? — прошепна.

— Бостън, Масачузетс. Качи се на кораба преди две седмици. Значи сте го познавали, а?

Мейзи не обърна внимание на въпроса му. Сърцето й сякаш се бе превърнало в камък, толкова бе тежко и студено. Заминал за Америка. А детето му растеше в нея. Беше твърде ужасена дори да плаче.

Ейприл попита войнствено:

— Кой тогава е тоя?

Усещаше се, че писарят вече не се чувства в свои води. Не му бе останало високомерие. Вместо това нервно предложи:

— Най-добре ще е да ви обясни той самият. Извинете ме за момент. — И изчезна през свързващата врата.

Мейзи се взираше безизразно в кашоните с документи, струпани покрай стената. Четеше надписите отстрани: „Имението «Бленкинсоп»“, „Кралицата срещу мелничарите от Уилтшир“, „Великата южна железопътна линия“, „Госпожа Стенли Еванс (починала)“. Помисли си, че всичко, което се случваше в тази кантора, за някого бе истинска трагедия: смърт, банкрути, разводи, съдебни дела.

А после вратата се отвори отново и през нея мина друг мъж — един мъж с поразителен външен вид. Той не бе много по-възрастен от Мейзи; лицето му бе като на библейски пророк, с тъмни очи, които се взираха напрегнато изпод черните вежди, голям нос с широки ноздри и гъста брада. Изглеждаше й познат и след миг тя реши, че й напомня малко на баща й, макар че папа никога не бе изглеждал така свиреп.

— Мейзи? — попита мъжът. — Мейзи Робинсън?

Дрехите му бяха малко странни, сякаш ги бе купил от друга държава, а акцентът му бе американски.

— Да, аз съм Мейзи Робинсън — отвърна тя. — А вие кой сте, по дяволите?

— Не ме ли позна?

И изведнъж тя си припомни едно тънко като струна момче, босоного и облечено в дрипи, над чиято горна устна се бяха появили първите мъхчета на бъдещ мустак, а в очите му проблясваше твърда решителност, сякаш казваше „Направи го или умри!“.

— О, боже мой! — изскимтя тя. — Дани!

Забрави за миг проблемите си и се хвърли в прегръдките му.

— Дани, ти ли си наистина?!

Той я прегърна толкова силно, че я заболя.

— Разбира се, че съм аз — отвърна.

— Кой? — попита Ейприл. — Кой е той?

— Брат ми! — обясни развълнувано Мейзи. — Онзи, дето избяга в Америка! Върна се!

Дани се измъкна от ръцете й и се отдръпна леко, за да я огледа.

— И как си станала толкова красива? — зачуди се. — Ти беше такова кльощаво малко същество!

Тя докосна брадата му.

— Можеше и да те позная, ако мутрата ти не беше обрасла с всичката тая козина!

Иззад Дани се разнесе дискретно покашляне и когато Мейзи вдигна поглед, забеляза един възрастен мъж, застанал на прага. Лицето му като че ли изразяваше леко презрение.

— Очевидно сме постигнали успех — заяви той.

Дани отвърна:

— Господин Джей, мога ли да ви представя сестра си, госпожица Робинсън.

— Ваш покорен слуга, госпожице Робинсън. Може ли да направя едно предложение?

— Защо не? — бе отговорът на Дани.

— На „Тиоболд роуд“ има едно кафене, само на няколко крачки оттук. Сигурно имате много неща, за които да си говорите.

Очевидно искаше да излязат от кантората му, но Дани не се интересуваше от желанията на господин Джей. Каквото и да му се беше случило, той не се бе научил на почтителност.

— Какво ще кажете, момичета? Тук ли искате да поговорим, или да отидем да пием кафе?

— Да вървим — подкани го Мейзи.

Господин Джей добави:

— И може би ще се върнете по-късно да уредите сметката си тук, господин Робинсън?

— Няма да забравя. Хайде, момичета.

Излязоха от кантората и тръгнаха надолу по стълбището. Мейзи изгаряше от нетърпение да му зададе куп въпроси, но положи усилие да потисне любопитството си. Едва когато откриха кафенето и се настаниха на една маса, тя подхвърли:

— Какво прави през последните седем години?

— Строях железници — отговори й той. — Оказа се, че съм дошъл в подходящо време. Войната между щатите тъкмо бе свършила и започваше бумът на железопътните линии. Така отчаяно се нуждаеха от работници, че ги докарваха с кораби от Европа. Дори едно кльощаво тринайсетгодишно хлапе можеше да си намери работа. В началото участвах в строежа на първия стоманен мост, онзи над Мисисипи при Сейнт Луис. После се включих в изграждането на железопътната линия на „Юниън Пасифик“ в Юта. На деветнайсет вече бях бригадир — това е работа за млади мъже. После се присъединих към професионалния съюз и застанах начело на стачка.

— Защо се върна?

— Имаше срив на фондовата борса. Железопътните компании свършиха парите и банките, които ги финансираха, фалираха. В момента хиляди мъже — не, стотици хиляди — си търсят работа. Реших да се прибера и да поставя ново начало.

— С какво ще се занимаваш — и тук ли ще строиш железопътни линии?

Той поклати глава.

— Имам друга идея. Виждаш ли, вече два пъти животът ми бе разбит от финансова криза. Мъжете, които притежават банките, са най-тъпите хора на света. Те никога не се научават, затова правят едни и същи грешки отново и отново. А в крайна сметка страдат работниците. Никой не им помага — и никога няма да го направи. Те трябва да си помогнат сами.

Ейприл се намеси:

— Хората никога не си помагат. Всеки е сам за себе си на света. Трябва да бъдеш егоист.

Мейзи си спомни, че тя често използва тези думи, макар че в действителност беше щедра и бе готова да стори всичко за приятелите си.

Дани продължи:

— Ще създам клуб за работници. Ще плащат шест пенса на седмица, а ако ги изхвърлят от работа, но не по тяхна вина, клубът ще им изплаща по една лира седмично, докато си търсят нова работа.

Мейзи се вгледа в брат си с възхищение. Планът му бе ужасяващо амбициозен — обаче тя си бе помислила същото и когато на тринайсет години й бе заявил: „В пристанището има един кораб, който тръгва за Бостън със сутрешния прилив. Нощес ще отида с плуване до него, ще се покатеря по някое въже и ще се скрия в лодка на палубата“. Тогава бе удържал на думата си и вероятно щеше да го стори и сега. Казал бе, че в Бостън е бил начело на стачка. Изглеждаше като човек, когото другите биха последвали.

— Ами Папа и Мама? — попита той в този миг. — Поддържаш ли връзка с тях?

Мейзи поклати глава и после, за голяма своя изненада, се разплака. Изведнъж изпита болката от загубата на семейството си с пълната й острота. Това бе болка, която бе отказвала да признае през всичките тези години.

Дани положи ръка на рамото й.

— Ще се върна на север и ще видя дали мога да ги открия.

— Надявам се да ги намериш — през сълзи каза тя. — Толкова ми липсват!

После срещна погледа на Ейприл, която я зяпаше удивена.

— Толкова ме е страх, че ще се срамуват от мен!

— И защо да ги е срам? — попита брат й.

— Бременна съм.

Лицето му почервеня.

— И не си омъжена?

— Не.

— А ще се омъжиш ли?

— Не.

Дани се вбеси.

— Тази свиня! Кой е той?

Мейзи повиши глас:

— Ако обичаш, спести ми представлението с възмутения брат!

— Ще му счупя врата…

— Млъквай, Дани! — ядоса се и Мейзи. — Остави ме сама преди седем години и нямаш право да се връщаш и да се държиш, все едно ме притежаваш!

Той се сконфузи, затова сестра му продължи малко по-кротко:

— Няма значение. Предполагам, че щеше да се ожени за мен, обаче аз не искам да го прави, така че забрави за него. И без това е заминал за Америка.

Дани се поуспокои.

— Ако не ти бях брат, аз самият щях да се оженя за тебе. Достатъчно си хубава! Както и да е. Вземи парите, които ми останаха, колкото и да са малко.

— Не ги искам. — Знаеше, че се държи грубо, но нищо не можеше да направи. — Няма нужда ти да носиш отговорност за мен, Дани. Използвай парите за този работнически клуб, който си замислил. Аз ще се погрижа за себе си. Успях да го направя, когато бях на единайсет и предполагам, че и сега ще се справя.