Кен Фолет
Опасно богатство (53)

I

Госпожица Дороти Пиластър се ожени за виконт Никълъс Ипсуич в методистката църква в Кенсингтън в една студена, ярка ноемврийска утрин. Службата бе съвсем проста, макар да продължи доста дълго. Последва обяд в голяма отоплявана палатка, разпъната в градината на Хю. На присъстващите триста гости сервираха горещ бульон, доувърски морски език, печени яребици и шербет от праскови.

Хю бе изключително щастлив. Сестра му бе наистина красива и сякаш сияеше. Съпругът й пък успя да очарова всички. Най-щастлива обаче бе майката на Хю. Тя се усмихваше блажено, седнала до бащата на младоженеца, херцог Норич. За първи път от двайсет и четири години не бе облечена в черно: носеше сиво-син кашмирен костюм, който подчертаваше гъстата й сребриста коса и спокойните сиви очи. Животът й бе разбит от самоубийството на баща му и бе изстрадала дълги години на нищета. Сега обаче, когато вече бе минала шейсетте, имаше всичко, което някога бе искала. Красивата й дъщеря бе станала виконтеса Ипсуич, а някой ден щеше да бъде херцогиня Норич; синът й пък бе богат и преуспял, старши партньор в банка „Пиластър“.

— Някога си мислех, че ми липсва късмет — прошепна на Хю между две блюда, — обаче грешах. — Постави ръка на рамото му, сякаш го благославяше. — Всъщност съм истинска късметлийка.

На Хю му се прииска да заплаче.

Тъй като никоя от жените не желаеше да носи бяло (то бе запазено за булката), нито пък черно (в него се обличаха за погребения), гостенките представляваха пъстроцветна картина. Избрали бяха топли цветове, сякаш за да отблъснат първия есенен мраз: яркооранжево, наситеножълто, малиновочервено и тъмнорозово. Мъжете, както винаги, бяха в черно, бяло и сиво. Хю бе с редингот с кадифени ревери и маншети: дрехата бе черна, но както обикновено, той се противопоставяше на общоприетите порядки със светлосинята си копринена вратовръзка — единствената волност, която си позволяваше. Всъщност през последните години се бе превърнал в истински образец на благоприличие и порядъчност. Понякога чак изпитваше носталгия към дните, когато бе черната овца на семейството.

Отпи глътка от „Шато Марго“, любимото си червено вино. Сватбеният прием бе подобаващо разточителен за тази толкова специална двойка и Хю бе доволен, че може да си го позволи. Същевременно изпитваше вина, задето харчи толкова пари в момент, когато банка „Пиластър“ е в такова окаяно положение. Все още имаха облигации на пристанище „Санта Мария“ на стойност милион и четиристотин хиляди лири, както и други кордовски облигации за почти един милион лири; не можеха да ги продадат, защото щяха да предизвикат срив в цената, а това бе нещото, от което Хю най-силно се страхуваше. Щеше да му отнеме поне една година да стабилизира балансовия отчет. От друга страна, успешно бе превел банката през кризата, която изискваше неотложни мерки, така че сега разполагаха с достатъчно пари в брой да посрещнат редовните тегления в обозримото бъдеще. Едуард вече изобщо не стъпваше в банката, макар че технически щеше да остане партньор до края на финансовата година. Бяха в безопасност, освен ако не се случеше някаква непредвидена катастрофа от рода на война, земетресение или чумна епидемия. Предвид всичко това, Хю се чувстваше длъжен да осигури на сестра си прекрасна, разточителна сватба.

Същевременно това бе добре и за „Пиластър“. Целият финансов свят бе научил, че заради пристанище „Санта Мария“ резервите от пари в брой на банката са намалели с повече от един милион лири. Грандиозното празненство засилваше доверието на хората в банката, защото им показваше, че „Пиластър“ все още е невъобразимо богата, както винаги. Една евтина сватба би предизвикала съмнения.

Зестрата на Доти от сто хиляди лири бе прехвърлена на сметката на съпруга й, но все още оставаше инвестирана в банката срещу лихва от пет процента. Ник можеше да изтегли парите, но нямаше нужда от всичките наведнъж. Затова щеше да взима постепенно и по малко, за да изплаща ипотеките на баща си и преустройството на имотите. Хю бе доволен, че виконтът не е изтеглил всичко наведнъж, защото в конкретния момент подобни големи тегления поставяха банката под твърде сериозно напрежение.

Всички знаеха за огромната зестра на Доти. Хю и Ник не бяха успели да го запазят в тайна, а пък и такова нещо по принцип много бързо се разчуваше. Цял Лондон говореше за това. Хю предположи, че и в момента темата се обсъжда на поне половината маси.

След малко той се огледа и срещна погледа на една гостенка, която никак не бе щастлива. И наистина, тя се мусеше нещастно и недоволно, все едно я бяха изиграли — като евнух по време на оргия. Леля му Огъста.

— Лондонското общество вече е съвсем пропаднало — обърна се Огъста към полковник Мюдфорд.

— Страхувам се, че може би сте права, лейди Уайтхейвън — измърмори той учтиво.

— Произходът и възпитанието вече не се броят за нищо — продължи тях. — А пък евреите ги пускат навсякъде.

— Наистина е така.

— Аз бях първата графиня Уайтхейвън, но почтеното и уважавано семейство Пиластър е запазило високото си място в обществото в продължение на цял век, преди да му окажат честта да получи титла. А пък днес човек, чийто баща е бил черноработник, може да стане благородник, просто защото е направил състояние от продажбата на наденици.

— Така е, така е. — Полковник Мюдфорд се обърна към жената от другата му страна и попита: — Госпожо Телстън, мога ли да ви предложа още сос от френско грозде?

Огъста загуби интерес към него. Тя кипеше от гняв, докато наблюдаваше спектакъла, на който я бяха принудили да присъства. Хю Пиластър, синът на банкрутиралия Тобайъс, предлагаше „Шато Марго“ на своите триста гости; Лидия Пиластър, вдовицата на Тобайъс, седеше до херцога на Норич; Дороти Пиластър, дъщерята на Тобайъс, се бе омъжила за виконт Ипсуич с най-голямата зестра в историята. Същевременно собственият й син, горкичкият Теди, наследникът на великия Джоузеф Пиластър, скоропостижно бе загубил поста си на старши партньор, а съвсем скоро и бракът му щеше да бъде анулиран.

Вече нямаше никакви правила! Всеки можеше да влезе в обществото. И сякаш в потвърждение на мисълта си, в този миг съзря най-голямото парвеню от всички: госпожа Соли Грийнборн, преди — Мейзи Робинсън. Удивително бе, че Хю е имал наглостта да покани жената, чийто живот представляваше един безкраен скандал. В началото тя бе най-обикновена проститутка; после се омъжи за най-богатия евреин в Лондон; а сега ръководеше болница, в която неомъжени жени (същите никаквици като нея) спокойно раждаха копелетата си. Но ето я сега — седеше на съседната маса, облечена в рокля с цвета на ново медно пени, потънала в разговор с управителя на Централната банка на Англия! Сигурно му разказваше за неомъжените майки. А пък той я слушаше съсредоточено!

 

 

— Поставете се на мястото на една неомъжена слугиня — каза Мейзи на управителя. Той се стресна, а на Мейзи й се наложи да потисне усмивката си. — Помислете за последствията, ако родите: ще изгубите работата си и покрива над главата си, няма да имате средства за живеене, а детето ви няма да има баща. Нима в такъв случай ще си кажете: „О, ама аз мога да родя в хубавата болница на госпожа Грийнборн в Саутуърк, защо тогава да не го направя?“. Разбира се, че няма! Болницата ми по никакъв начин не поощрява момичетата да водят безнравствен живот. Просто ги спасяваме от ужасната съдба да раждат по канавките.

Дан Робинсън, който седеше от другата страна на сестра си, се присъедини:

— Това е нещо като закона за финансовите институции, който предлагам в парламента. Той ще задължи банките да правят застраховки, с които да покрият загубите на дребните вложители в случай на криза.

— Да, знам за него — отвърна управителят.

— Някои критици твърдят, че по този начин ще се поощрят банкрутите, тъй като ще бъдат по-малко болезнени — продължи Дан. — Това обаче са пълни глупости. Никой банкер не иска да фалира, каквито и да са обстоятелствата.

— Естествено, така е.

— Когато един банкер сключва сделка, той не мисли, че заради прибързаността му някоя вдовица от Борнмът може да изгуби спестяванията си — безпокои се единствено за собственото си богатство. По същия начин фактът, че незаконните деца страдат, по никакъв начин не пречи на безскрупулните мъже да прелъстяват слугините.

— Да, разбирам гледната ви точка — отвърна управителят с болезнено изражение на лицето. — Наистина много… а-а… оригинална аналогия.

Мейзи реши, че няма нужда да го измъчват повече и се обърна на другата страна, за да може той да се съсредоточи върху яребицата си.

— Забелязала ли си, че благородническите титли винаги се дават на грешните хора? — попита я Дан. — Само виж Хю и братовчед му Едуард. Хю е почтен, талантлив и трудолюбив, а Едуард е глупав, мързелив и безполезен — но Едуард е граф Уайтхейвън, а Хю — просто господин Пиластър.

Мейзи се опитваше да не гледа към Хю. Въпреки че бе доволна, задето я бе поканил, беше болезнено да го вижда в лоното на семейството му.

Съпругата му, синовете му, майка му и сестра му образуваха затворен семеен кръг, в който тя не можеше да проникне. Знаеше, че бракът му с Нора е нещастен: това ясно се виждаше от начина, по който си говореха, без изобщо да се докосват, без да се усмихват и без да проявяват нежност един към друг. Това обаче не бе голямо утешение. Двамата бяха семейство, а пък Мейзи никога нямаше да бъде част от него.

Прииска й се да не беше идвала на сватбата.

 

 

Един лакей дойде при Хю и тихо му каза:

— От банката ви търсят по телефона, сър.

— Не мога да говоря сега — отвърна Хю.

Няколко минути по-късно се появи и главният му прислужник.

— На телефона е господин Мълбъри от банката, сър. Иска да се чуе с вас.

— Не мога да говоря сега! — раздразнено повтори Хю.

— Разбирам, сър — и прислужникът се обърна.

— Не, изчакай една минута — промени мнението си Хю.

Мълбъри прекрасно знаеше, че в момента се намира на сватбения прием на сестра си, който е в разгара си. Чиновникът бе интелигентен и отговорен човек. Нямаше да настоява да се чуят, освен ако не бе станал някакъв проблем.

При това наистина сериозен.

Хю изтръпна, пронизан от страх.

— Най-добре да поговоря с него — реши накрая. Изправи се и каза: — Моля да ме извините, майко, Ваша Светлост — възникна нещо, за което трябва да се погрижа.

Забързано излезе от палатката, прекоси поляната и влезе в къщата. Телефонът се намираше в библиотеката му. Вдигна слушалката и заяви:

— На телефона е Хю Пиластър.

— Обажда се Мълбъри, сър — разнесе се гласът на деловодителя му. — Много съжалявам, че ви…

— Какво става?

— Получи се телеграма от Ню Йорк. В Кордоба е избухнала война.

— О, не!

Това бе ужасна новина за Хю, за семейството му и за банката. Възможно най-лошата.

— Гражданска война, по-точно — прибави Мълбъри. — Въстание. Семейство Миранда е нападнало столицата Палма.

Сърцето на Хю биеше бясно.

— Някаква информация за силите, с които разполагат? — Ако въстанието можеше да се потуши бързо, все още имаше надежда.

— Президентът Гарсия е избягал.

— Мътните да го вземат! — Следователно положението бе сериозно. Прокле горчиво Мики и Едуард. — Нещо друго има ли?

— Дойде и втора телеграма, този път от клона ни в Кордоба, обаче още не е разшифрована.

— Обади ми се веднага щом е готова!

— Добре, сър.

Хю завъртя ръчката на апарата, набра оператора и поиска да го свържат с борсовия посредник, който банката използваше. Наложи се да почака известно време, докато се осъществи връзката.

— Данби, обажда се Хю Пиластър. Какво е положението с кордовските облигации?

— Предлагаме ги на половината от номиналната стойност, но пак нямаме купувачи.

„На половин цена“, помисли си Хю. Банка „Пиластър“ вече бе фалирала. Изпълни го отчаяние.

— Колко още ще паднат?

— Ще стигнат до нула, струва ми се. Никой не плаща лихвите на правителствените облигации по време на гражданска война.

Нула! Банка „Пиластър“ току-що бе изгубила два и половина милиона лири. Вече нямаше надежда, че постепенно ще успеят да регулират балансовия отчет. Макар да знаеше, че се хваща за сламки, Хю попита:

— Да предположим, че въстаниците бъдат пометени в рамките на следващите няколко часа — какво би станало в такъв случай?

— Не мисля, че и тогава някой ще си купи облигации — отговори Данби. — Инвеститорите ще чакат, докато нещата се изяснят. И при най-добрия възможен сценарий ще минат пет-шест седмици, преди хората да започнат да си възвръщат доверието.

— Разбирам. — Хю знаеше, че Данби е прав. Всъщност брокерът само потвърждаваше онова, което инстинктите на Хю вече му бяха подсказали.

— Я да те питам, Пиластър, нали с вашата банка всичко ще е наред? — обезпокоено каза Данби. — Вие сигурно имате много от тези облигации. Всъщност доста хора разправяха, че не сте продали почти нищо от емисията за пристанище „Санта Мария“.

Хю се подвоуми. Мразеше да лъже, но истината би била пагубна за банката.

— Имаме повече кордовски облигации, отколкото би ми се искало, Данби. Разполагаме обаче и с много други активи.

— Това е добре.

— Сега трябва да се връщам при гостите си. — Всъщност Хю нямаше намерение да се връща на празненството, но искаше да създаде у събеседника си впечатлението, че е напълно спокоен. — В момента давам обяд за триста души — сестра ми се омъжи днес сутринта.

— И аз така чух. Поздравления.

— Дочуване.

Нямаше време да помоли оператора да го свърже с друг номер, защото отново му се обади Мълбъри.

— Господин Кънлиф от Колониалната банка е тук, сър — съобщи му той и Хю ясно долови паниката в гласа му. — Иска да му върнем заема.

— Да върви по дяволите! — разгорещено се провикна Хю.

„Колониалната банка“ бе заела на „Пиластър“ един милион лири, за да й помогне да преодолее кризата, но при поискване парите трябваше да се изплатят веднага. Кънлиф бе чул новините и бе видял резкия спад в цената на кордовските облигации — и бе схванал, че другата банка има проблеми. Всъщност бе съвсем нормално да поиска да му върнат парите, преди „Пиластър“ да фалира.

При това той бе едва първият. Съвсем скоро щяха да го последват и други. Утре сутрин вложителите щяха да се редят пред вратата им и да настояват за пари в брой. А пък Хю нямаше да е в състояние да им плати.

— Разполагаме ли с един милион лири, Мълбъри?

— Не, сър.

Сякаш целият свят легна на раменете на Хю. Той изведнъж се почувства много стар. Това бе краят. Кошмарът за всеки банкер: хората идваха да си искат парите, но банката не можеше да им ги даде. И сега това се случваше с Хю.

— Кажи на господин Кънлиф, че не си успял да получиш оторизация да подпишеш чека, защото всички партньори са на сватбеното празненство — инструктира той Мълбъри.

— Добре, господин Хю.

— А после…

— Да, сър?

Хю замълча. Знаеше, че няма избор, но все пак се колебаеше да произнесе тези ужасни думи. Стисна очи. Най-добре да приключва с това.

— А после, Мълбъри, ще е най-добре да затвориш вратите на банката.

— О, господин Хю!

— Съжалявам, Мълбъри.

Хю чу някакъв странен звук и след миг осъзна, че Мълбъри плаче.

Остави слушалката върху апарата. Вгледа се в книгите по лавиците край себе си, но не виждаше тях, а величествената фасада на банка „Пиластър“. Представи си как затварят изкусно изработената от ковано желязо врата. Как минувачите се спират, за да видят какво става. Не след дълго щеше да се събере цяла тълпа, всички щяха да сочат затворените врати и да бъбрят възбудено. Новината щеше да се разпространи из Сити по-бързо от пожар в магазин за олио. Банка „Пиластър“ е фалирала!

Банка „Пиластър“ бе фалирала.

Хю зарови лице в дланите си.