Кен Фолет
Опасно богатство (7)

I

Когато Мики Миранда бе на двадесет и три, баща му дойде в Лондон, за да купи пушки. Сеньор Карлос Раул Хавиер Миранда, познат като Папа, бе нисък мъж с широки рамене. Чертите на загорялото му лице бяха всечени дълбоко и показваха агресия и жестокост. Когато носеше кожени панталони и широкопола шапка и бе яхнал някой червеникавокафяв жребец, той представляваше елегантна и внушителна фигура. Тук обаче, в Хайд парк, облечен с редингот и с цилиндър на главата, се чувстваше глупаво, а това го правеше опасно избухлив.

Изобщо не си приличаха. Мики беше висок, слаб, с правилни черти и постигаше целите си по-скоро с усмивка, отколкото с мръщене. Бе дълбоко привързан към удобствата и изискаността на живота в Лондон — красиви дрехи, учтиво поведение, ленени чаршафи и вътрешни водопроводи. Най-големият му страх бе Папа да не го отведе обратно в Кордоба. Нямаше да понесе да се върне към дните, прекарани на седлото и нощите, в които спеше върху твърдата земя.

Още по-лоша бе перспективата да се подчинява на по-големия си брат Пауло, който беше копие на Папа. Мики вероятно щеше да се върне у дома някой ден, но като самостоятелен и важен човек, а не като малкия син на Папа Миранда. Междувременно трябваше да убеди баща си, че е по-полезен тук в Лондон, отколкото у дома в Кордоба.

Един слънчев съботен следобед вървяха по „Саут Керидж драйв“^[1]. В парка бе пълно с добре облечени лондончани, които пеш, на коне или в карети се наслаждаваха на топлото време. Папа обаче не се забавляваше особено.

— Трябва да имам тези пушки! — измърмори си той на испански, след което го повтори два пъти.

Мики отвърна на същия език.

— Можеш да ги купиш и у дома — заяви предпазливо.

— Две хиляди? — отвърна Папа. — Вероятно бих могъл, но ще бъде такава голяма покупка, че всички ще разберат.

Значи искаше да го запази в тайна. Мики нямаше ни най-малка представа какви бяха плановете на Папа. Две хиляди пушки и мунициите за тях вероятно щяха да изчерпят напълно наличните пари в брой на семейството. Защо Папа изведнъж се нуждаеше от такава артилерия? В Кордоба не бе имало война от легендарния днес Марш на каубоите, когато Папа бе повел хората си през Андите, за да освободят провинция Санта Мария от испанските й господари. За кого бяха пушките? Ако сметнеш каубоите на Папа, роднините, разните служители, навлеци и подмазвачи край него, се събираха не повече от хиляда човека. Папа вероятно планираше да събере още. С кого ли щяха да се бият? Папа не му обясни, а Мики се страхуваше да попита.

Вместо това каза:

— Както и да е. Вероятно не можеш да намериш толкова висококачествени оръжия у дома.

— Вярно е — съгласи се Папа, — „Уесли-Ричардс“ е най-добрата пушка, която някога съм виждал.

Мики бе успял да помогне на Папа за избора на пушките. Той винаги се бе увличал по оръжия от всякакъв тип и редовно се информираше за последните технически разработки. Папа се нуждаеше от пушки с къса цев, които щяха да бъдат сравнително удобни за ездачи. Мики бе отвел Папа до фабрика в Бирмингам и му бе показал карабина „Уесли-Ричардс“ със задно зареждане, на която заради извития ударник бе измислен прякорът „Маймунската опашка“.

— А и ги правят много бързо — отбеляза Мики.

— Мислех, че ще чакам шест месеца за производството на оръжията, но те могат да са готови за няколко дни!

— Това е заради американските машини, които използват.

В миналото, когато оръжията се сглобявали на ръка от майсторите, на принципа проба-грешка, производството на две хиляди пушки наистина би отнело шест месеца. Съвременните машини обаче бяха толкова прецизни, че частите на всяко едно оръжие пасваха на частите на всяко друго от същия модел, а една добре оборудвана фабрика можеше да произведе стотици абсолютно еднакви пушки само за ден.

— Ами машината, която прави двеста хиляди патрона дневно! — възкликна Папа и поклати удивено глава. После настроението му отново се промени и той продължи сърдито: — Но как може да искат парите, преди пушките да са доставени?

Той не разбираше нищо от международна търговия. Бе си внушил, че производителят ще достави пушките в Кордоба, където ще му бъде платено. Само че се бе оказало обратното: изискваше се плащането да бъде направено, преди оръжията да напуснат фабриката в Бирмингам.

Папа обаче не бе склонен да превозва през Атлантическия океан сребърни монети в бурета. И което бе по-лошо, нямаше да предаде цялото семейно богатство, преди оръжията да бъдат успешно доставени.

— Ще решим този проблем, Папа — успокоително каза Мики. — За това служат търговските банки.

— Обясни го отново — нареди Папа. — Искам да съм сигурен, че съм схванал правилно.

Мики бе доволен от възможността да разясни нещо на Папа.

— Банката ще плати на производителя в Бирмингам. Ще уреди оръжията да бъдат транспортирани до Кордоба и ще ги застрахова за времето на пътуването. Когато пристигнат, банката ще приеме плащането от теб в офиса си в Кордоба.

— Но после ще трябва да превози среброто до Англия.

— Не е задължително. Може да плати с него товар солено говеждо, което отива от Кордоба за Лондон.

— А от какво печелят?

— Получават част от всичко. Ще платят на производителя по цени с отстъпка, ще вземат комисиона от транспорта и застраховката и ще те таксуват допълнително за оръжията.

Папа кимна. Опитваше се да не го показва, но бе впечатлен, а това направи Мики щастлив.

Излязоха от парка и продължиха по „Кенсингтън Гор“^[2] към дома на Джоузеф и Огъста Пиластър.

През седемте години, след като Питър Мидълтън се удави, Мики бе прекарвал всяка ваканция в дома на Пиластър. След като завършиха училище, в продължение на една година двамата с Едуард обикаляха Европа. Бяха съквартиранти през трите години на следването си в „Оксфорд“; заедно пиеха, играеха комар и се забъркваха в неприятности, като през повечето време дори не се преструваха, че учат.

Мики никога повече не целуна Огъста. Искаше му се. Всъщност имаше желание да направи и нещо повече. Освен това усещаше, че тя може и да му позволи. Сигурен бе, че под маската на ледена арогантност се крие горещото сърце на страстна и чувствена жена. Сдържал се бе от благоразумие. Постигнал бе нещо безценно — в едно от най-богатите семейства в Англия го приемаха почти като син. Би било истинска лудост да застраши тази така важна позиция, като съблазни съпругата на Джоузеф Пиластър. Въпреки това не можеше да спре да мечтае за това.

Наскоро родителите на Едуард се бяха пренесли в нов дом. На юг покрай „Кенсингтън Гор“ — до неотдавна провинциален път, водещ от Мейфеър през полята до селцето Кенсингтън — сега се редяха великолепни къщи. На север от улицата се простираха Хайд парк и градините на двореца „Кенсингтън“. Идеалното място за дом на богато търговско семейство.

Мики не беше толкова сигурен какво мисли за архитектурата на къщата.

Без съмнение, тя бе удивителна. Изградена бе от червени тухли и бели камъни и имаше големи прозорци с оловни рамки на първия и втория етаж. Над първия етаж започваше голям фронтон, в който имаше три реда прозорци — първо шест, после четири, а под върха на триъгълника още два. Това бяха спални, вероятно за безбройните роднини, гости и слуги. Страните на фронтона бяха стъпаловидни, а на стъпалата бяха кацнали каменни животни, лъвове, дракони и маймуни. На самия му връх се виждаше кораб с опънати платна. Той може би изобразяваше робския кораб, който според семейната легенда сложил началото на пиластровото богатство.

— Убеден съм, че няма друга такава къща в Лондон — каза Мики, докато двамата с баща му стояха отвън и се взираха в нея.

Папа му отговори на испански:

— Без съмнение, точно това е било намерението на дамата.

Мики кимна. Папа все още не се бе срещал с Огъста, но вече я бе преценил.

Сградата имаше и голям сутерен. Към верандата и входната врата пък бе прехвърлен мост. Вратата бе отворена и те влязоха.

Огъста бе организирала следобедно чаено парти, за да се похвали с къщата си. В облицованото с дъбови плоскости фоайе гъмжеше от хора и прислуга. Мики и баща му предадоха шапките си на един лакей, след което започнаха да си проправят път през тълпата към големия салон в задната част на къщата. Френските прозорци бяха отворени и голяма част от хората излизаха навън, на оградената с парапет каменна тераса и оттам — в просторната градина.

Мики нарочно бе избрал да представи баща си в многолюдна обстановка. Обноските на Папа понякога не отговаряха на лондонските стандарти и бе по-добре семейство Пиластър да го опознаят постепенно. Дори според разбиранията в Кордоба, Папа не обръщаше особено внимание на куртоазията, а да го придружава човек из Лондон бе като да развеждаш лъв на каишка. Той настоя да не се разделя с пистолета си и непрекъснато го носеше под палтото си.

Не се наложи Мики да му посочва Огъста.

Тя бе застанала в средата на стаята, облечена в кралскосиня копринена рокля с дълбоко квадратно деколте, щедро разкриващо бюста й. Когато Папа стисна ръката й, тя го погледна с хипнотичните си тъмни очи и каза с нисък, кадифен глас:

— Сеньор Миранда… удоволствие е най-накрая да ви срещна!

Папа бе запленен мигновено. Поклони се ниско над ръката й.

— Никога не ще се отплатя за добрината ви към Мигел — каза той на неуверен английски.

Мики я изучаваше, докато бе заета да омайва баща му. Тя почти не се бе променила от деня, когато я целуна в параклиса на училище „Уиндфийлд“. Няколкото бръчици около очите й само усилваха очарованието им. Среброто в косите й сякаш подсилваше черния цвят на останалите кичури. Малкото килограми, които бе качила, правеха тялото й още по-пищно и чувствено.

— Мики много ми е говорил за чудесното ви ранчо — тъкмо казваше тя на Папа.

Папа снижи глас:

— Някой ден трябва да ни посетите.

„Боже опази!“, помисли си Мики. Огъста в Кордоба би била толкова не на място, колкото и фламинго във въгледобивна мина.

— Вероятно трябва — отвърна Огъста. — Колко далеч е?

— С новите, бързи кораби — само месец.

Все още държеше ръката й, забеляза Мики, а гласът му бе станал дрезгав. Вече бе омагьосан от нея. Мики усети остра ревност. Ако изобщо някой щеше да флиртува с Огъста, това би трябвало да е самият той, а не Папа.

— Чух, че Кордоба е красива страна — каза Огъста.

Мики се молеше Папа да не направи нещо, с което да го засрами. Той обаче можеше да се държи очарователно, когато му изнасяше; в момента играеше ролята на романтичен южноамерикански благородник, за да спечели благоразположението на Огъста.

— Мога да ви обещая, че ще ви посрещнем като кралица, каквато сте в действителност — каза той с нисък глас и сега вече стана очевидно, че се опитва да я предразположи чрез ласкателства.

Огъста обаче не падаше по-долу.

— Какво изключително изкушаващо предложение — заяви тя с безсрамно лицемерие, което Папа въобще не забеляза.

После, без да се забави и секунда, тя измъкна длан от неговата, погледна към някого зад гърба му и се провикна:

— О, капитан Тилътсън, колко мило от ваша страна, че дойдохте! — и се обърна да поздрави новодошлите.

Папа бе съкрушен. Мина известно време, преди да си възвърне присъствието на духа. После изведнъж рязко нареди:

— Отведи ме при началника на банката!

— Разбира се — нервно отговори Мики.

Огледа се, търсеше стария Сет. Целият клан Пиластър бе тук, включително неомъжените лели, племенниците и племенничките, роднините по сватовство и вторите братовчеди. Разпозна двама членове на парламента и неколцина дребни благородници. Мики прецени, че повечето други гости са делови партньори — а също и конкуренти, помисли си, когато забеляза слабата, изпъната като струна фигура на Бен Грийнборн, собственикът на банка „Грийнборн“. За него се говореше, че е най-богатият мъж на света. Бен беше баща на Соломон — момчето, което Мики познаваше като „Дебелака Грийнборн“. След училище бяха изгубили връзка: Дебелака не бе отишъл в университет, нито на пътешествие из Европа, а бе постъпил направо в банката на баща си.

По принцип сред аристокрацията разговорите за пари се смятаха за просташки. Тази групичка обаче нямаше подобни задръжки, затова Мики непрекъснато чуваше думата „крах“. Във вестниците понякога я изписваха на немски, защото процесът бе започнал в Австрия. Според Едуард, който наскоро бе започнал работа в семейната банка, стойността на ценните книжа спадаше, а лихвените нива се покачваха. Някои хора бяха силно разтревожени, но в семейство Пиластър смятаха, че Лондон няма да бъде повлечен надолу заедно с Виена.

Мики изведе Папа през френските прозорци навън, на покритата с плочи тераса, където в сянката на няколко раирани тенти бяха разположени дървени пейки. Там откриха стария Сет, който седеше с увито около коленете си одеяло, независимо от топлото пролетно време. Той страдаше от някаква неустановена болест и изглеждаше крехък като яйчена черупка, но пък притежаваше пиластровия нос, онова грамадно извито острие, което все още му придаваше страховито излъчване.

При стареца имаше една гостенка, която тъкмо казваше разпалено:

— Срамота е, че не се чувствахте достатъчно добре и не дойдохте на кралския прием, господин Пиластър!

Мики би могъл да й обясни, че това не е правилният начин да говориш на един Пиластър.

— Напротив, радвам се, че имах това извинение! — Сет прочисти гръмко гърлото си. — Не разбирам защо трябва да коленича пред хора, които през живота си не са изкарали сами дори и пени!

— Но принцът на Уелс… такава чест!

Сет не бе в настроение да търпи да му противоречат — всъщност той рядко позволяваше подобно нещо — и сега отсече:

— Млада госпожо, името Пиластър е познато като гаранция за честна търговия в кътчета на земното кълбо, където никога не са и чували за принца на Уелс!

— Ама, господин Пиластър, човек може да си помисли, че не одобрявате кралското семейство! — настоя жената с насилено игрив тон.

Сет не се бе държал игриво през последните седемдесет години:

— Не одобрявам безделието — отвърна той. — В Библията е казано: „Ако не иска някой да работи, той нито да яде“. Това го е написал свети Павел във второто си послание до солунците, глава трета, стих десет. Той обаче никъде не споменава, че думите му не важат за кралски особи.

Жената смутено се оттегли.

Мики потисна усмивката си и каза:

— Господин Пиластър, позволете да ви представя баща си, сеньор Карлос Миранда, който идва на посещение от Кордоба.

Сет разтърси ръката на Папа.

— Кордоба, а? Банката ми има офис в столицата ви, Палма.

— Много рядко ходя до столицата — спомена Папа. — Имам ранчо в провинция Санта Мария.

— Значи сте в бизнеса с говеждо.

— Да.

— Проучете замразяването.

Папа се обърка и Мики му обясни:

— Някакъв човек е изобретил машина, която поддържа месото студено. Ако намерят начин да я монтират на корабите, ще можем да превозваме прясно месо по цял свят, без да се налага да го осоляваме.

Папа са намръщи:

— Това може да ни се отрази зле. Аз имам голяма фабрика за сол.

— Затворете я — каза Сет. — Насочете се към замразяването.

Папа никак не обичаше да му нареждат какво да прави и Мики леко се разтревожи. В този миг забеляза с периферното си зрение Едуард.

— Папа, искам да те запозная с най-добрия си приятел. — Успя да отдалечи баща си от Сет. — Позволи ми да ти представя Едуард Пиластър.

Папа измери Едуард със студен, проницателен поглед. Едуард не бе особено привлекателен — метнал се бе на баща си, не на майка си — но приличаше на здраво фермерско момче, беше мускулест и имаше светла кожа. Гуляите до късно и големите количества вино не му се бяха отразили, поне засега. Папа поклати глава и подметна:

— Вие двамата сте приятели от много години.

— Сродни души сме — заяви Едуард.

Папа се намръщи, защото не разбираше.

Мики се намеси:

— Може ли да поговорим малко по работа?

Слязоха от терасата и отидоха на оформената наскоро поляна. Лехите по края бяха засадени само преди дни и все още представляваха просто разкопана пръст и мънички храсти.

— Папа направи някои много големи покупки тук. Сега трябва да организира превоза и финансирането им — продължи Мики.

— Това може да е първата сделка, първият ти скромен принос в семейната банка.

Едуард се заинтригува:

— С удоволствие ще ви свърша работа — обърна се той към Папа. — Искате ли да дойдете в банката утре сутринта, за да договорим всичко необходимо?

— Ще дойда — отвърна Папа.

Мики се намеси:

— Я ми кажи, какво ще стане, ако корабът потъне? Кой губи — ние или банката?

— Никой — обясни самодоволно Едуард. — Товарът ще бъде застрахован в „Лойд“. Можем просто да приберем парите от застраховката и да ви изпратим стоката отново. Вие не плащате, преди да си получите пратката. А какъв е товарът, впрочем?

— Пушки.

Лицето на Едуард помръкна.

— О! В такъв случай не можем да ви помогнем.

Мики се озадачи.

— Защо?

— Заради стария Сет. Той е методист, както знаеш. Е, цялото семейство е такова, обаче старият Сет е много по-набожен от останалите. Както и да е. Той няма да финансира продажби на оръжие, а пък като старши партньор именно той налага политиката на банката.

— Мътните да го вземат! — изруга Мики и притеснено стрелна с очи баща си. За щастие, Папа не бе разбрал разговора им.

Сърцето на Мики се сви. Нямаше начин планът му да се провали заради нещо толкова глупаво като религиозните убеждения на Сет — нали?

— Проклетият лицемер е на практика мъртъв, защо ще се меси?

— Кани се да се пенсионира — отбеляза Едуард. — Обаче си мисля, че ще го замести чичо Самюъл, а пък той е същият като него, нали знаеш?

Все по-зле и по-зле. Самюъл бе синът на Сет, петдесет и три годишен ерген в прекрасно здраве.

— В такъв случай ще се наложи да се обърнем към друга търговска банка — заяви Мики.

Едуард отвърна:

— Това не би трябвало да е проблем, стига да предоставите поне две солидни делови препоръки.

— Препоръки ли? Че защо?

— Ами, банката винаги поема риск, защото купувачът може и да се отметне от сделката, а така тя ще се окаже притежател на товар нежелани стоки на другия край на света. Затова всички банки искат някакъв вид гаранция, че си имат работа с почтен търговец.

Само че Едуард не осъзнаваше, че понятието „почтен търговец“ в Южна Америка все още не съществуваше. Папа бе caudillo — провинциален земевладелец, който разполагаше със стотици хиляди акри земя сред пампасите и с множество каубои, изпълняващи и ролята на частна армия. Той използваше силата си по начин, с който англичаните не се бяха сблъсквали от Средновековието насам. Все едно да искаш препоръки от Уилям Завоевателя.

Мики се престори на невъзмутим.

— Без съмнение, можем да предоставим нещо такова — заяви.

В действителност се бе оказал в много затруднено положение. Ако искаше обаче да остане в Лондон, трябваше да осъществи тази сделка.

Обърнаха се и тръгнаха бавно към претъпканата с хора тераса. Мики се стараеше да скрие тревогата си. Папа все още не бе разбрал с каква сериозна пречка са се сблъскали, но по-късно щеше да се наложи да му обясни — а тогава наистина щеше да си има проблеми. Папа не толерираше провалите, а гневът му бе ужасяващ.

Огъста се появи на терасата и се обърна към Едуард:

— Намери ми Хастед, Теди, скъпи — помоли го. Хастед бе раболепният й главен прислужник от Уелс. — Освежителните напитки свършиха, а тоя проклетник изчезна някъде!

Едуард пое да изпълни задачата.

Огъста отправи на Папа топла, интимна усмивка:

— Приятно ли ви е скромното ни събиране, сеньор Миранда?

— Много, благодаря ви — отвърна Папа.

— Трябва да пийнете чаша чай или нещо ободрително.

Папа би предпочел текила, както знаеше Мики, но на методистките чаени партита не се сервираше твърд алкохол.

Огъста хвърли поглед към Мики. Тя винаги бързо долавяше настроенията на хората. Този случай не бе изключение.

— Виждам, че не се забавляваш особено. Какъв е проблемът?

Той не се поколеба и веднага сподели:

— Надявах се Папа да помогне на Едуард да спечели една сделка за банката, само че става дума за пушки и муниции. Едуард току-що ми обясни, че чичо Сет няма да финансира продажбата на оръжия.

— Сет няма още дълго да е старши партньор — отбеляза Огъста.

— Очевидно Самюъл разсъждава по същия начин като баща си.

— Така ли? — изви лукаво глас Огъста. — А кой е казал, че Самюъл ще бъде следващият старши партньор?