Кен Фолет
Опасно богатство (54)

II

— В момента всичките сме бедни като църковни мишки — каза Хю.

Първоначално не разбраха какво има предвид, личеше си от израженията им.

Бяха се събрали в салона за гости в дома на Хю. Помещението бе много претрупано — съпругата му Нора го бе обзавеждала, а тя обичаше да слага драперии на цветни мотиви по всички възможни мебели и да покрива всяка повърхност с разнообразни декоративни дреболии. Най-после гостите си бяха отишли (Хю изчака празненството да приключи, преди да съобщи лошите новини на когото и да било), но членовете на семейството все още бяха с дрехите, които бяха облекли за сватбата. Огъста се бе настанила до Едуард; лицата и на двамата изразяваха презрение и недоверие. Чичо Самюъл бе до Хю. Останалите партньори — Младия Уилям, майор Хартшорн и сър Хари — се бяха изправили зад дивана, на който седяха съпругите им Биатрис, Маделин и Клемънтайн. Нора, зачервена от хубавия обяд и изпитото шампанско, бе заела обичайното си място край камината. Младоженците Ник и Доти се държаха за ръце и го гледаха уплашено.

Най-много му беше жал именно за тях.

— Зестрата на Доти вече я няма, Ник. Страхувам се, че от плановете ни нищо няма да излезе.

Леля му Маделин възкликна пискливо:

— Ти си старши партньор — вината сигурно е твоя!

Държеше се глупаво и злобно. Реакцията й бе предвидима, но въпреки това Хю се засегна и наскърби. Изобщо не бе честно да обвинява него, след като бе вложил толкова усилия да предотврати краха.

Обаче в този миг се намеси по-младият й брат Уилям, който я поправи с неочаквана острота.

— Не говори глупости, Маделин! — сряза я той. — Едуард ни измами всичките и струпа в банката огромно количество кордовски облигации, които в момента не струват нищо!

Хю му бе много признателен, че проявява такава честност.

Уилям продължи:

— Вината е и наша, защото позволихме той да стане старши партньор! — и се вторачи в Огъста.

Нора, изглежда, съвсем се бе объркала.

— Не може да сме останали без никакви пари! — озадачи се тя.

— Само че е точно така — търпеливо каза Хю. — Всичките ни пари бяха в банката, а пък банката фалира.

Съпругата му все пак имаше известно извинение за неразбирането си: тя не бе родена в семейство на банкери.

Огъста се изправи и отиде при камината. Хю се зачуди дали няма да се опита да защити сина си, обаче леля му не бе толкова глупава.

— Няма значение чия е вината — вместо това заяви тя. — Трябва да спасим, каквото можем. В банката сигурно все още има доста пари в злато и банкноти. Трябва да ги измъкнем и да ги скрием на безопасно място, преди да дойдат кредиторите. После…

— Нищо подобно няма да правим! — рязко я прекъсна Хю. — Тези пари не са наши!

— Естествено, че са наши! — викна тя.

— Млъквай и сядай, Огъста, или ще накарам слугите да те изхвърлят!

Острите му думи толкова я изненадаха, че тя наистина замълча, макар и да не седна.

— В банката има известно количество пари в брой — каза Хю, — и тъй като официално още не сме обявили банкрут, можем, ако решим, да платим на част от кредиторите си. Всички ще трябва да освободите слугите си; и ако ги изпратите на страничната врата на банката с бележка колко имат да получават, аз ще им платя. Трябва също така да накарате всички търговци, при които имате отворени сметки, да ви представят бележки за сумите, а аз ще се погрижа да им бъдат изплатени — но само тези до днешна дата. Няма да покривам дългове, които правите от тук нататък.

— Кой си ти да ми нареждаш да освободя слугите си?! — изсъска възмутено Огъста.

Хю бе готов да им съчувства за тежкото положение, в което бяха изпаднали (макар да си го бяха навлекли сами), само че тази преднамерена тъпота бе много изморителна и той избухна:

— И да не ги освободиш, те сами ще напуснат, защото няма да им се заплати. Лельо Огъста, опитай се да разбереш, че нямаш никакви пари!

— Това е смехотворно — измърмори тя.

— Не мога да освободя слугите ни — обади се отново Нора. — Няма как да живеем в подобна къща без слуги.

— Не се безпокой за това — обърна се Хю към нея. — Няма да живееш в такава къща. Ще трябва да я продам. Всички ще трябва да продадем къщите си, мебелите, произведенията на изкуството, виното от избите си и бижутата.

— Това е абсурдно! — изкрещя Огъста.

— Такъв е законът — тросна й се Хю. — Всеки партньор носи лична отговорност за дълговете на банката.

— Но аз не съм партньор! — каза Огъста.

— Ти не, но Едуард е. Той подаде оставка като старши партньор, но иначе остана партньор в банката, поне по документи. А пък собственик на твоята къща е той — Джоузеф я остави на него.

— Но все някъде трябва да живеем — отбеляза Нора.

— Първата работа на всички ни утре сутринта ще бъде да си потърсим малки, евтини къщи под наем. Ако изберете нещо скромно, кредиторите ни ще го приемат. Ако пък не го сторите, ще ви се наложи да избирате отново.

— Нямам абсолютно никакво намерение да се местя в друга къща, и това е окончателно! — заяви Огъста. — И предполагам, че и останалите от семейството се чувстват по същия начин. Маделин?

— Напълно си права, Огъста — веднага отвърна Маделин. — Джордж и аз ще останем там, където сме. Всичко това е пълна глупост. Не е възможно да сме разорени.

Хю ги презираше. Дори сега, когато надменността и глупостта им ги бяха докарали до просешка тояга, те все още отказваха да се вслушат в разума. Рано или късно щеше да им се наложи да изоставят заблудите си. Ако опитаха обаче да се вкопчат в парите и имотите, които вече не им принадлежаха, щяха да съсипят семейната репутация, както бяха съсипали семейното богатство. Той възнамеряваше да ги принуди да постъпват честно и почтено, независимо дали бяха богати или бедни. Битката щеше да е много тежка, но Хю нямаше намерение да се отказва.

Огъста се обърна към дъщеря си:

— Клемънтайн, сигурна съм, че с Хари ще заемете същата позиция като Маделин и Джордж.

— Не, майко — отвърна Клемънтайн.

Огъста ахна. Хю се сепна, не по-малко стреснат от нея. За братовчедка му Клемънтайн изобщо не бе характерно да се опълчва така на майка си. „Е, поне един член на семейството притежава здрав разум“, каза си той.

Клемънтайн продължи:

— В момента имаме такива проблеми, защото те послушахме. Ако бяхме направили Хю старши партньор, вместо да дадем поста на Едуард, сега все още щяхме да сме богати като Крез!

Хю се почувства малко по-добре. Значи имаше хора в семейството, които разбираха какво се бе опитал да направи. Клемънтайн обаче не бе свършила:

— Ти сгреши, майко, и така ни съсипа. Никога повече няма да се вслушвам в думите ти. Хю беше прав — и ще е най-добре да го оставим да ни преведе през това ужасно изпитание!

— Напълно си права, Клемънтайн — присъедини се към думите й Уилям. — Трябва да постъпим така, както ни съветва Хю.

И така, фронтовата линия бе очертана. На страната на Хю бяха Уилям, Самюъл и Клемънтайн, която командваше съпруга си Хари. Те щяха да се постараят да се държат честно и почтено. Срещу него пък бяха Огъста, Едуард и Маделин, която говореше от името на майор Хартшорн: те възнамеряваха да отмъкнат всичко, което успеят — а пък репутацията на семейството да върви по дяволите!

В този миг Нора отсече предизвикателно:

— Ще трябва да ме изнесеш насила от тази къща!

Хю усети горчив вкус в устата си. Собствената му съпруга се присъединяваше към врага.

— Ти си единствената в тази стая, която се противопоставя на съпруга или съпругата си — тъжно отбеляза той. — Не смяташ ли, че ми дължиш поне елементарна лоялност?

Тя отметна глава.

— Не се омъжих за теб, за да живея в мизерия!

— Въпреки това ще напуснеш къщата — мрачно отвърна той.

После огледа останалите твърдоглавци: Огъста, Едуард, Маделин и майор Хартшорн.

— Накрая всички ще трябва да се предадете — каза им. — Ако не го направите сега, с достойнство, ще го сторите по-късно, напълно опозорени. Тогава ще дойдат полицаите и съдия-изпълнителите да ви изхвърлят, репортерите ще стоят отпред и ще отразяват всичко, жълтата преса ще ви оплюва, а слугите, на които не сте плащали, ще сипят хули по ваш адрес.

— Ще видим тази работа! — закани се Огъста.

 

 

След като всички си отидоха, Хю седна пред камината, вторачи се в огъня и изпадна в размисъл. Опитваше се да открие начин как да плати на кредиторите на банката.

В никакъв случай не искаше „Пиластър“ официално да бъде обявена в несъстоятелност. Прекалено болезнено бе дори да си го помисли. Целият му живот бе преминал под сянката на бащиния му фалит. Цялата му кариера бе опит да докаже, че той самият не е провал и да изтрие петното от името си. Дълбоко в душата си най-силно се страхуваше, че ако го застигне съдбата на баща му, той също може да е принуден да отнеме собствения си живот.

С „Пиластър“ като банка бе свършено. Тя бе затворила врати за вложителите си, а това бе краят. В дългосрочен план обаче вероятно щеше да успее да изплати дълговете си, особено ако партньорите добросъвестно продадяха всичките си ценни притежания.

Когато следобедът бе заменен от здрач, в ума на Хю започна да се оформя план и той си позволи да изпита надежда, макар и съвсем слаба.

В шест вечерта отиде да се види с Бен Грийнборн.

Грийнборн бе минал седемдесетте, но все още бе дееспособен и сам управляваше бизнеса. Той имаше дъщеря, Кейт, но Соли бе единственият му син. Следователно, когато се оттеглеше, щеше да се наложи да предаде банката на племенниците си, а възрастният мъж очевидно не желаеше да го прави.

Хю го потърси в дома му на „Пикадили“. Къщата оставяше човек с впечатлението, че собственикът й е не просто състоятелен, а разполага с безгранично богатство. Всеки часовник на стената бе като бижу, всички мебели бяха антики; дървените плоскости по стените бяха изящно резбовани, килимите — тъкани специално за помещенията. Хю бе въведен в библиотеката, където бяха запалени камината и множество газени лампи. Точно в тази стая той бе научил, че момчето, което носеше името Бърти Грийнборн, бе негов син.

Замисли се дали книгите не са единствено за показ и прегледа няколко, докато чакаше. Реши, че някои от тях са били избрани само заради красивите си корици, но страниците на други бяха силно зацапани от четене. Произведенията бяха на няколко езика — очевидно Грийнборн бе наистина ерудиран.

Възрастният мъж се появи петнайсет минути по-късно и се извини, че е принудил Хю да го чака.

— Забави ме семеен проблем — произнесе той с отсечения си, учтив маниер като на пруски гвардеец.

Всъщност предците му нямаха нищо общо с Прусия; те просто бяха изкопирали поведението и обноските на немците от висшата класа, след което ги бяха запазили в продължение на цял век, прекаран в Англия. Както винаги, гърбът му бе изпънат като струна; на Хю обаче му се стори, че на лицето на стареца са изписани умора и безпокойство. Грийнборн не обясни какъв е бил въпросният „семеен“ проблем, така че и Хю не попита.

— Както знаете, днес следобед кордовските облигации се сринаха — започна Хю.

— Да.

— А вероятно сте чули и новината, че в резултат нашата банка затвори врати.

— Да, и много съжалявам.

— Изминаха двайсет и четири години, откакто за последно е фалирала английска банка.

— Става дума за „Овъренд и Гърни“. Да, спомням си добре.

— Както и аз. Тогава баща ми се разори и се обеси в офиса си на „Лийдънхол стрийт“.

Грийнборн се почувства неловко.

— Наистина ужасно съжалявам, Пиластър. Бях забравил за това ужасно събитие.

— По време на онази криза фалираха множество фирми. Утре обаче ще бъде много по-зле. — Хю се приведе напред на стола си и подхвана речта си: — За последния четвърт век работата в Сити се е удесеторила. В момента банкерството е много по-сложно и заплетено отпреди; на практика, всички ние сме твърде плътно свързани едни с други. Някои от хората, чиито пари изгубихме, няма да успеят да платят дълговете си, така че и те ще се разорят — и така нататък. Другата седмица ще фалират десетки банки, стотици компании ще бъдат принудени да хлопнат кепенците, а хиляди хора изведнъж ще се окажат съсипани и без пукната пара — освен ако не направим нещо, за да го предотвратим.

— „Да направим нещо“ ли? — попита Грийнборн доста раздразнено. — И какво, по-точно? Единственият шанс за вас е да си платите дълговете, само че вие не можете да го сторите и съответно сте безпомощни.

— Сам наистина съм безпомощен. Аз обаче се надявах банкерската общност да направи нещо по въпроса.

— Нима предлагаш другите банкери да ти платят дълговете? Че защо биха го сторили? — Грийнборн всеки момент щеше сериозно да се ядоса.

— Сигурен съм, ще се съгласите, че за всички ни би било най-добре, ако на кредиторите на банка „Пиластър“ бъде изплатена цялата дължима сума.

— Това е пределно ясно.

— Да предположим, че бъде създаден синдикат от банкери, който да поеме и активите, и пасивите на „Пиластър“. Обединението ще обещае при поискване да изплати дължимото на всеки кредитор. Същевременно ще започне методично и почтено да ликвидира активите на банката.

Изведнъж раздразнението на Грийнборн изчезна напълно и той започна задълбочено да обмисля тази необикновена и нечувана досега идея.

— Разбирам. Ако членовете на синдиката са достатъчно уважавани и влиятелни, тяхната гаранция вероятно ще вдъхне необходимото доверие у хората. Така кредиторите може би няма веднага да поискат парите си и с малко късмет паричният поток от продажбата на активите ще покрие плащанията по изискуемите дългове.

— И ще бъде избегната ужасяваща криза.

Грийнборн поклати глава.

— Да, но в крайна сметка членовете на синдиката ще загубят пари, тъй като пасивите на банка „Пиластър“ са по-големи от активите й.

— Това не е непременно вярно.

— Как така?

— Имаме кордовски облигации на стойност повече от два милиона лири, които в момента всъщност не струват нищо. От друга страна, останалите ни активи са значителни и напълно реални. Много голямо значение има каква сума ще успеем да съберем от продажбата на къщите и другото имущество на партньорите. По моя преценка обаче дори днес дефицитът е само един милион лири.

— Следователно синдикатът трябва да очаква, че ще изгуби един милион.

— Възможно е. Но пък ситуацията с кордовските акции няма да остане завинаги такава. Може би въстаниците ще бъдат победени. Или пък новото правителство ще поднови плащанията на лихвите. На някакъв етап стойността на кордовските облигации ще започне да се покачва.

— Да, има такава възможност.

— Ако облигациите стигнат дори половината на първоначалната си цена, синдикатът ще бъде на чисто. А пък ако се покачат още, обединението може дори да спечели.

Грийнборн отново поклати глава.

— Би могло да стане, но не и за облигациите за пристанище „Санта Мария“. Онзи Миранда, посланикът на Кордоба, според мен е стопроцентов крадец, а пък баща му очевидно е водач на бунтовниците. Предполагам, че всичките два милиона лири са отишли за закупуване на оръжие и муниции — а в такъв случай инвеститорите няма да видят и пени от парите си.

„Старецът не е загубил проницателността си“, помисли си Хю. Всъщност той самият се страхуваше от същото.

— Боя се, че може би сте прав. Въпреки това, винаги има шанс. А пък ако позволите да стане финансова паника, със сигурност ще загубите пари, макар и по друг начин.

— Планът е много находчив. Ти винаги си бил най-умният в семейството, млади Пиластър.

— Само че планът зависи от вас.

— А!

— Ако се съгласите да оглавите синдиката, всички в Сити ще последват примера ви. А ако откажете да участвате, обединението няма да разполага с необходимия престиж, за да вдъхне доверие на кредиторите.

— Така е. — Грийнборн не страдаше от лицемерна скромност.

— Ще го направите ли? — попита Хю и затаи дъх.

Възрастният мъж запази мълчание в продължение на няколко секунди, докато разсъждаваше. След това твърдо заяви:

— Не, няма.

Хю се отпусна унило на стола си. Това бе последният му шанс, но и той се бе провалил. Налегна го невероятна умора, сякаш животът му бе приключил, а той бе изтощен и смазан старец.

В този миг Грийнборн отново се обади:

— През целия си живот съм бил предпазлив. Там, където другите виждат само големи печалби, аз забелязвам и високия риск — и не се поддавам на изкушението. Чичо ти Джоузеф не бе като мен. Той поемаше риска и прибираше печалбата. Синът му Едуард бе още по-лош. За теб не мога да кажа нищо, в крайна сметка ти тъкмо пое управлението. Но семейство Пиластър трябва да плати цената за дългите години високи печалби. Аз не съм получавал вашите печалби — защо трябва да ви плащам дълговете? Ако сега похарча парите си и ви спася, глупавият инвеститор ще спечели, а пък внимателният ще пострада. Ако банкирането работеше по този начин, никой не би проявявал предпазливост. Всички щяхме да поемаме рискове, защото всъщност не рискуваш нищо, когато има кой да спасява фалиралите банки. Само че риск винаги има. Банково дело не може да се прави така, както ти предлагаш. Фалити винаги ще има. Те са необходими, за да припомнят на добрите и лошите инвеститори, че рискът е истински.

Преди да дойде тук, Хю се бе запитал дали да каже на възрастния човек, че Мики Миранда е убил Соли. Сега отново се замисли за това, но пак стигна до същия извод: новината само щеше да шокира и разстрои възрастния Грийнборн, но нямаше да го убеди да спаси банка „Пиластър“.

Отчаяно се чудеше какво да каже, за да промени решението на Грийнборн, когато влезе главният прислужник и каза:

— Простете, господин Грийнборн, но помолихте да ви съобщя веднага, щом пристигне детективът.

Грийнборн незабавно се изправи. Той очевидно бе силно развълнуван, но възпитанието не му позволяваше да излезе от стаята без обяснение.

— Съжалявам, Пиластър, но трябва да ви оставя. Внучката ми Ребека… изчезна. Всички сме ужасно разстроени.

— Много съжалявам — каза Хю.

Той познаваше сестрата на Соли, Кейт и бегло си спомняше дъщеря й — красиво момиче с тъмна коса. След миг добави:

— Надявам се да я намерите скоро и тя да е добре.

— Не смятаме, че й се е случило нещо лошо, нито че е пострадала. Всъщност сме почти сигурни, че е избягала с някое момче. Това обаче е достатъчно лошо само по себе си. Отново моля да ме извините.

— Разбира се.

Възрастният мъж излезе и остави Хю сам, насред руините от надеждите му.