Кен Фолет
Опасно богатство (20)

I

В Лондон бе горещо и влажно, а населението копнееше за свеж въздух и открити пространства. През първия ден на август всички отидоха на конните надбягвания в Гудууд.

Пътуваха със специални влакове от гара „Виктория“ в южен Лондон. Отделните класи на британското общество бяха грижливо отразени в организацията на пътуването: висшата пътуваше в луксозно мебелираната първа класа, дребните търговци и учителите — малко посбутани, но все пак комфортно настанени във втора класа, а работниците във фабрики и домашните прислужници бяха натъпкани на твърди дървени пейки в трета.

Когато слязоха от влака, аристокрацията се качи на карети, средната класа се насочи към омнибусите^[1], а работническата тръгна пеша. Провизиите за пикник на богатите бяха изпратени с по-ранни влакове: млади, яки слуги носеха на раменете си огромен брой плетени кошници, пълни с порцеланови съдове и ленени покривки, печени пилета и краставици, шампанско и оранжерийни праскови. За не толкова богатите имаше сергии, където се продаваха наденички, миди и раци, и бира. Бедните носеха със себе си хляб и сирене, увити в носни кърпички.

Мейзи Робинсън и Ейприл Тилзли дойдоха със Соли Грийнборн и Тонио Силва. Тяхната позиция в обществената йерархия не бе съвсем ясна. Соли и Тонио несъмнено принадлежаха към първа класа, докато Мейзи и Ейприл би трябвало да отидат в трета. Соли направи компромис, като купи билети за втора класа, след което се качиха на омнибуса, за да прекосят хълмовете и да отидат до хиподрума.

Соли обаче твърде много държеше на храната, за да се задоволи с обяд от някоя сергия, затова предварително бе изпратил четирима слуги с обилно количество студена сьомга и бяло вино, поставени в лед. Постлаха снежнобяла покривка на земята и седнаха край нея върху свежата, гъвкава трева. Мейзи хранеше Соли с отбрани хапки. Тя все повече се привързваше към него. Той бе мил с всички, винаги бе забавен и интересен събеседник. Лакомията бе единственият му порок. Тя все още не му се бе отдала напълно, но изглежда, че колкото повече му се дърпаше, толкова повече я харесваше той.

Надбягванията започнаха след обяда. Пред една будка наблизо бе застанал букмейкър, който извикваше залозите. Облечен бе в крещящ кариран костюм, носеше широка копринена вратовръзка, голяма китка цветя на ревера си и бяла шапка. На рамото му бе преметната грамадна кожена чанта с пари. Застанал бе под плакат с надпис: „Уил, Тъкър, «Кингс Хед», Чичестър“.

Тонио и Соли залагаха на всяко надбягване. Мейзи се отегчи: всички надбягвания бяха еднакви, ако не залагаш. Ейприл не искаше да остави Тонио, но Мейзи реши да се отдели от останалите за малко и да разгледа наоколо.

Конете не бяха единствената атракция. На хълмовете около хиподрума имаше множество палатки, сергии и колички със стоки. Имаше бараки за хазартни игри, представления с уроди, а мургави циганки с ярки тюрбани предсказваха бъдещето. Разни хора продаваха джин, ябълково вино, пайове с месо, портокали и библии. Латернаджии и оркестри се съревноваваха, а през тълпите се скитаха фокусници, жонгльори и акробати и просеха по някое пени. Имаше танцуващи кучета, джуджета, гиганти и мъже на кокили. Шумната и весела карнавална атмосфера силно напомняше на Мейзи за цирка и тя усети пристъп на носталгия и съжаление за живота, който бе изоставила. Артистите бяха дошли, за да измъкнат пари от публиката по всеки възможен начин и фактът, че успяваха, стопляше сърцето й.

Тя знаеше, че би могла да получи повече от Соли. Бе лудост да излиза с един от най-богатите мъже в света и да живее в единична стая в Сохо. Досега би трябвало да е облечена в кожи, да носи диаманти и да си е избрала малка къща в предградията Сейнт Джонс Уд или Клапам. Работата й при Самълс, чиито коне яздеше, нямаше да продължи още дълго. Сезонът в Лондон беше към края си и хората, които можеха да си позволят да си купят кон, вече поемаха към провинцията. Въпреки това тя не позволяваше на Соли да й подарява друго, освен цветя. Това вбесяваше Ейприл.

Мина покрай някаква голяма палатка. Отвън стояха две момичета, облечени като букмейкъри и мъж в черен костюм, който крещеше: „Единственото сигурно нещо на надбягванията в Гудууд днес е, че Денят на Страшния съд идва! Заложете вярата си на Исус, а отплатата е вечен живот!“. Вътрешността на палатката изглеждаше прохладна и сенчеста, и подтикната от внезапен порив, тя влезе вътре. Повечето хора по пейките сякаш вече бяха прегърнали правата вяра. Мейзи седна близо до изхода и вдигна една книга с църковни химни.

Разбираше защо хората влизат в църкви и се молят по време на конни надбягвания. По този начин имаха чувството, че принадлежат към нещо. Именно чувството за принадлежност бе истинското изкушение, което Соли й предлагаше. Привличаха я не толкова диамантите и кожите, колкото перспективата да бъде любовницата на Соли Грийнборн, с приличен покрив над главата, редовен доход и точно определено място в света. Тази позиция не носеше уважение, нито пък бе постоянна — споразумението им щеше да приключи в момента, в който Соли се отегчеше от нея — но бе много повече, отколкото имаше в момента.

Богомолците се изправиха, за да изпеят химн. В него ставаше дума само за „измиване в кръвта на агнето“ и на Мейзи й стана лошо. Излезе навън.

Премина покрай куклено представление, което тъкмо бе стигнало кулминационната си точка: сприхавият господин Пънч прелита през малката сцена, след като съпругата му го е цапардосала с една тояга. Мейзи огледа навалицата с обиграно око. Представленията за Пънч и Джуди не носеха много пари, ако се провеждаха честно. По-голяма част от публиката се измъкваше, без да плати, а останалите даваха по половин пени. Имаше обаче други начини да се оскубят зрителите. Няколко минути по-късно в задната част на тълпата тя забеляза момченце да обира мъж с цилиндър. Всички, освен Мейзи гледаха шоуто и никой не видя малките, мръсни ръчички, които се плъзнаха в джоба на елека му.

Мейзи не възнамеряваше да предприеме нещо. Тя смяташе, че богатите и прекалено безгрижни млади мъже заслужават да загубят джобните си часовници, а смелите крадци — да получат плячката си. Но когато се вгледа по-внимателно в жертвата, разпозна черната коса и сините очи на Хю Пиластър. Спомни си думите на Ейприл, че Хю няма пари. Не можеше да си позволи да загуби часовника си. Импулсивно тя реши да го спаси от собственото му невнимание.

Тя бързо заобиколи тълпата и стигна задната й част. Джебчията бе дрипаво русоляво момче на около единадесет години — същата възраст, на която Мейзи избяга от къщи. То внимателно издърпваше верижката на часовника от джоба на Хю. Публиката избухна в гръмогласен смях и в този момент крадецът се измъкна, стиснал в ръка часовника. Мейзи го хвана за китката.

Хлапето извика страхливо и се опита да се освободи, но тя бе прекалено силна за него.

— Дай ми го и няма да кажа нищо — изсъска му.

То се поколеба за момент. Мейзи видя страх и алчност да се борят на мръсното му лице. Накрая нещо подобно на изтощено примирение взе превес и джебчийчето пусна часовника на земята.

— Марш оттука — върви вземи нечий друг часовник! — нареди му. После освободи ръката му и то изчезна като светкавица.

Тя вдигна часовника. Беше златен, с капаче. Отвори го и провери колко е часът: три и десет. На гърба на часовника бе гравирано:

„Тобайъс Пиластър

от любящата ти съпруга Лидия

23 май 1851 г.“

Часовникът е бил подарък от майката на Хю за баща му. Мейзи бе доволна, че го е спасила. Затвори капачето и потупа Хю по рамото.

Той се обърна, подразнен, че някой му отклонява вниманието от представлението, но после ярките му сини очи се разшириха от изненада.

— Госпожице Робинсън!

— Колко е часът? — попита го.

Той автоматично посегна към часовника си, но откри, че джобът му е празен.

— Това е странно… — Огледа се, сякаш можеше да го е изпуснал. — Надявам се, че не съм…

Тя вдигна високо търсения предмет.

— Дявол го взел! — възкликна той — Как, за бога, го намерихте?

— Видях да те обират и го спасих.

— Къде е крадецът?

— Пуснах го. Беше просто едно малко момче.

— Но… — Той бе смаян.

— Бих го оставила да вземе часовника, но знам, че ти не би могъл да си позволиш нов.

— Не го мислите в действителност!

— Мисля го. Някога, когато бях дете, аз също крадях — всеки път, когато смятах, че ще ми се размине.

— Това е ужасно!

Мейзи отново изпита раздразнение към него. Според нейния начин на мислене, в поведението му имаше нещо лицемерно. Обърна се към него.

— Спомням си погребението на баща ти. Беше студен ден и валеше. Когато твоят баща си отиде, дължеше пари на моя. И все пак в онзи ден ти имаше палто, а аз — не. Нима това е честно?

— Не знам — отвърна той с внезапен гняв. — Бях на тринайсет години, когато баща ми банкрутира. Значи ли това, че трябва цял живот да си затварям очите за всяка низост или престъпление?

Мейзи се слиса. Не се случваше често мъж да й кресне, а Хю правеше това за втори път. Тя обаче не искаше да се кара с него отново. Докосна ръката му.

— Съжалявам — промълви. — Не исках да критикувам баща ти. Просто исках да разбереш защо едно дете би откраднало.

Той моментално омекна.

— А аз не ви благодарих, че спасихте часовника ми. Той е бил сватбеният подарък от майка ми за баща ми, затова е много по-ценен от реалната си стойност.

— А пък хлапето ще намери друг глупак, когото да обере.

Той се засмя и се отпусна.

— Никога не съм срещал друга като теб! — възкликна. — Какво ще кажеш да изпием по чаша бира? Толкова е горещо.

Всъщност, точно това й се искаше.

— Да, моля.

На няколко метра от тях имаше тежка четириколка, натоварена с големи бъчви. Хю купи две керамични халби топла малцова бира. Мейзи отпи стабилна глътка, беше много ожадняла. На вкус бирата бе по-хубава от френското вино на Соли. На количката имаше табела, на която с тебешир и разкривени главни букви бе изписано: „ТРЪГНИ СИ С ХАЛБАТА И ЩЕ ТИ Я СТРОШИМ В ТИКВАТА!“.

На обичайно веселото лице на Хю се появи замислено изражение и след известно време той попита:

— Осъзнаваш ли, че и двамата сме жертви на една и съща катастрофа?

Тя не схвана.

— Какво искаш да кажеш?

— През 1866 г. имаше финансова криза. Когато това се случи, фалират и напълно почтени компании… Както когато падне единият от конете във впряга и повлече и останалите. Компанията на баща ми фалира, защото други хора му дължаха пари и не му плащаха; а пък той бе толкова съсипан, че отне собствения си живот и остави майка ми вдовица, а мен — сирак на тринайсет години. Баща ти не е бил в състояние да ви храни, защото други хора са му дължали пари, но не са можели да му платят. Затова ти си избягала, когато си била на единайсет.

Мейзи виждаше логиката в думите му, но сърцето не й позволяваше да се съгласи. Твърде дълго бе мразила Тобайъс Пиластър.

— Не е същото — възрази тя. — Работниците не могат да контролират тези неща. Те само правят онова, което им се каже. Властта е у началниците им. Тяхна е и вината, когато нещо се обърка.

Хю се замисли.

— Не знам, възможно е да си права. Началниците определено взимат лъвския пай от печалбата. В едно обаче съм сигурен. Независимо дали става въпрос за началници или за работници, децата им нямат вина.

Мейзи се усмихна.

— Трудно е за вярване, но за това май сме на едно мнение.

Допиха си бирите, върнаха халбите на бара и изминаха няколкото метра, които ги деляха от една въртележка с дървени кончета.

— Искаш ли да се повозим? — попита Хю.

Мейзи се усмихна отново.

— Не.

— Сама ли си дошла?

— Не, тук съм с… приятели. — Поради някаква причина не искаше той да узнава, че Соли я е довел. — Ами ти? С ужасната си леля ли дойде?

Хю се намръщи.

— Не. Методистите не одобряват конните надбягвания. Тя би се ужасила, ако узнаеше, че съм тук.

— Привързана ли е към теб?

— Ни най-малко.

— Защо тогава ти позволява да живееш при тях?

— Защото обича всички да са й под ръка, така че да може да ги контролира.

— А теб контролира ли те?

— Опитва се. — Той се ухили широко. — Понякога успявам да й се изплъзна.

— Сигурно е трудно да живееш с нея.

— Не мога да си позволя да живея самостоятелно. Трябва да съм търпелив и да работя здраво в банката. В крайна сметка ще ме повишат и ще стана независим. — Усмихна се отново. — И тогава ще й кажа да си затваря плювалника, както направи ти.

— Надявам се, че не съм ти навлякла неприятности.

— Напротив — обаче си заслужаваше, само за да видя изражението на лицето й. Тогава започнах да те харесвам.

— Затова ли ме покани на вечеря?

— Да. Ти защо ми отказа?

— Защото Ейприл ме светна, че нямаш пари.

— Имам достатъчно за две пържоли и сливов пудинг.

— Кое момиче би устояло на подобно предложение? — пошегува се тя.

Той се разсмя.

— Ела с мен днес вечерта. Ще отидем до „Креморн Гардънс“^[2] и ще потанцуваме.

Тя се изкушаваше, но се сети за Соли и изпита вина.

— Не, благодаря.

— И защо?

Тя си задаваше същия въпрос. Не беше влюбена в Соли, нито получаваше пари от него: защо тогава се пазеше за него? „Аз съм на осемнайсет години“, помисли си, „и ако не мога да отида на танци с някое момче, което ми допада, какъв изобщо е смисълът на живота?“.

— Добре, тогава.

— Ще дойдеш ли?

— Дааа.

Той се усмихна широко. Щастлив бе от решението й.

— Да мина ли да те взема?

Мейзи не искаше той да вижда порутената сграда в Сохо, където бе стаята им с Ейприл.

— Не, нека се срещнем някъде.

— Добре. Да идем до Уестминстърския кей и да се качим на парахода за Челси.

— Да! — възкликна тя. Толкова въодушевена не се бе чувствала от месеци. — В колко часа?

— В осем добре ли е?

Тя започна бързо да изчислява: Соли и Тонио щяха да пожелаят да останат до последното надбягване. След това щяха да се качат на влака за Лондон. Щеше да си вземе довиждане със Соли на гара „Виктория“ и да върви пеша до Уестминстър. Реши, че може да се справи.

— Обаче ако закъснея, ще ме чакаш ли?

— И цялата нощ, ако трябва!

Всеки път, като се сетеше за Соли, я пронизваше чувство за вина.

— Сега трябва да се върна при приятелите си.

— Ще повървя с теб — разпалено предложи той.

Мейзи обаче не искаше.

— Най-добре ще е да не го правиш.

— Както кажеш.

Протегна му ръка и Хю я стисна. Жестът изглеждаше странно официален и не на място.

— До довечера! — изпрати го тя.

— Ще бъда там.

Обърна се и се отдалечи. Усещаше погледа му върху гърба си. „Добре сега, това защо го направих?“, запита се. „Искам ли да излизам с него? Харесвам ли го наистина? При първата ни среща се скарахме така, че развалихме настроението на всички. Днес той пак бе готов да се разправя с мен и сигурно щеше да стане същото, ако не бях успокоила нещата. Ние наистина не се разбираме. Няма начин да танцуваме заедно! Може и да не отида довечера.“

Само че той имаше такива хубави сини очи!

Реши повече да не мисли за това. Съгласила се бе да се срещнат и щеше да удържи на думата си. Може би щеше да й хареса, а може би не; но да се безпокои предварително бе безсмислено, така нищо нямаше да постигне.

Трябваше да си измисли повод, за да не излезе със Соли. Той смяташе, че ще я води на вечеря днес. Както и да е, Соли никога не се усъмняваше в нея. Щеше да приеме извинението й, колкото и неправдоподобна да бе изтъкнатата причина. Въпреки това тя щеше да се постарае да измисли нещо убедително, защото изпитваше угризения да злоупотребява така грубо с доверчивата му, добродушна природа.

Откри останалите на същото място, където ги бе оставила. Целият следобед бяха кръстосвали между оградата на пистата и букмейкъра в карирания костюм. Очите на Ейприл и Тонио горяха триумфално. Веднага щом Ейприл видя Мейзи, побърза да й съобщи:

— Спечелихме сто и десет лири — не е ли невероятно?!

Мейзи се радваше за Ейприл. Това бяха страшно много пари, получени срещу нищо. Докато ги поздравяваше, се появи Мики Миранда — разхождаше се бавно, а палците му бяха пъхнати в джобовете на гълъбовосивия му елек. Тя не се учуди, че го вижда тук. Всички идваха в Гудууд.

Въпреки че Мики бе изключително привлекателен, Мейзи не го харесваше. Той й напомняше на управителя на цирка, който смяташе, че всички жени би трябвало да приветстват с бурна радост предложенията от негова страна и ако някоя му откажеше, го приемаше за страхотна обида. Както винаги, Едуард Пиластър вървеше плътно зад Мики. Мейзи се чудеше какви точно са взаимоотношенията им. Двамата бяха толкова различни: Мики беше строен, уверен, обличаше се безукорно — а Едуард бе едър, непохватен и груб. Защо тогава не се отделяха един от друг? Повечето хора обаче бяха като омагьосани от Мики. Тонио се отнасяше с него едновременно с безпокойство и благоговение, както някое пале би гледало жестокия си господар.

Зад тях имаше един по-възрастен мъж и по-млада жена. Мики представи мъжа, който се оказа баща му. Мейзи се вгледа любопитно в него. Той изобщо не приличаше на Мики. Беше нисък, с криви крака, много широки рамене и обветрено, загрубяло лице. За разлика от сина си, на него изглежда не му бе удобно с твърда яка около врата и цилиндър на главата. Жената се притискаше към него, сякаш бяха любовници, но вероятно бе по-млада с поне трийсет години. Мики я представи като госпожица Кокс.

Всички говореха за печалбите си. И Едуард, и Тонио бяха спечелили доста, след като бяха заложили на кон, наречен „Принц Чарли“. Соли бе спечелил, после бе изгубил, но очевидно и двете му харесваха еднакво. Мики не спомена нищо и Мейзи предположи, че не е заложил колкото останалите. Той изглеждаше като предпазлив човек, прекалено пресметлив и внимателен, за да рискува толкова.

Мики обаче я изненада още със следващите си думи. Обърна се към Соли:

— Довечера организираме сериозна игра, Грийнборн — входен залог поне една лира. Искаш ли да участваш?

Сепна я мисълта, че ленивата поза на Мики всъщност прикрива силното му напрежение. Той притежаваше неподозирана дълбочина.

Соли бе склонен да приема всичко.

— Ще се включа — заяви и сега.

После Мики попита Тонио:

— А ти искаш ли да се присъединиш?

Тонът му внушаваше, че това е „единствен по рода си шанс“. Според Мейзи в него имаше нещо фалшиво.

— Разчитай на мен! — въодушевено отвърна Тонио. — Ще дойда със сигурност!

На Ейприл като че ли не й стана особено приятно.

— Тонио, не тази вечер — ти ми обеща!

Мейзи подозираше, че Тонио не може да си позволи да играе при минимален залог една лира.

— Какво съм обещал? — направи се, че не разбира той и намигна на приятелите си.

Ейприл прошепна нещо в ухото му. Мъжете се разсмяха.

Мики продължи:

— Това ще е последната важна игра за сезона, Силва. Ще съжаляваш, ако я пропуснеш.

Мейзи се изненада. В „Аргайл Румс“ бе останала с впечатлението, че Мики не харесва особено Тонио. Защо сега се опитваше да го убеди да участва в играта на карти?

Тонио отвърна:

— Днес имам късмет — виж само колко спечелих на конните надбягвания! Да, довечера ще играя.

Мики стрелна Едуард с поглед и Мейзи забеляза облекчението, което проблесна в очите и на двамата. Едуард предложи:

— Да вечеряме ли довечера всички в клуба?

Соли погледна Мейзи и тя осъзна, че й се е предоставило готово извинение да не прекара вечерта с него.

— Вечеряй с момчетата, Соли — каза му. — Нямам нищо против.

— Сигурна ли си?

— Да. Днес си прекарах чудесно. Иди довечера в клуба си.

— В такъв случай всичко е уредено — заключи Мики.

След малко той, баща му, госпожица Кокс и Едуард си тръгнаха.

Тонио и Ейприл отидоха да заложат на следващия кръг от надбягванията. Соли предложи ръката си на Мейзи и попита:

— Да се поразходим ли малко?

Двамата тръгнаха бавно покрай боядисания в бяло парапет, който ограждаше пистата. Слънцето напичаше приятно, провинциалният въздух ухаеше хубаво. След известно време Соли се обърна към нея.

— Мейзи, харесваш ли ме?

Тя спря, изправи се на пръсти и го целуна по бузата.

— Много те харесвам.

Той се взря в очите й, а тя се смая, когато забеляза сълзи зад очилата му.

— Соли, скъпи, какво има? — попита го.

— Аз също те харесвам — отвърна й той, — повече от всяка друга, която съм срещал.

— Благодаря ти.

Наистина бе трогната. За Соли бе много необичайно да показва чувства, по-силни от лек ентусиазъм.

Последвалият въпрос я свари неподготвена:

— Ще се омъжиш ли за мен?

Мейзи се слиса. Такова нещо изобщо не бе очаквала. Мъжете от класата на Соли не предлагаха на момичета като нея. Те ги прелъстяваха, даваха им пари, държаха ги като свои любовници и дори им правеха деца, но не се женеха за тях. Тя изгуби и ума, и дума.

Соли продължи:

— Ще ти дам, каквото поискаш. Моля те, кажи ми „да“!

Брак със Соли! Мейзи щеше да бъде невероятно богата — при това до края на дните си. Меко легло всяка нощ, разпалена камина във всяка стая на къщата и толкова масло, колкото бе в състояние да изяде. Щеше да става, когато поиска, а не когато й се налагаше. Никога повече нямаше да изпитва студ, никога нямаше да гладува, нито да носи дрипи, никога нямаше да се преуморява.

Думичката „Да!“ трептеше на върха на езика й.

Представи си миниатюрната стаичка на Ейприл в Сохо и гнездото, което си бяха свили мишките в една от стените й; сети се как вонеше клозета в по-топлите дни; помисли си за нощите, когато си лягаха, без да са вечеряли; припомни си как я боляха краката, след като цял ден бе обикаляла улиците.

Погледна Соли. Че колко трудно можеше да е — да се омъжи за този човек?

Той промълви:

— Обичам те толкова много! Искам те отчаяно!

И наистина я обичаше, личеше му.

Само че точно това бе проблемът.

Тя не го обичаше.

Той заслужаваше нещо по-добро. Заслужаваше съпруга, която наистина го обича, а не коравосърдечна златотърсачка, израснала на улицата. Ако се омъжеше за него, щеше да го измами. А пък той бе твърде добър, за да му го причини.

Имаше чувството, че всеки миг ще се разплаче. Каза му:

— Ти си най-милият, най-благородният мъж, когото съм срещала…

— Не казвай „не“, моля те! — прекъсна я той. — Ако не можеш да отвърнеш с „да“, не казвай нищо. Помисли си, първо помисли поне един ден или може би повече.

Мейзи въздъхна. Знаеше, че ще му откаже и че би било по-лесно да го направи веднага. Обаче той я умоляваше.

— Ще си помисля — отговори.

Соли грейна.

— Благодаря ти!

Тя поклати печално глава.

— Каквото и да стане, Соли, убедена съм, че никога няма да получа предложение за брак от мъж, по-достоен от теб.