Кен Фолет
Опасно богатство (49)

IV

На Огъста й харесваше да е вдовица. Най-малкото, отиваше й да се облича в черно. С тъмните си очи, посребряла коса и черни вежди тя бе наистина забележителна гледка, когато носеше траур.

Джоузеф го нямаше от четири седмици. Удивително бе колко малко й липсва. Струваше й се леко странно, че не чува оплакванията му, ако говеждото бе недопечено или в библиотеката се бе събрал прах. Един-два пъти седмично вечеряше сама, но тя знаеше как да се наслаждава на собствената си компания. Вече не притежаваше статута на съпруга на старшия партньор, но пък бе майката на новия такъв. Освен това бе вдовицата графиня Уайтхейвън. Притежаваше всичко, което бе получила от Джоузеф, но не бе принудена да търпи самия него.

Освен това можеше да се омъжи отново. Беше на петдесет и осем години и вече не бе в състояние да ражда деца, но все още изпитваше желанията и копнежите, за които преди смяташе, че са само детински чувства. Всъщност, те се бяха усилили след смъртта на Джоузеф. Когато Мики Миранда я докосваше по ръката или се вглеждаше в очите й, или поставяше длан на бедрото й, докато я съпровождаше в някоя стая, Огъста чувстваше по-силно от всякога онова удоволствие, съчетано с отпадналост, от което й се завиваше свят.

Сега тя се взря в образа си в огледалото в салона и си каза: „Толкова си приличаме, Мики и аз, дори в цвета на косата и очите. Двамата щяхме да имаме такива прекрасни тъмнооки бебета…“.

Тъкмо си го помисли и истинското й синеоко, светлокосо бебе влезе в стаята. Едуард не изглеждаше добре. Преди бе едър, но сега бе станал направо дебел. Освен това имаше някакъв проблем с кожата. Той често биваше раздразнителен за следобедния чай, защото по това време ефектът от изпитото на обяд вино бе отшумял.

Тя обаче искаше да говори с него за нещо важно и не бе в настроение да се съобразява особено.

— Какъв е този слух, че Емили иска анулиране на брака?! — попита го.

— Иска да се омъжи за друг — отвърна глухо Едуард.

— Не може да го направи! Та тя е омъжена за теб!

— Ами, не съвсем — каза Едуард.

За какво, за бога, говореше? Колкото и да го обичаше, от време на време той ужасно я дразнеше.

— Не ставай глупав — избухна Огъста. — Естествено, че е омъжена за теб.

— Ожених се за нея, само защото ти така искаше. А пък тя се съгласи, само защото родителите й я накараха. Никога не сме се обичали, освен това… — Той се подвоуми за миг, след което изтърси: — Така и не консумирахме брака.

Значи това бе имал предвид! Огъста се смая, че синът й се осмелява да говори направо за сексуалния акт: подобни неща не се казваха пред дами. Въпреки това не се изненада, че бракът им е преструвка, беше се досетила за това още преди години. Само че нямаше да остави Емили да се измъкне.

— Не можем да си позволим скандал — твърдо заяви тя.

— Няма да стане скандал…

— Естествено, че ще стане! — излая тя, вбесена от недалновидността му. — Цял Лондон ще говори за това в продължение на поне година, а и вестниците ще го раздухат.

Сега Едуард бе лорд Уайтхейвън, а скандалите за сексуалния живот на благородниците бяха тъкмо такава сензация, каквато търсеха любимите на прислугата седмични жълти издания.

— Ама не смяташ ли, че Емили има право на свободата си? — попита нещастно Едуард.

Огъста не обърна внимание на този немощен призив за справедливост.

— Може ли да те принуди?

— Иска да подпиша документ, в който признавам, че бракът никога не е бил консумиран. След това, очевидно, нещата следват от само себе си.

— А ако откажеш да подпишеш?

— Тогава става по-сложно. Тези неща трудно се доказват.

— В такъв случай, всичко е уредено. Нямаме причина за притеснения. Хайде да говорим на друга, не така смущаваща тема.

— Но…

— Кажи й, че няма да получи анулиране. Не искам дори да чувам за това, в никакъв случай!

— Добре, майко.

Тя се изненада от бързата му капитулация. Макар почти винаги накрая да ставаше онова, което Огъста искаше, обикновено Едуард се съпротивляваше повече. Вероятно го тревожеха някакви други проблеми.

— Какво има, Теди? — попита го по-меко.

Той въздъхна тежко.

— Хю ми каза нещо направо ужасно — обясни.

— Какво?

— Твърди, че Мики е убил Соли Грийнборн.

Огъста потрепери. Но макар да бе ужасена, изпитваше и любопитство.

— Как е възможно? Та Соли бе прегазен!

— Хю казва, че Мики го е блъснал пред онази карета.

— Вярваш ли на това?

— Мики беше с мен онази вечер, но може да се е измъкнал за няколко минути. Възможно е. Ти как мислиш, майко, дали е истина?

Огъста кимна. Мики бе опасен и притежаваше смелост: именно това го правеше толкова привлекателен. Тя изобщо не се съмняваше, че Мики е способен да извърши подобно дръзко убийство — и да му се размине.

— На мен ми е трудно да го приема — отбеляза Едуард. — Зная, че в някои отношения Мики е истински дявол, но да си мисли човек, че би убил…

— Напълно в състояние е да го направи — каза Огъста.

— Откъде си толкова сигурна?

Едуард изглеждаше така трогателно безпомощен, че Огъста се изкуши да сподели с него собственото си тайно знание. Дали това бе умно решение? Нямаше да навреди. Шокът от разкритието на Хю сякаш бе накарал Едуард да се замисли повече от обичайното. Може би истината щеше да му помогне, да го направи по-сериозен. Затова реши да му каже.

— Мики уби чичо ти Сет — обясни тя.

— Мили боже!

— Задуши го с една възглавница. Хванах го на местопрестъплението. — Огъста усети прилив на топлина в слабините си, когато си припомни последвалата случка.

— Но защо му е било на Мики да убива чичо Сет? — зачуди се Едуард.

— Той много бързаше да изпрати онези пушки в Кордоба, не помниш ли?

— Спомням си.

През следващите няколко минути Едуард запази мълчание. Огъста затвори очи и отново преживя онази продължителна, луда прегръдка с Мики, в стаята с мъртвия възрастен мъж.

Едуард я извади от замечтания й унес.

— Има още нещо, при това дори по-лошо. Помниш ли онова момче, Питър Мидълтън?

— Естествено! — Огъста нямаше да го забрави никога — от толкова години смъртта му ги преследваше и хвърляше сянка върху семейството им. — И какво за него?

— Хю твърди, че Мики го е убил.

Сега вече Огъста направо се втрещи.

— Моля?! Не… не мога да го повярвам!

Едуард кимна.

— Нарочно натискал главата му под водата и го удавил.

Не мисълта за самото убийство, а идеята за предателството на Мики я ужасяваше толкова.

— Хю сигурно лъже!

— Той казва, че Тонио Силва е видял всичко.

— Но това би означавало, че Мики ни е мамил безобразно през всичките тези години!

— Мисля, че е истина, майко.

С нарастващ ужас Огъста осъзна, че Едуард не би и обмислял подобна вероятност, ако нямаше сериозна причина.

— Защо си толкова склонен да вярваш на думите на Хю?

— Защото зная нещо, за което той нямаше никаква представа и което потвърждава неговата история. Разбираш ли, Мики беше откраднал пари от един от учителите. Питър знаеше за това — и заплашваше да каже истината. Мики отчаяно търсеше начин да му запуши устата.

— На Мики никога не му стигаха парите — припомни си Огъста. След миг поклати невярващо глава. — И през цялото това време си мислехме, че…

— Че вината за смъртта на Питър е моя.

Огъста кимна.

— А пък Мики ни е оставил да вярваме в това — добави Едуард. — Направо не мога да го проумея, майко. Бях убеден, че съм убиец, а Мики е знаел, че не съм, но въпреки това не ми каза нищо. Не смяташ ли, че е предал по ужасяващ начин приятелството ни?

Огъста се вгледа със съчувствие в сина си.

— Ще го изоставиш ли?

— Неизбежно е — печално отговори той. — Само че той е единственият ми приятел, наистина.

Огъста имаше чувството, че всеки миг ще заплаче. Двамата седяха един срещу друг, гледаха се и размишляваха за нещата, които бяха сторили и причините за тях.

След малко Едуард промълви:

— В продължение на почти двайсет и пет години се отнасяхме с него като с част от семейството. А пък той всъщност е чудовище.

„Чудовище“, помисли си Огъста. Вярно беше.

И въпреки това, тя го обичаше. Огъста обичаше Мики Миранда, макар че бе убил трима души. Беше я мамил толкова грозно, но бе сигурна, че ако в този момент Мики влезе в салона, щеше да поиска да го притисне в обятията си.

Хвърли поглед към сина си и от изражението му разбра, че и той се чувства по същия начин. И преди го знаеше със сърцето си, но сега и умът й го прие.

Едуард също обичаше Мики.