Кен Фолет
Опасно богатство (17)

III

Задръстването в парка

До редактора на вестник „Таймс“

„Сър,

Забелязахме, че напоследък в Хайд парк, около единайсет и половина всяка сутрин, се струпват множество карети. Задръстването е така голямо, че не може да се мине в продължение на близо час. Предложени бяха множество обяснения: например, че твърде много хора от провинцията идват в града за сезона или че Лондон е тъй процъфтял, че днес дори жените на търговците си имат карети и обикалят с тях из парка; обаче никъде и никой не споменава истината. Вината е на една дама, чието име не е известно, но която хората наричат «Лъвицата» — без съмнение, заради буйната й светлокестенява грива; едно очарователно създание, облечено в прекрасни дрехи, което язди с лекота и завидна смелост коне, от които много мъже биха се уплашили; освен това управлява — с не по-малко сръчност и стил — карета, теглена от съвършено подхождаща си двойка коне. Красотата и уменията й с конете са придобили такава слава, че цял Лондон отива в парка, когато дойде времето за появяването й; а веднъж озовали се там, хората не могат повече да се помръднат. Сър, дали не бихте могли вие, чиято работа е да знаете всичко и да познавате всеки (и съответно е възможно да знаете истинската самоличност на Лъвицата), да й наложите да спре да прави това — така че паркът да стане пак какъвто беше, тихо и спокойно кътче, през което лесно се минава?“

Оставам, сър, ваш покорен слуга: Един наблюдател

„Това писмо сигурно е някаква шега“, помисли си Хю и остави вестника. Лъвицата обаче бе съвсем истинска — чул бе чиновниците в банката да говорят за нея — макар не тя да бе причината за задръстванията с каретите. Въпреки това бе заинтригуван. Хвърли поглед през прозорците на „Уайтхейвън хаус“ към парка. Днес бе почивен ден. Слънцето грееше и навън вече имаше много хора, които се разхождаха, возеха се или караха карети. Хю си каза, че може просто да отиде в парка и да се надява, че ще успее лично да види за какво е целият този шум.

Леля Огъста също смяташе да посети парка. Нейният лек файтон в момента бе изкаран пред къщата. Кочияшът носеше перуката си, а лакеят бе облечен в ливрея и готов да се качи на стъпенката отзад. Огъста се возеше из парка почти всяка сутрин по това време, както постъпваха и всички жени от висшата класа и мъжете, които не работеха. Казваха, че го правят, за да се раздвижат и да глътнат чист въздух, но по-важното бе, че паркът е място, където да те видят и ти да видиш другите. Истинската причина за задръстването бяха всички тези хора, които спираха каретите си, за да клюкарстват — и препречваха пътя.

Хю чу гласа на леля си. Стана от масата за закуска и отиде във фоайето. Както винаги, леля Огъста бе облечена великолепно. Днес тя носеше лилава дневна рокля с къс втален жакет, под който се диплеха метри плат. Шапката й обаче бе грешка: миниатюрна сламена капела, не повече от десет сантиметра в диаметър, кацнала отпред на сложната й прическа. Това бе последната мода и хубавите девойки изглеждаха много сладки с такава шапчица; у Огъста обаче нямаше нищо сладко, затова на нея й седеше нелепо. Тя рядко правеше подобни грешки, а когато сбъркаше, причината обикновено бе твърде сляпото й следване на модата.

В момента леля му говореше с чичо Джоузеф, който изглеждаше раздразнен — това често му се случваше, когато разговаряше с нея. Чичо му бе застанал пред съпругата си, извърнат леко настрани, и нетърпеливо гладеше с длан бакенбардите си. Хю се зачуди дали между тях съществуват някакви топли чувства. Трябва да бе имало привързаност навремето, защото все някак бяха заченали Едуард и Клемънтайн, или поне така разсъждаваше Хю. Днес те рядко я показваха, но от време на време Огъста проявяваше грижовност към Джоузеф. В крайна сметка той отсъди, че вероятно все още се обичат.

Огъста продължи да говори, сякаш Хю го нямаше (това бе обичайно за нея).

— Цялото семейство се притеснява — настояваше тя, сякаш чичо Джоузеф твърдеше обратното. — Може да избухне скандал.

— Обаче тази ситуация — каквато и да е точно — е една и съща от години. И досега никой не я е смятал за скандална.

— Защото Самюъл не е старшият партньор. Един обикновен човек може да си позволи да прави много неща, без да привлече вниманието на хората. Само че старшият партньор на банка „Пиластър“ е публична фигура.

— Е, въпросът може би не е спешен. Чичо Сет е все още жив и всъщност показва признаци, че ще остане с нас завинаги.

— Зная — отвърна Огъста, а гласът й издайнически потрепна, вероятно от разочарование. — Понякога ми се иска… — Замълча, преди да е разкрила твърде много. — Рано или късно ще предаде юздите на управлението. Може да се случи още утре. Братовчедът Самюъл не може да се преструва, че няма причина за притеснение.

— Може би — заяви Джоузеф. — Ако наистина обаче се преструва, че е така, не виждам какво може да се направи.

— На Сет трябва да му се каже за този проблем.

Хю се зачуди какво и колко е известно на стария Сет за живота на сина му. В сърцето си вероятно бе наясно с истината, но може би никога не я бе признавал искрено, дори и пред себе си.

Джоузеф се смути.

— Боже опази!

— Да, със сигурност би било много неприятно — отговори Огъста бързо и лицемерно. — Само че трябва да накараш Самюъл да разбере, че ако не се оттегли, ще се наложи да се намеси баща му. А ако това се случи, Сет трябва да знае всички факти.

Хю не можеше да не се възхити на лукавството и безпощадността й. Тя изпращаше послание на Самюъл: или се откажи от секретаря си, или ще принудим баща ти да се изправи очи в очи с реалността, че синът му е, така да се каже, женен за мъж.

В действителност на нея изобщо не й пукаше за Самюъл и секретаря му. Тя просто искаше за него да бъде невъзможно да стане старшият партньор — така постът щеше да се падне на съпруга й. Това бе много подло и Хю се зачуди дали Джоузеф разбира напълно какво точно прави Огъста.

Сега Джоузеф каза неловко:

— Иска ми се да разрешим въпроса, без да стигаме до такива драстични мерки.

Огъста сниши глас и заговори с нисък, интимен тон. На Хю винаги му се бе струвало, че когато прави това, неискреността й е съвсем явна — като на дракон, който се опитва да мърка.

— Сигурна съм, че ще намериш начин да го направиш — каза му и се усмихна умолително. — Ще дойдеш ли с мен на разходка днес? Много ще се радвам на компанията ти.

Той обаче поклати глава.

— Трябва да отида до банката.

— Колко жалко — да си затворен в прашния кабинет в такъв прекрасен ден!

— В Болоня е настъпила паника.

Това възбуди любопитството на Хю. След краха във Виена, в различни части на Европа фалираха няколко банки и отделни компании. Това обаче бе първият случай на „паника“. Поне засега, Лондон не бе понесъл сериозни щети. През юни лихвеното ниво на банките, което бе като барометър за финансовия свят, се бе вдигнало до седем процента — тоест, не бе опасно високо — но вече се бе смъкнало на шест процента. Въпреки това, днес можеше да има известни сътресения.

Огъста отсече:

— Вярвам, че паниката няма да ни засегне.

— Стига да сме внимателни, няма — съгласи се Джоузеф.

— Днес обаче е почивен ден. В банката няма да има кой да ти направи чая!

— Осмелявам се да допусна, че един ден мога да оцелея и без чай.

— След час ще ти изпратя Сара. Тя е приготвила черешова торта, любимата ти — ще ти донесе от нея и ще ти направи чай.

Хю усети, че му се отваря възможност и опита:

— Да дойда ли с теб, чичо? Може да ти потрябва помощник.

Джоузеф поклати глава.

— Няма да се нуждая от теб.

Огъста се намеси:

— Може да ти свърши някои дребни задачи и поръчки, скъпи.

Хю каза с усмивка:

— А може пък да се нуждае от съвета ми.

Джоузеф не оцени шегата.

— Смятам само да прочета телеграфните съобщения и да реша какво трябва да се свърши утре сутрин, когато отвори борсата.

Макар да бе глупаво от негова страна, Хю продължи да настоява:

— Бих искал да дойда, па макар и само от любопитство.

Винаги бе грешка да дразниш с упорството си Джоузеф.

— Казах ти вече, че нямам нужда от теб! — изнервено отсече той. — Върви в парка с леля си, трябва да я съпроводи някой.

И след тези думи си сложи шапката и излезе.

Огъста отбеляза:

— Имаш таланта абсолютно ненужно да нервираш хората, Хю. Вземи си шапката, аз съм готова за тръгване.

Хю нямаше особено желание да излиза на разходка с Огъста, но чичо му бе наредил да го направи. Освен това искаше да види Лъвицата, така че предпочете да не спори.

Появи се дъщерята на Огъста, Клемънтайн. Тя също бе облечена и готова за излизане. Хю си бе играл с братовчедка си, когато бяха деца, и открай време знаеше, че е порта. Когато бе на седем, тя помоли Хю да й покаже „малкия Хю“, а после каза на майка си какво бе направил и той изяде голям пердах. На двайсет години Клемънтайн приличаше на майка си, само че надменното излъчване на Огъста у нея бе заменена с лукавство.

Излязоха и кочияшът им помогна да се качат във файтона, който бе съвсем нов и боядисан в ярък син цвят. Теглеха го двойка великолепни сиви скопени жребци — екипаж, подходящ за съпругата на голям банкер. Огъста и Клемънтайн седнаха с лице по посока на движението, а Хю се настани срещу тях. Гюрукът бе свален, за да се насладят на прекрасното слънце, но дамите отвориха чадърчетата си. Кочияшът размаха камшик и потеглиха.

Няколко минути по-късно вече бяха на „Саут Керидж драйв“. Наистина имаше страшно много движение, както твърдеше авторът на онова писмо до „Таймс“. Виждаха се стотици ездачи — мъже с цилиндри и жени, седнали настрани на дамските си седла; десетки карета от всякакъв вид — отворени и затворени, с две колела и с четири; имаше много деца на понита, двойки, които вървяха пеша, бавачки и дойки с бебешки колички и хора, разхождащи кучетата си. Каретите блестяха, наскоро боядисани, конете бяха сресани и натимарени, мъжете носеха официално ежедневно облекло, а жените се кипреха в ярките цветове, на които можеха да се радват благодарение на новите химически бои. Всички се движеха бавно, за да имат възможност да огледат конете и каретите, роклите и шапките. Огъста приказваше с дъщеря си и разговорът им не изискваше участие от страна на Хю. Той само показваше съгласието си от време на време.

— Ето я лейди Сейнт Ан с широкопола шапка с цветя! — възкликна Клемънтайн.

— Шапките в стил „Доли Вардън“ излязоха от мода преди година — отбеляза Огъста.

— Бре, бре — бе коментарът на Хю.

Застигна ги друга карета и Хю видя леля си Маделин Хартшорн. Помисли си, че ако леля Маделин имаше бакенбарди, щеше да изглежда точно като брат си Джоузеф. Тя бе най-близката приятелка на Огъста сред членовете на семейството. Заедно двете контролираха социалния живот на Пиластрови. Огъста бе движещата му сила, но Маделин бе нейна вярна последователка.

Каретите спряха и дамите си размениха поздрави. Задръстваха движението и две-три други карета спряха зад тях.

Огъста предложи:

— Ела с нас, Маделин, искам да говоря с теб.

Кочияшът на Маделин й помогна да слезе от каретата си и да се качи във файтона на Огъста, след което отново потеглиха.

— Те заплашват да кажат на стария Сет за секретаря на Самюъл — заяви Огъста.

— О, не! — притесни се Маделин. — Не бива да го правят!

— Говорих с Джоузеф, обаче те няма да спрат — продължи Огъста.

На Хю буквално му секна дъхът заради искрената загриженост, която се долавяше в гласа й. Как го правеше? Може би успяваше да убеди себе си, че истината е онова, което на нея й бе изгодно да каже в даден момент.

— Ще говоря с Джордж — заяви Маделин. — Подобен удар би могъл да убие скъпия чичо Сет.

Хю си поигра с идеята да предаде този разговор на чичо си. Каза си, че Джоузеф със сигурност ще се ужаси, като чуе как той и останалите партньори са манипулирани от съпругите си. Само че те нямаше да повярват на Хю. Той не бе никой — и затова Огъста не се притесняваше какво казва в негово присъствие.

Файтонът им намали толкова много хода си, че почти спря. Пред тях се бяха скупчили коне и карети.

Огъста попита изнервено:

— Каква е причината за това?

— Сигурно е Лъвицата! — възбудено възкликна Клемънтайн.

Хю нетърпеливо огледа тълпата, но не можа да разбере на какво се дължи забавянето. Виждаха се няколко разнообразни карети, девет или десет коня и известен брой пешеходци.

Огъста пак запита:

— Каква лъвица? За какво става дума?

— О, майко, тя е много прочута!

Когато файтонът на Огъста се приближи още малко към мястото, от тълпата изскочи една елегантна двуместна карета, в която бяха запрегнати две пъргави понита. Управляваше я жена.

— Това е Лъвицата! — изписка Клемънтайн.

Хю хвърли поглед към жената в леката карета и се удиви, когато я позна.

Тя бе Мейзи Робинсън!

Жената размаха камшик и понитата увеличиха скоростта си. Тя носеше кафяв костюм от мериносова вълна, украсен с копринени волани, а на гърлото си имаше бежова папионка. На главата й бе кацнал малък, закачлив цилиндър с извита периферия.

Хю усети, че отново го обзема гняв заради онова, което бе казала за баща му. Тя не знаеше нищо за финансовия свят и нямаше право с такава лекота да обвинява хората в безчестие. Независимо от това, не можеше да спре да си мисли колко невероятно изглежда. Всичко у нея бе неустоимо очарователно — и начинът, по който държеше дребното си, стегнато тяло на седалката, и леко наклонената шапка на главата й, дори движенията й, когато размахваше камшика и дърпаше юздите.

Значи Лъвицата бе Мейзи Робинсън! Обаче откъде се бе сдобила така неочаквано с коне и карети? Да не би да бе намерила пари? С какво се бе захванала?

Докато Хю все още се чудеше на това, се случи злополука.

Покрай файтона на Огъста мина един нервен чистокръвен кон, който се подплаши от лая на дребен, но вдигащ много шум териер. Породистото животно се втурна напред, ездачът му полетя към земята — и падна точно пред малката карета на Мейзи.

Тя светкавично смени посоката, при което демонстрира завидни умения в управлението на конете и возилото. Когато зави обаче, се озова точно пред впряга на Огъста, чийто кочияш бе принуден рязко да дръпне юздите. Мъжът изруга.

Мейзи спря каретата си отстрани. Всички погледи се насочиха към хвърления на земята ездач. Той, изглежда, не бе наранен. Изправи се на крака без чужда помощ, изтупа се и тръгна с проклятия на уста да хване коня си.

Мейзи разпозна Хю.

— И това ако не е Хю Пиластър! — извика.

Той се изчерви.

— Добро утро — поздрави я, но нямаше представа какво да стори след това.

От гледна точка на етикета бе направил сериозна грешка. Не би трябвало да показва, че познава Мейзи, докато е с лелите си, защото нямаше начин да им представи подобна личност. Вместо това би трябвало да я пренебрегне.

Мейзи обаче не направи опит да заговори дамите.

— Харесват ли ти понитата? — попита го.

Изглежда бе забравила скарването им.

Хю бе поразен и напълно объркан от тази красива, изненадваща жена, уменията й да управлява карета и безгрижното й поведение.

— Много са хубави — отвърна, без да ги поглежда наистина.

— Продават се.

В този миг леля Огъста отсече с леден тон:

— Хю, ако обичаш, кажи на тази личност да ни пусне да минем!

Мейзи я погледна за първи път.

— Я си затваряй плювалника, дърта кучка такава — каза нехайно.

Клемънтайн ахна, а леля Маделин тихо изпищя от ужас. Хю зяпна. Великолепните дрехи и скъпият екипаж на Мейзи го бяха накарали да забрави, че тя всъщност е хлапе от бедняшките квартали. Думите й бяха така съвършено вулгарни, че за миг Огъста не знаеше как да отвърне. Никой никога не се осмеляваше да й говори по този начин.

Мейзи обаче не й остави време да си възвърне равновесието. Обърна се към Хю и му подвикна:

— Кажи на братовчед си Едуард, че трябва да купи понитата ми! — А после замахна с камшика си и отпраши нататък.

Огъста избухна:

— Как се осмеляваш да допускаш подобна личност да се приближи до мен! — клокочеше тя. — Как смееш да си сваляш шапката в поздрав към нея!

Хю наблюдаваше стройния гръб и веселия цилиндър на Мейзи, докато тя се отдалечаваше по алеята.

Леля Маделин се присъедини:

— Как е възможно да я познаваш, Хю? — попита. — Нито един благовъзпитан младеж не би трябвало да се познава с такава като нея! На всичкото отгоре, както изглежда, си я представил и на Едуард!

В действителност бе обратното, Едуард бе представил Мейзи на братовчед си, обаче Хю нямаше намерение да се опитва да стовари вината върху Едуард. И без това нямаше да му повярват.

— Всъщност не я познавам особено добре — оправда се.

На Клемънтайн й стана интересно.

— А къде, за бога, я срещна?

— В едно място, наречено „Аргайл Румс“.

Огъста се намръщи на дъщеря си и заяви:

— Не искам да слушам за подобни неща. Хю, кажи на Бакстър да кара към вкъщи!

Хю каза:

— Мисля да се поразходя пеша — и отвори вратата на файтона.

— Отиваш след онази жена! — викна Огъста. — Забранявам ти!

— Карай, Бакстър — нареди Хю и слезе.

Кочияшът замахна с юздите, колелата се завъртяха, а Хю учтиво свали шапката си, докато ядосаните му лели се отдалечаваха.

Въпросът определено не бе приключен. По-късно със сигурност щеше да си има проблеми. Чичо Джоузеф щеше да научи, а много скоро и на останалите партньори щяха да им съобщят, че Хю общува с пропаднали жени.

Само че днес бе почивен ден, слънцето грееше, а паркът бе пълен с хора, които се забавляваха и радваха на чудесното време. Хю нямаше намерение да се притеснява от гнева на леля си, не точно сега.

Тръгна с леко сърце по алеята. Насочи се в посока, обратна на онази, в която бе поела Мейзи. Хората често описваха кръгове в парка, така че може би щеше отново да я срещне.

Искаше пак да разговаря с нея. Много държеше да й разкаже истината за баща си. Колкото и да бе странно, вече не й бе ядосан за онова, което бе казала. „Тя просто се е объркала“, помисли си, „ще разбере, ако й обясня както трябва“. Но и самата идея за разговор с нея бе вълнуваща.

Стигна „Хайд Парк Корнър“ и сви на север по „Парк лейн“. Сваляше шапка за поздрав на безброй роднини и познати: Младия Уилям и Биатрис в лека закрита четириколка, чичо Самюъл на червеникавокафява кобила, господин Мълбъри със съпругата и децата си. Мейзи може би бе спряла в другия край или пък вече си бе тръгнала. Започна да се притеснява, че няма да я види отново.

Обаче я срещна.

Тя тъкмо си тръгваше, пресичаше „Парк лейн“. Без съмнение бе Мейзи, с тази бежова копринена папионка на врата. Само че тя не го забеляза.

Подтикван от моментна приумица, той я последва и прекоси пътя, навлезе в „Мейфеър“ и тръгна по малките улички, на които бяха разположени множество частни конюшни. Наложи му се да се затича, за да не я изпусне от очи. Тя спря каретата си пред една конюшня и скочи от нея. Отвътре излезе някакъв мъж и започна да й помага с конете.

Хю се приближи до нея, като дишаше тежко. Запита се защо ли бе хукнал след нея.

— Здравейте, госпожице Робинсън — каза.

— Здравей отново.

— Последвах ви — ненужно обясни той.

Тя го изгледа прямо.

— Защо?

Без да се замисля, Хю изтърси:

— Чудех се дали някоя вечер няма да излезете с мен.

Тя наклони глава и леко се намръщи, докато обмисляше предложението му. Изражението й бе приятелско, сякаш идеята й допадаше. За миг той си помисли, че ще приеме. Изглежда обаче някакви практически съображения се бореха със склонността й да го стори. Мейзи отклони очи и на челото й се появи малка бръчка; после като че ли взе решение.

— Не можеш да си позволиш да бъдеш с мен — заяви категорично, обърна му гръб и влезе в конюшнята.