Кен Фолет
Опасно богатство (31)

III

Кингсбридж Менър бе една от най-големите къщи в Англия. Мейзи бе отсядала в нея три-четири пъти, но досега не бе разгледала и половината. Тук имаше двайсет главни спални, без да се броят стаите на петдесетината прислужници. Сградата се отопляваше с камини с въглища, осветлението идваше от свещи и имаше само една баня. Липсата на съвременни удобства обаче бе компенсирана от старомодния лукс: кралски легла с четири колони и тежки копринени балдахини, прекрасни стари вина от огромните изби под земята, коне, пушки, книги и игри — безкрай.

Някога младият херцог Кингсбридж бе собственик на сто хиляди акра от най-хубавата обработваема земя в Уилтшир, но по съвет на Соли бе продал половината и с парите бе купил голяма част от „Саут Кенсингтън“^[1]. Съответно последвалата селскостопанска депресия, заради която множество благородни семейства обедняха, изобщо не се отрази на „Кинго“. Той все още бе в състояние да забавлява приятелите си в типичния разточителен стил, с който бе свикнал.

През първата седмица с тях бе и уелският принц. Соли, Кинго и принцът споделяха една и съща любов към буйните забавления и смелите шеги, и Мейзи се бе постарала да им ги осигури. Сменила бе битата сметана върху десерта на Кинго със сапунена пяна; разкопча тирантите на Соли, докато той дремеше в библиотеката, и когато се надигна, панталоните му се смъкнаха; освен това бе залепила страниците на „Таймс“ една за друга, така че да не могат да се разгърнат. По една случайност самият принц първи бе взел вестника и се бе опитал да го отвори. Известно време шумолеше със страниците и за кратко всички бяха обзети от напрежение, докато се чудеха как ще реагира (тъй като, макар наследникът на трона да обичаше шегите, те всъщност никога не бяха за негова сметка). После обаче, когато осъзна какво е станало, той започна да се смее и след миг останалите също избухнаха в смях — както от веселие, така и от облекчение.

Принцът си бе тръгнал, след което бе пристигнал Хю Пиластър. И тогава започнаха проблемите.

Идеята да поканят Хю тук бе на Соли, който го харесваше. Мейзи не можа да се сети за логична и правдоподобна причина, поради която да се противопостави. Отново Соли бе инициаторът на поканата за вечеря в Лондон.

Онази нощ той бързо бе възстановил равновесието си и изпълняваше чудесно ролята си на гостенин на вечерна забава. Е, може би маниерите му не бяха така изискани, каквито щяха да бъдат, ако бе прекарал последните шест години из салоните на богатите къщи в Лондон, вместо да обикаля складовете в Бостън. Естественият му чар обаче компенсираше дребните недостатъци. През двата дни, които прекара в „Кингсбридж“, той ги забавляваше с разказите си за живота в Америка — място, което никой от тях не бе посещавал.

Ирония на съдбата бе, че днес тя намираше обноските на Хю за леко недодялани. Преди шест години бе обратното. Да, обаче Мейзи се учеше бързо. Без проблем бе усвоила начина на говорене и произношението на висшата класа. За граматиката й бе необходимо малко повече време. Най-трудни се оказаха фините детайли на поведението, тънкостите, които бяха белег за социално превъзходство: начина, по който минаваха през някоя врата, по който говореха на домашния любимец, променяха темата на даден разговор или подминаваха пияниците. Тя обаче бе учила много и упорито, и сега правеше всичко това съвсем естествено.

Хю се бе възстановил от шока от срещата им, но не и Мейзи. Никога нямаше да забрави изражението му, когато я съзря за първи път. Тя бе подготвена, но за Хю срещата им бе пълна изненада. Тази изненада бе разкрила напълно чувствата му, лишени от маски и преструвки. Мейзи се слиса, като видя болката в очите му. Беше го наранила много дълбоко преди шест години — и той все още не го бе преодолял.

Оттогава изражението му я преследваше. Разстрои се, когато научи, че той ще дойде тук. Не искаше да го вижда. Не искаше да възкресява миналото. Сега бе женена за Соли, който бе добър съпруг. Не би понесла мисълта да го нарани. А и си имаше Бърти, който бе смисълът на живота й.

Детето им се казваше Хюбърт, но го наричаха Бърти, както казваха и на уелския принц. Бърти Грийнборн щеше да стане на пет години на първи май, но това бе тайна: празнуваха рождения му ден през септември, за да скрият факта, че е роден само шест месеца след сватбата. Семейството на Соли знаеше истината, но никой друг нямаше представа — Бърти се роди в Швейцария, по време на околосветското пътуване, което предприеха наместо меден месец. Оттогава Мейзи бе щастлива.

Родителите на Соли не бяха приветствали Мейзи с отворени обятия. Те бяха високомерни немски евреи, сноби до мозъка на костите си. Живееха в Англия от поколения и гледаха отвисоко на говорещите идиш руски евреи, пристигнали „току-що с кораба“, както се казва. Фактът, че носи дете от друг мъж, според тях само доказваше колко са правилни предубежденията им и им даваше основание да я отхвърлят. Въпреки това, сестрата на Соли, Кейт, която бе приблизително на нейната възраст и имаше седемгодишна дъщеря, се държеше мило с Мейзи, когато родителите й не бяха наоколо.

Соли я обичаше, а обичаше и Бърти, макар да не знаеше чие дете е. И това бе достатъчно за Мейзи преди Хю да се върне.

Стана рано, както винаги, и отиде до детското крило на голямата къща. Бърти закусваше в детската трапезария заедно с децата на Кинго, Ан и Алфред. Три бавачки ги наглеждаха. Тя целуна лепкавото лице на сина си и попита:

— Какво закусваш?

— Овесена каша с мед. — Той говореше с провлеченото произношение на висшата класа, което Мейзи бе усвоила с толкова усилия и за което понякога все още забравяше.

— Вкусно ли е?

— Медът е вкусен.

— Мисля и аз да хапна малко — заяви Мейзи и седна. Определено щеше да се отрази по-добре на стомаха й от пушената херинга и пикантните агнешки бъбреци с подправки, с които закусваха възрастните.

Бърти не приличаше на Хю. Като бебе бе напомнял на Соли, защото всички бебета приличаха на Соли, а сега изглеждаше като бащата на Мейзи, с тъмна коса и кафяви очи. От време на време Мейзи забелязваше у него нещо, което напомняше за Хю, особено когато се усмихнеше дяволито. За щастие обаче липсваше неоспорима прилика.

Една бавачка донесе на Мейзи порция овесена каша с мед и младата жена я опита.

— Харесва ли ти, мамо? — попита я Бърти.

Ан каза:

— Недей да говориш с пълна уста, Бърти! — Ан Кингсбридж бе на седем години и не пропускаше случай да наложи превъзходството си над Бърти и петгодишния си брат Фреди.

— Много е вкусно — отговори Мейзи.

Друга бавачка предложи:

— Ще желаете ли препечени филийки с масло, деца? — и тримата в хор отвърнаха „Да!“.

В началото Мейзи бе смятала, че е неестествено едно дете да отрасне, заобиколено от прислуга. Страхуваше се, че ще се разглези твърде много. После обаче бе разбрала, че богатите деца си играят в калта, катерят се по стени и се бият не по-малко от бедните. Основната разлика бе, че на хората, които разтребваха след тях, им се плащаше.

Искаше й се да има още деца — децата на Соли — но нещо в нея се бе повредило при раждането на Бърти и швейцарските лекари, които се грижеха за нея казаха, че повече няма да е в състояние да зачене. Оказали се бяха прави, защото от пет години спеше със Соли, но „проклятието“ не бе пропускало да я споходи нито веднъж. Бърти бе единственото дете, което щеше да роди. Тя горчиво съжаляваше заради Соли, който никога нямаше да има собствени деца, макар той да твърдеше, че вече е получил повече щастие, отколкото заслужава който и да било мъж.

Съпругата на Кинго, херцогинята, позната на приятелите си като „Лиз“, дойде в детската трапезария почти веднага след Мейзи. Докато миеха ръцете и лицата на децата си, Лиз подхвърли:

— Знаеш ли, майка ми никога не би се занимавала с това. Тя ни виждаше едва след като ни бяха изтъркали, подсушили и облекли. Това е толкова противоестествено!

Мейзи се усмихна. Лиз се смяташе за непресторена и непретенциозна, защото миеше лицата на собствените си деца.

Останаха в детската стая до десет часа, когато пристигна гувернантката и започна урокът им по рисуване. Мейзи и Лиз се върнаха в стаите си. Днес бе спокоен ден, нямаше да се ходи на лов. Част от мъжете щяха да отидат за риба, а пък други да обикалят из гората с кучетата и може би да застрелят по някой заек. Дамите, както и мъжете, които предпочитаха дамската компания пред тази на кучетата, щяха да се разходят в парка преди обяда.

Соли бе закусил и се приготвяше да излезе. Облечен бе в кафяв ежедневен костюм от туид с късо сако. Мейзи го целуна и му помогна да обуе високите си до глезена боти. Ако не бе дошла, щеше да му се наложи да извика камериера си, защото не можеше да се наведе достатъчно, за да си завърже сам връзките. Тя си сложи кожено палто и шапка, а Соли навлече тежкото си широко палто с прикрепена към раменете къса пелерина и подходящо бомбе, след което двамата слязоха във фоайето да се срещнат с останалите.

Утринта бе светла и мразовита, много приятна, но само ако имаш кожено палто, иначе бе истинско мъчение, ако живееш в порутена къща, в която вее през всички пролуки, а и трябва да ходиш бос. Мейзи обичаше да си припомня лишенията от детството си: по този начин се увеличаваше удоволствието й от факта, че е омъжена за един от най-богатите мъже на света.

Вървеше с Кинго от едната й страна и Соли — от другата. Хю бе зад тях заедно с Лиз. Макар че Мейзи не го виждаше, усещаше присъствието му. Чуваше го да разговаря с Лиз — караше я да се смее — и си представяше искрицата в сините му очи. След приблизително осемстотин метра стигнаха до главната порта. Когато завиха, за да се разходят из овощната градина, Мейзи забеляза една позната, висока фигура с черна брада, която се приближаваше откъм селото. За миг си помисли, че вижда баща си, но после разпозна брат си Дани.

Преди шест години Дани се бе върнал в града, в който живееха като деца. Там разбра, че родителите им вече са напуснали старата къща и не са оставили новия си адрес. Разочарован бе продължил пътешествието си още по-нататък, на север до Глазгоу, където бе основал „Асоциация за благополучието на работниците“, която не само осигуряваше членовете си срещу безработица, но и се бореше за правото им да членуват в професионални съюзи, за мерки за безопасност във фабриките и за финансова регулация на корпорациите. Името му бе започнало да се появява във вестниците — там бе Дан Робинсън, не Дани, защото сега бе твърде страховит и огромен, за да го наричат Дани. Баща им бе прочел за него във вестника, дойде в кантората му и последва радостна среща след дългата раздяла.

Оказа се, че скоро след бягството на Мейзи и Дани, Папа и Мама най-после срещнали други евреи. Заели от тях пари, за да се преместят в Манчестър, където Папа си намерил нова работа. Никога повече не затънали така. Мама бе преодоляла болестта и сега се радваше на чудесно здраве.

Когато семейството най-сетне се събра отново, Мейзи вече бе омъжена за Соли. Соли с удоволствие би предоставил на Папа къща и доживотна издръжка, но Папа не искаше да се пенсионира и вместо това помоли Соли да му заеме пари, за да си отвори магазин. Сега Мама и Папа продаваха хайвер и други деликатеси на заможните жители на Манчестър. Когато Мейзи им ходеше на гости, сваляше диамантите си, слагаше престилка и обслужваше клиентите на касата — уверена, че няма особена вероятност някой от кръга „Марлборо“ да дойде в Манчестър, а и да го направеше, надали щеше лично да отиде на пазар.

Сега, като видя Дани в Кингсбридж, Мейзи веднага се уплаши, че нещо лошо се е случило с родителите им и хукна към него. Още преди да го е стигнала, с натежало сърце му извика:

— Дани! Какво има? С Мама ли е станало нещо?

— Папа и Мама се чувстват чудесно, както и останалите — успокои я той с американския си акцент.

— Слава богу! Как разбра, че съм тук?

— Нали ми писа?

— А, да.

Дани приличаше на турски воин с буйната си къдрава брада и проблясващи очи, но бе облечен като чиновник, в доста износен черен костюм и бомбе; освен това явно бе вървял доста дълго, тъй като обувките му бяха изкаляни, а изражението — уморено. Кинго го изгледа подозрително, но Соли, с типичната си изисканост, знаеше как да се държи във всяка ситуация. Той стисна ръката на Дани и каза:

— Как сте, Робинсън? Това е приятелят ми, херцог Кингсбридж. Кинго, позволи ми да ти представя шурея си Дан Робинсън, главен секретар на „Асоциацията за благополучието на работниците“.

Много хора биха загубили и ума, и дума, ако ги представят на някой херцог, но не и Дани.

— Как сте, господин херцог? — подхвърли той с непринудена учтивост.

Кинго предпазливо му стисна ръка. Мейзи предполагаше какво си мисли — че в някакви граници любезността към нисшите класи е приемлива, но не бива да се отива твърде далеч.

Соли продължи:

— А това е приятелят ни, Хю Пиластър.

Мейзи се напрегна. Водена от тревогата си за Мама и Папа, напълно бе забравила, че Хю е зад нея. Дани знаеше някои тайни за Хю — тайни, които Мейзи никога не бе споделяла със съпруга си. Знаеше, че Хю е бащата на Бърти. Преди години бе казал, че иска да му счупи врата. Никога не се бяха срещали, но Дани със сигурност не бе забравил. Какво ли щеше да направи?

От друга страна, сега бе с шест години по-възрастен. Измери Хю със студен поглед, но вежливо се здрависа и с него.

Хю, който не знаеше, че е баща и дори не предполагаше за съществуването на тези скрити подводни течения, приятелски се обърна към Дани:

— Вие ли сте онзи брат, който избягал от къщи и отишъл в Бостън?

— Да, точно така.

Соли възкликна:

— Ха! Представете си само — Хю знае това!

Соли нямаше никаква представа колко знаят Хю и Мейзи един за друг; той не бе наясно с факта, че са прекарали една нощ заедно и са си разказали житейските си истории.

Мейзи се смути заради този разговор, който се плъзгаше по повърхността на твърде много тайни. Ледът бе тънък. Побърза да се върне на твърда земя.

— Дани, защо си тук?

На умореното му лице се изписа горчивина.

— Вече не съм секретар на „Асоциацията за благополучието на работниците“ — каза. — Разорен съм. За трети път през живота си съм съсипан от некадърни банкери!

— Дани, моля те! — възкликна в протест Мейзи. Брат й много добре знаеше, че и Соли, и Хю са банкери.

Хю обаче отвърна:

— Не се притеснявайте! И ние не обичаме некадърните банкери. Те са заплаха за всички. Но какво точно се е случило, господин Робинсън?

— Пет години градих асоциацията — започна Дани. — Тя имаше грандиозен успех. Всяка седмица изплащахме стотици лири под формата на помощи, а събирахме хиляди от членския внос. Какво обаче можехме да направим с остатъка?

Соли се намеси:

— Предполагам, че сте ги отделили някъде в случай, че ви споходят лоши времена.

— И къде смятате, че ги сложихме?

— В някоя банка, най-вероятно.

— По-точно, в банка „Глазгоу“.

— О, боже! — промълви Соли.

— Не разбирам — намеси се Мейзи.

Соли й обясни:

— „Градска банка на Глазгоу“ фалира.

— О, не! — извика тя. Идеше й да се разплаче.

Дани кимна:

— Всички тези шилинги, платени от съвестните, бедни работници — изгубени от онези глупаци с цилиндри. А после се чудят защо се говори за революция! — Въздъхна. — Откакто това стана, се опитвам да спася асоциацията, но работата е безнадеждна. Затова се отказах.

Кинго внезапно взе думата:

— Господин Робинсън, съжалявам за вас и членовете на асоциацията ви. Бихте ли искали да се подкрепите? Вървели сте пеша цели единайсет километра, ако идвате от гарата.

— Да, ще приема — и ви благодаря.

Мейзи се обърна към останалите:

— Ще заведа Дани вътре, а вие си довършете разходката.

Усещаше, че брат й е силно засегнат и искаше да остане насаме с него, за да разбере какво може да стори, за да облекчи болката му.

Другите очевидно също разбираха размерите на трагедията. Кинго предложи:

— Ще останете ли през нощта, господин Робинсън?

Мейзи трепна. Кинго проявяваше прекалено великодушие. Едно бе да размени няколко любезни думи с Дани тук, в парка; ако брат й останеше за през нощта, Кинго и приятелите му, посветили живота си на преследването на удоволствия, скоро щяха да се отегчат от грубите му дрехи и работническите тревоги. Тогава щяха да го пренебрегнат и да се държат високомерно с него, а той щеше да се почувства още по-силно наранен.

Дани обаче отвърна:

— Довечера трябва да се върна в Лондон. Дойдох само да прекарам няколко часа със сестра си.

Кинго продължи:

— В такъв случай, позволете да ви изпратя до гарата с моята карета, когато решите, че сте готов.

— Това би било много мило от ваша страна.

Мейзи хвана брат си за ръката.

— Ела с мен и ще поискам да ти дадат обяд.

 

 

След като Дани потегли за Лондон, Мейзи се присъедини към Соли за кратка следобедна дрямка.

Соли лежеше на леглото, облечен в червен копринен халат, и я наблюдаваше как се съблича.

— Не мога да спася асоциацията на Дан — каза той. — Дори и да ми звучеше смислено от финансова гледна точка — а това не е така — не бих могъл да убедя останалите партньори.

Мейзи изведнъж изпита силна привързаност и благодарност към него. Не го беше молила да помага на Дани.

— Ти си толкова добър — отрони. После се приближи, разгърна халата му и целуна големия му корем. — Вече направи толкова много за семейството ми и няма никаква причина да се извиняваш. Освен това Дани не би взел нищо от теб, както знаеш. Прекалено е горд.

— Но какво ще прави?

Тя смъкна фустите си, прекрачи ги и нави надолу чорапите си.

— Утре има среща с Обединеното дружество на инженерите. Иска да стане член на парламента и се надява, че те ще го спонсорират.

— И предполагам, че ще настоява за по-строги банкови регулации.

— Ти против това ли си?

— Не обичаме особено правителството да ни нарежда какво да правим. Вярно е, че има твърде много кризи, сривове и фалити, но сигурно ще са още повече, ако политиците управляват банките. — Той се претърколи на една страна и подпря главата си на свитата си ръка, за да я вижда по-добре, докато тя събличаше бельото си. — Иска ми се да не те оставях тази вечер.

На Мейзи й се искаше същото. Част от нея изпитваше въодушевление заради перспективата да бъде с Хю, когато Соли го няма, но това я караше да се чувства още по-виновна.

— Нямам нищо против — каза му.

— Толкова се срамувам от семейството си.

— А не би трябвало.

Беше еврейската Пасха и Соли отиваше да празнува ритуала седер заедно с родителите си. Мейзи не бе поканена. Тя разбираше защо Бен Грийнборн не я харесва и отчасти смяташе, че си е заслужила отношението му, но Соли много се разстройваше от него. Той сигурно би се скарал с баща си, ако Мейзи му бе позволила. Тя обаче не желаеше и това да й тежи на съвестта, затова настоя да продължава да се вижда с родителите си и да се държи нормално.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против — разтревожено я попита той.

— Напълно. Виж, ако държах толкова на празника, можеше да отида в Манчестър и да прекарам Пасха с родителите си. — Замисли се за миг. — Всъщност аз отдавна не се чувствам свързана с тези еврейски неща, не и откакто напуснахме Русия. Когато пристигнахме в Англия, в града нямаше други евреи. Хората в цирка пък като цяло не принадлежат към никоя религия. Макар че се омъжих за евреин, семейството ти ме кара да се чувствам нежелана. Съдбата ми е винаги да бъда външен човек и да гледам отстрани, но честно да ти кажа, това не ми пречи. Господ никога не е правил нищо за мен. — Усмихна му се. — Мама казва, че Господ те е пратил при мен, но това са глупости. Спечелих те съвсем сама.

Той се поуспокои.

— Ще ми липсваш довечера.

Тя седна на ръба на леглото и се приведе към него, за да може да зарови лице в гърдите й.

— И ти ще ми липсваш.

— Ммм…

След известно време те легнаха един до друг; главата на всеки от тях бе обърната към петите на другия. Той я галеше между краката, а пък тя го целуваше и ближеше, а после засмука пениса му. Той обожаваше да правят това следобед и сега извика тихичко, когато свърши в устата й.

Тя промени позицията на тялото си и сгуши глава в люлката на ръката му.

— На какво има вкус? — сънливо се поинтересува Соли.

Тя млясна с устни.

— На хайвер.

Той се изхили и затвори очи.

Мейзи започна да се гали. Съвсем скоро той хъркаше. Когато и тя свърши, съпругът й не се размърда.

 

 

— Мъжете, които са управлявали банка „Глазгоу“, трябва да отидат в затвора! — заяви Мейзи малко преди вечеря.

— Трудно би могло да стане — отвърна Хю.

Направи й впечатление колко самодоволно прозвуча забележката му.

— Трудно ли? — раздразнено възкликна тя. — Едва ли ще е толкова трудно, колкото случилото се с онези работници, чиито пари са изгубили!

— Въпреки това, никой не е съвършен. Дори и онези работници не са — настояваше Хю. — Ако един дърводелец направи грешка и после къщата се срути, трябва ли той да отиде в затвора?

— Не е същото!

— Защо да не е?

— Защото дърводелецът получава по трийсет шилинга на седмица и е длъжен да изпълнява нарежданията на майстора, а банкерът получава хиляди и оправдава заплатата си с това, че носи голяма отговорност.

— Това е вярно. Обаче и банкерът е човек, и той трябва да издържа жена и деца.

— Би могло да се каже същото и за убийците, обаче ние ги бесим, независимо от съдбата на осиротелите им деца!

— Само че, ако убиеш някого случайно — ако например, докато стреляш по заек, улучиш човек, скрит в храстите — няма да отидеш в затвора. Защо тогава да ходят в затвора банкерите, които са изгубили чужди пари?

— За да бъдат останалите банкери по-внимателни!

— По същата логика бихме могли да обесим ловеца, който е стрелял по заек, за да бъдат останалите по-предпазливи!

— Хю, правиш го от чист инат!

— Не, не упорствам без логика. Защо да се отнасяме с невнимателните банкери по-сурово, отколкото с невнимателните ловци на зайци?

— Разликата е, че невнимателните стрелци не обричат на мизерия хиляди работници на всеки няколко години, за разлика от невнимателните банкери.

В този момент се намеси Кинго с апатичния си, провлачен говор.

— Директорите на банка „Глазгоу“ вероятно ще влязат в затвора, както и управителя — така чух.

— Да, и аз съм убеден в това — заяви Хю.

На Мейзи й се прииска да изкрещи, толкова се подразни.

— А защо тогава така упорито ми противоречеше?

Той се усмихна широко.

— За да разбера дали можеш да защитиш мнението си.

Мейзи си припомни, че Хю от край време притежава тази способност — винаги успяваше да я предизвика. Спря думите, които напираха на върха на езика й. Избухливият й характер бе част от привлекателната й сила за кръга „Марлборо“, една от причините да я приемат, независимо от произхода й. Те обаче щяха бързо да се отегчат, ако избухванията й траеха прекалено дълго. Настроението й се промени за секунди.

— Сър, вие ме оскърбихте! — извика театрално. — Предизвиквам ви на дуел!

— И с какви оръжия се дуелират дамите? — разсмя се Хю.

— С куки за плетене — на разсъмване!

Всички се разсмяха на думите й, след което влезе един прислужник и обяви, че вечерята е сервирана.

Край дългата маса винаги се събираха осемнайсет-двайсет души. Мейзи много обичаше гледката на искрящите от белота ленени покривки и финия порцелан, стотиците свещи, които се отразяваха в блестящите чаши, безукорното черно-бяло вечерно облекло на мъжете и великолепните ярки рокли и безценните бижута на жените. Всяка нощ се лееше шампанско, но от него страдаше талията на Мейзи, затова тя си позволяваше само по една-две глътки.

Установи, че мястото й е до Хю. Херцогинята обикновено я настаняваше до Кинго, защото той обичаше красиви жени, а съпругата му бе много търпелива и свободомислеща; тази вечер обаче явно бе решила да разнообрази подредбата. Никой не каза молитва преди хранене, защото в кръга религията се пазеше единствено за неделите. Сервираха супата и Мейзи започна весело да си бъбри с мъжете от двете й страни. Умът й обаче бе другаде: с брат й. Горкият Дани! Толкова умен, така отдаден, такъв прекрасен водач — и с толкова лош късмет. Чудеше се дали ще успее да осъществи новата си амбиция и да стане член на парламента. Надяваше се да се справи. Папа щеше толкова да се гордее с него!

Днес бе станало нещо необичайно. Произходът й — това се случваше рядко — се бе натрапил по един очевиден начин в новия й живот. Странно бе, че това не променя особено нещата. Също като нея, Дани сякаш не принадлежеше към някоя конкретна обществена прослойка. Представляваше работниците; обличаше се като човек от средната класа; същевременно имаше уверените, дори леко арогантни обноски на Кинго и приятелите му. Не бе никак лесно да се разбере дали е момче от висшата класа, което е избрало мъченичество сред работниците, или момче от работническата, което се е издигнало в живота.

И за Мейзи можеше да се каже нещо подобно. Всеки с поне малка представа за класовите различия веднага щеше да разбере, че не е дама по рождение. Същевременно тя играеше ролята си толкова добре, а освен това бе така хубава и очарователна, че някак отказваха да приемат упорито носещия се слух, че Соли я е забърсал в салон за танци. Всъщност, ако имаше някакви въпроси относно приемането й от лондонското висше общество, те бяха получили отговора си, когато уелският принц — синът на кралица Виктория и бъдещ крал — призна, че е бил „запленен“ от нея и за доказателство й подари златна табакера с диамантена закопчалка.

С напредването на вечерта Мейзи все по-силно усещаше присъствието на Хю до себе си. Тя положи големи усилия да води лек, непринуден разговор, както и да приказва с мъжа от другата си страна поне толкова, колкото с Хю. Само че миналото сякаш дебнеше зад гърба й, настояваше да го признае и да му обърне внимание — като уморен, но търпелив просител.

Тя и Хю се бяха срещали три-четири пъти след завръщането му в Лондон, а сега бяха прекарали четирийсет и осем часа в една и съща къща, но никога не бяха разговаряли за случилото се преди шест години. Хю знаеше единствено, че е изчезнала без следа, а после се е появила ненадейно като госпожа Соломон Грийнборн. Рано или късно щеше да й се наложи да му даде някакво обяснение. Мейзи се страхуваше, че разговорът за онова време ще възкреси отминалите чувства и у двама им. Само че все някога трябваше да го проведат и може би сега бе най-подходящото време, докато Соли го нямаше.

Дойде момент, когато няколко души край тях говореха едновременно и доста шумно. Мейзи реши, че може да му каже сега. Обърна се към Хю и изведнъж бе обхваната от силни емоции. Три или четири пъти се опита да проговори, но не успяваше да каже нищо. Най-сетне успя да продума:

— Нали знаеш, че щях да проваля кариерата ти.

А после вече й костваше такова усилие да сдържа сълзите си, че не успя да продължи.

Той моментално разбра за какво говори.

— И кой ти каза, че ще провалиш кариерата ми?

Ако бе проявил съчувствие, тя сигурно щеше да се срине. За щастие обаче той я нападаше, а това й даде сили да отговори:

— Леля ти Огъста.

— Подозирах, че е замесена по някакъв начин.

— Обаче беше права.

— Не вярвам в това — отсече той и още повече се разгневи. — Не си попречила особено на кариерата на Соли.

— Успокой се. Соли, за разлика от теб, не беше черната овца на семейството. Макар че и така беше много трудно. Семейството му все още ме мрази.

— Макар че си еврейка?

— Да. Евреите са не по-малки сноби от другите.

Той никога нямаше да узнае истинската причина — а именно, че Бърти не е дете на Соли.

— Защо просто не ми каза какво правиш и защо?

— Не можех. — Когато си припомни онези ужасни дни, сълзите я задавиха отново и й се наложи да си поеме дълбоко дъх, за да се успокои. — Беше ми много трудно да се откъсна така от теб; това разби сърцето ми. Не бих могла да го направя, ако трябваше да се оправдавам и пред теб.

Той все още не показваше намерение да й прости.

— Можеше да ми изпратиш бележка.

Гласът на Мейзи се снижи почти до шепот:

— Не бях в състояние да я напиша.

Най-после той като че ли омекна. Отпи от виното си и извърна очи от нея.

— Беше ужасно. Не разбирах нищо, не знаех дори дали си жива! — Говореше рязко, но тя виждаше болката от спомена в очите му.

— Съжалявам — промълви безсилно. — Толкова съжалявам, че те нараних! Не го исках. Исках да те предпазя от нещастие. Направих го от любов.

Веднага щом произнесе думата „любов“ съжали, че го е направила.

Той се хвана именно за нея.

— А сега Соли ли обичаш? — попита я рязко.

— Да.

— Двамата изглежда добре сте се устроили.

— С начина ни на живот… не е трудно да се чувстваш доволен.

Той обаче още не бе престанал да й се сърди.

— Получи онова, което винаги си искала!

Това бе малко грубо, но Мейзи имаше чувството, че може би го заслужава, затова само кимна.

— Какво стана с Ейприл?

Мейзи се поколеба. Той отиваше твърде далеч.

— Значи смяташ, че съм като Ейприл, така ли? — попита обидено.

Тези думи някак укротиха гнева му. Той се усмихна печално и отвърна:

— Не, никога не си била като Ейприл. Знам. Въпреки това, просто исках да разбера какво е станало с нея. Виждате ли се все още?

— Да — но тайно.

Ейприл бе неутрална тема. Ако говореха за нея, щяха да се измъкнат от това опасно, осеяно с емоционални мини поле. Мейзи реши да задоволи любопитството му.

— Известно ли ти е онова място, на което казват „При Нели“?

Хю снижи глас:

— Това е бардак.

Тя не можа да се сдържи:

— Ходил ли си някога там?

Очевидно бе, че се е засрамил.

— Да, веднъж. Беше пълен провал.

Това не я учуди особено: много добре си спомняше колко наивен и неопитен бе двайсетгодишният Хю.

— Ами, сега Ейприл е собственичката.

— Божичко! И как се стигна до там?

— Първо стана любовница на един известен романист и известно време живееше в прекрасна къщичка в Клапам. Той се умори от нея горе-долу по времето, когато Нел се замисли за пенсиониране. Затова Ейприл продаде къщичката и купи заведението от Нел.

— Ама че работа! — възкликна Хю. — Никога няма да забравя Нел. Тя беше най-дебелата жена, която съм виждал някога.

Разговорите край масата изведнъж бяха стихнали и няколко души чуха последните му думи. Всички се разсмяха и някой се поинтересува:

— И коя беше тази дебелана?

Хю само се усмихна и не отговори.

След това отбягваха опасните теми, но Мейзи се чувстваше потисната и някак крехка — все едно бе паднала и се бе натъртила.

Когато вечерята приключи и мъжете изпушиха пурите си, Кинго заяви, че иска да танцува. Слугите навиха килима в салона и бе повикан един лакей, който можеше да свири полка на пианото.

Мейзи танцуваше с всички, освен с Хю. После започна да става твърде очевидно, че го отбягва, така че танцува и с него. Все едно шестте години се бяха изпарили и двамата отново бяха в „Креморн Гардънс“. Той почти не я водеше: изглеждаше сякаш инстинктивно правят едни и същи стъпки. Мейзи не успя да потисне предателската мисъл, че Соли танцува много непохватно.

След Хю я пое друг партньор, но после мъжете престанаха да я канят. Десет часа отмина, стана единайсет и донесоха брендито; условностите на благоприличието малко или много бяха забравени. Мъжете разхлабиха папионките и вратовръзките, някои жени захвърлиха обувките си, а пък Мейзи се въртеше единствено в ръцете на Хю. Знаеше, че би трябвало да се чувства виновна, обаче не я биваше особено да изпитва вина. В момента се забавляваше и нямаше намерение да спира.

Когато лакеят, който свиреше на пианото, се изтощи, херцогинята настоя всички да си поемат дъх. Изпрати прислужнички да донесат палтата им, за да могат да се разходят в градината. Когато се озоваха навън, скрити в мрака, Мейзи хвана ръката на Хю.

— Целият свят знае с какво се занимавам през последните шест години. Ами ти какво си правил?

— Харесва ми Америка — каза той. — Там няма класова система. Има богати и бедни, но не и аристокрация. Липсват тия глупости за положение в обществото, за протокол и правила на етикецията. Това, което си сторила ти, като си се омъжила за Соли и си се сприятелила с най-големите благородници в страната, тук е много необичайно. Обзалагам се, че дори сега никога не разкриваш истината за произхода си…

— Мисля, че подозират нещо, но, да — прав си. Не съм си признавала.

— В Америка щеше да се хвалиш със скромния си старт в живота по същия начин, по който Кинго се гордее, че предците му са участвали в битката при Агинкорт.

Тя обаче се интересуваше от Хю, не от Америка.

— Не си се оженил?

— Не.

— В Бостън… Харесваше ли някое момиче в Бостън?

— Опитах, Мейзи — отвърна той.

Изведнъж й се прииска да не го е питала, защото имаше ужасното предчувствие, че отговорът му ще разруши щастието. Само че бе прекалено късно; въпросът бе зададен, а Хю вече говореше:

— В Бостън имаше множество хубави момичета, както и приятни, и интелигентни, и момичета, от които биха излезли чудесни съпруги и майки. Обръщах внимание на някои от тях, а те като че ли ме харесваха. Но когато настъпваше мигът да им направя предложение или да се оттегля, всеки път осъзнавах, че чувствата ми не са достатъчно силни. Нямаха нищо общо с онова, което изпитвах към теб. Не бяха любов.

Беше го казал!

— Престани — прошепна Мейзи.

— Две-три майки много ми се ядосаха, после започна да ми се носи такава слава и момичетата станаха предпазливи. Държаха се мило с мен, но знаеха, че нещо не ми е наред. Че не съм сериозен, не съм от онези, които сключват брак. Хю Пиластър, английският банкер и разбивач на сърца. А пък ако някоя девойка ме харесаше въпреки репутацията ми, аз се постаравах да я обезсърча. Не обичам да разбивам сърцата на хората. Твърде добре знам какво е.

Лицето й бе мокро от сълзи; тя изпитваше благодарност към благосклонния мрак.

— Съжалявам — каза му, но шепотът й бе толкова тих, че и сама едва успя да го чуе.

— Както и да е. Сега знам какво не ми е наред. Предполагам, че винаги съм бил наясно, но последните два дни премахнаха всички съмнения.

Изостанали бяха на известно разстояние след другите, а сега Хю спря и се обърна с лице към нея.

Тя му се примоли:

— Не го казвай, Хю, моля те!

— Все още те обичам. Това е.

Думите бяха произнесени — и всичко бе съсипано.

— Също така смятам, че и ти ме обичаш — продължи той безмилостно. — Нали?

Вдигна поглед към него. В очите му виждаше отразени светлините, идващи от къщата от другата страна на поляната, но самото му лице бе в сянка. Той сведе глава и я целуна по устните, а пък тя не се отдръпна, нито извърна своята.

— Солени сълзи — каза след минута. — Наистина ме обичаш. Знаех си!

Извади една сгъната носна кърпа от джоба си и нежно започна да попива сълзите от бузите й. Трябваше да сложи край на това.

— Трябва да настигнем останалите — подкани го. — Хората ще започнат да говорят.

После се обърна и тръгна, за да го принуди или да пусне ръката й, или да я последва. Той предпочете второто.

— Изненадан съм, че се притесняваш от приказките им — заяви след малко. — Всеизвестен факт е, обкръжението ти не се интересува от подобни неща.

В действителност тя не се безпокоеше особено от мнението на другите. Боеше се от самата себе си. Накара го да върви по-бързо, докато стигнаха при останалата част от компанията. Веднага след това пусна ръката му и отиде да си говори с херцогинята.

Неизвестно защо, но я притесняваше и намекът му, че кръгът „Марлборо“ е известен със свободомислието си. Това бе вярно, но тя би предпочела да не е казвал нищо подобно. Наистина не бе наясно с причината.

Когато влязоха отново в къщата, високият часовник във фоайето тъкмо отмерваше полунощ. Мейзи внезапно усети, че е напълно изтощена от вълненията през деня.

— Ще си лягам — обяви.

Видя как херцогинята инстинктивно поглежда към Хю, а после отново към нея, и потисна усмивката си. Осъзна, че всички смятат, че Хю ще прекара нощта при нея.

Дамите се качиха заедно на горния етаж, оставяйки мъжете да играят билярд и да изпият последното си питие преди лягане. Когато жените я целуваха за лека нощ, Мейзи забеляза един и същи блясък в очите им: поглед, който разкриваше известно въодушевление, примесено със завист.

Върна се в стаята си и затвори вратата. В камината весело горяха въглища, а на лавицата над нея и на тоалетката имаше запалени свещи. На нощното шкафче, както винаги, бе оставен поднос със сандвичи и бутилка шери — в случай, че огладнее през нощта. Тя никога не ги докосваше, но добре обучената прислуга на „Кингсбридж Менър“ се грижеше край всяко легло нощем да има такъв поднос.

Започна да се разсъблича. Може би всички грешаха. Може би Хю нямаше да дойде при нея нощес. Мисълта предизвика у нея пронизваща болка. Копнееше той да прекрачи прага, за да може да го вземе в прегръдките си и да го целуне, наистина да го целуне — не виновно, както бе сторила в градината, а жадно и безсрамно. Това усещане извика в паметта й съкрушителния спомен за нощта след надбягванията в Гудууд преди шест години, тясното легло в къщата на леля му и изражението на лицето му, когато свали роклята си.

Огледа тялото си във високото огледало. Хю щеше да забележи колко се е променило. Преди шест години имаше малки, хлътнали розови зърна, които приличаха на трапчинки. Сега обаче, след като бе кърмила Бърти, се бяха уголемили значително; бяха станали тъмнорозови, почти червени на цвят — и стърчаха предизвикателно. Като момиче не се нуждаеше от корсет — имаше талията на оса — но след бременността никога не си бе възстановила напълно фигурата и тънкия кръст.

Чу, че мъжете се изкачват по стълбите с тежки стъпки; смееха се на някакъв виц. Хю се бе оказал прав. Никой от тях нямаше да се шокира особено от малка забежка по време на гостуването в провинциалното имение. „Нима не смятат, че предават приятеля си Соли?“, насмешливо се зачуди тя. Но после осъзна, че всъщност тя би трябвало да се чувства като предателка и това й подейства като плесница през лицето.

По време на цялата вечер съзнателно бе изтласкала Соли от ума си, но сега сякаш духът му се върна при нея: безобидния, дружелюбен Соли, милия, щедър Соли; мъжът, който я обичаше до полуда, който бе привързан и се грижеше за Бърти, макар да знаеше, че е дете на друг мъж. Само часове, след като той бе напуснал къщата, Мейзи се канеше да пусне друг мъж в леглото си. „Що за жена съм?“, запита се.

Подтиквана от внезапен импулс, тя отиде до вратата и я заключи.

Сега разбра защо толкова малко й се бе понравил коментарът на Хю, който бе казал нещо от рода на „Хората около теб са известни с това, че нямат нищо против подобни работи“. С тези си думи принизяваше чувствата й към него до нещо банално, просто един от многото флиртове, афери и изневери, които служеха единствено като повод за клюки между дамите от висшето общество. Соли не заслужаваше да бъде предаден заради някаква си банална афера.

„Обаче аз желая Хю“, каза си Мейзи.

Мисълта да се откаже от тази нощ с него я докара почти до плач. Представи си момчешката му усмивка и кокалестата му гръд, сините му очи и гладката светла кожа; припомни си изражението му, докато гледаше тялото й — изражение, което изразяваше удивление и щастие, желание и възхищение; толкова бе трудно да се откаже от всичко това!

На вратата се почука съвсем тихо.

Тя стоеше в средата на стаята — гола, парализирана, занемяла.

Дръжката се завъртя и някой бутна вратата навътре, но тя, естествено, не се отвори.

Чу името си, произнесено съвсем тихо.

Отиде до вратата и дланта й легна върху ключа.

— Мейзи! — повика я меко той. — Аз съм, Хю.

Толкова силно копнееше за него, че при звука на гласа му усети, че се овлажнява. Постави показалеца в устата си и здраво стисна зъби, но болката от ухапването не заличи желанието й.

Той отново похлопа на вратата.

— Мейзи! Пусни ме да вляза!

Тя облегна гърба си на стената и сълзите започнаха да се стичат по лицето й и да капят от брадичката върху гърдите й.

— Нека поне поговорим!

Тя знаеше, че ако отвори вратата, няма да говорят — щеше да го прегърне моментално и щяха да се озоват на пода, полудели от желание.

— Кажи нещо. Там ли си? Зная, че си там!

Тя остана неподвижна. Плачеше безшумно през цялото време.

— Моля те? — промълви той. — Моля те?

След известно време си тръгна.

 

 

Мейзи спа неспокойно и се събуди много рано, но когато настъпи утрото на новия ден, това леко повдигна духа й. Както обикновено, преди останалите гости да са станали, отиде в детското крило. Пред вратата на детската трапезария изведнъж спря. Оказа се, че все пак не се е събудила първа. Отвътре се чуваше мъжки глас. Заслуша се и позна Хю.

Той тъкмо казваше:

— И в този момент великанът се събудил.

Разнесе се детски писък, едновременно ужасен и изпълнен с удоволствие. Мейзи осъзна, че е чула сина си Бърти.

Хю продължи:

— Джак се спуснал по бобеното стъбло толкова бързо, колкото го държали краката — но великанът тръгнал след него!

Дъщерята на Кинго, Ан, заяви с превъзходството на седемгодишните, които разбират всичко:

— Бърти се скри зад стола си, защото се страхува. Аз не се страхувам!

Мейзи искаше да се скрие като Бърти. Обърна се и тръгна обратно към стаята си, но почти веднага спря отново. По някое време днес така или иначе щеше да й се наложи да се срещне с Хю. Може би тук, в детската, щеше да й е най-лесно. Взе се в ръце и влезе.

Хю напълно бе запленил трите деца. Бърти сякаш дори не разбра, че майка му е дошла. Хю вдигна към нея поглед, изпълнен с обида и болка.

— Не спирай — каза му Мейзи, после седна до Бърти и го прегърна.

Хю отново насочи вниманието си към децата.

— И как мислите, какво направил Джак след това?

— Аз знам! — заяви Ан. — Взел брадва!

— Точно така.

Мейзи седеше и гушкаше Бърти, който се взираше с разширени очи в истинския си баща. „Ако успея да понеса това“, помисли си тя, „значи мога да се справя с всичко“.

Хю продължи:

— И докато великанът все още бил по средата на бобеното стъбло, Джак го отсякъл! И великанът полетял надолу, паднал на земята… и умрял. А Джак и майка му живели щастливо до края на дните си.

Бърти възкликна:

— Разкажи я пак!