Кен Фолет
Опасно богатство (23)

IV

В ранните сутрешни часове Мейзи и Хю вървяха на север през новите и все още неуредени предградия Фулъм и Саут Кенсингтън. Нощта ставаше все по-топла, а звездите изчезнаха. Двамата се държаха за ръце, макар че дланите им бяха влажни заради жегата. Мейзи бе объркана, но щастлива.

Тази вечер се бе случило нещо странно. Тя не го разбираше, но то й допадаше. В миналото, когато някой мъж я целуваше и докосваше гърдите й, го бе възприемала като част от сделката — така им се отплащаше за онова, което искаше от тях. Тази вечер обаче бе различно. Тя имаше желание Хю да я докосва — а пък той бе твърде учтив, за да стори каквото и да било, ако не го помолеше!

Всичко бе започнало, докато танцуваха. До онзи момент не бе наясно, че вечерта ще е много по-различна от предишните, които бе прекарала с други млади мъже от висшата класа. Хю бе по-чаровен от повечето от тях, освен това изгледаше добре с белия си елек и копринената вратовръзка, но пак бе просто едно симпатично момче. След това обаче, на дансинга, започна да си мисли колко приятно би било да го целуне. Това усещане се бе засилило, докато се разхождаха из Градините след танците и забелязваха всички онези ухажващи се двойки. Колебанието му бе очарователно. Другите мъже смятаха вечерята и разговора за нещо като досадно задължение, предхождащо основното събитие за вечерта. Те едва изчакваха да им се отдаде възможност да я отведат в някое затулено и тъмно кътче, където веднага започваха да я опипват. Хю обаче бе стеснителен.

В много други отношения изобщо не бе срамежлив. По време на хаоса в Градините и последвалия сблъсък с полицията бе проявил безстрашие и хладнокръвие. От мига, в който го блъснаха на земята, се грижеше единствено на нея да не й се случи същото. У Хю имаше много повече, отколкото у обикновените градски младежи, които търсеха само удоволствие.

Когато най-после бе успяла да му покаже, че иска да я целуне, изживяването бе прекрасно. По нищо не напомняше на предишните й целувки. Същевременно той не бе нито умел, нито обигран. Тъкмо обратното — оказа се, че е наивен и несигурен. Защо тогава толкова й бе харесало? И защо внезапно бе закопняла да почувства ръцете му върху гърдите си?

Тези въпроси не я измъчваха, просто беше любопитна. Доволна бе, че върви в мрака през Лондон заедно с Хю. От време на време усещаше капки дъжд, но порой не се разрази, независимо от заплашителните гръмотевици по-рано вечерта. Започна да си мисли, че би било хубаво, ако скоро я целуне отново.

Стигнаха „Кенсингтън Гор“ и свиха вдясно, покрай южната част на парка. Насочиха се към центъра на града, където живееше Мейзи. Хю спря пред една грамадна къща, чиято фасада бе осветена от два газени фенера.

— Това е домът на леля ми Огъста — обясни той. — Тук живея.

Тя обгърна кръста му с ръка и се вгледа в постройката. Чудеше се какво ли е усещането да живееш в такава грамадна къща. Трудно й бе да си представи какво правят собствениците с толкова много стаи. В крайна сметка, човек се нуждаеше само от място за спане и помещение, в което да готви — може би и от още една стая, в която да забавлява гостите си, но това си беше лукс. Нямаше никакъв смисъл да разполагаш с две кухни и две всекидневни: не бе възможно да си и в двете едновременно. Тази мисъл й припомни факта, че тя и Хю живееха на различни „острови“ в обществото, разделени от океан от пари и привилегии. Това я притесняваше.

— Родена съм в едностайна колиба — сподели.

— Някъде на североизток ли?

— Не. В Русия.

— Наистина ли? „Мейзи Робинсън“ не звучи като руско име.

— Рожденото ми име е Мириам Рабиновиц. Всички си променихме имената, когато дойдохме тук.

— Мириам — меко произнесе той. — Харесва ми.

Придърпа я към себе си и я целуна. Безпокойството й се изпари. Тя се предаде на усещането. Сега и Хю не бе така нерешителен: знаеше какво му харесва. Тя пиеше жадно целувките му — както се пие студена вода в много топъл ден. Надяваше се, че отново ще докосне гърдите й.

Той не я разочарова. Миг по-късно Мейзи усети ръката му нежно да обхваща лявата й гърда. Зърното й се втвърди моментално, а после пръстите на младежа го докоснаха през тънката коприна на роклята й. Тя се засрами, че желанието й е така очевидно, но това сякаш възпламени Хю още повече.

След известно време тя поиска да почувства тялото му. Протегна ръка, пъхна я под фрака му и прокара длан нагоре-надолу по гърба му. Усещаше горещата му кожа през фината памучна материя на ризата. „Държа се като мъж“, помисли си. Запита се дали той има нещо против. Само че й харесваше твърде много, за да спре.

А след това започна да вали.

Не стана постепенно. Пороят се изсипа изведнъж. Блесна светкавица, удари гръм, а след секунда — потоп. Когато отделиха устни един от друг, лицата им вече бяха мокри. Хю стисна ръката й и я дръпна.

— Хайде да се подслоним в къщата! — предложи.

Притичаха през улицата. Хю я поведе надолу по стълбището. Минаха покрай една табела с надпис: „Вход за търговци“^[1] и стигнаха приземния етаж. Когато спряха на прага, Мейзи вече бе измокрена до кости. Хю отключи вратата. После повдигна показалец към устните си — знак да пази тишина — и я насочи към вътрешността на къщата.

За част от секундата тя се поколеба — чудеше се дали не трябва да го попита какви точно са намеренията му. Но почти веднага мисълта се изплъзна и Мейзи пристъпи вътре.

Прекосиха на пръсти кухня с размерите на малка църква и стигнаха до тясно стълбище. Хю приближи устни до ухото й и прошепна:

— Горе ще има чисти кърпи. Ще се качим по задните стълби.

Тя изкачи след него три дълги стълбища, после минаха през поредната врата и се озоваха на една площадка. Хю хвърли поглед в някаква отворена спалня, където гореше запалена лампа. След това обясни, вече без да снижава глас:

— Едуард още не се е прибрал. На този етаж няма други хора. Стаите на леля и чичо са на долния, а на прислугата — на горния. Ела.

Въведе я в спалнята си и запали газената лампа.

— Ще донеса кърпи — каза и отново излезе.

Тя свали шапката си и огледа стаята, която бе неочаквано малка и сравнително скромно обзаведена. В нея имаше единично легло, скрин, съвсем обикновен гардероб и малко бюро. Мейзи очакваше нещо много по-луксозно — само че Хю бе просто беден роднина и стаята му отразяваше този факт.

Разгледа с интерес вещите му. Той притежаваше чифт четки за коса със сребърни дръжки, на които бяха гравирани инициалите „Т. П.“ — още едно наследство от баща му. Четеше книга, озаглавена „Наръчник на добрите търговски практики“. На бюрото му се виждаше фотография в рамка на жена и момиченце на около шест години. Мейзи отвори чекмеджето на нощното му шкафче и откри вътре библия, а под нея — втора книга. Отмести библията и прочете заглавието на скритата отдолу книга: „Херцогинята на Содом“. Осъзна, че любопитството й е проява на неучтивост. Смутена и гузна, побърза да затвори чекмеджето.

Хю се върна с купчина сгънати кърпи и тя си взе една. Кърпата бе топла, вероятно току-що бе извадена от сушилното помещение. Мейзи зарови лице в нея, изпълнена с благодарност. „Ето това означава да си богат“, помисли си, „купища топли кърпи — винаги, когато имаш нужда от такова нещо“. Изсуши голите си ръце и пазвата си.

— Кои са тези на снимката? — попита.

— Майка ми и сестра ми. Сестра ми се роди след смъртта на баща ми.

— Как се казва?

— Дороти. Наричам я, „Доти“ и много я обичам.

— А къде живеят?

— Във Фолкстън, край морето.

Мейзи се запита дали някога ще се запознае с тях.

Хю издърпа стола пред бюрото и я накара да седне. Коленичи пред нея, събу й обувките и изсуши краката й с друга кърпа. Тя затвори очи. Докосването на меката, топла материя до стъпалата й бе изключително приятно.

Роклята й бе подгизнала и Мейзи започна да трепери. Хю свали палтото и обувките си. Мейзи бе наясно, че не може да се изсуши, ако не съблече роклята си. Долните й дрехи бяха съвсем благоприлични. Не носеше кюлоти — само богатите жени ги ползваха — но имаше дълга до петите фуста, както и долна риза. Подтиквана от импулсивно решение, тя се изправи, обърна се с гръб към Хю и помоли:

— Ще ме разкопчаеш ли?

Усещаше треперенето на ръцете му, докато той непохватно се бореше с кукичките на телените копчета. Мейзи също бе нервна, но вече не можеше да се откаже. Когато той приключи, му благодари и се измъкна от роклята. После се обърна да го погледне.

На лицето му бе изписана затрогваща смесица от смущение и желание. Стоеше и я гледаше, все едно е Али Баба, изправен пред съкровището на разбойниците. Мейзи бе имала смътното намерение да се изсуши с кърпата и да си облече отново роклята, когато изсъхне. Сега обаче осъзна, че няма да стане така. И беше доволна.

Хвана лицето му в дланите си, придърпа главата му надолу и го целуна. Този път отвори уста и очакваше и той да го направи, но той не последва примера й. Мейзи предположи, че никога не се е целувал по този начин. Подразни устните му с връхчето на езика си. Усети, че е шокиран — но и възбуден. Само след миг той също разтвори леко устни и срамежливо й отвърна със собствения си език. Започна да диша по-тежко.

След известно време той престана да я целува, посегна към ризата й и се опита да разкопчае копчето. Бори се с него в продължение на няколко секунди, после сграбчи дрехата с две ръце и я разкъса. Разхвърчаха се копчета. Той положи ръце върху оголените й гърди, затвори очи и простена. Тя имаше чувството, че се разтапя отвътре. Искаше още, веднага… завинаги.

— Мейзи — промълви той.

Тя го погледна.

— Искам да…

Усмихна му се.

— И аз.

Едва когато произнесе думите, се зачуди какво ги е предизвикало. Каза ги, без да се замисли. Но не изпитваше съмнения. Искаше го — повече от всичко, което бе желала през живота си.

Хю погали косата й.

— Никога не съм го правил — призна.

— Нито пък аз.

Погледът му бе изненадан.

— Ама аз мислех, че… — Млъкна рязко.

Прониза я гняв, но след миг се овладя. Вината си бе нейна, ако я бе сметнал за развратница.

— Да легнем — предложи.

Той въздъхна щастливо, после попита:

— Сигурна ли си?

— Дали съм сигурна? — повтори тя.

Направо не можеше да повярва. Не познаваше друг мъж, който би задал този въпрос. Другите мъже никога не разсъждаваха за нейните чувства и желания. Взе ръката му в своите и целуна дланта.

— Дори и да съм се съмнявала преди, сега съм сигурна.

Легна на тясното легло. Матракът беше твърд, а чаршафите — прохладни. Хю се отпусна до нея и се зачуди:

— А сега какво?

Скоро щяха да напуснат познатите й територии, но все пак следващата стъпка й бе известна.

— Почувствай ме — му каза.

Той я докосна колебливо през дрехите. Изведнъж тя изгуби търпение. Вдигна нагоре фустата си — под нея не носеше нищо — и притисна ръката му към венериния си хълм.

Той я погали и започна да целува лицето й. Дишането му бе накъсано, дъхът му пареше кожата й. Мейзи знаеше, че би трябвало да се страхува от възможността да забременее, но в момента не можеше да се съсредоточи върху нея. Вече не се контролираше: изпитваше твърде силно удоволствие и не бе в състояние да мисли. Никога преди не бе стигала по-далеч с друг мъж, но знаеше чудесно какво иска в момента. Притисна устни към ухото му и измърмори:

— Пъхни пръста си вътре.

Той го направи.

— Влажно е! — отбеляза удивено.

— Това е, за да ти е по-лесно.

Той нежно я изследваше с пръст.

— Изглежда толкова… тясно!

— Трябва да бъдеш внимателен — каза му, макар че част от нея искаше да я вземе веднага, необуздано и грубо.

— Да го направим ли сега?

Мейзи не можеше да чака повече.

— Да, моля те, побързай!

Разбра, че се мъчи да свали панталоните си. След миг се настани между краката й. Тя беше уплашена — разказвали й бяха колко боли първия път — но освен това бе обзета от неистово желание да го има.

Усети, когато влезе в нея. След миг се сблъска с преграда. Натисна леко и я заболя.

— Спри! — нареди му.

Той я погледна разтревожено.

— Съжалявам…

— Всичко ще бъде наред. Целуни ме!

Той сведе лице към нейното и докосна устните й — първоначално внимателно, после с нарастваща страст. Тя постави ръце на кръста му, повдигна леко бедра, а след това го придърпа към себе си. Последва болка, достатъчно силна, за да я накара да извика. Нещо в нея поддаде и тя изпита огромно облекчение, натискът изчезна. Спря да го целува и впери поглед в него.

— Добре ли си? — попита той.

Мейзи кимна.

— Вдигнах ли шум?

— Да, но не смятам, че някой е чул.

— Не спирай — нареди тя.

Хю се подвоуми. Изминаха няколко секунди.

— Мейзи — измърмори накрая, — сън ли е това?

— Ако е сън, дай да не се събуждаме още.

Движеше се под него и го насочваше, поставила длани на бедрата му. Той следваше движенията й. Това й напомни как бяха танцували само преди няколко часа. Тя се отдаде на усещането. Хю започна да се задъхва.

През пелената на желанието и тежкото им дишане тя чу далечно отваряне на врата.

Толкова бе обсебена от собствените си изживявания и тялото на Хю, че не успя да възприеме звука като сигнал за тревога.

Изведнъж един рязък глас развали магията — както хвърлен камък разпилява на парчета прозорец.

— Бре, бре, Хю — какво означава това?

Мейзи застина.

Хю простена отчаяно, а тя усети как топлото му семе се излива в нея.

Искаше й се да се разплаче. Подигравателният глас се разнесе отново:

— Да не би да си мислите, че тази къща е публичен дом?

Мейзи прошепна:

— Хю — слез от мен!

Той се отдръпна и се претърколи от леглото. Мейзи видя братовчед му Едуард, който бе застанал на прага. Пушеше пура и ги зяпаше втренчено. Хю бързо я покри с една голяма кърпа. Тя седна с изпънат гръб, придърпа я нагоре и се загърна чак до врата.

Едуард се ухили противно.

— Е, ако си свършил, може и аз да я пробвам.

Хю уви друга кърпа около кръста си. После каза, като контролираше гнева си с видимо усилие:

— Пиян си, Едуард — върви си в стаята, преди да си казал нещо непростимо.

Едуард пренебрегна думите му и се приближи към леглото.

— Ха, и това ако не е курвата на Грийнборн! Аз обаче няма да му казвам — стига да си мила с мен.

Мейзи осъзна, че той говори сериозно и потрепери от отвращение и ненавист. Знаеше, че някои мъже се възбуждат при вида на жена, която току-що е била с друг мъж — Ейприл й бе казала как се нарича жена в такова състояние, „кифла с масло“ — и интуитивно осъзна, че Едуард е именно такъв мъж.

Хю се вбеси.

— Изчезвай оттук, проклет глупак такъв!

— Е, стига де, дай и на мен — настоя Едуард. — Какво толкова, просто една скапана уличница!

След което се протегна и издърпа кърпата от ръцете на Мейзи. Тя скочи от леглото и се измъкна от другия край на леглото, като се прикриваше с ръце. От това обаче нямаше нужда. Хю прекоси малката стая само с две крачки и стовари юмрука си в носа на Едуард. Ударът бе силен, рукна кръв. Едуард нададе агонизиращ вой.

Той вече не представляваше опасност, но Хю все още бе ядосан, затова го удари отново.

Едуард изкрещя от страх и болка и се втурна слепешком към вратата. Хю го последва, като го удряше с юмруци по тила. Едуард започна да вика:

— Остави ме, спри, моля те!

После падна от другата страна на прага. Мейзи излезе след тях от стаята. Едуард се бе проснал на пода, а Хю бе седнал отгоре му и продължаваше да го бие. Тя изпищя:

— Хю, престани, ще го убиеш!

Опита се да сграбчи ръцете му, но той бе побеснял от гняв и беше твърде трудно да го удържи.

След миг Мейзи забеляза някакво движение с периферното си зрение. Вдигна поглед и видя лелята на Хю, Огъста. Тя бе застанала в горния край на стълбището, облечена в черен копринен пеньоар, и се взираше в нея. На потрепващата светлина на газената лампа приличаше на сладострастен призрак.

В очите на Огъста имаше нещо странно. Първоначално Мейзи не успя да схване какво означава изражението й. След малко обаче разбра и изтръпна от страх.

Погледът й изразяваше триумф.