Кен Фолет
Опасно богатство (56)

IV

Огъста седеше в задната стаичка на най-добрия магазин за бижута на „Бонд стрийт“. Газените лампи горяха много силно и на светлината им накитите проблясваха в стъклените си витрини. Навсякъде в стаята имаше огледала. Един раболепен продавач тихичко прекоси стаята и постави пред нея парче черно кадифе, върху което лежеше диамантена огърлица. До нея бе застанал управителят на магазина.

— Колко струва? — обърна се към него тя.

— Девет хиляди лири, лейди Уайтхейвън. — Той произнесе цената с почтително смирение, сякаш казваше молитва.

Огърлицата бе поразителна в простотата си — семпъл единичен наниз от големи, еднакви квадратни диаманти със златен обков. Тя си помисли, че ще изглежда невероятно на фона на черната й вдовишка рокля. Само дето не я купуваше, за да я носи.

— Чудесна е, милейди. Най-хубавият образец в магазина.

— Не ме притискайте, обмислям — отговори тя.

Това бе последният й отчаян опит да събере някакви пари. Опита открито да отиде в банката и да поиска сто лири в златни суверени: чиновникът, безочливо псе на име Мълбъри, й отказа. После пробва да прехвърли къщата на свое име, но и тук удари на камък: документите бяха в касата на стария Бодуин, адвоката на банката, а пък той бе подлога на Хю. Сега пък се опитваше да купи диаманти на кредит — и да ги продаде за пари в брой.

Първоначално Едуард бе на нейна страна, но сега дори той отказваше да й помага.

— Онова, което прави Хю, е за доброто на всички ни — тъпо бе подхвърлил той. — Ако се разчуе, че някой от семейството се опитва да отмъкне, каквото може, синдикатът ще се разпадне. Членовете му са били убедени да ни предоставят пари, за да избегнат финансовата криза, а не за да може семейство Пиластър да живее в лукс.

За Едуард това бе много дълга реч. Преди година тя щеше да бъде напълно разтърсена, че синът й е решил да й се противопоставя, но след бунта му по повод анулирането на брака той вече не бе сладкото и покорно момче, което Огъста толкова обичаше. Клемънтайн също се бе обърнала срещу нея и подкрепяше плана на Хю — да ги превърне до един в просяци. Тя чак се тресеше от гняв, когато се сетеше за това. Само че нямаше да им се размине!

Погледна управителя и решително заяви:

— Ще я взема.

— Без съмнение това е мъдър избор, лейди Уайтхейвън — отбеляза той.

— Изпратете сметката в банката.

— Добре, милейди. Ще доставим огърлицата в „Уайтхейвън хаус“.

— Ще я взема със себе си — каза Огъста. — Искам да я сложа довечера.

Управителят изкриви лице, сякаш нещо го бе заболяло.

— Поставяте ме в ужасно положение, милейди!

— За какво говорите, за бога?! Давайте накратко!

— Страхувам се, че не мога да ви предам бижуто, преди да съм получил парите за него.

— Не ставайте смешен! Знаете ли коя съм аз?

— Да… но във вестниците пише, че банката е затворена.

— Това е оскърбително!

— Много, много съжалявам.

Огъста се изправи и взе украшението.

— Отказвам да слушам подобни глупости! Ще я взема със себе си.

Управителят, който силно се потеше, застана между нея и вратата.

— Умолявам ви да не го правите — каза той.

Тя тръгна към него, но той не отстъпваше.

— Махнете се от пътя ми! — избухна тя.

— В такъв случай ще се принудя да заключа вратата на магазина и да повикам полицията — отговори мъжът.

Изведнъж Огъста проумя, че макар управителят на практика да се тресеше от ужас, не бе помръднал и на сантиметър. Страхуваше се от нея, но повече се боеше да не изгуби диаманти за девет хиляди лири. Тя осъзна също така, че е победена. Побесняла, хвърли огърлицата на пода. Мъжът се хвърли да я прибере, без изобщо да помисли за достойнството си. Огъста сама отвори вратата, мина през магазина и излезе на улицата, където я чакаше каретата й.

Тя държеше главата си вдигната високо, но всъщност бе ужасена. Онзи човек буквално я бе обвинил, че е крадла! Едно тънко гласче в ума й изписука, че тя наистина се бе опитала да открадне, но Огъста бързо го заглуши. През целия път до дома си беснееше.

Когато влезе в къщата, Хастед се опита да я задържи. Тя обаче нямаше търпение да се занимава с незначителни домашни въпроси точно сега, затова го накара да замълчи с думите:

— Донеси ми чаша топло мляко.

Мъчеше я някаква болка в стомаха.

После си отиде в стаята. Седна пред тоалетката си и отвори кутията си за бижута. Тя бе почти празна. Нещата, които й бяха останали, струваха само няколкостотин лири. Изтегли най-долната поставка и измъкна оттам едно сгънато парче коприна. Разтвори го и на него проблесна оформения като змия златен пръстен, който й бе подарил Странг. Както винаги, тя го сложи на пръста си и докосна инкрустираната със скъпоценни камъни глава до устните си. Него никога нямаше да продаде! Колко различно щеше да е всичко, ако й бяха позволили да се омъжи за Странг. За миг изпита желание да се разплаче. После чу някакви странни гласове пред вратата на спалнята си. Един мъж… може би двама, всъщност… и една жена. Не говореха като прислужници, а и нейните слуги не биха се осмелили да стоят на площадката пред стаята й и така спокойно да си приказват. Тя излезе при тях.

Вратата на спалнята на покойния й съпруг бе отворена; сега гласовете идваха от там. Огъста влезе вътре и забеляза млад мъж — очевидно служител в някаква кантора, както и двойка по-възрастни, добре облечени хора от собствената й класа. Никога не бе виждала когото и да било от тях преди.

— Кои, за бога, сте вие? — попита ги.

— Аз съм Стодарт, от агенцията, милейди — обясни почтително по-младият мъж. — Господин и госпожа Де Грааф проявяват голям интерес към красивата ви къща…

— Махайте се! — нареди тя.

Служителят извиси глас и почти изпищя:

— Получихме инструкции да обявим къщата за продан…

— Махайте се на секундата! Моята къща не се продава!

— Но аз лично разговарях с…

Господин Де Грааф докосна ръката на Стодарт и го накара да замълчи.

— Господин Стодарт, очевидно е станала някаква неприятна грешка — меко каза той, след което се обърна към съпругата си: — Ще тръгваме ли, скъпа моя?

И после двамата се оттеглиха с тихо достойнство, което накара Огъста да кипи вътрешно от гняв. Стодарт ситнеше след тях и сипеше извинения.

Хю бе виновен! На Огъста не й бе нужно да провежда разследване, за да се увери в това. Къщата бе собственост на синдиката, който бе спасил банката — така бе казал Хю — а синдикатът, естествено, искаше да я продаде. Освен това Хю бе наредил на Огъста да се изнесе, но тя отказа. В отговор той бе изпратил перспективни купувачи да разгледат дома й — независимо от волята й.

Отпусна се на стола на Джоузеф. След малко дойде прислужникът й и донесе топлото мляко, а тя заповяда:

— Повече няма да пускаш вътре подобни хора, Хастед — къщата не се продава!

— Разбирам, милейди. — Той остави чашата, но все още не си тръгваше.

— Има ли нещо друго? — попита Огъста.

— Милейди, днес месарят лично дойде да попита за сметката си.

— Кажи му, че ще му бъде платено, когато на лейди Уайтхейвън й е удобно, а не когато на него му изнася.

— Много добре, милейди. Освен това днес напуснаха и двамата лакеи.

— Имаш предвид, че са ти дали предизвестие?

— Не, просто си тръгнаха.

— Какви отвратителни хора!

— Милейди, останалите от персонала питат кога ще си получат заплатите.

— Нещо друго?

Той я изгледа объркано.

— Но какво да им кажа?

— Кажи им, че не съм отговорила на въпроса ти.

— Разбирам. — Той се поколеба за миг, след което добави: — Моля да вземете под внимание, че напускам в края на седмицата.

— Защо?!

— Всички други от семейство Пиластър са освободили прислугата си. Господин Хю ни каза, че ще ни се плати до миналия петък, но не и по-нататък, независимо колко дълго останем.

— Махни се от погледа ми, предател такъв!

— Много добре, милейди.

Огъста си каза, че с удоволствие ще види гърба на Хастед. Чудесно бе, че се е отървала от всички тези плъхове, които толкова бързаха да напуснат потъващия кораб.

Отпиваше от млякото си, но болката в стомаха й не отслабваше.

Огледа внимателно стаята. Джоузеф така и не й позволи да смени обзавеждането в нея, затова мебелите все още бяха в стила, който бе избрала през 1873 г. — с имитиращи кожа тапети и тежки брокатени завеси, а до стената бе подпряно шкафчето от лакирано дърво, зад чиито стъклени вратички бяха наредени декоративните кутийки за енфие на Джоузеф. Стаята изглеждаше мъртва — също като него. На Огъста й се прииска да бе в състояние да го върне. Нищо от случилото се нямаше да стане, ако той бе още жив. За миг пред очите й изникна образът му — той бе застанал пред еркерния прозорец, държеше в ръка една от любимите си кутийки и я обръщаше насам-натам, за да види как светлината се пречупва от скъпоценните камъни. Изпита странно, непознато чувство — сякаш нещо я задушаваше. Поклати глава, за да прогони видението.

Съвсем скоро господин Де Грааф или някой като него щеше да се нанесе в тази стая. Без съмнение той щеше да свали тапетите и пердетата и да сложи нови мебели, може би в модерния сега „занаятчийски“ стил, с дъбови плоскости по стените и груби и твърди столове.

Огъста щеше да бъде принудена да се изнесе. Беше го приела, макар да се преструваше, че не е така. Само че нямаше намерение да се премести в някаква тясна и неудобна къща в Сейнт Джоунс Уд или Клапам, както бяха направили Маделин и Клемънтайн. Тя не би понесла да живее в такива примитивни условия в Лондон, където можеха да я видят хора, на които преди бе гледала отвисоко.

Затова смяташе да напусне страната.

Не бе сигурна къде точно да отиде. В Кале бе евтино, но пък бе твърде близо до Лондон. Париж бе елегантен, но тя се чувстваше прекалено стара, за да започне наново социален живот в непознат град. Чувала бе да се говори за място, наречено Ница, на средиземноморския бряг на Франция. Там човек можел да си наеме голяма къща с прислуга за съвсем незначителна сума. В околността живеела спокойна общност от чужденци, повечето от които били на нейната възраст, освен това зимите били меки, а морският въздух — чудесен.

Тя обаче не можеше да оцелява без средства. Трябваше да има достатъчно пари за наема и надниците на прислугата, и макар да бе готова да живее пестеливо, не можеше да се справи без карета. Имаше твърде малко пари в брой, не повече от петдесет лири. Това бе предизвикало отчаяния й опит да купи диаманти. Девет хиляди лири не бяха голяма сума, но вероятно щяха да й стигнат за няколко години.

Знаеше, че по този начин застрашава плановете на Хю. Едуард бе прав по този въпрос. Благоволението на синдиката зависеше от това доколко сериозно се отнася семейството към изплащането на дълговете си. Ако някой Пиластър хукнеше към континента с багаж, пълен с бижута, това би разрушило крехкото обединение, на което се крепеше всичко. Впрочем, това само правеше перспективата по-привлекателна: Огъста с радост щеше да провали прекалено самодоволния Хю.

Само че й трябваха пари. Останалото бе лесно: щеше да опакова един куфар, да отиде до параходната компания и да си запази билет, а после да повика такси рано сутринта, да се измъкне от къщата, без да казва на никого и тайно да отиде до гарата. Но какво да използва, за да си набави необходимите средства? Огледа отново стаята на съпруга си и изведнъж забеляза малък бележник. Отвори го, без действително да изпитва любопитство.

Вътре някой — вероятно Стодарт, служителят в агенцията — бе започнал да прави опис на предметите в къщата. Тя се ядоса, че някакъв си чиновник е описал вещите й и така нехайно ги е оценил: маса за хранене — 9 лири; египетски параван — 30 шилинга; портрет на жена от Джошуа Рейнолдс — 100 лири. В къщата имаше картини за поне няколко хиляди лири, но тях нямаше как да напъха в куфар. Обърна на другата страница и прочете следното: „65 кутийки за енфие — раздел «Бижута»“. Вдигна поглед. Точно пред очите й, във витрината, която собственоръчно бе избрала преди седемнайсет години, се намираше решението на проблема й. Колекцията на Джоузеф струваше хиляди лири, може би дори сто хиляди. Лесно можеше да я прибере в багажа си: самите кутийки бяха малки, предвидени да се побират в джобчето на елека на някой джентълмен. Можеше да ги продава една по една, когато имаше нужда от пари.

Сърцето й учести ритъма си. Наистина, това бе отговорът на всичките й надежди.

Пресегна се да отвори шкафа. Вратичката бе заключена.

За кратко Огъста изпадна в паника. Не беше сигурна дали ще успее да я отвори: дървената рамка бе много здрава, а стъклените части — малки и твърде дебели.

Наложи си да се успокои. Къде би могъл Джоузеф да държи ключа? Може би в чекмеджето на бюрото си. Отиде до писалището и го отвори. В чекмеджето намери книга с отвратителното заглавие „Херцогинята на Содом“, която бързо избута назад, далеч от погледа си — и малък сребрист ключ. Грабна ключето.

С трепереща ръка го пробва в ключалката на шкафа. Завъртя го, чу се щракване и миг по-късно вратичката се отвори.

Огъста си пое дълбоко въздух и изчака, докато ръцете й спряха да треперят.

След това започна да смъква кутийките от лавиците.