Кен Фолет
Опасно богатство (43)

III

На сутринта след бала Хю се събуди, обзет от усещане за триумф. Съпругата му бе приета във висшето общество, а той самият щеше да стане партньор в банка „Пиластър“. Партньорството му даваше възможност да печели не просто хиляди лири, а — в течение на годините — стотици хиляди. Някой ден щеше да бъде истински богат.

Соли щеше да се разочарова, че Хю няма да работи за него. Но пък Соли бе сговорчив и бързо му минаваше. Той щеше да разбере.

Хю си облече халата. От шкафчето до бюрото си извади увита като подарък кутия за бижута и я пъхна в джоба си. После отиде в спалнята на съпругата си.

Стаята на Нора бе просторна, но винаги изглеждаше претъпкана и твърде тясна. Прозорците, огледалата и леглото бяха обгърнати от копринени драперии на релефни фигури; подът бе покрит с килими, дебели няколко сантиметра; креслата бяха отрупани с бродирани възглавнички; а на всяка лавица и върху всеки шкаф бяха наредени снимки в рамки, порцеланови фигурки, миниатюрни кутийки и купища други дреболии. Преобладаваха розовото и синьото, любимите й цветове; но всъщност и останалите бяха представени някъде — било в тапетите, чаршафите и завивката, пердетата или тапицерията на столовете.

Нора седеше в леглото си, заобиколена от дантелени възглавнички, и пиеше чай. Хю се отпусна на ръба на леглото и каза:

— Снощи беше просто чудесна.

— Показах им на всички! — заяви тя, очевидно доволна от себе си. — Танцувах с уелския принц!

— Той не спря да зяпа гърдите ти — отбеляза Хю, после се протегна и сам ги погали през копринената й, закопчана догоре нощница.

Нора раздразнено отблъсна ръката му.

— Хю! Не сега!

Той се засегна.

— И защо не?

— Това е вече втори път тази седмица!

— В началото след сватбата го правехме непрекъснато.

— Именно — в началото след сватбата. Момичетата не искат да го правят всеки ден до края на живота си.

Хю се намръщи. Той щеше да е истински щастлив, ако можеше да го прави всеки ден до края на живота си — не беше ли именно това целта на брака? Може би причината бе в него, защото бе прекалено енергичен?

— Тогава колко често смяташ, че трябва да го правим? — попита несигурно.

Тя изглеждаше доволна от въпроса му, сякаш бе чакала сгоден случай да го уточнят.

— Не повече от веднъж седмично — отговори твърдо.

— Така ли?

Изведнъж цялото му въодушевление изчезна. Почувства се много потиснат. Една седмица изглеждаше ужасно дълго време. Погали бедрото й през чаршафите.

— Може би все пак малко по-често…

— Не! — сряза го тя и отдръпна крака си.

Хю много се разстрои. Някога на съпругата му й харесваше да прави любов. Двамата се бяха наслаждавали заедно на любенето. Как се бе превърнало в съпружеско задължение, което тя изпълняваше заради Хю? Дали никога не й бе харесвало и само се бе преструвала? Идеята бе ужасно депресираща.

Вече не му се искаше да й дава подаръка, но го беше купил и не желаеше да го връща в магазина.

— Както и да е… Взех ти това като спомен за великолепното ти представяне на бала на Мейзи Грийнборн — каза и й подаде кутията. В гласа му се долавяше тъга.

Поведението й мигновено се промени.

— О, Хю, знаеш колко обичам подаръци! — възкликна.

Разкъса опаковката и панделката и отвори кутията. Вътре лежеше медальон под формата на букет от сапфирени и рубинени цветя със златни стъбла. Украшението бе закачено на фина златна верижка.

— Прекрасно е! — добави тя.

— Тогава си го сложи.

Нора нахлузи верижката на врата си. Медальонът не разкриваше пълната си прелест, защото падаше върху плата на нощницата.

— Ще изглежда по-добре, ако го носиш с вечерна рокля с дълбоко деколте — отбеляза Хю.

Нора го погледна кокетно и започна да разкопчава копченцата на врата си. Хю наблюдаваше алчно как излага все по-голяма част от гърдите си на показ. Украшението увисна между тях като капка роса върху розова пъпка. Нора се усмихна на Хю и продължи да разкопчава нощницата си, а после разтвори предницата й и му показа гръдта си.

— Искаш ли да ги целунеш? — попита.

Той вече не знаеше какво да мисли. Играеше ли си с него или пък искаше да правят любов? Приведе се и целуна гърдите й, между които се гушеше медальонът. Пое едното й зърно в уста и нежно го засмука.

— Ела в леглото — подкани го тя.

— Но нали каза, че…

— Ами… Една жена трябва да покаже на мъжа си, че изпитва благодарност, нали?

И с тези думи отметна завивките.

Хю се почувства ужасно. Нора бе променила решението си заради бижуто. Въпреки това не можеше да откаже на поканата й. Смъкна халата си, изпълнен с омраза към самия себе си заради проявената слабост, и се покатери на леглото.

Когато свърши, му се искаше да заплаче.

 

 

Със сутрешната поща Хю получи писмо от Тонио Силва.

Скоро след срещата им в кафенето, Тонио бе изчезнал. В „Таймс“ не се бе появила никаква статия. Хю бе излязъл глупак, задето вдигна такъв шум с твърдението си, че банката е в опасност. Едуард се бе възползвал от всяка възможност да напомня на партньорите за вдигнатата от Хю фалшива тревога. Тази случка обаче бе напълно засенчена от заплахата той да се премести в банка „Грийнборн“.

Хю бе писал на адреса в хотел „Рус“, но не получи отговор. Безпокоеше се за приятеля си, но нямаше какво да направи.

Сега нервно отвори писмото. То идваше от някаква болница и в него Тонио молеше Хю да го посети. Завършваше с думите: „Каквото и да правиш, не споменавай на никого къде съм“.

Какво се бе случило? Преди два месеца Тонио бе в прекрасно здраве. И защо бе в обикновена държавна болница? Хю бе направо ужасен. Само бедните ходеха в обществените болници, които бяха мрачни, нехигиенични места. Всички, които можеха да си го позволят, викаха лекари и сестри в домовете си, дори когато ставаше дума за операция.

Озадачен и силно разтревожен, Хю отиде направо в болницата. Завари Тонио в едно мрачно, функционално отделение, в което бяха наблъскани съвсем близо едно до друго трийсет легла. Рижавата коса на приятеля му бе обръсната, а лицето и главата му бяха покрити с белези.

— Мили боже! — възкликна Хю. — Да не те е прегазил файтон?

— Пребиха ме — отвърна Тонио.

— Какво стана?

— Нападнаха ме на улицата до хотел „Рус“ преди два месеца.

— Предполагам, че са те ограбили.

— Да.

— Изглеждаш ужасно.

— Не е толкова зле, колкото изглежда. Счупен пръст и пукната кост на глезена, но иначе само охлузвания и синини — макар че те бяха доста. Няма значение, почти се възстанових.

— Трябваше да се свържеш с мен по-рано. Трябва да те изкараме от тук. Ще ти изпратя доктора си и ще уредя сестра, която да се гри…

— Не, благодаря ти, стари приятелю. Оценявам щедростта ти. Парите обаче не са единствената причина да остана тук. В болницата е по-безопасно. Освен теб, само още един човек знае къде съм. Той е мой доверен колега, който ми носи пайове с говеждо, бренди и писма от Кордоба. Надявам се, че не си казал на никого къде отиваш.

— Не споменах дори на жена си — увери го Хю.

— Добре.

Хю си помисли, че някогашната безразсъдност на Тонио сякаш напълно е изчезнала. Всъщност сега отиваше в другата крайност.

— Само че не можеш да се криеш цял живот в болницата от някакви си улични бандити.

— Нападателите ми не бяха просто крадци, Пиластър.

Хю свали шапката си и седна на ръба на леглото. Опита се да не обръща внимание на пресекливите стенания на мъжа на съседното легло.

— Разкажи ми какво точно се случи — подкани той Тонио.

— Не беше обикновен грабеж. Крадците отмъкнаха ключа от стаята ми и с негова помощ са влезли вътре. Не взеха нищо ценно, освен документите, свързани със статията ми за „Таймс“ — включително писмените свидетелски показания, подписани от очевидците.

Хю се ужаси. Сърцето му се смрази при мисълта, че има възможност сделките, които се сключваха в тихите зали на достопочтената банка „Пиластър“ и които се ползваха с безупречна репутация, по някакъв начин да са свързани с бруталното престъпление на улицата и лицето на пребития човек пред него.

— Това звучи, сякаш банката е под подозрение!

— Не самата банка — отговори Тонио. — „Пиластър“ е влиятелна институция, но не смятам, че може да организира убийства в Кордоба.

— Убийства ли? — Ставаше все по-зле и по-зле. — Кой е бил убит?

— Всички свидетели, чиито имена и адреси стояха под показанията, които бяха откраднати от хотелската ми стая.

— Направо не мога да повярвам!

— Имам късмет, че аз самият съм жив. Мисля, че и мен щяха да убият, но тук в Лондон убийствата се разследват много по-сериозно, отколкото у дома. Просто са се страхували, че ще се вдигне твърде много шум.

Хю все още бе зашеметен и изпълнен с отвращение от разкритието, че заради емисия на облигации от банка „Пиластър“ са били убити хора.

— Но кой стои зад всичко това?

— Мики Миранда.

Хю невярващо поклати глава.

— Както знаеш, не харесвам особено Мики, но не мога да повярвам, че би сторил подобно нещо.

— За него железница „Санта Мария“ е от изключително значение. Благодарение на нея семейство Миранда ще се превърнат във втората сила в Кордоба.

— Наясно съм с това и не се съмнявам, че Мики би погазил много правила, за да постигне целите си. Но той не е убиец.

— Напротив, такъв е — заяви Тонио.

— Стига де!

— Зная го със сигурност. Невинаги съм показвал, че го зная — в действителност се държах като истински глупак по отношение на Миранда, но това е заради дяволския му чар. Успя да ме убеди, че ми е приятел и известно време го смятах за такъв. В действителност обаче е самият сатана! А аз съм наясно със същността му още от училище.

— Откъде… как разбра?

Тонио се размърда в леглото.

— Знам какво се случи наистина преди тринайсет години, през онзи следобед, когато Питър Мидълтън се удави в изоставената кариера в Епископска гора.

Хю настръхна. Този въпрос го измъчваше от години. Питър Мидълтън бе добър плувец; малко вероятно бе смъртта му да е вследствие злополука. Хю отдавна бе убеден, че е имало някаква външна намеса, че някой е извършил подлост. Може би най-сетне щеше да научи истината.

— Продължавай, човече — подкани го. — Нямам търпение да чуя това!

Тонио се поколеба за миг.

— Ще ми дадеш ли малко вино? — помоли.

На пода до леглото имаше бутилка „Мадейра“. Хю наля в една чаша. Докато Тонио отпиваше от нея, Хю си припомни колко бе горещо през онзи ден, колко неподвижен бе въздухът в околността. Припомни си напуканата каменна стена на кариерата и студената, леденостудена вода.

— Казали са пред следователя, че на Питър му е станало нещо във водата, че е изпаднал в затруднение. Но изобщо не са му споменавали, че Едуард му е натискал главата под водата.

— Това го знаех — прекъсна го Хю. — Получих писмо от Гърбушкото Камъл, който живее в колония Кейп. Той е гледал какво става от другия край на водоема. Само че не е останал до края.

— Точно така. Ти успя да се измъкнеш, а Гърбушкото избяга. Останахме аз, Питър, Едуард и Мики.

— Какво стана, след като си тръгнах? — нетърпеливо попита Хю.

— Излязох от водата и хвърлих камък по Едуард. Чист късмет, но го улучих право в средата на челото. Рукна кръв, той спря да измъчва Питър и започна да преследва мен. Добрах се до насрещния край на кариерата и издрапах по скалата, за да избягам от него.

— Да, Едуард никога не е бил особено подвижен, дори тогава — отбеляза Хю.

— Точно така. Успях да спечеля сериозна преднина. Когато бях на средата, се обърнах. Сега Мики мъчеше Питър. Питър се бе добрал до ръба и се опитваше да излезе, но Мики продължаваше да го натиска под водата. Мярнах сцената само за секунда, но ясно видях какво става. После започнах пак да се катеря.

Замълча за миг и отпи отново от виното си.

— Когато стигнах върха на скалите, отново хвърлих поглед назад. Едуард все още ме преследваше, но бе доста изостанал, така че имах време да си поема дъх. — Тонио пак направи пауза и белязаното му лице се сгърчи от отвращение. — Мики беше във водата, заедно с Питър. Картината, която видях — при това съвсем ясно, и я помня до ден-днешен, сякаш е било вчера — бе следната. Мики натискаше Питър под повърхността. Питър мяташе ръце и се бореше, но Мики бе прехвърлил ръка през врата му и го държеше. Питър не можеше да се измъкне от хватката му. Мики го давеше. В това няма абсолютно никакво съмнение. Беше си чисто убийство.

— Мили боже! — ахна Хю.

Тонио кимна.

— И досега започва да ми се гади всеки път, като се сетя. Не зная колко време ги наблюдавах. Едуард почти ме настигна. Питър бе спрял да блъска с ръце по водата и почти не се бореше, но в този миг Едуард се покачи на върха на скалата и трябваше да бягам.

— Значи така е умрял Питър. — Хю бе изумен и ужасен.

— Известно време Едуард ме преследваше през гората, но се беше задъхал и лесно му се изплъзнах. После се натъкнах на теб.

Хю си спомни как бе срещнал тринайсетгодишния Тонио насред Епископска гора — той се скиташе гол, целият мокър, с вързопчето дрехи в ръце и хлипаше. Тази картина извика в паметта му спомена за шока и болката, които бе преживял по-късно същия ден, когато бе научил за смъртта на баща си.

— Но защо никога не си споделил за видяното?

— Страхувах се от Мики — страхувах се, че ще ми стори същото, което направи на Питър. И все още се боя от него. Виж само какво ми причини! И ти трябва да се боиш.

— Знам, не се притеснявай. — После Хю се замисли. — Виж, не смятам, че Едуард и майка му са наясно с истината.

— Какво те кара да мислиш така?

— Нямат причина да прикриват Мики.

Тонио продължаваше да изпитва съмнения.

— Едуард би могъл да го стори заради приятелството им.

— Възможно е… макар да се съмнявам, че би успял да пази тайна повече от ден-два. Както и да е. Огъста знаеше, че разказът им — как Едуард се е опитал да спаси Питър — не е верен.

— Как е разбрала?

— Аз казах на майка си, а пък тя е казала на нея. Следователно Огъста е прикривала истината. Мога да си представя, че би лъгала — колкото е нужно и пред когото и да било — заради сина си. Не така обаче стоят нещата с Мики. Та тогава тя дори не го е познавала.

— Какво мислиш, че се е случило в такъв случай?

Хю се намръщи.

— Представи си това. Едуард се отказва да те гони и се връща при водоема. Вижда как Мики измъква тялото на Питър от водата. Мики му казва: „Глупак такъв, ти го уби!“. Спомни си, че Едуард не е видял как Мики дави Питър. И така, Мики се преструва, че Питър е бил прекалено изтощен от борбата с Едуард, не е можел да плува повече и се е удавил. „И какво ще правя сега?!“, пита Едуард. Мики отвръща: „Не се притеснявай. Ще кажем, че е било нещастен случай. Всъщност, ще кажем, че си скочил и си се опитал да го спасиш“. По този начин Мики не само прикрива собственото си престъпление, но и печели вечната благодарност на Едуард и Огъста. Е, има ли логика?

Тонио кимна.

— Божичко! Струва ми се, че си прав.

— Трябва да отидем в полицията — ядосано отсече Хю.

— С каква цел?

— Ти си свидетел на убийство. Фактът, че се е случило преди тринайсет години, няма никакво значение. Мики трябва да бъде изправен пред съда!

— Само че забравяш нещо — той има дипломатически имунитет.

Хю не бе помислил за това. Като посланик на Кордоба, Мики не можеше да бъде съден във Великобритания.

— Въпреки това може да бъде опозорен и да го изпратят обратно у дома.

Тонио поклати глава.

— Аз съм единственият свидетел. Мики и Едуард ще разкажат съвсем различна история. А пък всички знаят, че семейство Миранда и моето са заклети врагове. Дори да бе станало вчера, пак трудно бихме убедили когото и да било. — Тонио замълча за миг. — Ти обаче може да искаш да кажеш на Едуард, че не е убиец.

— Не смятам, че ще ми повярва. Ще реши, че искам да предизвикам проблеми между него и Мики. Но все пак има един човек, на когото трябва да кажа.

— На кого?

— На Дейвид Мидълтън.

— Защо?

— Мисля, че трябва да научи как е умрял брат му — отвърна Хю. — Той ме разпитваше на бала на херцогиня Тенби. Всъщност бе доста настоятелен и дори груб. Аз обаче му се заклех, че ако знаех истината, честта би ме задължила да му я кажа. Затова още днес ще го посетя.

— Мислиш ли, че ще отиде в полицията?

— Предполагам ще осъзнае, че е безсмислено — също като теб и мен.

Изведнъж се почувства ужасно угнетен от грозното болнично отделение и мрачния разговор за убийство, случило се преди години.

— Най-добре да се връщам на работа. — Изправи се. — Ще ставам партньор в банката.

— Поздравления! Сигурен съм, че напълно го заслужаваш. — Тонио изведнъж се изпълни с надежда. — Можеш ли да спреш строежа на железницата?

Хю поклати глава отрицателно.

— Съжалявам, Тонио. Колкото и да не ми допада този проект, сега не мога да сторя нищо. Едуард е сключил сделка с банка „Грийнборн“, ще пуснат емисията заедно. Партньорите и от двете банки са одобрили заема и в момента подготвят договорите. Страхувам се, че тази битка е изгубена.

— По дяволите! — оклюма Тонио.

— Семейството ти ще трябва да открие други начини да се противопостави на Миранда.

— Боя се, че може би няма начин да ги спрем.

— Съжалявам — повтори Хю. Внезапно му хрумна нещо друго и той се намръщи озадачено. — Знаеш ли, току-що разреши едната загадка. Не можех да разбера как Питър се е удавил, след като беше толкова добър плувец. Сега си го обясних, но отговорът ти повдига друг въпрос, още по-загадъчен.

— Не съм сигурен, че те разбирам.

— Ами, помисли. Питър си плуваше невинно; Едуард започна да го дави, просто защото си е гадняр. Ние избягахме, Едуард се втурна след нас… след което Мики хладнокръвно е убил Питър. Действията му нямат нищо общо със случилото се преди това. Но защо го е извършил? Какво му е причинил Питър, за да го направи?

— Да, схващам какво имаш предвид. Наистина, този въпрос ме озадачава от години.

— Мики Миранда е убил Питър Мидълтън… но защо?