Кен Фолет
Опасно богатство (8)

II

Хю Пиластър носеше нова, небесносиня вратовръзка фишу, която бе прикрепена с игла, за да седи леко бухнала. В действителност би трябвало да е облечен с нов фрак, обаче печелеше само 68 лири годишно, така че се налагаше да освежава старите си дрехи с нова вратовръзка. Този тип фишу бе последен писък на модата, а небесносиньото бе много смел избор на цвят. Хвърли поглед в огромното огледало над камината в салона на леля си Огъста и установи, че синята вратовръзка и черният костюм много подхождат на сините му очи и черната коса. Надяваше се, че тя ще му придаде изтънчен и привлекателен вид — или поне в очите на Флорънс Столуърти. Започнал бе да проявява интерес към дрехите и модата, след като се запозна с нея.

Донякъде бе неловко и дори леко срамно — да живееш с Огъста, а да си толкова беден. В банка „Пиластър“ обаче имаше такава традиция: на служителите се плащаше толкова, колкото заслужават, независимо дали са членове на семейството или не. Според една друга традиция всички започваха от дъното. В училище Хю бе много добър ученик и ако не се бе забърквал в толкова неприятности, вероятно щяха да го изберат за първенец на випуска. В банката обаче образованието му нямаше голямо значение. Работеше като стажант-чиновник и получаваше заплата в съответствие с длъжността си. Леля му и чичо му никога не бяха предлагали да го подпомогнат финансово и следователно трябваше да се примирят с леко износените му дрехи.

Него, разбира се, не го бе особено грижа какво мислят за външния му вид. Притесняваше се единствено от мнението на Флорънс Столуърти. Тя бе бледо, красиво момиче, дъщеря на граф Столуърти. Най-важното обаче бе, че се интересуваше от Хю Пиластър. Честно казано, Хю би бил очарован от всяко момиче, което си направеше труда да разговаря с него. Това го безпокоеше, защото означаваше, че чувствата му не са особено дълбоки. Не можеше обаче да направи нищо по въпроса. Достатъчно бе само някое момиче случайно да го докосне, и устата му пресъхваше. Непрекъснато го измъчваше любопитство — какво ли представляваха краката им под всички тези пластове от фусти? Понякога чак го болеше от желание, като от физическа рана. Сега бе на двайсет години, чувстваше се така от петнайсетгодишен, а през тези пет години не бе целувал друг човек, освен майка си.

Празненства като събирането на Огъста за него представляваха изтънчено мъчение. Целта бе да се забавляват, затова всички се стараеха да са мили и приятни, да намират теми за разговор и да демонстрират интерес един към друг. Момичетата изглеждаха чудесно, непрекъснато се усмихваха и от време на време (съвсем дискретно), флиртуваха. В къщата имаше толкова много хора, че бе неизбежно поне няколко от тези момичета да се докоснат до Хю, да се блъснат случайно в него, докато се обръщат, да блъснат ръката му или дори да притиснат гърдите си към гърба му, докато се опитват да се разминат в тълпата. След този ден го очакваше поне седмица неспокойни нощи.

Много от присъстващите (и това също бе неизбежно), му бяха роднини. Баща му Тобайъс и бащата на Едуард, Джоузеф, бяха братя. Само че бащата на Хю бе изтеглил капитала си от семейния бизнес, започнал бе собствен, после се бе разорил и се бе самоубил. Това бе причината Хю да напусне скъпото частно училище „Уиндфийлд“ и да посещава академия „Фолкстън“ и макар новото училище също да бе пансион, той не спеше в него; това бе причината да започне работа на деветнайсет години, вместо да отиде на пътешествие из Европа и да изгуби няколко години в университета; пак това бе причината да живее с леля си; и най-сетне, поради тази причина нямаше нови дрехи, които да облече за събирането. Той бе роднина, но беден; срам за едно семейство, чиято гордост, увереност и положение в обществото се градяха на богатството му.

На никой от тях при никакви обстоятелства не би му хрумнало да разреши проблема, като му даде пари. Бедността бе наказанието за несправяне в бизнеса; а ако започнеха да облекчават болката от провалите с пари — ами, какъв стимул би имал тогава човек да се справи добре с работата си? „Със същия успех можеш да раздадеш на затворниците пухени завивки“, казваха те всеки път, когато някой предложеше да помогнат на губещите в живота.

Баща му бе станал жертва на финансова криза, но за тях това не променяше нещата. Той бе фалирал на 11-ти май 1866 г.; датата бе позната сред банкерите като „Черния петък“.

На този ден голямата финансова къща „Овъренд и Гърни ООД“, която търгуваше с менителници, бе банкрутирала със загуби от пет милиона лири. Тя повлече със себе си много фирми, включително Обединената лондонска стокова банка, строителната компания на сър Самюъл Пито и „Тобайъс Пиластър и Ко“. Само че в бизнеса не се приемаха оправдания или поне не според философията на семейство Пиластър. В момента също имаше финансова криза и със сигурност една-две фирми щяха да фалират; банка „Пиластър“ обаче ревностно отбраняваше позициите си, освобождаваше се от по-слабите си клиенти, налагаше по-строго кредитната си политика и безмилостно отхвърляше всеки нов бизнес, освен онзи, за който имаше железни гаранции. Пиластър вярваха, че самосъхранението е най-висшата повеля и задължение на всеки банкер.

„Е, аз също съм Пиластър“, помисли си Хю. „Може и да не притежавам пиластровия нос, но разбирам принципа на самосъхранението.“ Понякога в гърдите му пламваше истинска ярост, когато се замислеше за случилото се с баща му, и тя го караше да се зарича още по-решително да се превърне в най-богатия и уважаван човек от цялата проклета шайка. Евтиното му училище го бе научило на полезни неща като аритметика, докато богатият му братовчед Едуард се бореше с латински и старогръцки език; това пък, че не бе следвал в университет, му бе дало ранен старт в професията. Никога не се бе изкушавал да последва някакъв различен път в живота, например да стане художник, член на парламента или свещеник. Финансите бяха в кръвта му. Можеше да изрецитира настоящия лихвен процент на банката по-бързо, отколкото да отговори дали навън вали. Решен бе никога да не става самодоволен и лицемерен като по-възрастните си роднини — но при всички положения щеше да е банкер.

Същевременно обаче не разсъждаваше много върху това. През повечето време мислеше за момичета.

Излезе от салона на терасата и видя Огъста, която се бе насочила право към него. Плътно зад нея вървеше една девойка.

— Скъпи Хю — обърна се тя към него, — ето я приятелката ти, госпожица Бодуин.

Хю изстена наум. Рейчъл Бодуин бе висока интелектуалка с малко крайни мнения по доста въпроси. Тя не беше красива — имаше кафява коса без блясък и светли очи, разположени твърде близо едно до друго — но бе жизнерадостна и интересна, винаги бликаше от радикални подривни идеи и Хю много я бе харесал в началото, след като дойде в Лондон да работи в банката. Само че Огъста бе решила, че той трябва да се ожени за Рейчъл, а това бе съсипало взаимоотношенията им. Преди спореха жарко и без задръжки на тема разводите, религията, бедността и правото на гласуване на жените. Само че откакто Огъста започна кампанията си, чиято крайна цел бе да ги събере, двамата само си стояха и неловко си разменяха банални приказки.

— Изглеждате чудесно, госпожице Бодуин — автоматично каза той.

— Много сте мил — отвърна му тя отегчено.

Точно преди да се обърне, Огъста забеляза вратовръзката на Хю.

— Мили боже! — възкликна тя. — Какво е това нещо? Приличаш на кръчмар!

Хю почервеня като рак. Ако можеше да се сети за подходящ отговор, щеше да рискува да си навлече гнева й, обаче не му хрумваше нищо. Измърмори единствено:

— Просто нова вратовръзка. На този модел му казват „фишу“.

— Утре да я дадеш на ваксаджийчето — нареди тя и се извърна.

В гърдите на Хю се разпали негодувание срещу съдбата, която го принуждаваше да живее със своята твърде надменна леля.

— Жените не би трябвало да коментират мъжкото облекло — заяви раздразнено. — Не е подходящо за една дама.

Рейчъл отвърна:

— Аз пък смятам, че жените трябва да коментират всичко, което ги интересува. Затова ще кажа, че харесвам вратовръзката ти — подхожда ти на очите.

Хю й се усмихна, чувстваше се по-добре. В крайна сметка тя бе наистина много мила. Не това обаче бе причината Огъста да иска той да се ожени за Рейчъл. Рейчъл бе дъщеря на адвокат, който се бе специализирал в търговски договори. Семейството й не разполагаше с други средства, освен професионалните приходи на бащата; на социалната стълбица те се намираха на няколко стъпала под семейство Пиластър. Със сигурност нямаше да присъстват на партито, ако работата на господин Бодуин не бе полезна за банката. Рейчъл бе момиче със сравнително ниско обществено положение. Ако се оженеше за нея, Хю само щеше да затвърди статуса си на „второкачествен“ Пиластър — а именно това искаше Огъста.

Не можеше да се каже, че той категорично се противопоставя на мисълта да предложи брак на Рейчъл. Огъста бе намекнала, че ще му даде много щедър сватбен подарък, ако си вземе съпруга по неин вкус. Изкушаваше го обаче не сватбеният подарък, а мисълта, че всяка вечер ще може да си ляга с жена, да повдига нощницата й нагоре, над глезените и коленете й, по бедрата й…

— Не ме гледай така — хапливо го скастри Рейчъл. — Само казах, че ми харесва вратовръзката ти.

Хю отново се изчерви. Нямаше начин да се е досетила какво му се върти в ума, нали? Мислите му за момичета бяха така отвратително физически, че той почти непрекъснато изпитваше срам от самия себе си.

— Извинявай — измърмори.

— Леле, колко много Пиластрови има тук! — възкликна тя весело, като се оглеждаше. — Как се оправяш с всичките?

Хю също се огледа — и видя Флорънс Столуърти, която тъкмо влизаше. Тя бе изключително красива със светлите си къдрици, които падаха върху крехките й рамене, с розовата си рокля, поръбена с дантела и украсена с копринени панделки и с шапката с щраусови пера. Девойката срещна погледа на Хю и му се усмихна от другия край на стаята.

— Виждам, че изгуби интерес към мен — каза Рейчъл с присъщата си прямота, която граничеше с грубост.

— Изключително много се извинявам — отвърна Хю.

Рейчъл докосна ръката му.

— Хю, скъпи, чуй ме за миг. Харесвам те. Ти си сред малкото хора от лондонското общество, които не са неописуемо тъпи и скучни. Обаче не те обичам и никога няма да се омъжа за теб, независимо колко ни бута леля ти един към друг.

Хю се стресна.

— Бих казал, че… — започна.

Тя обаче не бе приключила:

— И зная, че и ти изпитваш същото към мен, така че, моля те, не се прави на съкрушен.

След няколко секунди мълчаливо изумление, Хю се усмихна широко. Именно тази прямота харесваше у нея. Вероятно обаче тя бе права: „харесвам“ не беше същото като „обичам“. Все още не бе сигурен какво представлява любовта, но Рейчъл като че ли знаеше.

— Значи ли това, че можем пак да спорим за избирателните права на жените? — попита жизнерадостно.

— Да, но нека не е днес. Отивам да си поговоря със стария ти приятел от училище, сеньор Миранда.

Хю се намръщи.

— Мики не може дори да напише „избирателни права“ без грешка, и със сигурност няма представа какво значи този израз.

— Независимо от това, половината дебютантки в Лондон припадат, като го видят.

— Не мога да си представя причината за това.

— Ами, той е мъжкият вариант на Флорънс Столуърти — заяви Рейчъл и го изостави.

Хю се намръщи, докато обмисляше думите й. Мики знаеше, че Хю е беден роднина и се държеше с него по съответния начин, затова на Хю му беше трудно да го прецени обективно. Мики бе много представителен и винаги се обличаше прекрасно. Напомняше на котка: грациозна, чувствена и с лъскава козина. Не бе съвсем нормално да обръщаш толкова внимание на външността си, затова мъжете казваха, че не е особено мъжествен. На жените обаче явно не им пречеше.

Хю проследи с поглед Рейчъл, която мина през салона и отиде до мястото, където Мики и баща му разговаряха със сестрата на Едуард, Клемънтайн, леля Маделин и младата леля Биатрис. Сега Мики се обърна към Рейчъл и й посвети цялото си внимание: стисна ръката й и й каза нещо, което я разсмя. Мики винаги разговаряше с три-четири жени.

Въпреки това Хю изобщо не харесваше идеята, че Флорънс по нещо прилича на Мики. Тя бе привлекателна и, също като него, се радваше на много внимание, но у Мики имаше нещо вулгарно или поне така смяташе Хю.

Той се приближи към Флорънс, едновременно развълнуван и нервен.

— Лейди Флорънс, как сте?

Тя се усмихна ослепително.

— Каква невероятна къща!

— Харесва ли ви?

— Не съм съвсем сигурна.

— Повечето хора така казват.

Тя се разсмя, сякаш забележката му бе особено остроумна, и той изпита безкрайно задоволство. След миг Хю продължи:

— Много е модерна, нали знаете. Има пет бани! А един грамаден парен котел в мазето подгрява цялата къща с помощта на специални тръби, по които минава гореща вода.

— Може би каменният кораб на върха на фронтона вече е прекален.

Хю снижи гласа си:

— И аз така мисля. Напомня ми за кравешка глава, закачена пред месарски магазин.

Тя отново се разсмя. Хю бе много доволен, че е в състояние да я разсмее. Реши, че би било хубаво да я отдалечи от тълпата.

— Елате да разгледаме градината — предложи й.

— Ах, прекрасно!

Съвсем не бе прекрасно, като се има предвид, че градината току-що бе насадена, но това нямаше никакво значение. Поведе я към терасата, но там го причакваше Огъста, която го стрелна с неодобрителен поглед и каза:

— Лейди Флорънс, колко мило от ваша страна, че се отбихте! Едуард ще ви покаже градината.

Сграбчи ръката на стоящия наблизо Едуард и го отпрати заедно с Флорънс, преди Хю да успее да каже каквото и да било. Той стисна зъби безсилно и се закле, че няма да остави нещата така.

— Хю, скъпи, знам, че искаш да си поговориш с Рейчъл — заяви тя.

После го хвана под ръка и го поведе обратно в салона, а той не можеше да направи нищо. Нямаше как да й се противопостави, освен ако не издърпаше ръка си и не направеше сцена. Рейчъл бе застанала при Мики Миранда и баща му.

— Мики, искам баща ти да се запознае с братовчеда на съпруга ми, господин Самюъл Пиластър.

И след тези думи отведе Мики и баща му нанякъде, оставяйки Хю отново с Рейчъл.

Рейчъл се разсмя:

— Не можеш да спориш с нея.

— Да, все едно да спориш с движещ се с пълна пара локомотив — изфуча Хю. През прозореца виждаше турнюра^[1] на роклята на Флорънс, който се полюшваше до Едуард, докато двамата навлизаха в градината.

Рейчъл проследи погледа му и го подкани:

— Върви след нея.

Той се усмихна.

— Благодаря! — и побърза да ги последва.

Когато ги настигна, му хрумна една пакостлива идея. Защо да не се включи в играта на леля си и да отдели Едуард от Флорънс? Огъста щеше да побеснее от яд, когато разбереше — обаче си струваше да понесе гнева й, за да прекара няколко минути насаме в градината с Флорънс. „Да върви по дяволите!“, помисли си.

— О, Едуард — обърна се към братовчед си, — майка ти ме помоли да те изпратя при нея. Тя е във фоайето.

Едуард не се усъмни в думите му: свикнал бе майка му неочаквано да променя решенията си. Затова само каза:

— Моля, извинете ме, лейди Флорънс — остави ги и влезе в къщата.

Флорънс попита:

— Тя наистина ли ви изпрати да го повикате?

— Не.

— Толкова сте лош! — възкликна девойката, но се усмихваше.

Той се вгледа в очите й, потопи се в благотворните лъчи на одобрението й. По-късно щеше да си плати скъпо и прескъпо, но би изтърпял и много повече за една такава усмивка.

— Елате да разгледаме овощната градина — предложи й.

Май 1873