Кен Фолет
Опасно богатство (51)

II

Съпругата на Едуард, Емили, се премести в „Уайтхейвън хаус“ без предупреждение.

Макар всички все още да я възприемаха като къщата на Огъста, Джоузеф всъщност я бе завещал на Едуард. Съответно, не можеха току-тъй да изхвърлят Емили от нея: така вероятно щяха да й дадат основание за развод, а Емили тъкмо това искаше.

Впрочем, по закон в момента господарка на къщата бе Емили, а Огъста беше само свекърва, която живее в дома й, благодарение на добрата й воля. Ако Емили се бе изправила открито срещу Огъста, щеше да последва грандиозен сблъсък на воли. На Огъста това би й допаднало, само че Емили бе твърде умна, за да го допусне.

— Това е твоят дом — сладко казваше Емили, — можеш да правиш в него, каквото си поискаш.

Снизхождението в тона й караше Огъста да потръпва.

Емили бе получила дори титлата на Огъста: като съпруга на Едуард, сега тя бе графиня Уайтхейвън, а Огъста бе само вдовица на граф.

Огъста продължаваше да заповядва на слугите, сякаш все още бе господарка на къщата; освен това при всяка възможност им даваше нареждания, противоположни на тези на Емили. Самата Емили никога не се оплакваше, но пък слугите започнаха подмолно да се противопоставят на Огъста. Те харесваха Емили повече, защото тя, като последна глупачка, се държеше твърде меко с тях, или поне така смяташе Огъста; във всеки случай, винаги намираха начини да улеснят живота на Емили, независимо от усилията на свекърва й.

Най-силното оръжие на всеки работодател бе заплахата да уволни служителя си, без да му даде писмена препоръка, защото после никой не би го наел на работа. Само че Емили бе отнела това оръжие на Огъста с плашеща лекота. Един ден Емили заръча да приготвят за обяд морски език^[1]. Огъста смени единия вид риба с друг — със сьомга. Сервираха им морски език и Огъста уволни готвачката. Емили обаче й написа блестяща препоръка и жената бе наета от херцог Кингсбридж, при това — срещу по-добро заплащане. И за първи път слугите на Огъста не се страхуваха от нея.

Приятелите на Емили идваха в „Уайтхейвън хаус“. Обикновено господарката на къщата ръководеше ритуала на следобедния чай. Емили само се усмихваше мило и молеше Огъста да го поеме. В такъв случай обаче на Огъста щеше да й се наложи да се държи учтиво с приятелите на Емили, а това бе почти толкова ужасно, колкото и да остави Емили да играе ролята на господарка.

На вечеря бе още по-зле. Огъста бе принудена да слуша как гостите й хвалят лейди Уайтхейвън за добротата й, защото позволяваше на свекърва си да седи начело на масата.

Този път Огъста бе надхитрена от някой по-находчив от самата нея — нещо, което до този момент не й се бе случвало. Обикновено тя държеше като Дамоклев меч над главите на хората заплахата, че ще ги изключи от кръга на дарените с благоволението й. Само че Емили искаше да я изключат и съответно не бе възможно да я уплаши.

Огъста още по-категорично реши никога да не се предава.

Хората започнаха да канят Едуард и Емили по различни поводи. Емили ходеше, независимо дали Едуард я придружаваше или не. Хората започнаха да забелязват това. Докато Емили се криеше в Лестършир, отчуждението между съпрузите можеше да се пренебрегне; сега обаче, когато и двамата живееха в града, ситуацията ставаше неловка.

Някога Огъста не се интересуваше от мнението на висшето общество. Хората, занимаващи се с бизнес, по традиция възприемаха аристократите като лекомислени безделници и дори по-лошо, като безполезни дегенерати. Съответно изобщо не обръщаха внимание на тях и мнението им — или най-малкото се преструваха, че е така. Огъста обаче отдавна се бе разделила с тази простичка гордост на представителите на средната класа. Тя бе вдовицата на граф Уайтхейвън и копнееше за одобрението на лондонския елит. Не можеше да позволи на сина си така грубо да отказва покани от най-отбраното общество, затова го принуди да ходи.

Днес случаят бе точно такъв. Маркизът на Хокасъл бе дошъл в Лондон за дебат в Камарата на лордовете, а маркизата бе поканила на вечеря малкото си приятели, които не преследваха дивеча в провинцията. Едуард и Емили щяха да ходят, както и Огъста.

Когато обаче Огъста слезе на долния етаж, облечена в черната си копринена рокля, завари Мики Миранда да пие уиски в салона. Той също бе във вечерно облекло и сърцето й подскочи при вида му — толкова бе впечатляващ с белия си елек и ризата с висока яка. Мики се изправи и й целуна ръка. Тя изпита задоволство, че е избрала именно тази рокля, чието дълбоко деколте разкриваше голяма част от гръдта й.

Едуард бе зарязал Мики, след като научи истината за смъртта на Питър Мидълтън, но това бе продължило само няколко дни. Сега двамата бяха дори по-добри приятели отпреди. Огъста бе доволна. Тя не бе в състояние да се сърди на Мики. Винаги бе знаела, че е опасен: това го правеше дори по-магнетичен и желан. Понякога изпитваше страх от него, тъй като бе разбрала, че е убил трима души; този страх обаче бе възбуждащ. Мики бе най-поквареният мъж, когото бе срещала — и всъщност й се искаше той да я сграбчи, да я блъсне на пода и да я насили там, на място.

Мики все още бе женен. Вероятно можеше да се разведе с Рейчъл, ако искаше — носеха се упорити слухове за съпругата му и брата на Мейзи Робинсън, Дан, който бе член на радикалната партия в парламента — но нямаше как да го стори, докато все още бе посланик.

Огъста седна на египетския диван, като смяташе, че Мики ще се настани до нея. За нейно разочарование обаче, той седна отсреща й. Тя имаше чувството, че са я отхвърлили.

— Защо си дошъл? — попита го.

— С Едуард ще ходим да гледаме боксов мач.

— Не, няма. Той ще вечеря с маркиза на Хокасъл.

— А! — Мики замълча за миг. — Чудя се дали аз съм сбъркал… или той.

Огъста бе напълно сигурна, че отговорността е на Едуард; само че се съмняваше, че е било грешка. Той обичаше да гледа боксови мачове и вероятно бе планирал да се измъкне от уговорката за вечерята. Тя обаче щеше да го спре.

— Най-добре ще е да отидеш сам — предложи на Мики.

В очите му проблесна непокорно пламъче и за секунда Огъста си помисли, че ще й откаже. Тя се зачуди дали не губи влиянието си върху този млад мъж. Накрая обаче Мики се изправи, макар и съвсем бавно, и каза:

— В такъв случай ще тръгвам. Моля, обяснете на Едуард.

— Разбира се.

Само че вече бе прекалено късно. Преди Мики да е стигнал до вратата, влезе Едуард.

Огъста забеляза, че тази вечер кожата му е в особено лошо състояние. Обривът покриваше цялото му гърло и врата отзад до косата, като стигаше чак до едното му ухо. Този проблем я безпокоеше, но Едуард твърдеше, че според доктора нямало нищо тревожно.

С влизането той подхвърли, като потриваше в очакване ръце:

— С нетърпение чакам този мач!

— Едуард, не можеш да отидеш на мача! — заяви Огъста с най-авторитетния си тон.

На лицето му се изписа разочарование — все едно бе дете, на което са казали, че тази година Коледа няма да се празнува.

— И защо не? — попита той нещастно.

На Огъста й дожаля за него и без малко да отстъпи. После обаче тя се взе в ръце, накара сърцето си да замълчи и отсече:

— Прекрасно знаеш, че днес сме канени на вечеря у маркиз Хокасъл!

— Ама това не е точно тази вечер, нали?

— Напротив — и ти го знаеш.

— Няма да отида.

— Трябва да го направиш!

— Но нали снощи вечерях с Емили?

— Значи, заедно с днешната ще станат две поредни културни вечери.

— Защо, по дяволите, изобщо сме канени?

— Недей да проклинаш пред майка си! Канени сме, защото са приятели на Емили.

— Емили може да върви по… — Едуард срещна погледа на Огъста и млъкна насред изречението. — Кажи им, че съм болен.

— Не ставай смешен!

— Смятам, че би трябвало да ходя там, където искам, майко.

— Не можеш да обиждаш по този начин високопоставените хора!

— Искам да гледам бокс!

— Не може!

В този момент влезе Емили. Тя веднага забеляза колко е напрегната обстановката и попита:

— Какъв е проблемът?

Едуард избълва:

— Отивай да донесеш скапания документ, дето все ме караш да подпиша!

— За какво говориш? — намеси се Огъста. — Какъв документ?

— Декларацията, че съм съгласен с анулирането — отговори той.

Огъста се ужаси — и вбеси, защото осъзна, че нищо случило се тази вечер не е случайно. Емили го бе планирала, ход по ход. Целта й бе да ядоса Едуард до такава степен, че той да е склонен да подпише каквото и да е, само и само да се отърве от нея. Огъста дори й бе помогнала по невнимание с настояването си Едуард да изпълни социалните си задължения. Почувства се като глупачка: допуснала бе да я манипулират. А сега схемата на Емили бе на път да се осъществи…

— Емили! Остани тук! — нареди Огъста.

Емили се усмихна мило и излезе от салона.

Огъста се обърна към Едуард.

— Няма да се съгласяваш на анулиране на брака!

— Аз съм на четирийсет години, майко — отвърна той. — Ръководя семейния бизнес и това е моята къща. Не бива да ми казваш какво да правя.

Изражението на лицето му бе едновременно нацупено и упорито и на Огъста й хрумна ужасяващата мисъл, че може би за първи път през живота си той ще й се противопостави.

Тя започна да се плаши.

— Ела да седнеш тук, Теди — каза, вече по-меко.

Той изпълни молбата й с очевидно нежелание.

Огъста се протегна да го погали по бузата, но Едуард рязко се отдръпна.

— Ти не можеш да се грижиш сам за себе си — каза му. — Никога не си можел. Именно затова двамата с Мики винаги сме го правили заради теб, още откакто ходеше на училище.

На лицето му се изписа още по-силно упорство.

— А може би е време да престанете.

Огъста усети, че я обзема паника. Имаше чувството, че напълно губи контрол.

Преди обаче да каже каквото и да било, се върна Емили с официален документ в ръка. Остави го на писалището в мавритански стил, където вече бяха приготвени писалки и мастило.

Огъста се вгледа в лицето на сина си. Възможно ли бе да се страхува от съпругата си повече, отколкото от майка си? Хрумна й, че може да грабне документа, да хвърли писалките в огъня и да разлее мастилото. Овладя се. По-добре бе да се предаде и да се престори, че няма голямо значение. Само че преструвката й нямаше да заблуди никого: тя вече бе заявила, че е против и бе забранила анулирането. Всички щяха да разберат, че е била победена.

Обърна се към Едуард.

— Ако подпишеш този документ, ще трябва да напуснеш поста на старши партньор.

— Не виждам причина да го правя — отговори той. — Това не е същото като развод.

А Емили добави:

— Църквата не се противопоставя на анулирането, ако основанията са реални.

Думите й звучаха като официален цитат. Явно бе проверила.

Едуард седна на бюрото, избра си писалка и потопи върха в сребърната мастилница.

Огъста използва последния си изстрел.

— Едуард! — изсъска тя с треперещ от гняв глас. — Ако го подпишеш, никога повече няма да ти проговоря!

Той се поколеба, но после докосна хартията с върха на писалката. Всички мълчаха. Той раздвижи ръката си и скърцането на перото по хартията прозвуча като гръмотевица в настъпилата тишина.

Едуард остави химикалката.

— Как можеш да се отнасяш така с майка си?! — проплака Огъста с истинска болка в гласа.

Емили посипа подписа му с пясък и взе документа.

Огъста застана между нея и вратата.

Без да помръдват, Едуард и Мики смаяно наблюдаваха сблъсъка между двете жени.

Огъста заповяда:

— Дай ми този лист!

Емили направи една крачка напред, подвоуми се за секунда пред свекърва си, след което за всеобщо изумление, й удари плесница.

Шамарът бе силен. Огъста извика от изненада и болка и залитна назад.

Емили бързо я заобиколи, отвори вратата и излезе от стаята, стиснала в ръка документа.

Огъста тежко се отпусна на най-близкия стол и започна да плаче.

Чу как Едуард и Мики също потеглят.

Почувства се стара, победена и самотна.