Кен Фолет
Опасно богатство (4)

III

За Мейзи Робинсън съботата бе най-хубавият ден от седмицата. В събота на папа му плащаха. Днес щяха да имат месо за вечеря, както и нов хляб.

Тя седна на предните стъпала заедно с брат си Дани и двамата зачакаха папа да се прибере от работа. Дани бе на тринайсет, с две години по-голям от Мейзи, и тя смяташе, че е чудесен, макар невинаги да се държеше добре с нея.

Къщата им бе едно от влажните, задушни жилища в квартала край доковете на малък град на североизточното крайбрежие на Англия. Тя принадлежеше на вдовицата госпожа Макнийл. Хазяйката им живееше на първия етаж, в стаята отпред. Семейство Робинсън обитаваше задната стая, а на горния етаж имаше още едно семейство. Когато наближеше моментът папа да се прибере, госпожа Макнийл щеше да излезе на стълбището и да го изчака, за да прибере наема.

Мейзи беше гладна. Предния ден бе изпросила няколко разтрошени кокала от месаря, а папа купи една ряпа и направи яхния; тогава Мейзи бе яла за последно. Обаче днес бе събота.

Опита се да не мисли за вечеря, защото това усилваше болката в стомаха й. За да откъсне мислите си от храната, тя се обърна към Дани:

— Папа изруга тази сутрин.

— Какво каза?

— Каза, че госпожа Макнийл е paskudniak.

Дани се изкикоти. Думата означаваше „торба с лайна“. И двете деца свободно говореха английски език след една година в новата си страна, но не бяха забравили родния си идиш.

Името им в действителност не бе Робинсън, а Рабиновиц. Госпожа Макнийл ги мразеше, откакто бе открила, че са евреи. Тя никога не бе срещала евреи преди. Когато им даде под наем стаята в къщата си, смяташе, че са французи. В целия град нямаше други евреи. Семейство Робинсън нямаха намерение да идват тук: бяха си платили да ги откарат до място, наречено Манчестър, където живееха много евреи. Капитанът на кораба им каза, че това е Манчестър, обаче ги бе излъгал. Когато разбраха, че са на неправилното място, папа реши да съберат достатъчно пари и да се преместят в Манчестър, обаче после мама се разболя. Тя още бе болна, а те още си стояха тук.

Папа работеше на брега, в един голям склад, над чийто вход с големи букви пишеше: „Тобайъс Пиластър и Ко“. Мейзи често се чудеше кой е въпросният „Ко“. Папа работеше като деловодител — записваше бройката на варелите с боя, които влизаха и излизаха от сградата. Той бе внимателен човек, който старателно си водеше бележки и правеше списъци. Мама бе негова пълна противоположност. Винаги тя бе смелата, винаги тя поемаше рискове. Именно тя бе искала да дойдат в Англия. Мама обичаше да организира празненства, да пътува, да се среща с нови хора, да се облича хубаво и да играе на разни игри. Мейзи смяташе, че това е и причината папа толкова да я обича: защото бе такава, какъвто той никога не би могъл да бъде.

Сега обаче тя не бе нито енергична, нито дръзка. По цял ден лежеше на стария дюшек, ту заспиваше, ту се пробуждаше, бледото й лице лъщеше от потта, а дъхът й бе горещ и миришеше лошо. Докторът бе казал, че трябва да възстанови силата си, за което е нужно да яде множество пресни яйца и сметана, както и говеждо всеки ден, а после папа му плати с парите за вечерята този ден. Сега обаче Мейзи изпитваше вина при всяко ядене, защото знаеше, че отнема на майка си храната, която може да спаси живота й.

Мейзи и Дани се бяха научили да крадат. В пазарни дни отиваха до центъра на града и отмъкваха картофи и ябълки от сергиите на площада. Търговците следяха зорко стоката си, но все пак от време на време се разсейваха — било с разправия заради рестото, кучешки бой или питие — а междувременно децата грабваха, каквото успееха да докопат. Когато имаха късмет, срещаха някое богато хлапе на своята възраст. Набележеха ли някое, го причакваха и го ограбваха. Такива деца често носеха портокал или кесия сладкиши в джоба си, както и няколко пенита. Мейзи се страхуваше да не ги хванат, защото знаеше колко би се срамувала мама; само че беше и гладна.

Вдигна поглед и забеляза някакви мъже, които вървяха заедно в плътна група. Зачуди се кои са. Все още бе твърде рано да се прибират работниците от доковете. Те гневно говореха на висок глас и размахваха ръце, свити в юмруци. Когато се приближиха, тя разпозна господин Рос, който живееше на горния етаж и работеше заедно с папа за Пиластър. Защо не бе на работа? Да не би да ги бяха уволнили? Той изглеждаше много ядосан и може би именно това бе отговорът. Лицето му бе цялото почервеняло, той кълнеше и разправяше нещо за гадни тъпаци, скапани мръсници и лъжливи копелета. Когато групичката се изравни с къщата, господин Рос рязко се отдели от останалите и с тежки стъпки влезе вътре, а Мейзи и Дани трябваше да се отдръпнат пъргаво от пътя му, за да не ги сгази с подкованите си обувки.

Когато Мейзи отново вдигна очи, видя папа. Слаб мъж с черна брада и меки кафяви очи, той вървеше след другите на известно разстояние. Главата му бе сведена и изглеждаше така обезсърчен и нещастен, че на Мейзи й се прииска да заплаче.

— Папа, какво е станало? — попита го. — Защо се прибираш толкова рано?

— Влезте вътре — каза той с толкова тих глас, че Мейзи едва го чу.

Двете деца го последваха в задната част на къщата. Той коленичи до дюшека и целуна устните на мама. Тя се събуди и му се усмихна. Папа обаче не й се усмихна в отговор.

— С компанията е свършено — каза той на идиш. — Тоби Пиластър се разори.

Мейзи не бе съвсем сигурна какво значи това, обаче от тона на папа изглежда ставаше дума за истинско нещастие. Стрелна с поглед Дани, който сви рамене. И той не разбираше.

— Но защо? — попита го мама.

— Имаше финансов срив — отвърна папа. — Вчера една голяма банка в Лондон фалира.

Мама се намръщи в опит да се съсредоточи:

— Ама тук не е Лондон — каза. — Какво общо има Лондон с нас?

— Не знам подробностите.

— Така че ти вече нямаш работа?

— Нямам работа, нито заплата.

— Но нали днес са ви платили?

Папа сведе глава.

— Не, не ни платиха.

Мейзи отново погледна Дани. Това го разбираха и двамата. Ако нямаше пари, нямаше да има храна за никой от тях. Дани изглеждаше уплашен. На Мейзи й се искаше да заплаче.

— Трябва да ти платят — прошепна мама. — Работил си цяла седмица, трябва да ти платят!

— Нямат пари — каза папа. — Това означава „разорен“. Значи, че дължиш пари на хората и не можеш да им платиш.

— Но нали господин Пиластър е добър човек, ти самият винаги си го казвал!

— Тоби Пиластър е мъртъв. Обесил се е миналата нощ, в кабинета си в Лондон. Имал син на възрастта на Дани.

— А ние как ще изхраним децата си?

— Не зная — отвърна папа и за ужас на Мейзи започна да плаче. — Съжалявам, Сара! — промълви, а сълзите се стичаха и мокреха брадата му. — Доведох ви в това ужасно място, където няма евреи и няма кой да ни помогне. Не мога да платя на доктора, не мога да купя лекарства, не мога да нахраня децата ни. Провалих се и те предадох. Съжалявам, съжалявам! — Наведе се напред и зарови мокрото си лице в гърдите на мама. Тя погали косата му с трепереща ръка.

Мейзи се ужаси. Папа никога не плачеше. Това като че означаваше края на всяка надежда. Може би сега всички щяха да умрат.

Дани се изправи, погледна Мейзи и кимна рязко към вратата. Тя също стана и двамата на пръсти излязоха от стаята. Мейзи седна на стъпалата отпред и започна да плаче.

— Какво ще правим? — изхлипа тя.

— Ще трябва да избягаме — отвърна Дани.

След думите на Дани в гърдите й се загнезди ледена топка.

— Не можем — каза.

— Трябва. Няма ядене. Ако останем, ще умрем.

Мейзи не се интересуваше дали ще умре, но се сети за нещо друго: мама със сигурност щеше да гладува, само и само да нахрани децата си. Ако останеха, тя щеше да умре. Трябваше да избягат, за да я спасят.

— Прав си — обърна се към Дани. — Ако се махнем, може би папа ще успее да намери достатъчно храна за мама. Трябва да се махнем, заради нея.

Сега, когато чу думите, които излязоха от собствената й уста, остана поразена от онова, което се случваше със семейството й. Днес бе по-ужасно от деня, когато напуснаха Вискис, оставиха къщите в селото да догарят зад гърбовете им и се качиха на ледения влак — всичките им принадлежности бяха събрани в две брезентови торби — защото тогава знаеше, че папа винаги ще се грижи за нея, независимо от всичко, което би могло да се случи. Сега обаче трябваше сама да се погрижи за себе си.

— Къде ще отидем? — прошепна му.

— Аз заминавам за Америка.

— Америка! Как?

— В пристанището има един кораб, който тръгва за Бостън със сутрешния прилив. Нощес ще отида с плуване до него, ще се покатеря по някое въже и ще се скрия в лодка на палубата.

— Ще се качиш незабелязано? — попита го тя със страх и възхищение в гласа.

— Точно така.

Докато гледаше брат си, за първи път забеляза, че над горната му устна са се появили наченки на мустак. Превръщаше се в мъж. Някой ден щеше да има голяма черна брада, също като папа.

— Колко време се пътува до Америка? — запита Мейзи.

Той се поколеба, после я изгледа глуповато и отвърна:

— Не знам.

Тя осъзна, че не е включена в плановете му. Почувства се нещастна и уплашена.

— Значи няма да заминем заедно — произнесе тъжно.

Той я погледна виновно, но не оспори думите й.

— Ще ти кажа какво да направиш — предложи вместо това. — Отиди в Нюкасъл. Пеша можеш да стигнеш до там за около четири дни. Това е голям град, по-голям е от Гданск — в него никой няма да те забележи. Отрежи си косата, открадни чифт панталони и се престори на момче. Отиди в някоя голяма конюшня и помагай с конете — винаги си се справяла добре с конете. Ако там те харесат, ще получаваш бакшиши, а след известно време може и истинска работа да ти дадат.

Мейзи не можеше да си представи да остане напълно сама.

— По-добре да дойда с теб — каза му.

— Не можеш. И без това ще е достатъчно трудно да се крия на кораба, да крада храна и така нататък. Няма как да се грижа и за теб.

— Няма да ти се налага. Ще бъда тиха като мишка!

— Ще се тревожа за теб.

— А няма да се тревожиш, ако ме оставиш тук съвсем сама?

— Трябва да се погрижим за себе си! — скастри я ядосано той.

Тя осъзна, че е решението му е твърдо. Никога не бе успявала да го разубеди, след като е решил нещо. Със свито от страх сърце го запита:

— Кога да тръгнем? Сутринта ли?

Дани поклати глава.

— Сега. Трябва да се кача на кораба веднага, щом се стъмни.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

И сякаш, за да й го докаже, се изправи.

Тя също стана.

— Ще вземем ли нещо?

— Какво?

Мейзи сви рамене. Тя нямаше резервни дрехи, нито лични вещи, всъщност не притежаваше нищо. Не можеха да вземат нито храна, нито пари, защото такива нямаше.

— Искам да целуна мама за сбогом — промълви.

— Недей! — рязко отсече Дани. — Ако го направиш, ще останеш.

Вярно беше. Ако сега видеше мама, щеше да се пречупи и да й разкаже всичко. Преглътна с усилие.

— Добре — каза, като се бореше със сълзите. — Готова съм.

И двамата тръгнаха заедно, рамо до рамо.

Когато стигнаха края на улицата, на Мейзи й се прииска да спре и да погледне къщата за последно. Боеше се обаче, че направи ли го, ще се разколебае; затова продължи да върви и повече не погледна назад.