Кен Фолет
Опасно богатство (52)

III

Емисията за два милиона лири за пристанище „Санта Мария“ се оказа пълно фиаско, при това много по-ужасно от най-лошите страхове на Хю. В деня преди крайния срок банка „Пиластър“ бе продала облигации на стойност само четиристотин хиляди лири, а на следващия ден цената моментално падна. Хю изпита дълбоко задоволство, че е принудил Едуард да продава облигациите на базата на комисиона, вместо да гарантира заема.

Следващият понеделник сутринта Джонас Мълбъри му донесе обобщения доклад за сделките от предишната седмица, какъвто получаваха всички партньори. Преди чиновникът да излезе от стаята, Хю забеляза изненадващо несъответствие.

— Почакай една минута, Мълбъри — спря го той. — Това не може да е вярно.

Сумата на наличните вложения в брой бе значително по-ниска, отколкото трябваше да бъде — намаляла бе с повече от един милион лири.

— Не е имало някакви големи тегления, нали?

— Аз поне не знам за такива, господин Хю — отвърна Мълбъри.

Хю огледа присъстващите. Всички партньори бяха тук, само Едуард още не бе дошъл.

— Някой от вас да си спомня за сериозно теглене миналата седмица?

Никой не знаеше за подобно нещо.

Хю се изправи.

— Да проверим — каза на Мълбъри той.

Слязоха на долния етаж, където бе стаята на старшите чиновници. Онова, което търсеха, бе твърде голямо, за да става дума за теглене на пари в брой. Вероятно бе вътрешнобанкова трансакция. От дните си като чиновник Хю знаеше, че подобни трансакции ежедневно се вписват в специална книга за текущи разходи. Седна на масата и помоли Мълбъри:

— Намери ми книгата за вътрешнобанкови операции, ако обичаш.

Мълбъри смъкна дебела счетоводна книга от една лавица и я постави пред него.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господин Хю? — обади се един от старшите чиновници. — Аз попълвам тази книга.

Изражението му бе разтревожено и Хю осъзна, че човекът се страхува да не е направил някаква грешка.

— Вие сте Клемоу, нали? — попита Хю.

— Да, сър.

— Какви големи тегления е имало миналата седмица — за сума над един милион лири?

— Само едно — отвърна веднага чиновникът. — Компания „Пристанище Санта Мария“ изтегли един милион и осемстотин хиляди — стойността на емисията, минус комисионата.

Хю скочи на крака.

— Но те нямат толкова — събраха само четиристотин хиляди!

Клемоу пребледня.

— Емисията бе за облигации на стойност два милиона лири…

— Но тя не беше гарантирана, а чрез продажба с комисиона!

— Проверих баланса им — той беше милион и осемстотин.

— Проклятие! — изкрещя Хю. Всички чиновници се вторачиха в него. — Покажете ми счетоводната книга!

Втори чиновник в другия край на стаята измъкна друга голяма книга, донесе я на Хю и я отвори на страницата, на която пишеше „Компания «Пристанище Санта Мария»“.

Отдолу имаше само три записа: кредит за два милиона лири, дебит от двеста хиляди лири комисиона за банката, и трансфер на оставащите милион и осемстотин хиляди лири в друга банка.

Хю направо побесня. Парите ги нямаше. Ако просто беше станала грешка и бе отпуснат кредит на сметката на компанията, това лесно можеше да се поправи. Само че парите бяха изтеглени от банката още на следващия ден, което предполагаше внимателно планирана измама.

— Господ ми е свидетел, че някой ще влезе в затвора за това! — викна разярено той. — Кой е вписал тези операции?

— Аз, сър — отговори чиновникът, който му бе донесъл книгата. Мъжът трепереше от страх.

— По чие нареждане?

— Получих обичайната документация. Всичко беше наред.

— А от кого?

— От господин Оливър.

Саймън Оливър бе от Кордоба, освен това бе братовчед на Мики Миранда. Хю веднага заподозря, че Мики стои зад измамата.

Не искаше да продължава с разследването в присъствието на двайсет чиновници. Вече съжаляваше, че е допуснал да научат за проблема. Само че когато започна да търси отговори, нямаше представа, че ще разкрие такава голяма злоупотреба.

Оливър бе деловодител на Едуард и работеше на етажа на партньорите заедно с Мълбъри.

— Намери веднага господин Оливър и го доведи в стаята на партньорите — инструктира Хю Мълбъри.

Смяташе да продължи разследването там, заедно с другите партньори.

— На мига, господин Хю — отговори Мълбъри. После се обърна към другите чиновници: — А вие веднага се хващайте на работа!

Те се върнаха по бюрата си и писалките отново заскърцаха по хартията, но хората започнаха приглушено и възбудено да разговарят помежду си, още преди Хю да е излязъл от помещението.

Хю отиде в залата на партньорите.

— Извършена е грандиозна измама — мрачно заяви с влизането си. — На компанията „Пристанище Санта Мария“ е била изплатена пълната стойност на емисията, макар ние да сме продали облигации само за четиристотин хиляди.

Всички се ужасиха.

— Как е станало това, по дяволите? — попита Уилям.

— Сумата е била отпусната като кредит на сметката им, след което веднага е била прехвърлена в друга банка.

— Кой го е направил?

— Мисля, че извършителят е Саймън Оливър, деловодителят на Едуард. Изпратих да го доведат, но предполагам, че тази свиня вече пътува към Кордоба.

— Можем ли да си върнем парите? — поинтересува се сър Хари.

— Нямам представа. Може вече да са ги прехвърлили извън страната.

— Не могат да построят пристанище с крадени пари!

— А може би не искат да строят пристанище. Нищо чудно цялата работа да е проклета измама!

— Мили боже!

В този момент влезе Мълбъри — но за изненада на Хю, с него бе и Саймън Оливър. Това навеждаше на мисълта, че не Оливър е откраднал парите. Мъжът държеше в ръка дебел договор. На лицето му бе изписана уплаха: без съмнение му бяха предали думите на Хю, че някой ще влезе в затвора заради случилото се.

Без предисловие, Оливър заяви:

— Емисията за Санта Мария беше гарантирана — така пише в договора.

После с трепереща ръка подаде документа на Хю.

— Партньорите се съгласиха, че тези облигации ще се продават чрез комисиона — отбеляза Хю.

— Господин Едуард ми нареди да подготвя договор за гарантирана емисия.

— Можеш ли да го докажеш?

— Да!

Оливър връчи на Хю някакъв лист хартия. Това бе чернова на договора, в която накратко бяха изброени условията по споразумението. Обикновено такива бележки даваха партньорите на своите деловодители, които изготвяха окончателния, пълен вариант на договора. Черновата бе написана с почерка на Едуард и в нея съвсем ясно се казваше, че заемът трябва да е гарантиран.

Това изясняваше нещата. Едуард бе отговорен за всичко. Измама нямаше, нито пък начин да си върнат парите. Цялата сделка бе напълно законна. Хю бе смаян — и ужасно ядосан.

— Добре, Оливър, можеш да си вървиш — освободи той чиновника.

Оливър обаче не помръдна.

— Надявам се това да означава, че върху мен не пада никакво подозрение, господин Хю.

Хю не бе съвсем убеден, че Оливър е напълно невинен, но нямаше избор.

— Нямаш никаква вина за нещата, които си сторил по нареждане на господин Едуард.

— Благодаря ви, сър — каза Оливър и излезе.

Хю изгледа партньорите си.

— Едуард е постъпил в разрез с общото ни решение — обобщи той горчиво. — Без знанието ни е променил условията на емисията. А това струва на банката един милион и четиристотин хиляди лири.

Самюъл се отпусна тежко на стола си и промълви:

— Какъв ужас!

Сър Хари и майор Хартшорн само зяпаха озадачено.

— Разорени ли сме? — попита Уилям.

Хю осъзна, че въпросът е отправен към него. И така, разорени ли бяха? Това бе немислимо! Известно време той прехвърля ситуацията в ума си.

— Технически погледнато, не сме — отговори накрая. — Резервите ни от пари в брой са намалели с един милион и четиристотин хиляди лири. Облигациите се явяват от другата страна на балансовия ни отчет, като стойността им е почти същата като продажната им цена. Следователно активите ни се покриват с пасивите — и банката е платежоспособна.

— Стига цената им да не спадне — добави Самюъл.

— Именно. Ако нещо предизвика срив в южноамериканските облигации, ще се окажем в много затруднено положение.

Когато си помисли, че могъщата банка „Пиластър“ всъщност е толкова слаба, още повече се ядоса на Едуард.

— Можем ли да го запазим в тайна? — попита сър Хари.

— Едва ли — отвърна Хю. — Боя се, че дори не направих опит да го крия, докато бях в помещението на старшите чиновници. До момента новината вероятно е обиколила сградата, а след края на обедната почивка и всички в Сити ще знаят.

Джонас Мълбъри се намеси с един практически въпрос:

— А как е положението с ликвидността ни, господин Хю? Преди края на седмицата ще ни е необходим голям депозит, за да посрещнем рутинните тегления. Не можем да продаваме от облигациите на пристанището — така бихме понижили цената им.

Това бе важно. Известно време Хю притеснено обмисля проблема, после каза:

— Ще взема един милион на заем от Колониалната банка. Старият Кънлиф ще го запази в тайна. Това би трябвало да свърши работа, докато се оправим. — Изгледа останалите един по един. — Добре, разрешихме настоящия спешен случай. От друга страна, банката е опасно нестабилна и слаба. В средносрочен план трябва да се справим с този проблем — и то възможно най-бързо.

— А какво ще стане с Едуард? — поинтересува се Уилям.

Хю знаеше чудесно какво трябва да направи Едуард: да напусне. Само че искаше някой друг да произнесе думите на глас, затова запази мълчание.

Най-накрая Самюъл каза:

— Едуард трябва да напусне банката. Никой от нас не би могъл отново да му има доверие.

— Да, но може да изтегли капитала си — отбеляза Уилям.

— Няма как да стане — намеси се Хю. — Нямаме толкова пари в брой. Тази заплаха вече е неефективна.

— Разбира се! — сети се и Уилям. — Не бях помислил за това.

— А кой в такъв случай ще бъде старши партньор? — попита сър Хари.

Последва няколкосекундно мълчание, нарушено от Самюъл:

— О, за бога! Какво има тук за умуване? Кой разкри измамата на Едуард? Кой пое управлението и овладя кризата? Към кого се обръщате за мнение и наставления? През последния час всички решения бяха взимани от един-единствен човек. Останалите само задавахте въпроси и се пулехте безпомощно. Много добре знаете кой трябва да е новият старши партньор!

Хю се оказа неподготвен. До този момент умът му бе зает с проблемите, които застрашаваха банката, и изобщо не се бе замислял за собственото си положение. Веднага обаче осъзна, че Самюъл е прав. Останалите — кой в по-голяма, кой в по-малка степен — не бяха допринесли с нищо за разрешаване на ситуацията. От мига, в който бе забелязал несъответствието в седмичния доклад, се бе държал и бе действал като старши партньор. Освен това бе сигурен, че само той може да управлява банката така, че тя да се измъкне от кризата.

Бавно започна да проумява, че е на път да постигне амбицията на живота си — да стане старши партньор на банка „Пиластър“. Хвърли поглед към Уилям, Хари и Джордж. И тримата изглеждаха засрамени. Факт бе, че именно те бяха предизвикали това бедствие, защото допуснаха Едуард да стане старши партньор. Сега знаеха, че Хю през цялото време е бил прав. Искаше им се, да са го послушали преди — а освен това искаха да компенсират грешката си. По лицата им разбираше, че единодушно са съгласни той да поеме банката.

Само че първо трябваше да го кажат на глас.

Спря очи върху Уилям, който бе най-възрастният Пиластър след Самюъл.

— Ти как мислиш?

Колебанието на Уилям трая само секунда.

— Смятам, че ти трябва да станеш старши партньор, Хю — заяви той.

— Майор Хартшорн?

— Подкрепям.

— Сър Хари?

— Категорично — и само се надявам, че ще приемеш.

Край, беше го постигнал! Хю направо не можеше да повярва. Пое си дълбоко въздух.

— Благодаря ви за доверието, което ми оказвате. И приемам. Надявам се, че мога да ни преведа през това премеждие с непокътнати репутация и богатство.

В този момент влезе Едуард.

Последва смутено мълчание. Досега го обсъждаха зад гърба му, все едно бе умрял. Слисаха се, като го видяха да влиза от плът и кръв в стаята.

В началото той не забеляза атмосферата.

— Цялата банка е като разбунен кошер — подхвърли той. — Младшите чиновници търчат насам-натам, старшите си шушнат из коридорите, никой не подхваща работа — какво става, по дяволите?

Никой не му отговори.

На лицето му се изписа смайване, а после и вина.

— Какво има? — попита, но изражението му подсказа на Хю, че се досеща за отговора. — Най-добре ще е да ми кажете защо ме зяпате така! — настоя все пак. — В края на краищата, аз съм старшият партньор.

— Не, не си — поправи го Хю. — Старшият партньор съм аз.