Кен Фолет
Опасно богатство (24)

V

Още щом забеляза голото момиче, Огъста осъзна, че това е шансът й веднъж завинаги да се отърве от Хю. Позна веднага младата жена — тя бе пропадналата уличница, която я бе обидила в парка. Онази, която наричаха „Лъвицата“. Още тогава през ума й бе минала мисълта, че тази малка никаквица някой ден може да забърка Хю в сериозни неприятности: в начина, по който виреше гордо глава и в бляскавия й поглед имаше нещо арогантно и неотстъпчиво. Дори сега, когато би трябвало да е засрамена до смърт, стоеше чисто гола и хладнокръвно отвръщаше на погледа й. Имаше великолепно тяло, дребно, но добре оформено, със закръглени млечнобели гърди и буйно, тъмнорусо окосмяване на слабините. Гледаше така надменно и дръзко, като че ли Огъста, а не тя, бе натрапницата. Обаче именно тя щеше да предизвика падението на Хю.

В съзнанието на Огъста вече се оформяше план, когато ненадейно забеляза проснатия на земята Едуард, чието лице бе обляно в кръв.

Всичките й някогашни страхове се надигнаха с пълна сила. Тя сякаш се върна двайсет и три години назад, по времето, когато той за малко да умре като бебе. Заля я вълна от сляпа паника.

— Теди! — изпищя. — Какво е станало с Теди?! — Падна на колене до него. — Кажи нещо, кажи ми нещо! — викаше.

Обзе я непоносим ужас. Точно така се чувстваше, докато наблюдаваше безпомощно как бебето й слабее с всеки изминал ден, а лекарите не можеха да открият причината.

Едуард седна и изстена.

— Кажи нещо! — примоли му се.

— Не ми викай Теди! — отвърна той.

Ужасът й се уталожи, макар и съвсем леко. Синът й бе в съзнание и можеше да говори. Само че гласът му бе твърде глух, а носът му бе подут и безформен.

— Какво стана? — запита тя.

— Сварих Хю с курвата му, а той просто откачи! — отвърна Едуард.

Огъста потисна гнева и опасенията си, протегна ръка и нежно докосна носа му. Той изскимтя високо, но й позволи внимателно да го натисне. „Няма нищо счупено“, помисли тя с облекчение. „Само се подува.“

В този миг чу гласа на съпруга си:

— Какво, по дяволите, става тук?

Изправи се.

— Хю е нападнал Едуард — обясни.

— Момчето добре ли е?

— Така мисля.

Джоузеф се обърна към Хю.

— Мътните да го вземат, сър, какво означава това?

— Глупакът си го просеше! — отбранително заяви Хю.

„Точно така, Хю, продължавай да влошаваш нещата!“, подкани го наум Огъста. „Каквото и да правиш, само не се извинявай. Искам чичо ти да ти се ядоса хубаво и да не му минава!“

Само че вниманието на Джоузеф бе разкъсано между двете момчета и жената. Погледът му непрестанно отскачаше към голото й тяло. За миг Огъста усети как я пробожда ревност.

Това я успокои още повече. С Едуард не се бе случило нищо кой знае колко лошо. Започна бързо да разсъждава. Как най-добре можеше да използва ситуацията? В момента Хю бе напълно уязвим: можеше да му стори, каквото пожелае. Веднага се сети за разговора си с Мики Миранда. Трябваше да запуши устата на Хю, защото той знаеше прекалено много за смъртта на Питър Мидълтън. Сега бе моментът да нанесе решителния удар.

Първо трябваше да го отдели от момичето.

В подножието на задното стълбище се бяха появили няколко слуги по нощни ризи, които наблюдаваха ужасени, но и очаровани сцената на площадката пред стаята на Хю. Огъста видя главния си прислужник, Хастед, наметнат със стария жълт копринен халат, който Джоузеф бе престанал да носи преди няколко години, както и Уилямс, един от лакеите, облечен в мъжка нощна риза на райета.

— Хастед и Уилямс, помогнете на господин Едуард да си легне, ако обичате. — Двамата мъже се втурнаха напред и изправиха Теди на крака.

После Огъста се обърна към икономката си:

— Госпожо Мъртън, покрийте това момиче с чаршаф или нещо подобно, отведете я в моята стая и я облечете с нещо.

Госпожа Мъртън свали собствения си халат и го наметна на раменете на момичето. То придърпа краищата му и прикри голотата си, но с нищо не показа, че смята да тръгне с икономката.

Огъста нареди:

— Хю, тичай до къщата на доктор Хъмболд на „Нърч стрийт“. Няма да е зле да прегледа носа на бедничкия Едуард.

— Няма да оставя Мейзи — отвърна Хю.

Огъста каза остро:

— След като ти си му го причинил, най-малкото можеш да доведеш доктора!

Мейзи се намеси:

— Нищо няма да ми стане, Хю. Върви доведи доктора. Ще бъда тук, като се върнеш.

Въпреки това Хю не отстъпваше.

Госпожа Мъртън махна с ръка към стълбите зад себе си:

— Оттук, моля!

Мейзи обаче заяви:

— О, мисля да използваме главното стълбище!

После прекоси площадката с походката на кралица и тръгна надолу по него. Госпожа Мъртън я последва.

— Хю? — отново насочи вниманието си към него Огъста. Виждаше, че той все още няма желание да отиде, но явно не можеше и да се сети и за смислена причина за отказ. След малко най-после склони:

— Ще си обуя обувките.

Огъста прикри облекчението си. Бе ги разделила успешно. Сега, ако късметът не й изневереше, щеше да предреши съдбата на Хю. Обърна се към съпруга си:

— Ела. Да идем в твоята стая и да обсъдим това.

Слязоха по стълбището и отидоха в неговата спалня. Веднага щом вратата се затвори зад гърбовете им, Джоузеф я грабна в прегръдките си и я целуна. Тя осъзна, че иска да се любят.

Това бе необичайно. Правеха любов веднъж или два пъти седмично, но винаги по нейна инициатива: тя отиваше в стаята му и в леглото му. Смяташе, че в съпружеските й задължения влиза да го задоволява, но обичаше да владее ситуацията, затова го възпираше да посещава стаята й. В началото на брака им бе по-трудно да го контролира. Той настояваше да я обладава, когато си реши и в продължение на известно време бе принудена да се съобразява с желанията му. Накрая обаче бе приел нейния начин. После пък имаше период, през който я бе притеснявал с наистина непристойни намеци — например, че трябва да правят любов на запалени лампи, че тя трябва да се покачи връз него и дори, че трябвало да му направи някакви отвратителни, невъобразими неща с устата си. Огъста обаче твърдо му бе отказвала, така че той отдавна бе спрял да изразява подобни идеи.

Сега обаче нарушаваше възприетия модел. Тя бе наясно с причината: възбудила го бе гледката на голото тяло на Мейзи, с онези стегнати млади гърди и храстчето тъмноруси косми. От тази мисъл в устата й загорча и тя го отблъсна.

Той като че ли се засегна. Огъста обаче искаше да се ядосва на Хю, а не на нея, затова го докосна по ръката в знак на помирение.

— По-късно — обеща. — После ще дойда при теб.

Той го прие.

— Лоша кръв има у Хю — отбеляза. — Наследил я е от брат ми.

— Не може повече да живее тук след случилото се — заяви Огъста с тон, който не оставяше място за спорове.

Джоузеф обаче нямаше намерение да оспорва тази точка.

— Не, определено не.

— Трябва да го уволниш от банката — продължи тя.

В погледа на Джоузеф проблесна упорство.

— Моля те да не правиш изявления за нещата, които трябва да се случват в банката.

— Джоузеф, той току-що ти нанесе непростимо оскърбление: доведе вкъщи една окаяна жена! — Използваше евфемизма за „проститутка“.

Джоузеф отиде при писалището си и седна.

— Знам какво направи. Просто те моля да не смесваш онова, което се случва у дома, с нещата, които стават в банката.

Тя реши да се оттегли за момента.

— Добре. Сигурна съм, че ти знаеш най-добре.

Винаги го обезоръжаваше, когато се „предадеше“ така неочаквано.

— Предполагам, че най-добре ще е да го уволня — каза той след малко. — Вероятно след това ще се върне при майка си във Фолкстън.

Огъста не бе толкова сигурна. Все още не бе завършила напълно стратегията си; мислеше в хода на действието.

— А с какво ще се препитава?

— Нямам представа.

Огъста осъзна, че е направила грешка. Хю щеше да бъде още по-опасен, ако се скиташе безработен и изпълнен с негодувание. Дейвид Мидълтън все още не го бе потърсил — възможно бе дори да не знае, че Хю е бил при водоема в онзи съдбоносен ден — но рано или късно щеше да го направи. Тя се разтревожи. Искаше й се е да е обмислила по-добре действията си, преди да предложи на съпруга си да уволни Хю. Ядоса се на самата себе си.

Дали можеше да накара Джоузеф отново да промени решението си?

Длъжна бе да опита.

— Може би прибързваме — промълви.

Той повдигна вежди, изненадан от тази неочаквана проява на снизходителност.

Огъста продължи:

— Е, ти нали все разправяш, че има страхотен потенциал като банкер. Може би няма да е много мъдро да се лишаваме от него.

Джоузеф започна да се дразни.

— Огъста, я реши какво точно искаш!

Тя седна на едно ниско столче близо до бюрото му. Нарочно остави нощницата да се набере нагоре, после протегна крака. Краката й все още бяха хубави. Той се загледа в тях и изражението му омекна.

След като бе успяла да го разсее временно, тя започна да си блъска главата над проблема. Изведнъж получи вдъхновение.

— Изпрати го в чужбина — предложи.

— А?

Колкото повече обмисляше идеята си, толкова повече й допадаше. По този начин Дейвид Мидълтън нямаше да може да се добере до Хю, а същевременно Огъста щеше да запази влиянието си над него.

— В Далечния изток, или в Южна Америка — продължи тя, като все повече се запалваше. — Някъде, където лошото му поведение няма да се отразява директно върху къщата ми!

Джоузеф забрави за раздразнението си.

— Идеята не е лоша — каза замислено. — В Съединените щати се открива работно място. На старото момче, което управлява клона в Бостън, му трябва помощник.

„Америка е идеална за целта“, помисли си Огъста. Доволна бе от собствената си съобразителност.

Засега обаче Джоузеф само си играеше с тази идея, а тя искаше да я приеме безусловно и напълно.

— Нека Хю замине възможно най-скоро — настоя. — Не го искам и ден повече в къщата!

— Може да си запази билет утре сутрин — отвърна Джоузеф. — А пък после няма нужда да стои в Лондон. Може да отиде във Фолкстън да се сбогува с майка си и да остане там до отплаването на кораба.

„А след това няма да види Дейвид Мидълтън в продължение на години“, каза си Огъста със задоволство.

— Чудесно. Значи решихме проблема.

Дали имаше и други подводни камъни? Сети се за Мейзи. Дали Хю държеше на нея? Това бе малко вероятно, но все пак всичко бе възможно. Можеше да откаже да се раздели с нея. Ситуацията бе неясна, а Огъста се притесняваше от такива неразрешени въпроси. Не бе възможно Хю да вземе някаква си уличница в Бостън със себе си; от друга страна, можеше да откаже да напусне Лондон без нея. Огъста се зачуди дали не би могла да унищожи любовната им история още в зародиш — просто като предпазна мярка.

Изправи се и тръгна към вратата, която свързваше спалнята на Джоузеф с нейната собствена. Съпругът й изглеждаше разочарован.

— Трябва да се отърва от онова момиче — обясни тя.

— Аз мога ли да направя нещо?

Въпросът му я изненада. За него не бе типично да отправя такива неуточнени предложения за помощ. „Иска още веднъж да огледа уличницата“, помисли си кисело. После поклати глава:

— Ще се върна. Лягай си.

— Добре — неохотно се съгласи той.

Тя влезе в собствената си спалня и решително затвори вратата зад себе си.

Мейзи вече бе облечена и тъкмо прикрепяше с помощта на игли шапката върху косата си. Госпожа Мъртън пък сгъваше една бляскава синьо-зелена рокля и я пъхаше в евтина торба.

— Заех й една своя рокля, защото нейната е съвсем мокра, госпожо — обясни икономката.

Това даваше обяснение на дребния въпрос, който тормозеше Огъста. Беше си помислила, че няма начин Хю да стори нещо толкова очебийно глупаво, като да доведе курва в дома си. Сега Огъста разбираше как бе станало всичко. Бурята ги бе сварила неочаквано и Хю бе вкарал жената в къщата, за да се подсуши… а след това едното бе довело до другото.

— Как се казваш? — запита тя момичето.

— Мейзи Робинсън. А твоето име го знам.

Огъста осъзна, че е намразила Мейзи Робинсън. Нямаше представа защо; това момиче не заслужаваше подобни силни чувства. Вероятно бе свързано с начина, по който изглеждаше гола — така горда, така чувствена и толкова независима.

— Предполагам, че искаш пари — каза презрително.

— Ти, лицемерна крава такава! — отвърна веднага Мейзи. — Не е като да си се омъжила за богатия си грозен съпруг по любов.

Това бе вярно и на Огъста й секна дъхът. Беше подценила момичето. Започнала бе по лош начин, а сега трябваше да се откопае от дупката, в която сама се бе зарила. От този миг нататък трябваше да подходи към Мейзи много внимателно. Тази възможност сякаш й бе паднала от небето; не биваше да я проваля в никакъв случай.

Преглътна с усилие и се насили да звучи спокойно.

— Ще седнеш ли за малко? — Махна с ръка към един стол.

Мейзи като че ли се изненада, но след секунда колебание се отпусна на стола.

Огъста седна срещу нея.

Младата жена трябваше да е луда, за да се откаже от Хю. Тя се бе държала презрително, когато й намекна за пари. Огъста не желаеше да повтаря предложението си: усещаше, че не може да я подкупи така. Същевременно Мейзи нямаше да се остави да я тормозят и да й се налагат.

Огъста трябваше да я убеди, че раздялата е най-доброто разрешение и за нея самата, и за Хю. Най-добрият вариант за това бе Мейзи да сметне, че идеята да се откаже от Хю е била нейна. Може би щеше да го постигне, ако започнеше да й предлага доводи в полза на противното. Така, това бе добра идея…

И Огъста заяви:

— Ако искаш да се омъжиш за него, не мога да те спра.

Момичето се сепна и Огъста се поздрави наум, задето го бе хванала неподготвено.

— А какво те кара да смяташ, че искам да се омъжвам за него? — попита Мейзи.

Огъста едва се сдържа да не се разсмее. Искаше й се да отвърне: „Фактът, че си една пресметлива малка златотърсачка, примерно!“. Вместо това, на глас каза:

— Че кое момиче не би искало да се омъжи за него? Той е хубав и представителен, а и произлиза от чудесно семейство. Няма пари, но перспективите му са отлични.

Мейзи присви очи и отсече:

— Почти мога да повярвам, че искаш да се омъжа за него!

Огъста искаше да създаде именно това впечатление, но трябваше да стъпва предпазливо. Мейзи бе изпълнена с подозрения, а и изглеждаше твърде умна, за да се остави лесно да я заблудят.

— Хайде да не се отдаваме прекалено на фантазиите, Мейзи — каза сега. — Прости ми, че го казвам, но никоя жена от моята класа не би пожелала който и да било мъж от семейството й да сключи брак с жена, която стои толкова по-долу от него.

Мейзи не показа да се е засегнала.

— Може и да поиска — ако го мрази достатъчно.

Огъста се окуражи и продължи да я подвежда:

— Но аз не мразя Хю! — заяви. — Откъде ти е хрумнала тази идея?

— От него. Той ми каза, че се държиш с него като с беден роднина и се грижиш и всички останали да постъпват така.

— Колко неблагодарни могат да бъдат хората! Но защо ми е да му съсипвам кариерата?

— Защото превъзхожда тоя задник, сина ти Едуард.

Огъста бе обхваната от силна ярост. Мейзи отново се бе озовала опасно близо до истината. Вярно бе, че на Едуард му липсваше долното лукавство и низката изобретателност на Хю, но Едуард бе един чудесен, приятен млад мъж, за разлика от зле възпитания Хю.

— Най-добре ще е да се въздържаш от споменаване на сина ми — предупреди тихо.

Мейзи се усмихна.

— Май улучих болно място, а? — Веднага обаче пак стана мрачна и сериозна. — Значи, това е играта ти. Е, аз няма да я играя!

— Какво имаш предвид? — попита Огъста.

Изведнъж очите на Мейзи се напълниха със сълзи.

— Харесвам Хю твърде много, за да го съсипя.

Огъста се изненада приятно от силата на страстта й. Нещата се нареждаха идеално, независимо от лошото начало.

— И какво ще правиш? — попита.

Мейзи с огромно усилие се сдържаше да не заплаче.

— Повече няма да се виждам с него. Ти може пак да успееш да го унищожиш, но няма да е с моята помощ.

— Възможно е да тръгне да те търси.

— Ще изчезна. Той не знае къде живея. Ще отбягвам местата, където би могъл да ме потърси.

„Планът е добър“, помисли си Огъста. „Трябва да го спазваш за съвсем кратко време, а след това Хю ще отиде в чужбина и няма да се върне в продължение на години, а може би и никога.“ Но на глас не каза нищо. Отвела бе Мейзи до очевидното заключение и нямаше нужда да помага повече.

Мейзи обърса лице с ръкава си.

— Най-добре ще е да тръгвам, преди да се е върнал с доктора. — Изправи се. — Благодаря за роклята, госпожо Мъртън.

Икономката й отвори вратата.

— Ще те изпратя.

— Нека този път да минем по задното стълбище — помоли Мейзи. — Не искам… — Спря за миг, преглътна мъчително и добави почти шепнешком: — Не искам пак да видя Хю.

След тези думи излезе.

Госпожа Мъртън я последва и затвори вратата.

Огъста си пое дълбоко въздух и издиша. Беше успяла! Спряла бе кариерата на Хю, обезвредила бе Мейзи Робинсън и бе избегнала заплахата от страна на Дейвид Мидълтън — всичко, само за една нощ! Мейзи се бе оказала страховит противник, но в крайна сметка излезе прекалено емоционална.

Огъста се наслади на триумфа си в продължение на няколко минути, след което отиде в стаята на Едуард.

Той седеше на леглото си и пиеше бренди на малки глътки. Носът му бе посинял и край него имаше засъхнала кръв, а пък Едуард, изглежда, бе обзет от самосъжаление.

— Бедното ми момче — промълви Огъста.

Отиде до нощното му шкафче, навлажни края на една кърпа, после седна на ръба на леглото и изтри кръвта над горната му устна. Синът й трепна.

— Съжалявам — извини му се тя.

Той й се усмихна.

— Всичко е наред, майко — каза. — Продължавай, моля те. Много ме облекчава.

Докато го почистваше, влезе доктор Хъмболд, следван по петите от Хю.

— Да не би да си се бил, млади момко? — жизнерадостно запита докторът.

Огъста мигновено възрази:

— Определено не е! — сряза го ядосано. — Беше нападнат.

С няколко думи Хъмболд бе сразен.

— Разбира се, разбира се — измърмори той.

Хю се намеси:

— Къде е Мейзи?

Огъста не искаше да разговарят за Мейзи пред доктора. Изправи се и изведе Хю от стаята.

— Тръгна си.

— Ти ли я изпъди? — настоя да узнае той.

На Огъста й се искаше да му нареди да не й говори с такъв тон, но реши, че няма да спечели нищо, ако го разгневи. И без това победата й над него вече бе пълна, макар Хю още да не знаеше. Затова каза помирително:

— Не смяташ ли, че ако я бях изхвърлила, щеше да те чака на улицата да ти го съобщи? Не, тръгна си по собствено желание и заяви, че ще ти пише утре.

— Ама тя каза, че ще ме изчака тук, докато се върна с доктора!

— Явно е променила решението си. Не знаеш ли колко често го правят момичетата на нейната възраст?

Хю очевидно се озадачи, обаче не знаеше какво повече да каже.

Огъста добави:

— Без съмнение е искала възможно най-бързо да се измъкне от неудобното положение, в което я бе поставил.

На него това му прозвуча логично.

— Предполагам си я накарала да се чувства така неловко, че не е искала да остане дори миг повече в къщата.

— И така може да се каже — заяви строго тя. — Нямам никакво желание да слушам какво мислиш по въпроса. Чичо ти Джоузеф ще говори с теб. Това ще му е първата работа утре сутринта, преди да тръгне за банката. А сега — лека нощ.

За миг изглеждаше, сякаш той се кани да възрази. В действителност обаче нямаше какво да добави.

— Хубаво — измърмори накрая и влезе в стаята си.

Огъста се върна в спалнята на Едуард. Докторът тъкмо затваряше чантата си.

— Няма сериозни поражения — отбеляза той. — Няколко дни ще го боли носът, а утре окото му вероятно ще посинее от удара, но е млад и съвсем скоро ще се възстанови.

— Благодаря ви, докторе. Хастед ще ви изпрати.

— Лека нощ.

Огъста се приведе над леглото и целуна Едуард.

— Лека нощ, скъпи Теди. Заспивай сега.

— Добре, майко. Лека нощ.

Нея я чакаше още една задача.

Спусна се по стълбите и влезе в стаята на Джоузеф. Надяваше се да е заспал, докато я чака, но той бе седнал в леглото си и четеше „Пол Мол Газет“. Щом я видя, остави вестника и повдигна завивката, за да може тя да се вмъкне под нея. Прегърна я веднага.

В спалнята бе много светло: утринта бе настъпила, без Огъста да забележи. Тя затвори очи.

Джоузеф бързо влезе в нея. Огъста обгърна тялото му с ръце и отвърна на движенията му. Представяше си самата себе си — шестнайсетгодишна, облечена в малиноворозова рокля и със сламена шапка на главата. Лежеше на брега на реката, а младият граф Странг я целуваше. Единствената разлика с действително случилото се тогава бе тази, че графът не се задоволи само с целувките, а повдигна полите й и я люби там, на ярката слънчева светлина, край плискащата се в краката им река…

Когато всичко свърши, известно време тя лежа до Джоузеф, като размишляваше за победата си.

— Това бе необикновена нощ — сънливо измърмори той.

— Да — съгласи се Огъста. — Онова ужасно момиче.

— Хммм — изсумтя съпругът й. — Изглеждаше забележително… така надменна и упорита… и си мисли, че не е по-лоша от другите… великолепна фигура… точно като теб на тази възраст.

За Огъста това бе равносилно на смъртна обида.

— Джоузеф! — възкликна тя. — Как можа да кажеш такова отвратително нещо?

Той обаче не й отговори и тя осъзна, че е заспал.

Разярена отхвърли одеялото, надигна се от леглото и излезе от спалнята, без изобщо да му пази тишина.

През тази нощ не заспа повече.