Кен Фолет
Опасно богатство (48)

III

През тази нощ Хю не спа добре. Непрекъснато се будеше и отново и отново прехвърляше в ума си разговора с Мейзи. Искаше му се да се бе предал на желанието и да я бе последвал у тях. В момента можеше да спи в прегръдките й, с глава на гърдите й, вместо да се върти сам в леглото си.

Притесняваше го обаче и нещо друго. Имаше чувството, че тя е споменала нещо важно, нещо изненадващо и зловещо, чието значение му бе убягнало в онзи конкретен момент. Все още не можеше да се сети какво е точно.

Бяха разговаряли за банката и за това, че Едуард ще стане старши партньор; за титлата на Едуард; за плана на Емили да поиска анулиране на брака си; за нощта в „Кингсбридж Менър“, когато без малко да правят любов; за несъвместимите ценности — почтеността и щастието… Точно къде бе онова жизненоважно откровение?

Опита се да възстанови разговора, да си го припомни отзад напред. „Ела у дома с мен“… „Хората трябва да сграбчват щастието, където и когато могат“… „Емили се кани да поиска анулиране на брака от Едуард“… „Сега бедната Емили е лейди Уайтхейвън“… „Даваш ли си сметка, че ако Бен Грийнборн бе получил титлата, както трябваше да стане, Бърти щеше да я наследи?“…

Не, пропуснал бе нещо. Едуард бе получил титлата, която би трябвало да принадлежи на Бен Грийнборн — само че Огъста бе попречила това да се случи. Тя бе организирала цялата противна пропаганда в пресата, под надслов „Може ли един евреин да стане лорд?“. Хю не го бе осъзнал тогава, макар че сега, като се замисли за миналото си каза, че е трябвало да се сети. Обаче уелският принц бе научил отнякъде и бе споменал на Мейзи и Соли.

Хю продължи да се върти неспокойно. Защо това откритие бе толкова важно? То бе просто още един пример за жестокостта на Огъста. В онзи момент бяха успели да го запазят в тайна. Само че Соли бе разбрал…

Хю рязко седна на леглото си и се втренчи в мрака.

Соли бе научил.

Ако Соли бе разбрал, че семейство Пиластър е отговорно за кампания за расова омраза в пресата, насочена срещу баща му, никога повече нямаше да работи с банка „Пиластър“. И в частност щеше веднага да отмени емисията на облигации за железопътната линия „Санта Мария“. Също така би уведомил Едуард, че се отказва от сделката. А пък Едуард щеше да каже на Мики.

— О, боже! — възкликна Хю на глас.

Винаги се бе чудил дали Мики има нещо общо със смъртта на Соли. Знаеше, че Мики е бил в района по това време, но досега го озадачаваше въпросът за мотива му. Според онова, което тогава знаеше, Соли бе пред приключване на сделката, с която щеше да предостави на Мики всичко, което последният искаше; а в такъв случай Мики имаше причина да иска Соли да остане жив. Но ако Соли бе имал намерение да спре сключването на договора, Мики може би го бе убил, за да спаси сделката. Мики ли бе добре облеченият мъж, който се бе карал със Соли само няколко секунди преди Соли да бъде прегазен? Кочияшът от самото начало твърдеше, че някой е блъснал Соли на пътя му. Дали Мики бе бутнал Соли под колелата на онази карета? Тази мисъл бе ужасяваща и противна.

Хю се измъкна от леглото и запали газената лампа. Тази нощ нямаше да заспи отново. Наметна се с халат и седна край камината, в която огънят догаряше. Дали Мики бе убил двама от приятелите му, Питър Мидълтън и Соли Грийнборн?

И ако го бе направил, какво щеше да стори Хю?

 

 

Този въпрос все още го измъчваше на следващия ден, но тогава се случи нещо, което му даде търсения отговор.

Цялата сутрин прекара на бюрото си в стаята на партньорите. Някога бе копнял да седи там — в тихия, луксозен център на властта, да взима решения за милиони лири, под погледите на предците си от портретите на стените; но сега вече бе свикнал. А съвсем скоро щеше да се откаже от всичко това.

В момента си приключваше работата. Само довършваше започнати по-рано проекти, но не подхващаше нови. Мислите му непрекъснато се връщаха към Мики Миранда и бедния Соли. Направо го побъркваше идеята, че такъв добър човек като Соли е бил убит от влечуго и паразит като Мики. В действителност просто му се искаше да удуши Мики с голи ръце. Само че не можеше да го убие. Нямаше и никакъв смисъл да съобщава на полицията за подозренията си, защото нямаше доказателства.

Личният му деловодител, някогашният главен чиновник Джонас Мълбъри, цяла сутрин изглеждаше твърде развълнуван и разтревожен от нещо. Мълбъри влезе в стаята на партньорите четири-пет пъти под различни предлози, но не спомена какво го измъчва. Най-после Хю схвана, че човекът иска да му каже нещо, но не желае да го направи пред останалите партньори.

Няколко минути преди пладне Хю тръгна по коридора, който водеше към стаята с телефона. Бяха монтирали апарата преди две години и отдавна съжаляваха, че не са го сложили в залата на партньорите: всеки от тях получаваше обаждания поне няколко пъти дневно.

В коридора срещна Мълбъри. Спря го и попита:

— Притеснява ли те нещо?

— Да, господин Хю — отвърна Мълбъри с очевидно облекчение, после снижи глас. — Случайно видях едни документи, подготвяни от Саймън Оливър, деловодителя на господин Едуард.

— Ела тук за малко. — Хю влезе в телефонната стая и затвори вратата зад двама им. — Какво имаше в тези документи?

— Предложение за заем за Кордоба — за два милиона лири!

— О, не! — възкликна Хю. — Банката трябва да намали участието си в южноамерикански заеми, не да го увеличава!

— Сигурен бях, че ще реагирате така.

— За какво точно е заемът?

— За строежа на ново пристанище в провинция Санта Мария.

— Поредната схема на сеньор Миранда.

— Да. Страхувам се, че той и братовчед му Саймън Оливър имат прекалено голямо влияние върху господин Едуард.

— Добре, Мълбъри. Благодаря ти, че ми съобщи. Ще се опитам да се справя с проблема.

Забравил за телефонното си обаждане, Хю се върна в стаята на партньорите. Дали останалите партньори щяха да позволят на Едуард да постъпи така? Възможно беше. Хю и Самюъл вече нямаха голямо влияние, тъй като се канеха да напуснат. Младия Уилям не се безпокоеше като Хю, че в страните от Южна Америка може да се случи срив. Майор Хартшорн и сър Хари щяха да постъпят, както им бъдеше наредено — а пък сега Едуард бе старши партньор.

Как трябваше да постъпи Хю? Все още не бе напуснал, освен това получаваше своя дял от печалбата, така че и отговорностите му не бяха приключили.

Проблемът бе, че Едуард не разсъждаваше разумно: както бе казал Мълбъри, той бе попаднал напълно под влиянието на Мики Миранда.

Имаше ли някакъв начин Хю да отслаби това влияние? Можеше да каже на Едуард, че Мики е убиец. Едуард нямаше да му повярва. Каза си обаче, че е длъжен да опита. Нямаше нищо за губене. Освен това наистина трябваше да стори нещо по повод ужасяващото прозрение, до което бе стигнал през нощта.

Едуард вече бе излязъл за обяд. Подтикнат от внезапен импулс, Хю реши да го последва.

Предположи накъде се е насочил Едуард и нае файтон до клуб „Каус“. По време на пътуването от Сити до „Пол Мол“ се опита да обмисли правдоподобна и спокойна реч, така че да не обиди Едуард, а да го убеди. Само че всички изрази, за които се сещаше, звучаха изкуствено. Затова, когато пристигна, реши да говори направо. Да му каже истината, без да я разкрасява — и да се надява на най-доброто.

Все още бе рано, така че завари Едуард сам в пушалнята на клуба. Пред него имаше голяма чаша „Мадейра“. Хю забеляза, че обривът му се влошава: кожата на мястото, където яката се триеше във врата му, бе почервеняла и разранена.

Хю седна на същата маса и си поръча чай. Когато бяха момчета, Хю страстно мразеше Едуард, който бе ужасен грубиян и насилник и обичаше да тормози другите. През последните години обаче бе започнал да вижда братовчед си като жертва. Едуард се бе превърнал в това, което беше, заради влиянието на двама лоши хора, Огъста и Мики. Огъста го бе задушила, а пък Мики го бе покварил. Само че Едуард не бе омекнал спрямо Хю, затова и сега не се церемони особено, а веднага му показа, че компанията му не му е приятна.

— Не е нужно да идваш чак тук за чаша чай — каза той. — Какво искаш?

Началото не бе добро, но нищо не можеше да се направи. Макар да бе настроен песимистично, Хю заяви:

— Трябва да ти кажа нещо, което ще те шокира и ужаси.

— Така ли?

— Ще ти бъде трудно да ми повярваш, но това е самата истина. Смятам, че Мики Миранда е убиец.

— О, за бога! — ядоса се Едуард. — Я не ме занимавай с такива глупости!

— Изслушай ме, преди с лека ръка да отхвърлиш думите ми — спря го Хю. — Напускам банката, ти си старши партньор. Нямам за какво да се боря повече. Само че вчера открих нещо. Соли Грийнборн е знаел, че майка ти стои зад кампанията в пресата, целяща да попречи на Бен Грийнборн да получи благородническа титла.

Едуард се сепна неволно, сякаш думите на Хю го бяха подсетили за нещо, което вече е чувал.

Хю усети известна надежда.

— На прав път съм, нали? — попита. След миг продължи, макар че само предполагаше: — Соли е заплашил да отмени сделката за железопътна линия „Санта Мария“, нали?

Едуард кимна.

Хю се премести по-напред на стола си, като се опитваше да сдържа възбудата си.

Едуард обясни:

— Седях на същата тази маса, когато влезе Соли. Беше ужасно разгневен. Но…

— И Соли загина същата вечер?

— Да… Обаче Мики беше с мен през цялата вечер. Играхме карти тук, после отидохме в „При Нели“.

— Трябва да те е оставил за малко, дори да са били само няколко минути.

— Не…

— Видях го да влиза в клуба приблизително по същото време или малко след смъртта на Соли.

— Сигурно е било преди това.

— Може да е казал, че отива до тоалетната или нещо подобно.

— Така едва ли би имал достатъчно време. — Лицето на Едуард изразяваше решителен скептицизъм.

Надеждите на Хю отново угаснаха. За момент бе успял да предизвика съмнение в ума на Едуард, но това не бе продължило дълго.

— Направо си си изгубил ума — добави Едуард. — Мики не е убиец. Самата идея е абсурдна.

Тогава Хю реши да му разкаже за Питър Мидълтън. Мярката бе отчаяна, защото ако Едуард отказваше да повярва, че Мики е убил Соли преди единайсет години, едва ли щеше да приеме, че е удавил Питър преди двайсет и две. Хю обаче трябваше да опита.

— Мики е убил и Питър Мидълтън — заяви, макар да усещаше, че звучи като луд човек.

— Това е смехотворно!

— Да, знам какво мислиш — че ти си го удавил. Много пъти си му натиснал главата под водата, а после си се втурнал да преследваш Тонио и си мислиш, че Питър е бил прекалено изтощен, за да доплува до стената на кариерата, затова е потънал. Само че има нещо, което не знаеш.

Въпреки недоверието си, Едуард се заинтригува.

— Какво е то?

— Питър плуваше много добре.

— Той беше слабак!

— Да — само че през цялата пролет, без да пропусне дори ден, се упражняваше да плува. Беше мършав слабак, но във водата бе като риба. Без проблем е доплувал до каменната стена — Тонио го е видял.

— Какво… — Едуард преглътна с усилие. — Какво друго е видял Тонио?

— Докато ти си се катерел по стената на кариерата, Мики натискал главата на Питър под водата, докато го удавил.

За голяма изненада на Хю, Едуард не отхвърли моментално и с презрение чутото. Вместо това запита:

— Защо чака толкова дълго, преди да ми кажеш?

— Не смятах, че ще ми повярваш. И сега ти го казвам в отчаянието си, с надеждата да те убедя да се откажеш от последната инвестиция в Кордоба, с която си се ангажирал. — Вгледа се внимателно в изражението на Едуард, след което продължи. — Само че ти ми вярваш, нали?

Едуард само кимна.

— А защо?

— Защото знам причината да го извърши.

— И каква е тя? — попита Хю, превъзбуден от любопитството, което го измъчваше от години. — Защо Мики е убил Питър?

Едуард отпи голяма глътка от своята „Мадейра“, после притихна. Хю се уплаши, че ще откаже да говори повече. Най-после обаче, след дълго мълчание, Едуард каза:

— В родната си страна семейство Миранда е доста заможно, но тук човек не може да си купи кой знае какво с кордовски долари. След пристигането си в „Уиндфийлд“, Мики изхарчи издръжката си за цялата година само за няколко седмици. Той обаче се бе похвалил колко е богато семейството му, а пък беше твърде горд, за да признае истината. Затова, когато парите му свършиха… открадна.

Хю си припомни скандала, който бе разтърсил училището през юни месец 1866 г.

— Шестте златни суверена на господин Офъртън, които изчезнаха от бюрото му — промълви той замислено. — Крадецът е бил Мики, така ли?

— Да.

— Ха, проклятие!

— А Питър знаеше.

— Как е научил?

— Видял Мики да излиза от кабинета на Офъртън. Когато съобщиха за кражбата, се досетил какво е станало. Заплаши, че ще каже истината, ако Мики сам не си признае. Когато го заварихме на водоема, решихме, че ни се е отворил късметът. Аз му натисках главата под водата, за да го сплаша и да го накарам да си мълчи. Но никога не съм си и помислял, че…

— Че Мики ще го убие.

— И през всичките тези години Мики ме остави да си мисля, че вината е моя, а пък той уж ме прикрива! — заяви Едуард. — Каква свиня!

Хю осъзна, че независимо от минималните шансове, бе успял да разклати вярата на Едуард в Мики. Изкушаваше се да подхвърли: „Е, сега като знаеш какъв е, забрави напълно за пристанище в Санта Мария“. Само че трябваше да внимава да не прекали. Реши, че е казал достатъчно. Сега бе най-добре да остави Едуард сам да си извади изводите. Хю се изправи.

— Съжалявам, че ти нанесох такъв удар — каза.

Едуард се бе замислил дълбоко, като потриваше врата си, където го сърбеше от обрива.

— Да — неопределено отвърна той.

— Трябва да тръгвам.

Едуард не отвърна нищо. Изглежда, напълно бе забравил за присъствието на Хю. Взираше се в чашата си. Хю се вгледа в лицето му и се сепна: в очите на Едуард имаше сълзи.

Хю излезе тихо навън и затвори вратата зад себе си.