Кен Фолет
Опасно богатство (61)

V

Корабът „Ацтек“ бе украсен целият с цветни фенери и книжни гирлянди. Когато Огъста се качи на борда, коледното празненство бе в разгара си: на главната палуба свиреше оркестър, а пасажерите във вечерно облекло пиеха шампанско и танцуваха с приятелите си, които бяха дошли да се сбогуват с тях.

Един стюард отведе Огъста по великолепното стълбище до самостоятелна каюта на горната палуба. Огъста бе изхарчила всичките си пари в брой, за да запази най-доброто свободно помещение, тъй като смяташе, че с колекцията кутийки в багажа си няма причина да се притеснява за средства. От стаята се излизаше направо на палубата, а вътре имаше голямо легло, умивалник в цял размер, удобни столове и електрически лампи. Върху скрина бе поставена ваза с цветя, до леглото имаше кутия с шоколадови бонбони, а върху ниската масичка в кофа с лед се изстудяваше бутилка шампанско. Огъста се канеше да накара стюарда да отнесе шампанското, после обаче промени решението си. Започваше нов живот. Може би от днес нататък щеше да пие само шампанско.

Беше пристигнала в последния възможен момент. Чу традиционния вик: „Всички изпращачи да слизат на брега!“, точно когато носачите вкараха багажа й в каютата. След като си тръгнаха, тя излезе на тясната палуба и вдигна яката на палтото си, за да се предпази от снега. Облегна се на парапета и погледна надолу. Стената на кораба се спускаше отвесно към водата, където един влекач вече чакаше в готовност да издърпа големия презокеански лайнер от пристанището в открито море. Тя наблюдаваше как прибират едно по едно подвижните мостчета, отвързват въжетата и ги хвърлят на пристана. Прозвуча сирената, тълпата на кея нададе гръмогласни възгласи и корабът бавно, едва забележимо започна да се движи.

Огъста се върна в каютата си и затвори вратата. Разсъблече се, без да бърза, и си облече копринена нощница с подходящ копринен халат. После извика стюарда и му каза, че за тази вечер повече няма да има нужда от услугите му.

— Да ви събудя ли сутринта, милейди?

— Не, благодаря. Ще позвъня.

— Много добре, милейди.

Огъста заключи вратата зад него.

А после отвори пътническия си сандък и пусна Мики да излезе.

Той се запрепъва из просторната каюта, след което се стовари на леглото.

— Бог да ми е на помощ, помислих си, че ще умра! — простена.

— Бедничкият ми, къде те боли?

— Краката.

Тя започна да разтрива прасците му. Мускулите се бяха схванали. Огъста размачкваше стегнатите възли с пръсти. Усещаше топлината на кожата му през плата на панталоните. Дълго време бе минало, откакто за последно бе докосвала мъж по този начин. По гърлото й плъзна горещина.

Често бе мечтала да направи това, да избяга с Мики Миранда — и преди, и след смъртта на съпруга си. Винаги я бе спирала мисълта за всичко, което щеше да изгуби: къщата си, прислугата, парите за дрехи, положението в обществото, както и властта, с която разполагаше семейството. Но фалитът на банката така или иначе й бе отнел тези неща и сега бе свободна да се отдаде на желанията си.

— Вода — немощно се примоли Мики.

Огъста му наля една чаша от оставената до леглото кана. Той се преобърна и седна, за да я поеме от ръцете й, после я изпи наведнъж.

— Искаш ли още… Мики?

Той поклати отрицателно глава.

Огъста взе чашата.

— Изгуби кутийките за енфие — каза той. — Чух всичко. Тази свиня Хю!

— Но ти имаш много пари — отбеляза тя, после посочи шампанското в кофата с лед. — Трябва да го отворим. Измъкнахме се от Англия! Ти си спасен!

Той се взираше в гърдите й. Огъста осъзна, че зърната й са се втвърдили от възбуда и че Мики ги вижда през коприната на нощницата. Прииска й се да му каже: „Можеш да ги докоснеш, ако желаеш“, но се подвоуми. Имаха предостатъчно време, нощта бе пред тях. Цялото пътуване бе пред тях. Всъщност, имаха цял живот за това. Изведнъж обаче усети, че повече не може да чака. Изпитваше срам и вина, но копнееше да прегърне голото му тяло и този копнеж бе по-силен от срама. Седна на ръба на леглото. Взе ръката му, поднесе я към устните си и целуна дланта; после я притисна към бюста си.

Той я погледна любопитно за миг, след това започна да гали гръдта й през плата. Допирът му бе нежен. Пръстите му докосната чувствителното зърно и Огъста ахна от удоволствие. После Мики промени подхода си — взе едната й гърда в дланта си, повдигаше я и я мачкаше. Хвана зърното с палеца и показалеца си и го стисна. Тя затвори очи. Той я ощипа по-силно, така че да я заболи. А после изведнъж така силно и злобно извъртя зърното, че Огъста изкрещя, отдръпна се и скочи на крака.

— Ти, тъпа пачавра такава! — изсумтя той и също стана от леглото.

— Не! — възкликна тя. — Не!

— Наистина ли смяташе, че ще се оженя за теб?

— Да.

— Нямаш пари, вече не разполагаш с влияние, банката фалира, а ти успя да изгубиш дори кутийките. За какво си ми такава?

Тя усети силна болка в гърдите си, сякаш някой бе пробол сърцето й с нож.

— Каза, че ме обичаш…

— Ти си на петдесет и осем — майка ми е на толкова, за бога! Стара си и си сбръчкана, и подла, и егоистична… Не бих те чукал, дори да бе последната жена на земята!

Прималя й. Опита се да прогони сълзите, но без успех. Те изпълниха очите й и Огъста започна да се тресе от отчаян плач. Беше съсипана. Нямаше дом, нито пари или приятели, а мъжът, на когото бе вярвала, я бе предал. Извърна се настрани, за да скрие лицето си — не искаше той да вижда срама и скръбта й.

— Моля те, спри! — прошепна.

— Ще спра — изплю той. — Запазил съм си каюта на кораба и тъкмо там смятам да отида!

— Но когато стигнем до Кордоба…

— Ти няма да ходиш в Кордоба. Можеш да слезеш в Лисабон и да се върнеш в Англия. Повече нямам полза от теб.

Всяка дума бе като удар. Огъста отстъпи крачка назад и вдигна ръце пред гърдите си, сякаш искаше да се предпази от ужасните му слова. Отдръпна се още — и гърбът й се блъсна във вратата. Огъста отчаяно искаше да избяга от него, затова отвори и се измъкна навън.

Леденият нощен въздух мигновено проясни ума й. Беше се държала като безпомощно момиче, а не като зряла и способна жена. За кратко бе изгубила контрол над живота си, но сега бе време да си го възвърне.

Покрай нея мина някакъв мъж във вечерно облекло, който пушеше пура. Той се вгледа в нея, удивен, че е излязла по нощница и халат, но не я заговори.

Срещата й подсказа една идея.

Върна се в каютата и затвори вратата. Мики бе застанал пред огледалото и си оправяше вратовръзката.

— Идва някой! — напрегнато съобщи тя. — Полицай!

Поведението на Мики моментално се промени. Подигравателната усмивка изчезна от лицето му, заменена от паника.

— О, боже! — възкликна само той.

Огъста разсъждаваше светкавично.

— Все още се намираме в британски води — заяви тя. — Може да те арестуват и да те изпратят на брега с лодката на бреговата охрана.

Всъщност нямаше никаква представа дали това е вярно.

— Трябва да се скрия! — Той се вмъкна обратно в големия куфар. — Затвори капака, бързо!

Тя го затвори.

После хлопна резето и го заключи.

— Така е по-добре — каза.

Седна на леглото и се загледа в сандъка. Прехвърляше отново и отново разговора им в ума си. Беше се открила и бе станала уязвима, а той я бе наранил. Припомни си как я бе галил. Само двама други мъже бяха докосвали гърдите й: Странг и Джоузеф. Спомни си също как бе извил зърното й, а после я бе отблъснал с мръсни, противни думи. Минутите течаха. Гневът й малко по малко се уталожваше и превръщаше в мрачен, злостен копнеж за отмъщение.

От куфара се разнесе приглушеният глас на Мики:

— Огъста! Какво става?

Тя не отговори.

Мики започна да вика за помощ. Тя покри сандъка с одеяла, за да не се чува.

След известно време той престана.

Огъста замислено махна от куфара всички етикети, на които бе написано името й.

Навън се отваряха и затваряха врати на каюти: пътниците отиваха към салона за вечеря. Параходът започна леко да се поклаща, докато преодоляваше вълните и навлизаше в Английския канал.

Огъста седеше на леглото и размишляваше, а междувременно вечерта се изниза неусетно.

Между полунощ и два часа сутринта останалите пасажери започнаха бавно да се връщат на групички от по двама и трима. След това оркестърът престана да свири, а корабът утихна. Чуваше се само шумът от двигателите и морето.

Огъста се взираше съсредоточено и настоятелно в сандъка, в който бе заключила Мики. В каютата го бе внесъл на гръб един мускулест носач. Тя самата не бе в състояние да го повдигне, но реши, че може да го влачи. От двете му страни имаше месингови дръжки, а отгоре и отдолу — кожени ремъци. Тя хвана горния и го дръпна. Сандъкът се наклони настрани, разклати се и падна с оглушителен трясък. Мики започна отново да крещи, така че Огъста пак покри куфара с одеяла. Изчака малко, но никой не дойде да провери какво става. Мики също спря да вика.

Тя хвана отново ремъка и дръпна. Сандъкът беше много тежък, но успя да го премести на няколко сантиметра. Така, малко по малко, като спираше да си почине, за около десет минути го примъкна до прага. После си сложи чорапите, ботушите и коженото палто — и отвори вратата.

Наоколо нямаше жива душа. Всички пътници спяха, а пък ако някой от екипажа беше на пост или обикаляше палубите, Огъста не го видя. Корабът бе осветен от лампи със слаби електрически крушки, а на небето нямаше звезди.

Тя прехвърли товара си през прага и отново спря за почивка.

След това вече бе малко по-лесно, защото палубата бе станала хлъзгава от снега. Десет минути по-късно вече бе опряла сандъка на перилата на борда.

Следващата част бе по-трудна. Огъста хвана здраво ремъка, повдигна единия край на сандъка и се опита да го изправи. При първия опит го изпусна. Звукът от удара й се стори много силен, но и сега никой не дойде да види какво го е причинило: на кораба периодично се разнасяше гръмко пуфтене, когато комините изпускаха пара и шумно плискане, когато корпусът прорязваше вълните.

Втория път се постара повече. Подпря се на едно коляно, сграбчи ремъка с две ръце и бавно започна да тегли. Когато бе изправила куфара под ъгъл четирийсет и пет градуса, затвореният вътре Мики се размърда. Тежестта му се премести в долния край и изведнъж стана значително по-лесно да изправи тежкия товар.

Огъста го бутна, така че да се опре на борда.

Последният етап бе най-мъчителен. Наведе се и хвана долния ремък. После си пое дълбоко въздух и дръпна.

Част от тежестта на сандъка бе поета от парапета, и въпреки това на Огъста й беше страшно трудно. Едва успя да го повдигне на няколко сантиметра. Почти веднага обаче коженият ремък се изплъзна между пръстите й и дъното на куфара се стовари на палубата.

Нямаше да се справи.

Известно време си почиваше. Чувстваше се изцедена и изтръпнала, само че не можеше да се откаже. Толкова усилия бе вложила, за да домъкне сандъка до тук. Трябваше да опита отново.

Приведе се и пак стисна ремъка.

— Огъста, какво правиш? — обади се Мики за пореден път.

— Припомни си как е умрял Питър Мидълтън — отговори тя с нисък, ясен глас.

Замълча за миг, но отговор от куфара не последва.

— Ти ще умреш по същия начин — добави.

— Не, моля те, Огъста, любов моя!

— Водата, която ще изпълни дробовете ти, ще бъде по-студена и солена; но и ти ще изпиташ същия ужас като него, когато усетиш как смъртта стисва в леден юмрук сърцето ти.

Той започна да крещи:

— Помощ! Помощ! Моля ви, някой да ме спаси!

Огъста сграбчи отново ремъка и напъна с всички сили. Дъното на сандъка се отлепи от палубата. Когато Мики осъзна какво точно се случва, приглушените му викове станаха по-високи и ужасени и успяха да проникнат през шума на двигателите и морето. Много скоро някой щеше да го чуе и да дойде. Огъста дръпна отново. Успя да повдигне долната част на куфара на нивото на гърдите си и спря, изтощена. Помисли си, че не може повече. От вътрешността на сандъка се разнесе обезумяло драскане — Мики отчаяно се опитваше да се измъкне. Тя затвори очи, стисна зъби и тласна. Докато се напрягаше да го избута през перилата, усети как нещо в гърба й поддаде и като че се скъса. Извика от болка, но продължи да повдига куфара. Сега дъното му се намираше по-високо от капака. То се плъзна на няколко сантиметра напред по парапета, после спря. Гърбът на Огъста страхотно я болеше. Всеки миг някой пътник щеше да се появи, разбуден насред пиянската си дрямка от писъците на Мики.

Знаеше, че ще успее да бутне само още веднъж. Това трябваше да бъде и последният напън. Тя събра всичките си сили, затвори очи, стисна зъби и упорито пренебрегнала болката в гърба си, тласна товара.

Сандъкът бавно се плъзна напред по оградата, после полетя в празното пространство.

Мики изкрещя — проточен, пронизителен вой, който потъна в свиренето на вятъра.

Огъста се подпря на перилата, за да не се свлече на палубата — толкова силна бе болката. Наблюдаваше как големият сандък пада бавно и как се преобръща във въздуха, докато снежинките танцуваха край него. Удари се в повърхността на водата със страхотен плисък. После потъна.

Миг по-късно изплува отново. Огъста предположи, че известно време ще се носи по вълните. Болката в гърба й бе мъчителна и жената копнееше да си легне, за да я успокои малко. Вместо това остана, опряна на перилата. Следеше съсредоточено как сандъкът подскача нагоре-надолу по повърхността и как се губи от поглед.

Изведнъж край нея се разнесе мъжки глас.

— Стори ми се, че чух някой да вика за помощ — разтревожено каза човекът.

Огъста моментално се взе в ръце. Обърна се и видя до себе си млад мъж с копринен халат и шал на врата.

— Аз бях — отговори и се насили да се усмихне. — Сънувах кошмар и се събудих с вик. Излязох на палубата, за да си прочистя ума.

— А! Сигурна ли сте, че сега сте добре?

— Да, напълно. Много сте любезен.

— Ами, добре. Лека нощ тогава.

— Лека нощ.

Учтивият младеж се върна в каютата си.

Огъста се вгледа отново в морето. След малко щеше да се върне в леглото си, но й се искаше да остане тук още известно време. Мислеше за онова, което щеше да се случи. Водата щеше да се процеди през тесните пукнатини и бавно да изпълни сандъка. Тялото на Мики щеше да се издига сантиметър по сантиметър, а междувременно той щеше да се бори вътре и да се опитва да отвори капака. Когато водата покриеше носа и устата му, той щеше да затаи дъх и да го сдържа, докато може. Накрая обаче нямаше да издържи, инстинктивно щеше да опита да си поеме въздух и студената, солена морска вода щеше да нахлуе в устата му, да се плъзне по гърлото му и да изпълни дробовете му. Той щеше да се гърчи и бори още известно време, разкъсван от болка и ужас; после обаче силите щяха да го напуснат, движенията му щяха да се забавят и да спрат, мракът бавно щеше да го обгърне и Мики щеше да умре.