Кен Фолет
Опасно богатство (29)

I

Хю се върна в Лондон след шест години. За това време семейство Пиластър бе удвоило богатството си — за което Хю също имаше заслуга.

В Бостън той се бе справил удивително добре, много по-добре, отколкото можеше дори да мечтае. Съединените щати вече се възстановяваха след Гражданската война и презокеанската търговия процъфтяваше, а пък Хю се бе погрижил банка „Пиластър“ да финансира сериозен дял от този бизнес.

После пък бе насочвал партньорите при издаването на серия много доходни емисии на северноамерикански акции и облигации. След войната правителството и фирмите имаха нужда от пари в брой; банка „Пиластър“ се погрижи да ги набере.

И накрая бе станал истински експерт по отношение на хаотичния пазар за акции на железопътни компании. Научил се бе да определя кои железници ще донесат много пари и кои линии няма да прекосят и първата планинска верига. Първоначално чичо Джоузеф проявяваше предпазливост — той добре помнеше финансовия срив в Ню Йорк през 1873 г. Хю обаче бе наследил характерния за семейство Пиластър консерватизъм, внимаваше много и препоръчваше само наистина качествени ценни книжа, а същевременно отбягваше всичко, в което се забелязваше дори бегъл намек за показност и спекулативност. Доказал бе, че преценките му са правилни. Сега банката бе световен лидер в бизнеса с набиране на капитал за промишленото развитие на Северна Америка. Хю получаваше хиляда лири годишно — и знаеше, че заслужава и повече.

Когато акостира в Ливърпул, го посрещна главният чиновник от местния клон на банка „Пиластър“. Двамата бяха разменяли телеграми поне веднъж седмично, откакто Хю отиде в Бостън. Никога не се бяха срещали лично, затова когато се запознаха, чиновникът възкликна:

— О, боже! Не знаех, че сте толкова млад, сър!

На Хю това му достави удоволствие, защото тъкмо тази сутрин бе открил един сребърен косъм в иначе катраненочерната си коса. Беше на двайсет и шест години.

Отиде с влака направо във Фолкстън, без да спира в Лондон. Партньорите в банка „Пиластър“ може и да смятаха, че трябва първо да им се обади, преди да отиде при майка си; той обаче бе на противоположното мнение. Отдал им бе последните шест години от живота си и считаше, че дължи на майка си поне един ден.

Завари я по-спокойна и прекрасна от всякога, макар че още се обличаше в черно в памет на баща му. Сестричката му Доти, сега дванайсетгодишна, почти не си го спомняше и се държеше много срамежливо, преди да я сложи на коляното си и да й припомни колко зле бе сгънала ризите му.

Помоли горещо майка си да се премести в по-голяма къща — спокойно можеше да си позволи да й плаща наема. Тя не се съгласи. Каза му вместо това да пести парите си и да трупа капитал. Все пак успя да я убеди да наеме още една прислужница, която да помага на госпожа Билт, застаряващата икономка.

На следващия ден се качи на влака по линия Лондон-Чатъм-Доувър и пристигна в Лондон на гара „Холбърн Вайъдъкт“. Един грамаден хотел бе построен точно на гарата от предприемачи, които вероятно смятаха, че много хора ще използват Холбърн за спирка и престой на път към Ница или Санкт Петербург. Хю не би вложил пари в това начинание: предполагаше, че гарата ще служи най-вече на работници от града, които живееха в разрастващите се предградия на югоизточен Лондон.

Беше ярка пролетна утрин. Тръгна пеша към банка „Пиластър“. Забравил бе колко задимен е Лондон — въздухът тук бе много по-лош от този в Бостън или Ню Йорк. Спря за миг пред банката и се загледа във внушителната й фасада.

Казал бе на партньорите, че иска да излезе в отпуск, да се върне и да види майка си и сестра си и старата родина. Само че имаше и друга причина за прибирането си в Лондон.

Канеше се да пусне истинска бомба.

Пристигнал бе с предложение за сливане между северноамериканската дейност на „Пиластър“ с нюйоркската банка „Мадлър и Бел“ и образуване на ново партньорство под името „Мадлър, Бел и Пиластър“. Това щеше да донесе много пари на банката; да се превърне в собственото му върхово постижение в Съединените щати; и най-после, да му даде възможност да се върне в Лондон и от обикновен помощник да израсне до служител, който взима решения. Щеше да означава също така край на заточението му.

Той оправи нервно вратовръзката си и влезе вътре.

Банковата зала, която преди години така го бе впечатлила с мраморния си под и представителните „разносвачи“, сега излъчваше единствено сериозност и тежест. Когато започна да се изкачва по стълбите, срещна Джонас Мълбъри, някогашния си наставник. Мълбъри едновременно се изненада и зарадва, че го вижда.

— Господин Хю! — възкликна той, като същевременно разтърсваше енергично ръката му. — За постоянно ли се връщате?

— Така се надявам. Как е госпожа Мълбъри?

— Много добре, благодаря ви.

— Предайте й моите поздрави. Ами трите ви дечица?

— Сега са пет. Всичките са в чудесно здраве, благодаря на Бога!

На Хю му хрумна идеята, че главният чиновник може би знае отговора на един въпрос, който го вълнуваше.

— Мълбъри, вие тук ли бяхте, когато господин Джоузеф бе избран за партньор?

— По онова време тъкмо бях станал младши чиновник. През юни ще станат двайсет и пет години оттогава.

— В такъв случай господин Джоузеф трябва да е бил на…

— Двайсет и девет.

— Благодаря ви.

Хю се качи в стаята на партньорите, почука на вратата и влезе. И четиримата партньори бяха вътре: чичо Джоузеф, седнал на бюрото за старшия партньор (изглеждаше по-възрастен, по-плешив и повече приличаше на стария Сет); съпругът на леля Маделин, майор Хартшорн, който четеше „Таймс“ на топло край огъня (носът му бе станал съвсем червен, сякаш за да подхожда по цвят на белега на челото му); чичо Самюъл, както винаги — прекрасно облечен (носеше тъмносив двуреден фрак, а под него перленосив елек), който се мръщеше над някакъв договор; и накрая най-младият партньор, Младия Уилям (сега на трийсет и една години), който седеше на бюрото си и записваше нещо в един тефтер.

Самюъл първи поздрави Хю.

— Скъпо мое момче! — обърна се към него той, стана и разтърси ръката му. — Колко добре изглеждаш!

Хю стисна ръцете на всички и прие подадената му чаша шери. Разгледа портретите на предишните старши партньори, закачени на стените.

— Преди шест години в тази стая продадох на сър Джон Камъл облигации на руското правителство на стойност сто хиляди лири — припомни си той.

— Така е — отбеляза Самюъл.

— Комисионата на „Пиластър“ от тази продажба, при пет процента, все още се равнява на сума, по-голяма от онази, която съм получил за всичките осем години, откакто работя в банката — произнесе Хю с усмивка.

— Надявам се, че не си дошъл да молиш за увеличение на заплатата — докачливо подметна Джоузеф. — Твоята заплата и в момента е най-високата в цялата фирма.

— С изключение на тези на партньорите — заяви Хю.

— Естествено! — избухна Джоузеф.

Хю осъзна, че е поставил лошо начало. „Твърде нетърпелив си, както винаги“, каза си. „Намали малко скоростта!“

— Не говоря за повишение — обясни. — Но пък имам едно предложение към партньорите.

Самюъл подхвърли:

— Най-добре да седнеш и да ни разправиш за него.

Хю остави чашата, от която изобщо не бе отпил, и се постара да събере мислите си. Отчаяно искаше да се съгласят с предложението му. То бе едновременно връхната точка на досегашната му кариера и доказателството за победата му над злополучието. С един удар щеше да донесе на банката повече работа и сделки, отколкото голяма част от партньори привличаха за цяла година. И ако приемеха, щяха да имат известно задължение към него, да са принудени да го направят партньор.

— Бостън вече не е финансовият център на Съединените щати — започна той. — Сега това е Ню Йорк. Наистина трябва да си преместим офиса. Само че има една пречка. При голяма част от сделките, които сключвах през последните шест години, работих заедно с „Мадлър и Бел“ от Ню Йорк. Може да се каже, че Сидни Мадлър ме взе под крилото си, когато бях напълно неопитен. А ако се преместим в Ню Йорк, ще им станем конкуренти.

— Няма нищо лошо в конкуренцията, където е уместно, разбира се — заяви Хартшорн. Той рядко допринасяше с нещо наистина стойностно към разговора, но вместо да си замълчи, редовно казваше някаква очевидна истина, сякаш е изключително важен постулат.

— Може и така да е. Аз обаче имам по-добра идея. Защо да не слеем северноамериканския си клон с „Мадлър и Бел“?

— Да ги слеем ли? — запита Хартшорн. — Какво имаш предвид?

— Да създадем съвместно предприятие. Ще го наречем „Мадлър, Бел и Пиластър“. Ще има клонове в Ню Йорк и Бостън.

— А как ще действа?

— Новата финансова къща ще се занимава с финансирането на всички вносно-износни сделки, които досега са били предмет на двете банки поотделно, а печалбите ще се делят. „Пиластър“ ще има възможност да участва във всички нови емисии на акции и облигации, които издава „Мадлър и Бел“. Аз ще движа работата от Лондон.

— Не ми допада — отсече Джоузеф. — Направо предаваме бизнеса си да го контролира някой друг!

— Не сте чули най-хубавата част — заяви Хю. — Всички сделки на „Мадлър и Бел“ в Европа, които в момента са разпределени между няколко лондонски банки, ще бъдат предадени на банка „Пиластър“.

Джоузеф чак изсумтя от изненада.

— Това сигурно възлиза на…

— Повече от петдесет хиляди лири на година под формата на комисиони.

Хартшорн възкликна:

— Мили боже!

Всички бяха слисани. Никога не бяха участвали в съвместно предприятие, а и не очакваха подобно новаторско предложение от човек, който все още не бе дори партньор. Но перспективата за петдесет хиляди лири годишно от комисиони бе неустоима.

— Ти очевидно си го обсъждал с тях — отбеляза Самюъл.

— Да. Мадлър е много запален от идеята, както и партньорът му, Джон Джеймс Бел.

Младия Уилям подметна:

— И ти ще ръководиш това съвместно предприятие от Лондон, така ли?

Хю разбра, че Уилям го смята за съперник, който би представлявал значително по-малка опасност, ако е отдалечен на пет хиляди километра.

— А защо не? — поинтересува се. — В крайна сметка, именно в Лондон се набират парите.

— А в качеството на какъв ще го правиш?

Хю би предпочел да не му се налага да отговаря толкова скоро точно на този въпрос. Уилям се заяждаше — беше попитал, само за да го постави в неудобно положение. Сега се налагаше Хю да се примири.

— Смятам, че господин Мадлър и господин Бел ще очакват да работят с партньор.

— Твърде млад си, за да бъдеш партньор! — незабавно го сряза Джоузеф.

— На двайсет и шест съм, чичо — отвърна Хю. — Теб самият са те направили партньор, когато си бил на двайсет и девет.

— Три години са дълго време.

— А петдесет хиляди лири са много пари.

Хю осъзна, че проявява нахалство и прекалена самонадеяност — този недостатък по принцип бе характерен за него. Знаеше, че ако ги притисне в ъгъла, ще му откажат само заради консерватизма си. Затова побърза да отстъпи.

— Но трябва, разбира се, да се преценят много неща. Наясно съм, че ще искате да го обсъдите. Може би трябва да ви оставя насаме?

Самюъл му кимна едва забележимо и Хю тръгна към вратата.

Самюъл каза:

— Хю, независимо дали това предприятие се осъществи, трябва да те поздравим за обещаващото доходност предложение. Сигурен съм, че всички сме на едно мнение. — Вгледа се въпросително в партньорите си и те кимнаха в знак на съгласие.

— Точно така, точно така — измърмори чичо Джоузеф.

Хю не знаеше дали да се нервира, защото не бяха приели плана му, или пък да се радва, че не са го отхвърлили направо. Изпита едно много обезсърчаващо усещане, точно обратното на прежния му триумф — все едно бе преживял отчайващ провал. Но не можеше да стори нищо повече.

— Благодаря — отвърна и излезе.

В четири часа същия следобед бе застанал пред огромната натруфена къща на Огъста на „Кенсингтън Гор“.

След като шест години бяха излагани на лондонската мръсотия и сажди, червените тухли и белите камъни бяха потъмнели и зацапани. Статуите на птици и зверове по стъпаловидния фронтон обаче още си седяха, както и корабът с разперени платна на върха на покрива. „А казват, че американците си падат по показността!“, помисли си Хю.

Научил бе от писмата на майка си, че Джоузеф и Огъста са похарчили част от своето непрекъснато увеличаващо се богатство за две други къщи — замък в Шотландия и провинциално имение в Бъкингамшир. Огъста бе пожелала да продадат тази на „Кенсингтън“ и да си купят нова в Мейфеър, но Джоузеф бе тропнал с крак: тук му харесваше.

Къщата бе сравнително нова, когато Хю я напусна, но независимо от това за него бе свързана с много спомени. Тук бе страдал от тормоза на Огъста, тук бе ухажвал Флорънс Столуърти, ударил Едуард — и любил Мейзи Робинсън. Най-остър и мъчителен бе споменът за Мейзи. Той не мислеше толкова за унижението и позора, а за страстта и радостното вълнение. От онази нощ не бе чувал нищо за Мейзи, обаче все още мислеше за нея всеки ден.

Семейството щеше да запомни скандала от преразказа на Огъста, според който поквареният син на Тобайъс Пиластър бе довел в дома си проститутка; след като го бяха заловили на местопрестъплението, ожесточено бе нападнал горкичкия Едуард, който нямал никаква вина. Така да бъде! Можеха да си мислят, каквото си искат, но трябваше да му признаят качествата като Пиластър и като банкер. И скоро, с малко повече късмет, щяха да са принудени да го направят партньор.

Чудеше се колко ли се е променило семейството за шест години. Майка му го бе осведомявала за събитията в рода в писмата, които му пишеше всеки месец. Братовчедка му Клемънтайн бе сгодена и скоро щеше да се жени; Едуард не беше — независимо от упоритите усилия на Огъста в тази насока; Младия Уилям и Биатрис си имаха момиченце. Майка му обаче не бе споменала нищо за другите, не толкова явни промени. Дали чичо Самюъл все още живееше със „секретаря“ си? Дали Огъста бе все така безмилостна, или с възрастта бе започнала да омеква? Беше ли съзрял и поумнял Едуард, бе ли спрял да върши глупости? А дали Мики Миранда най-после се бе оженил за някое от множеството момичета, които хлътваха по него всеки сезон?

Време бе да се изправи срещу всички тях. Прекоси улицата и почука на вратата.

Отвори му подмазвачът Хастед, главният прислужник на Огъста. Той като че ли не се бе променил — очите му все още гледаха в различни посоки.

— Добър ден, господин Хю — поздрави той, но гласът му с уелско произношение бе леден. Очевидно Хю все още бе в немилост в тази къща. Приветствените думи на Хастед винаги бяха точен барометър за настроението на Огъста.

Прекоси преддверието и стигна до малко по-широкото фоайе. Там, като комитет по посрещането, бяха застанали трите брантии на семейство Пиластър: Огъста, зълва й Маделин и дъщеря й Клемънтайн. На четирийсет и седем години Огъста изглеждаше великолепно, както винаги: лицето й бе все така класически красиво с тъмните си вежди и горделивия поглед; качила бе няколко килограма през изминалите шест години, но бе достатъчно висока и можеше да си го позволи. Клемънтайн бе като нейно по-слабо копие, но не притежаваше неукротимия дух и излъчването на майка си, затова не изглеждаше красива. Леля Маделин пък бе типичната Пиластър от главата до петите — от извития като клюн нос през слабата кокалеста фигура, чак до скъпата дантела, с която бяха украсени подгъвите на синята й като лед рокля.

Хю стисна зъби и целуна и трите.

Огъста подхвърли:

— Е, Хю, вярвам, че след придобития в чужбина опит вече си значително по-мъдър, отколкото бе преди. Нали?

Тя явно нямаше намерение да позволи на когото и да било да забрави, че заминаването му е било помрачено от скандал.

Хю отговори:

— Смятам, че всички помъдряваме с възрастта, скъпа лельо.

И със задоволство забеляза, че лицето й потъмня от гняв.

— Така е, наистина! — хладно отвърна тя.

Намеси се Клемънтайн.

— Хю, позволи ми да ти представя годеника си, сър Хари Тонкс.

Хю му стисна ръката. Хари бе прекалено млад, за да е бил удостоен с рицарско звание за заслуги. Следователно това „сър“ означаваше, че е баронет — нещо като втора ръка аристократ, защото това бе най-нисшата наследствена титла. Хю не му завиждаше, че ще се жени за Клемънтайн. Тя не бе така лоша като майка си, но винаги бе притежавала известна подлост.

Хари запита Хю:

— Как мина пътуването ви?

— Много бързо — отвърна Хю. — Дойдох с един от новите витлови параходи. Отне ми само седем дни.

— Божичко! Великолепно, великолепно.

— От коя част на Англия сте, сър Хари? — поинтересува се Хю, който искаше да разбере нещо повече за произхода му.

— Имам имение в Дорсетшир. Повечето от арендаторите ми отглеждат хмел.

Хю заключи, че става дума за дребен земевладелец. Ако имаше поне малко акъл, щеше да продаде стопанствата си и да вложи парите в банка „Пиластър“. В действителност Хари не изглеждаше особено умен, но бе възможно да е достатъчно покорен.

Жените от семейство Пиластър обичаха да се омъжват за мъже, които правят, каквото им се каже. Хари приличаше на по-млада версия на съпруга на Маделин, Джордж. С възрастта тези мъже ставаха раздразнителни и кисели, но рядко се бунтуваха истински.

— Ела в салона — нареди Огъста в този миг. — Всички чакат да се видят с теб.

Последва я, но на прага спря. Познатото просторно помещение, с голямата камина в единия край и френските прозорци, които водеха към градината, бе силно променено. Изчезнали бяха всички мебели и материи в японски стил; новото обзавеждане бе решено в смели, ярки цветове и десени. Когато се вгледа по-внимателно, Хю забеляза, че всички шарки всъщност изобразяват цветя: килимът бе обсипан с едри жълти маргаритки, на тапетите имаше червени рози, пълзящи по декоративна градинска решетка; макове красяха пердетата; по копринената драперия, която закриваше краката на столовете, рамките на огледалата, някои маси и пианото, се виждаха розови хризантеми.

— Променила си стаята, лельо — напълно излишно отбеляза очевидното той.

Клемънтайн обясни:

— Всичко е от новия магазин на Уилям Морис на „Оксфорд стрийт“. Това е последната мода.

Огъста добави:

— Обаче трябва да сменя килима. Цветът не е подходящ.

Хю си припомни и това: Огъста никога не бе доволна, никога не й стигаше.

По-голямата част от семейството бе тук. Всички бяха любопитни относно Хю и това бе съвсем естествено. Той бе заминал опозорен и вероятно бяха смятали, че никога няма да го видят отново, но го бяха подценили. Сега се бе завърнал, и то като герой и победител, затова всички изгаряха от нетърпение да го видят отново.

Първият човек, чиято ръка стисна, бе на братовчед му Едуард. Той бе на двайсет и девет, но изглеждаше по-възрастен, защото вече бе започнал да наедрява, а лицето му на чревоугодник лъщеше от издайническа руменина.

— Е, значи се върна — бяха думите му.

Опита се да се усмихне, но успя единствено да изкриви устни в презрителна гримаса. Хю не можеше да го обвинява. Хората винаги сравняваха двамата братовчеди. Сега собственият му успех привличаше вниманието към липсата на постижения на Едуард в банката.

До Едуард бе застанал Мики Миранда. Той все още бе красив и се обличаше с вкус. Всъщност, изглеждаше дори по-самоуверен и самодоволен.

Хю се обърна към него.

— Здрасти, Миранда. Още ли работиш за посланика на Кордоба?

— Аз съм посланикът на Кордоба.

Хю не бе особено изненадан.

Зарадва се, когато видя старата си приятелка Рейчъл Бодуин.

— Здрасти, Рейчъл, как си? — погледна я.

Рейчъл никога не се бе отличавала с особена красота, но сега се превръщаше в привлекателна жена, осъзна той. Ъгловатите й черти и близо разположените очи, които преди шест години му се бяха стрували обикновени, сега бяха неочаквано интригуващи.

— С какво си запълваш времето напоследък?

— Водя кампания за реформиране на закона за собствеността на жените — отвърна му. После се усмихна и добави: — За голям срам на родителите ми, които биха предпочели да проведа кампания за откриване на съпруг.

Хю си припомни и друго — че винаги бе стряскала с откровеността си. Той лично смяташе това й качество за интересно, но подозираше, че много от подходящите кандидати ще се подразнят от него. По принцип мъжете предпочитаха срамежливи и не прекалено умни жени.

Докато водеха неангажиращ разговор, той се зачуди дали Огъста все още иска да го сватоса с Рейчъл. Това нямаше кой знае какво значение: единственият мъж, към когото Рейчъл някога бе проявявала истински интерес, бе Мики Миранда. Дори сега тя се стараеше да включи Мики в разговора си с Хю. Той така и не бе разбрал защо момичетата смятат Мики за неустоим, но Рейчъл го озадачаваше повече и от останалите. Тя бе достатъчно интелигентна, за да осъзнава, че Мики е просто един мазен негодник. В действителност обаче тази му черта сякаш му придаваше още по-голямо очарование.

Продължи нататък и се здрависа с Младия Уилям и съпругата му. Биатрис го поздрави сърдечно и Хю реши, че Огъста няма такова влияние върху нея, както върху останалите жени от семейството.

Хастед ги прекъсна, за да подаде на Хю някакъв плик.

— Пристигна току-що по куриер — обясни той.

В плика имаше бележка. Според Хю почеркът принадлежеше на секретарка.

Пикадили №123

Западен Лондон

Вторник

„Госпожа Соломон Грийнборн се надява да се наслади на вашата компания по време на вечеря днес.“

Отдолу с познати, разкривени драскулки бе написано:

„Добре дошъл у дома!“

Соли

Стана му приятно. Соли бе голям добряк и винаги се държеше приятелски. Зачуди се защо никой от семейство Пиластър не бе така безгрижен и спокоен. Дали методистите бяха по природа по-напрегнати от евреите? Възможно бе обаче в семейство Грийнборн да съществува напрежение, за което той не знае.

— Пратеникът чака отговор, господин Хю — подсети го Хастед.

Хю отвърна:

— Нека предаде почитанията ми на госпожа Грийнборн, а също — че с удоволствие ще се присъединя към тях за вечеря.

Хастед се поклони и се оттегли.

Биатрис отбеляза:

— Божичко, нима ще вечеряш със семейството на Соломон Грийнборн? Това е прекрасно!

Хю се изненада.

— Не очаквам да е прекрасно — отвърна той. — Навремето със Соли бяхме в едно училище и винаги съм го харесвал, но покана за вечеря с него никога не е била кой знае каква привилегия.

— Да, обаче сега е — заяви Биатрис.

— Соли се ожени за истинска фъртуна — обясни Уилям. — Госпожа Грийнборн обожава да организира забавления. Нейните приеми са най-добрите в Лондон.

— Те са част от кръга „Марлборо“^[1]. — Тонът на Биатрис бе изпълнен със страхопочитание. — Приятели са с принца на Уелс!

Годеникът на Клемънтайн, Хари, дочу разговора им и отсече възмутено:

— Не мога да си представя накъде отива английското общество, щом наследникът на трона предпочита евреи пред християни!

— Така ли? — запита Хю. — Аз пък трябва да призная, че никога не съм разбирал защо хората не харесват евреи.

— Не мога да ги понасям! — заяви Хари.

— Е, жените се в семейство на банкери, така че ще срещате страшно много евреи занапред.

Хари като че ли леко се засегна.

Намеси се Уилям:

— Огъста не одобрява целия кръг „Марлборо“ — и евреите, и останалите. Очевидно моралът им не е такъв, какъвто би трябвало да бъде.

Хю подметна:

— И се обзалагам, че не канят Огъста на забавите си.

Биатрис се разкикоти, а Уилям отвърна:

— Определено не!

— Е — завърши Хю, — нямам търпение да се срещна с госпожа Грийнборн.

 

 

На улица „Пикадили“ се редяха предимно дворци. В осем часа в мразовитата януарска вечер там имаше много движение — по улицата трескаво се носеха карети и файтони-таксита, а по осветените от газени фенери тротоари вървяха тълпи мъже, облечени като Хю — с фракове и бели папионки, жени с кадифени пелерини и кожени яки и силно гримирани проститутки от двата пола.

Хю крачеше, дълбоко замислен. Огъста се бе държала непреклонно и враждебно с него — както винаги. Той бе хранил слаба надежда, че е възможно да е омекнала малко, но това не се бе случило. Освен това тя все още бе матриархът, следователно да бъдеш неин враг означаваше да си в лоши отношения и със семейството.

Ситуацията в банката бе по-добра. Работата принуждаваше мъжете да са по-обективни. Огъста неминуемо щеше да опита да попречи на напредъка му там, но на онази територия той имаше повече шансове да се защити. Тя знаеше как да манипулира хората, но бе напълно безпомощна в невежеството си по отношение на банкерството.

Като направи равносметка, прецени, че днешният ден не бе протекъл зле. Сега очакваше с нетърпение една спокойна вечер с приятели.

Когато Хю замина за Америка, Соли Грийнборн живееше с баща си Бен в една грамадна къща с гледка към „Грийн парк“. Сега Соли имаше собствено жилище, малко по-надолу по същата улица, почти толкова внушително като дома на баща му. Хю влезе през величествената входна врата и се озова в просторно фоайе, облицовано със зелен мрамор. Спря да разгледа по-внимателно широкото екстравагантно стълбище от оранжево-черен мрамор. Госпожа Грийнборн очевидно имаше нещо общо с Огъста: нито една от двете не вярваше в излишната сдържаност.

Във фоайето го посрещнаха главният прислужник и двама лакеи. Главният прислужник пое шапката му, след което веднага я предаде на единия лакей, а вторият поведе Хю нагоре по стълбището. Когато се озова на площадката на върха на стълбите, хвърли поглед през една отворена врата и видя бална зала с гладък полиран паркет и дълга редица закрити със завеси прозорци. После бе въведен в салона.

Хю не бе кой знае какъв специалист на тема обзавеждане, но веднага разпозна бляскавия разточителен стил Луи XVI. Таванът бе богато украсен с гипсови орнаменти, в стените бяха вградени панели, покрити с най-фини текстилни тапети на релефни шарки, а позлатените крака на масите и столовете бяха толкова тънки, че сякаш всеки момент щяха да се прекършат. Стаята бе решена в жълто, оранжево-червено, златисто и зелено. Хю предполагаше, че по-старомодните и държащи на благоприличието хора биха казали, че е твърде просташка. Това обаче би било само прикритие за завистта им. В действителност помещението имаше чувствено излъчване. То бе място, в което невероятно богати хора правеха каквото си поискат.

Няколко други гости вече бяха пристигнали и се бяха пръснали из стаята — пиеха шампанско и пушеха цигари. За Хю това бе новост: той никога не бе виждал да се пуши в салон. В този миг Соли го забеляза и се отдели от групичката смеещи се гости. Дойде при него и го поздрави:

— Пиластър, колко мило от твоя страна, че дойде! Как си, за бога?

Хю реши, че Соли е станал още по-общителен. Все още бе дебел и носеше очила, а на белия му елек вече имаше някакво петно, но бе дори по-весел от обичайното и — веднага го долови — по-щастлив отпреди.

— Много съм добре, благодаря, Грийнборн — отвърна.

— Знаех си! Наблюдавах как се развиваш. Иска ми се банката ни да имаше някой като теб в Америка. Надявам се, че от „Пиластър“ ти плащат истинско състояние — напълно го заслужаваш.

— А пък за теб казват, че си се превърнал в истински паркетен лъв.

— Заслугата не е моя. Нали знаеш, че се ожених?

Обърна се и потупа голото бяло рамо на една дребна жена в красива рокля в светлокремаво и зелено. Тя гледаше в обратна посока, но гърбът й бе странно познат на Хю. Обзе го усещане за дежавю, от което му стана необяснимо тъжно. Соли я запита:

— Скъпа моя, помниш ли стария ми приятел Хю Пиластър?

Тя се забави още малко, за да довърши разговора със събеседниците си, а Хю си помисли: „Защо ли останах без дъх при вида й?“.

А после жената бавно се обърна, като врата, която се отваря към миналото — и когато съзря лицето й, сърцето му спря.

— Разбира се, че го помня — отвърна тя. — Как сте, господин Пиластър?

Хю се взираше, загубил и ума, и дума, в госпожа Соломон Грийнборн. Това бе Мейзи.