Харуки Мураками
1Q84 (9)

Девета глава
(Аомаме): Нова обстановка, нови правила

Аомаме се заби в най-близката квартална библиотека. Поиска периодичното течение на някой вестник за септември-ноември 1981 г. Библиотекарката каза, че имали такова на четири вестника — „Асахи“, „Йомиури“, „Майничи“ и „Никей“, — и я попита кой от тях предпочита. Очилатата жена на средна възраст й приличаше повече на наета почасово домакиня, отколкото на редовна библиотекарка. Не беше много пълна, но китките й бяха подути почти колкото свински бутове.

Аомаме каза, че й е все едно, понеже пишат едно и също.

— Може, но все пак вие трябва да решите кой искате — заяви жената с равен глас, целящ да предотврати всякакви по-нататъшни спорове.

И понеже и на Аомаме не й беше до разправии, напосоки спомена „Майничи“. После седна в едно сепаре, отвори тетрадката си, хвана химикалката и взе да преглежда статиите една подир друга.

В ранната есен на 1981 година не се бе случило никакво особено важно събитие. През юли бе минала сватбата на Чарлс и Даяна и остатъчните ефекти продължаваха да са налице: репортажи къде ходили, какво правили, тя как била облечена, какви накити носела. Аомаме, естествено, знаеше за сватбата, но тя никак не я интересуваше и не можеше да проумее защо хората толкова се вълнуват за съдбата на един английски принц и принцесата му. А и Чарлс не й изглеждаше толкова като принц, колкото като гимназиален учител по физика със стомашно разстройство.

В Полша движението „Солидарност“ на Лех Валенса задълбочаваше конфликта си с правителството и Съветският съюз изразяваше своята „загриженост“. По-конкретно, Съветите заплашваха, че ако полското правителство не успее да постави нещата под свой контрол, ще пратят танковете, както бяха постъпили по време на Пражката пролет през 1968 г. И тези събития си ги спомняше Аомаме, макар само в най-общи линии. И понеже знаеше, че съветското правителство се бе отказало в крайна сметка от каквато и да било намеса в тази ситуация, реши, че не й е нужно да се задълбочава в тези материали. Едно нещо обаче й направи впечатление. В направената с цел да възпре Съветите да не се намесват във вътрешните работи на Полша декларация президентът Рейгън бе цитиран да казва: „Надяваме се, че напрегнатото положение в Полша няма да обърка съвместните американо-съветски планове за създаване на база на Луната“. Създаване на база на Луната ли? За пръв път чуваше за подобен план. Макар че, като се замислеше, май бяха споменали нещо в този смисъл по новините през оная вечер — когато прави секс с оплешивяващия мъж на средна възраст от Кансай в хотела му в Акасака.

На 20 септември над 10 000 души бяха участвали в най-голямото състезание по пускане на хвърчила в света, състояло се в Джакарта. Точно тази новина й беше убягнала навремето, но и в нея нямаше нищо необичайно. Кой ще ти помни новина за гигантска надпревара с хвърчила, провела се в Джакарта преди цели три години?

На 6 октомври радикални ислямски терористи бяха извършили покушение срещу египетския президент Ануар Садат. Аомаме си спомни тази вест с нов изблик на прискърбие по адрес на Садат. Плешивата му глава открай време й харесваше, а освен това се отвращаваше от религиозните фундаменталисти. Побесняваше само като се сетеше за нетолерантния им мироглед, надутото им чувство за превъзходство и наглото налагане на възгледите им върху останалия свят. Гневът й ставаше почти неконтролируем. Но това нямаше нищо общо с проблема, пред който бе изправена в момента. Пое няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои, после обърна страницата.

На 12 октомври в жилищната част на район Итабаши в Токио инкасатор на абонаментни такси за Ен Ейч Кей (56-годишен) тръгнал да се надвиква с отказващ да си плати таксата студент. Извадил касапския нож, който винаги носел в куфарчето си, и наръгал студента в коремната област, като го наранил сериозно. Незабавно дошла полиция и го арестувала. Инкасаторът стоял замаян, с кървав нож в ръка. Не оказал никаква съпротива. Според един от колегите му инкасатори бил на щатна длъжност от шест години и бил изключително старателен служител с прекрасна служебна характеристика.

И за този случай Аомаме нямаше никакъв спомен. А си купуваше редовно „Йомиури“ и го изчиташе от край до край, като обръщаше особено внимание на репортажите, свързани с престъпления (а това бяха поне половината от дописките със социална тематика във вечерното издание). Нямаше начин да е пропуснала голям материал като този. Възможно бе, разбира се, нещо да й е отклонило вниманието точно в този момент, но й се струваше малко вероятно — малко вероятно, но не и абсолютно невъзможно.

Сключи вежди и се замисли върху възможността да е пропуснала новината. После си записа в тетрадката датата и най-важното от произшествието.

Инкасаторът се казваше Шиносуке Акутагава. Внушително име. Близко до това на литературния великан Рюносуке Акутагава. Но снимка на инкасатора нямаше, имаше само на намушкания от него двадесет и една годишен Акира Тагава. Тагава учел трети курс право в университета „Нихон“ и бил втора категория практикуващ фехтовка с японска сабя. Ако по време на разправията е имал в ръката си някоя бамбукова тренировъчна сабя, инкасаторът нямало да го наръга толкова лесно, но нормалните хора обикновено не държат бамбукови саби в ръце, докато разговарят с инкасатори на Ен Ейч Кей. Не по-малко вярно е и това, че нормалните инкасатори на Ен Ейч Кей не се разкарват с касапски ножове в куфарчетата си. Аомаме проследи репортажите по случая от следващите няколко дати, но никъде не прочете студентът да е умрял. Вероятно бе прескочил трапа.

На 16 октомври бе станал сериозен инцидент в каменовъглена мина в Юбари, на остров Хокайдо. В забоя на дълбочина хиляда метра избухнал пожар и над 50 миньори загинали от задушаване. Докато пламъците се качвали нагоре към повърхността, умрели още десет души. За да предотврати разпространението на огъня, компанията напълнила мината с вода, без да се осведоми предварително къде са останалите миньори. Броят на смъртните случаи стигнал до 93. Новината бе потресаваща. Каменните въглища се смятаха за „мръсен“ енергиен източник и добивът им беше опасна работа. Миннодобивните компании не бързаха да инвестират в обезопасяващи средства и условията за работа бяха ужасни. Често ставаха нещастия и белите миньорски дробове се рушаха, но в същото време въглища се търсеха от много хора и бизнеси, понеже бяха евтини. Аомаме ясно си спомняше този нещастен случай.

Последствията от минната злополука в Юбари все още занимаваха вестниците, когато Аомаме най-после намери събитието, което търсеше. Станало бе на 19 октомври 1981 г. Но Аомаме бе чула за него едва преди няколко часа, когато Тамару бе отворил дума. Просто не можеше да го повярва. Заглавието бе на първа страница на сутрешното издание, с едри букви:

ПРЕСТРЕЛКА В ЯМАНАШИ С РАДИКАЛИ:

3-МА ПОЛИЦАИ УБИТИ

Репортажът се придружаваше от голяма снимка — направен от въздуха кадър на мястото, където се бе водила битката, близо до езерото Мотосу, в планината на префектура Яманаши. Имаше и проста карта на района, намиращ се в планината, далече от застроените вилни зони около езерото. Освен това имаше портрети на тримата загинали полицаи от префектурната полиция в Яманаши. Изпратено било с хеликоптер подразделение от специалните десантни сили. Камуфлажни униформи, снайперски карабини с оптически мерници, автоматични пистолети с тъпи муцуни.

Аомаме се намръщи до краен предел. За да изрази напълно чувствата си, разтегна докрай всеки мускул на лицето си. Благодарение на това, че се намираше в сепаре, никой от останалите хора в читалнята не успя да види внезапното й преображение. После пое дълбоко въздух: всмука максимално от околния въздух, после го издуха до последната частица, като излязъл на повърхността кит, с цел да подмени всичкия въздух в белите си дробове. Звукът стресна седналия на масата зад нея гимназист; така както седеше с гръб към Аомаме, той се извърна да я види, но не каза нищо. Само се уплаши.

След като задържа разкривено лицето си за известно време, Аомаме се напъна да отпусне всеки свой лицев мускул поотделно, докато възвърне нормалното си изражение. После се помъчи да подреди мислите си, като през цялото време потракваше с горния край на химикалката по зъбите си.

Причина трябва да има. Няма начин да няма причина. Не може току-така да съм пробляла събитие от такъв мащаб, разтърсило цяла Япония. А и не е само този случай. И за наръгания от инкасатора на Ен Ейч Кей студент нищо не бях чула. Абсолютно загадъчна работа. Как съм могла да пропусна две поредни важни събития? Като се знам колко съм наблюдателна, колко съм педантична. Нещо да е накриво само с един милиметър, моментално го забелязвам. И паметта ми е силна. Благодарение на всичко това досега и една грешчица не съм допуснала, докато изпращах неколцина мъже „в отвъдното“. Благодарение на това оцелявам — на внимателното всекидневно изчитане на вестника, а като казвам „внимателно изчитане на вестника“, имам предвид, че никога не пропускам нищо, което да има макар и минимално значение.

А вестникът продължаваше още сума ти дни да отразява с подробности „инцидента на езерото Мотосу“. Силите за самоотбрана и полицията на префектура Яманаши организирали масово претърсване на околните хълмове, блокирали десет избягали екстремисти, убили трима, ранили тежко други двама и задържали четирима (сред тях се оказала и една жена). Само един останал в неизвестност. Вестникът бе пълен с репортажи от събитието, покрай което бе зарязал отразяването на случая с инкасатора на Ен Ейч Кей, пробол с нож студента от район Итабаши.

И макар никой от Ен Ейч Кей да не беше го признал, радиотелевизионната мрежа си бе отдъхнала с облекчение. Ако не се беше случило нещо като инцидента край езерото Мотосу, медиите щяха да продължат да истерясват по повод системата за събиране на такси на Ен Ейч Кей и да хвърлят съмнения върху самото естество на квазидържавния статут на корпорацията. В началото на годината в печата бе изтекла информация, че Ен Ейч Кей се поддала на натиск от управляващата либерално-демократична партия и променила съдържанието на едно специално свое предаване, посветено на аферата „Локхийд“^[1]. Вследствие на тези разкрития голяма част от нацията бе взела — съвсем оправдано — да се съмнява в автономността на позициите на Ен Ейч Кей и да поставя под въпрос политическото й безпристрастие. А това на свой ред бе подсилило гражданската кампания срещу плащането на абонаментни такси за предаванията й.

Иначе Аомаме си спомняше съвсем ясно другите събития, инциденти и нещастия, които бяха станали по онова време, и знаеше, че е чела навремето във вестника за тях. Паметта й й изневеряваше единствено по отношение на инцидента край езерото Мотосу и случая с инкасатора на такси на Ен Ейч Кей. Но защо? Как може в паметта й да не е останала и трошица спомен само от тези две събития? Дори да приемем, че става дума за някаква неизправност в ума ми, нима е възможно да съм заличила идеално само тези две неща, а да съм оставила непокътнато всичко друго?

Аомаме затвори очи и притисна слепоочията си с пръсти с всичка сила. Ами ако подобно нещо е всъщност възможно? Да не би в мозъка ми да се заражда някаква функция за пресъздаване на реалността, която избира конкретни новинарски събития и ги покрива с черен плащ, та да не мога да си ги представя или спомня? Такъв ли е случаят с въвеждането на новите полицейски униформи и пистолети, създаването на американо-съветската лунна база, намушкването на студента от инкасатора на Ен Ейч Кей, бурната престрелка край езерото Мотосу между групата екстремисти и специалните подразделения на силите за самоотбрана? Добре де, но кое свързва всички тези неща?

Нищо.

Или поне аз не го виждам.

Докато мозъкът й работеше като бесен, Аомаме не спираше да почуква по зъбите си с върха на химикалката.

Доста време мина, преди да й хрумне мисълта: А как биха изглеждали нещата от друга гледна точка? Ако проблемът не е у мен, а в света около мен? Ако аномалията се причинява не от моето съзнание или мисъл, а от някаква необяснима сила, която е накарала околния свят да се промени?

Колкото повече я обмисляше, толкова по-естествена и се струваше тази втора нейна хипотеза, тъй като и при най-старателното търсене, не намираше някаква празнота или изкривяване в ума си.

При което тя взе, че доразви своята хипотеза:

Сбъркана съм не аз, а светът.

Край. Въпросът е решен.

В определен момент познатият ми свят или е изчезнал, или се е оттеглил, а на негово място е дошъл друг свят. Както се преминава по друг коловоз. С други думи, съзнанието ми, тук и сега, принадлежи към миналия свят, но самият свят вече се е променил в нещо друго. Дотук действителните промени в рамките на този процес са ограничени на брой. Повечето от новия свят е наследство от познатия ми стар такъв и тъкмо това обяснява защо промените не представляват (поне на практика) препятствия в ежедневието ми — поне засега. Но съвсем сигурно е, че вече станалите промени ще причинят с течение на времето други, по-големи различия около мен. И тези различия постепенно ще се разрастват и в определени случаи ще разрушават логичността на предприеманите от мен действия. Нищо чудно да ме принудят да допусна грешки, които ще са — поне за самата мен — буквално фатални.

Паралелни светове^[2].

Аомаме се смръщи, сякаш бе захапала нещо ужасно кисело, но не толкова страшно, колкото предишния път. Пак затрака с химикалката по зъбите си и изстена на глас. Гимназистът зад нея чу ръмженето в гърлото й, но този път се престори, че нищо не чува.

Нещо май навлязох в сферата на научната фантастика.

Възможно ли е под формата на самозащита да си създавам някаква изгодна лично за мен хипотеза? Или просто вече съм откачила? За мен умът ми си е напълно нормален и не изкривява нищо. Но пък нали всички в психиатрията си мислят, че нищо им няма, а че луд е заобикалящият ги свят? Да не би да прибягвам до тая щура хипотеза за паралелните светове само за да оправдая собствената си лудост?

Имам нужда от безпристрастното мнение на трета страна.

Изключено е обаче да прибягна до психиатричен анализ. Не мога да отида в тази прекалено сложна обстановка, а и има ред неща, за които не бива да говоря. Като се почне от наскорошната ми „работа“, да речем, която безспорно не се побира в рамките на закона. Нима мога да съобщя на доктора, че тайно изтребвам мъже с ледокоп самоделка. Независимо че става дума за абсолютно отвратителни, извратени мъже.

Но дори и да прикрия успешно незаконната си дейност, законната част от живота, който водя, откакто съм се родила, също не може да се опише като „нормална“. Животът ми е един сандък, натъпкан с непрано бельо. Съдържанието му е достатъчно да влуди човек — та дори и двама или трима души. Достатъчно е да се спрем върху сексуалния ми живот. За него пък още по-малко мога да говоря пред непознат.

Не, в никакъв случай не мога да тръгна по лекари. Сама ще трябва да намеря изход. Я да видя дали няма да мога да доразвия тази хипотеза?

Ако наистина е станало нещо подобно — светът, в който се намирам, да е заменил стария ми свят — то кога, къде и как е станала смяната на коловозите в най-конкретния смисъл на думата?

И Аомаме упорито зарови из паметта си. За пръв път бе усетила промените в света преди няколко дни — в деня, в който бе отпратила специалиста по нефтодобива в хотелската му стая в Шибуя. Слезе от таксито на естакадата на градската високоскоростна магистрала номер 3, спусна се по аварийната стълба до шосе 246, смени си чорапите и се отправи към метростанция Сангенджая на линията Токю. Именно докато вървеше към станцията, се размина с оня млад полицай и за пръв път забеляза нещо необичайно във външността му: Оттам почна и всичко останало. Което ще рече, че някъде там, преди това, светът бе минал на другия коловоз. Защото полицаят, когото срещнах близо до дома си сутринта, беше в старата униформа и носеше старомоден револвер.

Сети се и за странното усещане, дошло с първите тактове на „Симфониетата“ на Яначек в спрялото в задръстеното движение такси. Сякаш нещо изтръгваше физически, като парцали, всички елементи от тялото й. А след това шофьорът ме насочи към аварийното стълбище на градската високоскоростна магистрала. Свалих обувките с високите токчета и заслизах. През цялото време слизах на бос крак, вятърът ме брулеше, а в ушите ми кънтяха и заглъхваха началните фанфари от „Симфониетата“ на Яначек. Нищо чудно точно тогава да се е започнало.

А и в самия шофьор на таксито имаше нещо особено. Аомаме не беше забравила думите, с които я бе изпратил. И се опита да ги пресъздаде в съзнанието си с максимална точност:

* * *

А след като постъпите по такъв начин, възгледът ви върху ежедневието може и леко да се промени. Нещата може да започнат да ви изглеждат малко по-различни в сравнение с миналото. И аз лично съм имал подобно изживяване. Но не се подлъгвайте по външните признаци. Реалността винаги е само една.

* * *

Тогава думите му й се бяха сторили странни, но Аомаме нямаше ни най-малка представа какво се мъчи да й каже той, затова и не му обърна особено внимание. Прекалено много беше закъсняла и нямаше никакво време да си играе на гатанки. Сега обаче си даваше сметка, че забележките му се бяха появили изневиделица и че бяха наистина странни. Като съвет да внимава ли трябваше да ги възприеме, или като трогателен призив?

Какво искаше да ми внуши той?

А да не забравяме и музиката на Яначек.

Как можах така мигновено да разпозная, че слушам „Симфониетата“ на Яначек? И откъде знам, че е написана през 1926 година? Та „Симфониетата“ на Яначек не е чак толкова популярна, че да я разпознае човек по първите й няколко такта. Да не говорим, че поначало никога не съм била заклета почитателка на класическата музика. И че не правя разлика между Хайдн и Бетовен. Въпреки това, щом я чух по радиото, на мига я разпознах. Защо? И защо ме разтърси така, в буквалния физически — и подчертано личен — смисъл?

Защото това разтърсване си беше нещо абсолютно лично. Сякаш в паметта ми се пробуди нещо, което е спало вътре в мен от години. Като че нещо ме сграбчи за рамото и ме раздруса. А това ще рече, че в някой момент от живота си съм била дълбоко свързана с тази музика. Като засвири музиката задейства някакво автоматично реле и, изглежда, пробуди докрай вече съществуващ спомен. „Симфониетата“ на Яначек.

Но колкото и да ровеше в паметта си, Аомаме не можа да стигне до нищо друго. Заоглежда се, заразглежда дланите си, провери състоянието на ноктите си и опипа през блузата гърдите си, да се убеди във формата им. Без промяна. Същият размер и очертания. Аз съм си същата аз. Светът също си е същият. Но нещо е започнало да се променя. Усещаше го. Все едно търсеше разликите между две видимо еднакви рисунки. Две окачени една до друга на стената картини. И при най-старателно вглеждане са абсолютно еднакви. Но стигнеш ли до най-дребните подробности, започваш да откриваш мънички различия.

Аомаме превключи мисленето си на по-висока скорост, отгърна страницата на периодичното течение на вестника и се зае да води подробни записки по престрелката край езерото Мотосу. Изказани били подозрения, че петте произведени в Китай калашници били внесени контрабандно през Корейския полуостров. Най-вероятно са били бракувани от армията, макар и в добро работно състояние, и са били окомплектовани с достатъчно амуниции. Японско море има дълга крайбрежна линия. Не е чак толкова трудно да прекараш нощем оръжие с шпионски кораб, маскиран като траулер. Именно по този начин в Япония се внасяха наркотици и оръжие срещу огромни количества японски йени.

Полицията от префектура Яманаши изобщо не подозирала, че екстремистите са така тежковъоръжени. Изкарали заповед за обиск по (съвсем проформа) обвинение за нанасяне на телесни вреди, грабнали само обичайното си оръжие, яхнали две патрулки и един микробус и запрашили към „фермата“. А там била главната квартира на групата, която наричала себе си „Акебоно“, тоест „Първа светлина“. На пръв поглед членовете на групата се занимавали само с органично земеделие. Но не допуснали полицията да претърси имота. Станала разправия, която на един етап преминала в престрелка.

Групата „Акебоно“ притежавала и мощни китайски гранати, до които, за щастие, не прибягнали поради единствената причина, че ги били получили съвсем наскоро и още не знаели как да боравят с тях. Ако използвали гранатите, загиналите из редиците на полицията и силите за самоотбрана със сигурност щели да бъдат далеч по-многобройни. Първите полицаи дори не носели бронежилетки. Критиката беше най-вече по отношение на слабия анализ на разузнавателните сведения от страна на полицията и старомодното й въоръжение. Онова, което най-силно шокира хората обаче, бе самият факт, че в Япония все още действала подмолно въоръжена екстремистка група. Бомбастичните призиви за „революция“ си бяха останали в края на шестдесетте години и всички си мислеха, че последните останки от екстремистите са били унищожени при полицейската обсада на планинската хижа „Асама“^[3] през 1972 г.

След като приключи със записките, Аомаме върна периодичното течение на библиотекарката. От музикалния раздел си избра един дебел том, озаглавен „Световни композитори“, върна се на масата и го отвори на „Яначек“.

* * *

Леош Яначек се ражда през 1854 г. в моравско село и умира през 1928 г. В книгата имаше негова снимка в напреднала възраст. Главата му съвсем не бе плешива, а бе увенчана от буйни бели коси — толкова гъсти, че Аомаме изобщо не успя да прецени каква е формата на черепа му. Написал „Симфониетата“ през 1926 г. Преживял брак, в който изобщо липсвала любовта, но на 63-годишна възраст, през 1917 г., се влюбва в омъжена жена на име Камила. Изпаднал бил в творческа криза, но запознанството с Камила възвръща творческия му плам и той започва в края на кариерата си да създава шедьовър подир шедьовър.

Един ден се разхождал с Камила в парка и спрели да послушат концерт на открито. Яначек усетил вътрешен изблик на радост и в съзнанието му се появил мотивът за „Симфониетата“. Както отбелязва в спомените си, нещо прещракало в главата му и изпаднал в екстаз. По някаква случайност скоро преди това му били поръчали да напише фанфарен сигнал за голямо спортно събитие. Така че споходилият го в парка мотив и фанфарният мотив се слели в едно и се родила „Симфониетата“. Самото название „малка симфония“ съществува по традиция, но структурата на творбата е абсолютно нетрадиционна: създава уникално настроение посредством съчетанието от буйна празнична духова музика с нежен средноевропейски струнен ансамбъл.

Аомаме си водеше внимателно бележки по коментара и биографичните факти, но не намери и намек, който да обясни връзката — минала или настояща — между нея и „Симфониетата“. Излезе от библиотеката и се шля по улиците до настъпването на вечерта, като често си говореше сама или въртеше глава.

Разбира се, всичко е само една хипотеза, разправяше си Аомаме, докато скиташе. Но пък е най-убедителната, с която разполагам засега. И с която ще трябва да се съобразявам поне докато не се появи нова, още по-убедителна. Иначе току-виж в някой момент съм се озовала в нокдаун. И поради същата тази причина би трябвало най-малкото да дам подходящо име на новата ситуация, в която съм се озовала. Специално име при това, за да мога да отличавам сегашния свят от миналия, в който полицаите носеха старовремски револвери. Щом котките и кучетата си имат имена, длъжна съм да кръстя и този отскоро променил се свят.

И ще го нарека 1Q84, реши Аомаме. Като Q ще означава Question mark — въпросителна^[4]. Защото е свят, който е под въпрос. И Аомаме кимна на себе си, докато вървеше.

Независимо дали ми харесва, или не, вече съм тук сега, в годината 1Q84. Онази 1984 година, която познавах, вече не съществува. Сега е 1Q84-та. Въздухът е друг и пейзажът е друг. И ще трябва колкото се може по-скоро да се приспособя към този „свят с въпросителна“. Все едно съм пуснато в нова гора животно. Щом искам да се опазя и да оцелея, длъжна съм да изуча правилата на това място и да се приспособя към тях.

* * *

Аомаме влезе в магазин за грамофонни плочи в близост до гара Джиюгаока да потърси Яначековата „Симфониета“. Яначек поначало не бе сред най-популярните композитори. Разделът, посветен на Яначек, се оказа съвсем скромен, а „Симфониетата“ я имаше само на една плоча — изпълнение на Кливландския симфоничен оркестър под диригентството на Джордж Сел. На предната й страна беше „Концерт за оркестър“ на Барток. Тези изпълнения й бяха тотално неизвестни, но понеже нямаше никакъв друг избор, купи „тавата“. Прибра се в апартамента, отвори бутилка шабли от хладилника. Постави плочата върху грамофона и спусна игличката. Отпи от добре изстуденото вино и се заслуша в музиката. Започваше със същите бодри фанфари. Несъмнено същата музика, която бе чула и в таксито. Затвори очи и се отдаде изцяло на музиката. И това изпълнение беше добро. Но нищо не й ставаше от него. Най-обикновена музика. Не изпиташе никакви трусове. Възприятията й не преживяваха никаква метаморфоза.

След като изслуша докрай произведението, прибра плочата в калъфа, седна на пода, опря гръб в стената и продължи да пие от виното. Но толкова самотна и потънала в размисъл бе, че едва усещаше вкуса му. Отиде в банята, изми си лицето със сапун и вода, подряза веждите си с ножичката и изчисти ушите си с памучни тампони.

Или аз не съм наред, или светът. Не знам кой от двама ни. Но капачката не пасва на шишето. Вината може да е в шишето, но може да е и в капачката. Но така или иначе, затварянето не е плътно.

Аомаме отвори хладилника и разгледа съдържанието му. Но понеже не бе пазарувала напоследък, нямаше кой знае колко за гледане. Извади една зряла папая, сряза я на две и я изяде с лъжица. След нея извади и три краставици, изми ги и ги задъвка бавно с майонеза. Накрая изпи чаша соево мляко. И приключи с вечерята. Семпла храна, но идеално средство против запек. А запекът бе едно от най-омразните й неща на този свят, наравно със склонните към домашно насилие гадове и тесногръдите религиозни фундаменталисти.

След като се нахрани, Аомаме се съблече и се пъхна под горещия душ. Изкъпа се, избърса се и огледа голото си тяло в цял ръст в огледалото върху вътрешната страна на вратата. Коремчето — плоско, мускулите — твърди. Гърдите — леко криви, срамни косми — като зле поддържано футболно игрище. И докато гледаше голотата си, се сети, че само след седмица става на тридесет. Поредният проклет рожден ден. И тъкмо в този ли неразбираем свят намерих да посрещна тридесетия си рожден ден! Сключи вежди.

1Q84.

Ето къде се намира в момента.